неделя, 29 ноември 2009 г.

Няколко капки сладост



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Разполовена круша
плъзгат се по острието
сладки капки
Масаока Шики

През периода Мейджи (края на ХІХ – нач. на ХХ в.) Масаока Шики (1867 - 1902) възвръща интереса към хайку поезията, която вече губи от своя престиж и популярност. Като велик реформатор Шики придава особена значимост на индивидуалното творчество и на личния поглед, утвърждавайки хайку като модерен поетичен жанр. Считан е за един от четиримата големи хайку майстори след Башо, Бусон и Иса. Умира едва на 35 години от туберкулоза, като последните седем прекарва прикован към леглото си. Именно така създава своя артистичен псевдоним Шики, свързан със собственото му заболяване.

Тъкмо Шики изгражда съвремените обобщени термини "хайку", вместо „хоку” за тристишията от 5-7-5 мори /срички/, и "танка", вместо „вака” 5-7-5-7-7 мори, за петстишната кратка песен, като така префурмолира и самите понятия. Обособява самостоятелността на хайку от поетичното изкуство ренга. Противопоставя на „субективния” стил на Башо, „обективността” на Бусон и я извежда като нов, основен художествен прицип. Хайку, след него, вече не е спонтанна игра или сезонен стих, а особен личен поглед към наличното. Стилът му се отличава със смирение, изненадваща свежест, но известна непотреперваща суровост. „Обективността” за него е начин на възникване на поезията, а техниката е директното наблюдение – лирическият образ идва по вдъхновение от действителността и така остава съвсем непосредствен, а не замъглен от „въображенито”. Прозрението и акта на наблюдение съвпадат, погледът вече не разгадава, не тълкува, а осъществява живота. Шики свързва хладността и деликатността, наблюдението е дистанцирано съучастие, но не и намеса.
В хайку деликатността сякаш е следствие колкото от взирането в детайла, от нежността към живото и особеното почитане към оттенъка и нюанса, толкова и на онази специфична нравственост на крехкостта, чрез която хайку признава невъзможноста на човека да познае цялата истина на съществуването, да се докосне плътта на реалността...

Деликатността говори за далечината и дистанцираността, но за желанието за близост, за възхитата от красотата на случайния порядък. Защото човекът сам вписан в себе си е обречен да съди през своя поглед, но той се вписн и в тъкантта на мирозданието. И когато идва към света, когато се приближава, не бива да разрушава порядъка и неговото съзвучие, в който нахлува, а следва да го долавя. Хайку долавя. Деликатността е тих говор за непознаваемостта и факта, че макар и да граничим само и единствено със себе си, макар и прозрението за света е негово повторно въобразяване, можем да видим поне частица от истината...

А той Животът, смесил жестокост и красота, безстрастие и милост, смисъл и безсмислие, произвол и справедливост, остава невъзмутим винаги над всяко проявление, всепобеждаващ и безгрижен, но все пак заплатил с няколко капки сладост болката...


събота, 28 ноември 2009 г.

Невъзможното тяло – невъзможен свят, Sofia Dance Week 2009, фестивал за съвременен танц

Петър ПЛАМЕНОВ





Смилете се над нас, ние, които сражаваме се постоянно
на границата с безграничното и на утрешния ден
простете нащите заблуди
простете наште грехове...

Червенокосата красавица”
Гийом Аполинер



Във взможността винаги има някаква утешителна близост, докато в невъзможността се чувства далечината. Танцът не просто е абстрактно изкуство, но и специфично кинетично превъплъщение тълкуване- разбиране за света; дълбок език, който съумява да изрази реалността такава, каквато я преживява човекът в настоящето. Изкуство на ръба, на заставането срещу обичайното, мислимото, възможното, заставане лице в лице с безграничността – сякаш тъкмо това е усещането и свързващата в цяло нишка на седемте танцови прозведения от таз годишната програма, на единствения у нас, фестивал за съвременен танц Sofia Dance Week, организиран от списание 1.

С второто си издание фестивалът прави силна заявка за оригинално културно събитие със свой облик - и поради подбора, и поради алтернативността на естетическите търсения. И първото и второто издание се компилират по класическите правила на фестивалното – представителност и провокативност. Едновременно вкусовете се обслужват и се надмогват. Този флирт с вкуса, с предубедеността на пуликата с популяризаторско-просветителската цел е мотора на селекцията, съсредоточила се в центъра на общоевропейските танцови тенденции – къде догонващо, къде актуално. От друга страна с безпорно успешната си PR-кампания, билбордове, флаери, брошури, маркетиране и т. н. фестивалът се скроява по модерните медийни правила, където рекламата гарантира успех, одобрение и гласност - чрез сканадала или чрез любопитството, засилва тръпката за невкусено и ново. Така привлича широка аудиторя не само от ценители, изкушени почитатели на класическото, но и много contemporary неофити млади и не чак толкова хора. Често покрай залите се чуваше – „А-а, не знам какво ще е! За първи път отивам на балет да видим как е” - мисля тази цел е успешно постигната. Друг е въпросът как ще се компенсира вкусовият вакуум в публиката, коятоне разбира, но и отхвърля важни постижения, а се наслаждава на тръпчиво скандалното и не достига до дълбоките проблеми, с които танцьорите всъщност се занимават. Вакумът не е само у публиката, но у пишещите и дори у самите творци. Нима не удивляват изречения в престижни издания като: „може би някои останаха малко разочаровани, защото очакваха пищни костюми, а...”. Съвременият танц, а и изкуство не трябва да се четат през определен апарт, а като рухване и усъмняване в апаратурите на разбиране и идеологическите схеми на очакванията и разбираемостта, като съпротива, бунт и нонкомформизъм, като антикорупцинна съдна способност. Затова Sofia Dance Week е значимо културно събитие, защто дръзва да освобождава хоризонта на погледа, защото е осъществено с пари – както трябва да се прави изкуство и е защитено от качество, каквото рядко се търси и което разбунва дългия естетически сън.



Второто издание е много по-единно. Хетерогенността и антологичността са заменени от строга идея за цяло – танцът като противодействие, търсене на изгубения в себе си или света човек; усамотен, затънал в невъзможността – да познае своето, другото; опустошен, защото не знае и не може да разбере нито тялото си, нито личността, нито своето време. Факт, долавящ се в симетричността на селектираните хореографии и драматургията на тяхното представяне. Ако първото издание ще се запомни с мащобността на проектите „ От плюс до минус безкрайност” на Аурелиен Бори /Франция/, където танцът и движението са естетизирани в своята свобода, автономизирани от тялото и схванати като космическа, витална енергия, която пронизва съществата, природата, вируалността и самото вещество, спектакъл олицетворил цялата стихийност на кинетичното или с интерактивната изобретателност и мрачна откровеност за тялото като жертва в „Огледало” на Вим Вандеркийбърс /Белгия/ както с, макар и плакатно провокативения, „Ромео и Жулиета” на Мауро Бигонцети и Aterballetto /Италия/с не особено богат на пластическа иновативност език, но затова пък, подсказващ интересни подходи към класическите балетни партитури, спектакъл, запомнящ се с умението за красиви акценти и глобален драматургически подход. То този път център е камерността - прицел на непосредствената интимност, като единствена гаранция за универсалност и възможност да се съпреживее нещо автентично.

Програмата се открива със съблазнителния, наглед по-лесно четивен спектакъл на Пиер Ригал „Асфалт” /2009/ Франция. Личи обичайният почерк - смесвеното на танц, театър, цирк, технически ефекти,светлинни инсталации и хумор. Спектакъл, вдъхновен от хип-хопа и улицата - топос на градския начин на живот. Пет танцьора разказват за страстта, насилието и жестокостта. В дълбочината си преставлението е пластическо въплъщение на размиването на границата между виртуалност и действителност. Тъмна сцена, прекъсната от светещ куб – който екранира движението, превръща го в сянка или го виртуализира.

 Кинетичните похвати свободно ту конструират, ту деконструират телата и техните движения. Всичко започва от малка светлинка, която прераства в заря – светещи неонови кубове, които се посипват като иски в тъмнината – сетне фигурите – полу-човешки, полу-виртуални от електронна игра. Смъртта и живота са изиграни, но не и преживяви, постепенно тези фигури разбират, че битието е игра вън от играта, че са натоварени с живот и с вина и отговорност, че насилието ги унищожава, а не утвърждава волята им. Нямат какво да противопоставят на разгула на властта и своеволието освен телата си. Красноречиво олицетворени от бавното регресивно трансформиране от изправен човек в прегърбен хуманоид в обратна на Дарвиновата скала на пътя от маймуната към човека – пред екрана, един след друг, редувайки се танцьорите бавно потъват в нечовешкото.



Финалът е зашеметяващ – постигнат с прости средства – силен премигващ прожектор, които дели движенията и пресветвайки създава усещането за застиналост във въздуха на телата, които буквалвно висят в резлични летежни пози някъде из този екран. До пълна премала и заслепение – една неистова пулсация от плътен мрак и непоносима светлина. Фантазмеността е толкова силна, че разгулът й постига универсализация на посланието – човекът се завръща към себе си через преживяването на своята свобода и като дълг-отговорност и като неограниченост-въображение-игра.


Макар и до известна степен близък до „Асфалт” другото представяне на Ригал в причудливия минималистичен моноспектакъл „Ерекция” /2003/, създаден в сътрудничество в Аурелиен Бори, оставя незабравимо впечатление за досег с голямо и вътрещно мащабно изкуство. Зарядът отново идва от трескавостта на метафизичното напрежение и символното богатство; сливането между кинетичен израз и драматургическо намерение. Движението е самото събите - колизията и цялата драма - напрегната и поставена под разрешение на всеки един етап. Минималистичната естетика само печели откъм натрупването на толкова потенциал и референциален отглас. Спектакъл „философска притча” (дефиниция от програмата), защото се опитва да обеме вечното терзание: Кой съм аз? Какво е човекът? В пълна тишина, рядко прорязвана от тревожни писукащи звуци, лежащ човек бавно се изправя. Пулсациите на движенията са подчертани от светлина, от един все по разширяващ се светлинен хоризонт. Бавното очовечаване е мъчително представено като преодоляване на хоризонтално хтонично-инертното, чрез вертикално динамичен устрем. Пластическата линия и нейната иновативност се подхранват тъкмо от различните центрове, контраст и спектър на движението от опора и в изправено положение. Сълбичайки обичайните дрехи, човекът сатава-натъква се на себе си. В своя пик постига и заслужава музиката, която разрушава космическата му самота и екзистенциалното му мълчание. Сега сред звуци играе, свободен е, наслаждава се, лети над земята /ефект постигнат по идентичен начин както в Асфалт/. Тревогата, че пространстсвото предопредеделя мисълта и живота, че във вески миг се долавя чужда намеса и воля са изразени в движение, направлявано - свивано, насочвано, насилвано от трансформациите на светлинните лъчи.





Има и много самота и безпътност, мрак, на които се противопоставя само това светещо-движещо се същество, способно и на скръб и екстаз. Отново финалът преобръща цялото, променя лесната драматургия и надхвърля предвидимостта. След като е играл и е бил свободен в своята изправеност, човекът отново е надхитрен от битието, заставен е не само да се появи и да живее – трябва да отшуми, да отмине. Звуковата характеристика въздейства пределно експесивно- шум подобен на този от екран без картина. Появява се златна фигура – самият човек, но и собствения му образ надсложен върху му (проектор отгоре на тялото трансмитира съвсем същия образ) блажен застинал златен буда или полу-реална холограма?! Тялото се свива в утробна поза, заспива, отпуска се безжизненно угасва в мрака с плътта и образа си , възвръща се към нищто на вечността.




Sofia Dance Week 2 е триумф на моноформите и моноспектаклите. Съвременният танц трудно създава мащабни платна. Веднъж, защото мащабността изсква драматургичност или поне центрираност; втори път, защото липсват големи танцови музикални творби и трети път по вънхудожествени човешки и икономически причини.







Експериментът както че ли е по-скоро камерна форма, единица воля, която се губи, размива при по-големи мащаби, който някак опубличностяват, придават меродавност и изискват толерантност и консенсус.



Поредицата от осем миниатюри на Gauthier Dance (Германия) е баланс между експеримент и мащаб. Това са хореографски работи на самия Ерик Готие, М. Бигонцети, Ханс ван Манен, Ицик Галили и забележителното „Susto” на дуто Лайфут/Леон, по Петата на Бетовен – всички те илюстрация за богатството от възможности на фрагмета. Тук движението е разтуха, закачка, взаимоотношение Pression, Ballet 101, Bjork Duets; търсене, любов, изповед Air gitar, The Sofa; или метафизично откровение в Susto, където с разипващото се брашно, под тътена на фанфарите на съдбата, човек осъзнава езистенциалното си крушение, невъзвратимостта - пясъчния часовник на времето.



И пак, воден от копнежите си смогва да открие своето основание за съществуване. Движението игриво, скокливо, натрошено, прекъснато в импулса си всъщност е начин мирозданието да бъде разбрано, макар и не в неговата огромност, а само в парченцата, до които човек има достъп. Усет за онази флуидна и неуловима реалност, която непрестанно се конструира и деконструира в собствените ни предели, тела и опит.




Българското участие е доста разочароващо - Арабеск с младите Kinesthetic Project в „Reverb (тялото в криза)”, хореография Виолета Витанова, Станислав Генадиев и „Ductus (ръководство за езда на мъртви коне)” /2008 / по идея на Мирослав Йорданов и хореография на Генадиев.




 Не толкова поради изпълнението, частността на проблемите, мириса на овехтяло, бедно, но най-вече поради очевидната естетическа зациленост и безидейност.

"Ductus" в доброто соло на Асен Наков, е по-скоро скучно и обяснително напътствие за чуждостта и позата у самозабравилия се егоист, но с много реторика, поза, безсмислен реквизит-декорация и пластическа трафаретност. Reverb се занимава с усещането за колективното тяло автомат и където това се е получито – за миг в иначе провлаченият 45 минути спектакъл, е дори любопитно, но тези проблясъци за заплатени с много скука.



Идеята - дисциплинираното тяло от властта в тоталитарната система, която обезличава всичко, дори пишността на природната изобретателност. Телата са послушни и напълно безлични – промити маршируващи машини, служещи на унифициращото безумие на комунистизма. Анахронично,а и досадно. Костюмите са черни панталони, обувки пионерки с дебели подметки и тесни структурирани горнища с лява китайска яка. И двете работи, подплътени с безизразна, глуповата рок-електро музика, когато не са в тишина, която банализира и малкото свежо. А осветлението - статично, сиво, шаблонно.



Анахроничен е и моноспектакълът „Nudo.Nuda” /2008/ в хореография и изпълнение на Алесандра Кристиани (Италия). Отново много тишина и скука. Началото е изящно –постепенно изплува напълно голо, красиво в снежната си белота женско тяло. То се пробужда, пробужда се за желанието, за другия. Пробуждането поражда ужас - и до тук. Това е точката на началото и края. Една патологично пеманентна криза. Тялото нито ражда, нито съблазнява, то е пусто, празно, отблъскавщо в своята полова невъзможност – нито приема, нито предава. Хореографията взаимства директо елементи от буто-театъра, но ги елементаризира и макар да ги смесва с похвати и техники на физическия театър не постига своя стилистика. В съвременния танц отдавна се знае – няма правила, стилове и похвати, но има правило стил и похват за точно това произведение и творба. Всичко е позволено, когато е оправдано. Тук и голотата не отива по-далече от демонстрацията. Дори не е стрип-актина, не буди еротична лъст, а по-скоро въздейства наказателно като прокуденост, като насилствено събличане от страна на воайорстващия поглед, който съди. Да не говорим и за движенческата „скука” – еднотипна кинема, повторена в различни ракурси.



Тялото е инструмент, окови и враг. Но това не е Плотинвото тяло срам и затвор, защото е несъвършенно или смъртно, а враг, в който си се озовал. Добре, но това е и единствената чавешка екзистенциална форма за тукашност и актуалност – тялото е, то е живо и това макар и насилие е и благодат. Подобно разбиране при Кристиани отсъства – тялото е насилие, но без знание защо. Тя остава само до ужаса нито го трансформира, нито използва енергията му - костатация, криза нищо повече, откъдето и празнотата на спектакъла. Вкичко това е гледано, преживявано, шаблонно като изводи, пластика, стил и внушение.



Другият гол моноспектакъл – смело захвърлен от организаторите като контрапункт, идва от поляка Миколай Миколайчик „Waiting” /2006/. Скандалността на голотата, и то мъжката, като силно табуизирана, спрямо женската – не въздейтва кой знае колко по-шокиращо. Неудобството у публиката, провокацията със срама й, сладостта от ексхибиционистичната дързост – това го има при всяко сценично събличане. Тук обаче то не е така самоцелно както при Кристияни, а впрегнато в желанието за сценичното въплъщаване на невъзможността, при това разтълкувана през очакването като дълбинна човешка същност-способност. Очаква само човекът, при него то е скрито динамично, а не празно време – именно това занимава Миколай. Похватите са минималистични и еклектични. Езикът се гради от пресемантизиране на класически екзерсис, свободна пластика и физически театър. Гол танцьор се разгрява на напълно гола сцена на станка, сарателно изпълнявайки петте класически пози, а в невротичните моменти прекъсва с конвулсии или издухване на носа. И така доста продължително, докато плувне в пот.



 Подготвяне, подготвяне, до излизането – после диагонали, скок, диагонали, скок, привеждане в „сценичен” вид, което се превръща в издевателство – старателно самоостригване 0 номер с машинка. И пак от начало – чакане нищо друго, подготовка, способност за действие, действие преди самото действие, нищо окончателно, нищо сигурно... Музикалната фразировка на движението е отчетлива, а самата музика дело на Бартоломей Франк, който всъщност създава типично предкласическо пеене в стила на Краля Слънце в началото, в средата съблазнителни крехки арпежи на клавесин, а на финала поразяващо с красотата си хорово литание Aleluia, прекъснати от механични акустични деструкции. Очакването се превърща в натъкване, преобразява невъзможността за битие, в жива сегашност и в последна сметка достига до най-голямото и единствено обещано събитие – пеходът отвъд. Сцената се разделя на черна и бяла част. Свети утешителна кристална светлина – която създава път. Стол. Танцьорът кани една девойка от публиката да седне зад него, той стои на аванса... мрак, а сетне проекция в дъното на същата зала, в която влиза, скучае, говори и яде, публиката преди началото на спектакъла, съсредоточава се върху лица от нея окрупнени – те също чакат - Спектакълът да започне. Във вътрешната си детайилност монотеминте на представлението се разслояват на микродрами – изразени с полувидими жестове на ръцете или в глзените, на лицето, което ту надява високомерно-презрителна поза към хищничеството на свидетелстващия драмата поглед, или е усамотено трагично, застинал в самота... А голотата – тя не напомня Рая, а разлъчеността от него, прокудеността от Аз-а, липсата на Любима, която се чака, която е спомен, но все не идва...




Закриването с изумителния „Solo#2 – frequences” на Брис Льору (Белгия) постави една твърде неочаквана поанта. Тук всичко театър и танц – всеки един присъстващ по отделно е инкорпориран в тъканта на творбата. А тя сама за себе си създава стил и апарат. Кое е творбата – самото пространство, преживяването, сценографията и изумителата сценична инсталация и светлина? Минималистичните средства са абсолютни и разгулни – мрак, светлина, въртене, тракане – нищо повече, но това е повече от много.


Парадоксално това е творбата, на която публиката буквално се същиса, затъна в изумление и неразбиране, до такава степен надскача очакванията. Но след края си тръгнах с твърдата увереност, че изкуството наистина спасява този невъзможен свят – олекнал и щастлив. Творбата започва ритуално от самото влизане – постоена е неконвенционално - върху сцената на Операта, с вход откъм артистите. Влизаш сам, погълнат от пълен непрогледен мрак, като в утроба. Фосфорицираща нишка спираловидно извежда до кръглата сцена – разбирайки едва – мракът е прорязан от фосфорецираща решетка-клетка. Тишина. Сто метронома са задвижени тракат неистово – всичко ще трае, докато отмерват времето, създадено от този единствен тласък. На върха им свети по една точица и се поклаща – в решетката има тяло, което се движи, докато сцената се върти. Движението е само от торса – то или неутрализира чувството за въртене, когато се противопоставя на посоката на кръжене или засилва усещането за завихряне.Честотата на въртенето, на телесните движения се усилва, после се забавя, мантрично, грейва в холографско пресичане на инфра лъчи и дълго, дълго гасне. Нищо повече мантрическо повторение, регресия към началото, към спираловидния безначален ритъм. Деконструира се сякаш самата материя на времето и то е истинският актант. Същевременно е някак неутрализирано, защото е онагледено, а погледът е попаднал в една вечност, в която времето е инструмент, изкуство. Трепета, флуидността – светлината, дълбинния мрак, в който тялото се освобождаваот тялото – вихърът от атавистични усещания - страх, клаустрофобия, приютеност, утеха градират това кръжене в собствен център. Накрая метрономите замлъкват, остава само едва доловим тракот, от тялото е останала една блуждаеща светлинка, прекосяваща координатите с браунова свобода, хаос, космическа мъдрост, ред, тишина... мрак... Не мога да кажа, кое е по-впечатляващо дали идеята, изпълнението, решението, сценичните механизми, въображението, стилът, естетическата мъдрост, психологическата дълбочина, която се открива... Изкуството все още прави невъзможното – създава светове...



Общите стилистични тенденции, очертани в спектаклите, снемат в себе си търсенията на contemporary dance от подседните пенайсетина години. Силно оттласкване от класическия танц, дори враждебно отношение към класическата форма, която или се пародира или се начупва и деструктира, страх от лекодостъпната, гладка или позната красота, която или не е търсена или е постигана като следствие, но не е предпоставяна нито като цел, нито като средство в пластическото намерение и по-скоро се долавя като невъзможност, отколкото като реалност. Провокативност, шоковост, дори преднамерено дразнене на сетивата. Замянята на вертикалната и пространствена разгърнатост на движението, за сметка на статуарна камерна самозатвореност и движението от опора в лежащо положение и хоризонтално динамично изследване на тялото. Обработване на „отстранеността” – където тялото е алиенирано като чужд на акта-артиста инструмент, които се овладява, но не бива въвлечен в преживяване-съпреживяване, а е оставен-изложен на дисектиращ хладен поглед, разчитащ текста като конвулсия, т.е. като реакция спямо създадената ситуация, в която движението е код и се наблюдава отстрани. Така кинемата е деконстуираща и води до пълна разобщеност - макар и субект и обект да съвпадат в случването. Естетизиране на пустототата, самотата и скуката, които са издигнати до художествени похвати, търсещи директни семантични реализации. Краен минимализъм в средствата, компенсиран от стихийност на отприщените референции, които са задаени в глобален мащаб.


Големите идеи търсят място в движението и танца – несъвпадението и невъзможността на човека да постигне себе си, чуждостта със света, биотехнологичната студенина са колизиите, градящи дистанцираност, а не непосредственост между тяло и движение-идея. Ултимативна абстрактност и пълен (почти повсеместен) разрив с миметичността и олицетворението, а където се явяват са по-близки до ежедневното или натуралното движение. Оказ от драматургичност, което се съчетава и с отказ от музика мелодика и музикалност. „Партитурите” най-често са шумови композиции, препарирани, електронни тонове, звукови ритмични среди, преднамерено дразнещи акустични деконструкции – танцува се в тишина. Формалното и неформалното са в непрекъснат сблъсък. Пространството се изгражда чрез светлина, светлиният дизайн е драматургично натоварен и семантично инкорпориран в кинетичната композиция. Костюмът ?!- е или собствената кожа, боя или прах; обичайно улично-спортно облекло - анцунг, тишърт, разтеглен суичър, спортен панталон. От гледна точка на движенческата идея танцът продължава или отчуждението, автоматизацията или пост-експресинистичната лния на физическия театър, където драма и движение са контаминирани и всяко прекосяване на пространството и движението са деяние, разгръщане-въплъщение на съдба.





Контактната импровизация прелива в свободна пластика, в която, макар и рафинирани се намера неограничен брой и вид кинеми човешки или нечовешки, като едните са сведени до другите или местата им са разменени. Кинетичното вдъхновение е изтеглено от виртуалността, от насложените автоматични движения в е-средата и кинетиката във виртуалното пространство. Пространството пък се тълкува екранно, затова и светлината е мислена кинетично – тя е актант заедно с тялото, към него или направо срещу него. Танцът потъва в разрешаването на основните екзистенциални конфликти, напълно отчужден от дивертиментната си функция, понякога псевдодивертисметен , подлъгва с травестия в приятното, за да разобличи още по-силно несъстоятелността на настоящето като жизнен ресурс и да осъди отчуждеността от автентичността на живота, от живостта на насладата и доволството.



сряда, 25 ноември 2009 г.

ЧУДОТО НА ИНТИМНОСТТА Изложба „Живопис малък формат“ в галерия Грита



Петър ПЛАМЕНОВ

Изложба „Живопис малък формат“ галерия Грита
11 ноември (сряда) - 27 ноември (петък)
Атанас Атанасов, Атанас Мацурев, Владимир Пенев, Греди Асса, Десислава Минчева, Димитър Богданов, Димитър Войнов, Евгения Адамова, Иван Стратиев, Иван Тафров, Марина Богданова, Милена Мишева, Милчо Костадинов, Светлин Русев

Светът на интимността – ето темата на новата изложба в малката столична галерия „Грита“. Четиринайсет от най-изявените имена в новата българска живопис предлагат свое тълкувание на камерната живописна форма сред тях: Атанас Атанасов, Атанас Мацурев, Греди Асса, Десислава Минчева, Иван Тафров, Милена Мишева, Светлин Русев и др. На разнопосочините и агресивни тенденции в съвременното изкуство, търсещо странни и почити неограничени по обем и материя мащаби и форми, се противопоставя чистата камерна сдържаност и свойствената й тиха носталгия към класическото.
Самите художници се обръщат към малкия формат, заради интимната специфика, която предполага близост, непосредственост и най-вече пряк оличностен контакт. Избират я, за да въведат темата за красотата на близостта, за топлотата на комуникациятаи неподправената искреност; заради способността й да бъде алтернатива и съпротива на есперименталното – одомашнена, лаконична, лирична и рафинирано експресивна. По този начин артистите се опълчват на отчуждението и самотата като представят "малката история" на съществуванието...
Авторите от експозицията не се страхуват да приемат предизвикателствата на жанра и да се възползват от богатството от възможности за въплъщаване на задушевността. Всеки намира свой неординерен подход , но сякаш определящо е тъкмо чувството за интимност и деликатност. Едни залагат на градския пейзаж, на финния камерен портрет, втори се вглеждат във вещите, тълкуват отношението между света и човека чрез предметните форми и използват полисемантичността на натюрморта, за да изразят сложни трепетни настроения – старият чайник вдига пара в спомена, докато ютия с въглища едва глади намачкана врътовръзка...


Други пък се оставят да бъдат завладени от случайността на погледа, очарован от красотата на ненадейни композиции - тишина от есенни листа и заспали помежду им охльови. Усещането, което се поражда при разглеждането на работите в експозицията е за почти класическа изтънченост и стремеж към нюансите, към търсене емоционални тембри на видимостта. Чувството възниква от непосредствения контакт със заобикалящата среда от предмети и катадневни пространства. Формата предлага многовариантност на ракурсите и значителна стилова полифоничност – палитрата е богата от фотографски хиперреализъм, през поетичен постимпресионизъм, алегоричен реализъм до динамични формално-пластични дирения, изобразяващи съновидения или по абстрактни състояния и т.н.



Изложбата, без излишни претенции и преднамерена провокативност, доказва, че все още малкият формат е обичан и жив живописен език, че подобни картини са не просто камерен жанр, но и подходящо поле за репетициите на сръчността, за чисто композиционни игри и колористична дързост, за упражнение и изпитание на деликатността на погледа, който трябва да бъде съблазен от ювелирността и неочакваността на ситуацията, да намира нежност и тактичност към "малкото и частното".

Жанр за прелестта на детайла и очарованието на фрагмента, чиито сдържан език извежда на преден план тихия свят на човешката близост, на непосредственото обкръжение. Тук изобразената „гледка“ въщност се явява едно особено потъване в чудото на обикновеното, във сладостта на всекидневното – о-чуднено, посредством този любуващ се интимен поглед. И пак същия този поглед, аморозно взрян в своите „дребни“ сюжети, подробности и обичайности, по уникален начин указва посоката на спасението, за което така силно копнее днешния човек, а именно завръщането към живото, към яркостта на неопосреденото преживяване. Едно, не рядко, елегично, пътуване към тихата, дори мълчалива радост на близостта. Защото светът разкрива своето чудо не само в глобалното или необозримия мащаб, но и в едва шумолящия глас на незабележимото...















вторник, 24 ноември 2009 г.

Носталгичният път към надеждата – концернт на Сезария Евора




Петър Пламенов

Глас - едновременно горчив и сладостен, далечен, но и интимно откровен. Глас, който не гали и не ласкае, а разказва за изживяното, изпълнен с меланхолия и някаква тръпчива тютюнева носталгия, която увлича и трогва. Глас за далечините на копнежа, дълбок, напоен с тъга, нощна самота, дрезгав, заради болката, но и воден от трепета на една необяснима надежда. За втори път след 2005, Евора има концерт в НДК, зала 1, организиран от Жокер медия и отново залата е препълнена.

Съдбата и музиката на 68 годишната певица Сезария Евора са уникални за нешето време, отдадено на образите, опаковките и полиетиленовата привидност. Тази жена, родена в малката африканска островна държава Кабо Верде е световна суперзвезда без да е млада, силиковоново съвършена, без дори да има особено сценично излъчване. Там е статична, едва се полюлава в ритъма; облечена в прилично костюмче - синьо-зелено, с яка и панделка, също като това на баба ви, изглежда уморена, дори изхабена от дългите годни - типична старица и не съвсем. Докато пее сякаш е щастлива и това се усеща, но няма жестове, пози, мимика – вичко е обрано, а лицето - почти каменно. Своенравна е, не защото пее боса и обувките й са неудобни, а защото настоява с цялото си същество, чрез музиката да поддържа близост с истината и трезвостта.


Отраснала е на място – градчето Миндело на о. Сан Висенте, където хората ходят боси и заради бедността и защото това е Африка – люлка, първичната топла и плодородна земя, тъжния тропик на пределите на вълшебствата и жестокостта. Там пее от малка, акомпанирана от Луис Мораис, за нея пише и популярният композитор на морна Грегорио Гонзалвес, но известността я застига едва, когато наближава 50. До 1988 г., когато на нея се натъква френският продуцент Жозе да Силва и й предлага записи в Париж, никой не е чувал за изкуството й вън от десетте острова на Зелени нос. Така се ражда албумът „La Diva Aux Pieds Nus” - Босоногата дива. Появата пък на "Miss Perfumado" през 1992 я правръща в изпълнител от световна величина в жанра world music. И така до милионните копия на албумите й, непрестанните номинации – цели пет и заслужената статуетката „Грами” за етно албум на 2003.

Този път е тук, за да представи последния си, десети албум, от края на 2006 - „Rogamar”, с бенд от осем човека. Разбира се, Фернандо Андраде – Нандо забележителен на пияното, с един не по-малко магнетичен и артистичен цигулар, виртуозен саксофонист, който редува ту теноров, ту сопранов инструмент, китарист и изпълнител на cvaquinho – малка четириструнна китара и двама перкусионисти – единят на обичайна дръм секция, а другият на група от екзотични ударни - гуиро, бонгоси и разнообразни малки вибранти. До пианото на сцента има малка кръгла масичка, където тя почива на столче с чаша бяло вино, пура, която пуши с наслада по време на интермедиите.

Евора пее и говори с гласа си за същностните неща, за най-важното - любовта, копнежа, жестокостта, робството, надеждата, а не за привидностите. В гласа й се долавя нещо от мъдростта на старицата, преживяла безброй разочарования както и нещо от никога непорасналото дете, нещо диво, игриво, изначално и дълбоко човешко. Долавя се и тъгата, като съдба на човека, а също и непрестанния копнеж, който е по-скоро несподелено въжделение, съхранило една вече безвъзвратно загубена свобода. Сякаш в това се корени и тайната на стила й. Въпреки че музиката й може да бъде дефинирана като world, като екзотичен и дори сувенирен жанр – morna, тя всъщност е непосредствен разказ за истината на човека, който трябва да се справи със сполетялото го битие и съдба и да живее естествено и искрено, въпреки изпитанията. Морна е местен музикален стил, съчетал в себе си какви ли не влияния. Възникнал някъде през 18 в. Като своеобразно кръстосване на африкански ритми и перкусии с фадо, бразилската мондина и британски моряшки песни. Morna /от англ. оплаквам се и португ. приятен/ е свързана както с южните напеви lundum, така и със скръбните или траурни choros, но морна са винаги в бавно темпо, най-често lento и с по-сложна хармонична структура.

Морна е жанр на тъгата, океански блус, защото"изразява тегобата на живота", както недвусмислино казва самата Сезария. Песните й обаче преплит стиловете. Типичната мононност и бавност се разнообразява с виталистичните отенъци на стила коладейра – бързи островни напеви и мелодии, не рядко от неочаквани съчетания с португалски, кубински, испанскаи и бразилски елемети от чоро, форо, фадо, румба, танго, самба и дори кадрил. Евора, която пее ту на португалски, ту на местния креолски, има особено отношение към тестовете за своите песни и техните теми – това са едни от най-интересните южни поети Луиш Мораиш, Еуженио Тавареш, Б. Леза , Теофило Чантре, Ти Гой, Педру Родригиш, Мануил де Новаш и Амандиу Кабрал, където тъга, неволи, любов, скръб, радост и веселие пронизват този свят на бедност, ежедневни усилия и подчинение. Както се казва в един стих: "И Бог никога не спи, той пише в права линия, дори и несправедливости". Едноимената песен „Saudade”, която Евора пее с плътен провлачен и почти безнадежден глас, обобщова емоционалната атмосфера, защото saudade, е централно понятие в музиката и културата на Кабо Верде – това е понятие за мъката и копнежа в едно, за слодостното измъчване на носталгичното чувство, за жалостта по изгубеното, пропуснатото, по несбъднатото, самотата и пропилените часове с любимия; дума за очакването на отпътувалия през далечни води любим и упоритата вяра, че рано или късно ще се зъвърне, за дома и надеждата.



В концерта се рудуват бързи и бавни мелодии, пеене и музикални сола, виртуозни моменти и вглъбени вокални откровения. Обичайно, напълно в традиционна форма, песните започват с въведение от солиращ инструмент, което се разгръща в песен; структурата е циклична, като почти във всяка песен в средата има разгърната интструметална вариация, която дава и не малка възможност за свобода на импровизацията. Често солото на един инструмент - на саксофона се подема от ударните или се предава на цигулката или китарата, пулсът обаче се задава неизменно от cvaquinho. Всъщност характерът на стила се удържа от спецификата на ритъма – синкоп – своеобразен акцент в края на такта, който се удължава до следващия такт. Мелодията се гради вътре в отношението между първия ритъм и акцента. Всички песни, сякаш са пронизани от това особено чувство на носталгия, очакване и надежда - „Luisa”, „Petit Pais ”, „Miss perfumado”. Макар и уморена, но трогната от възторга на публиката, Евора изпълни на бис знаменитата „Besame mucho” и новия си хит „Afica nossa”.

Музиката на Сезария е окровение за безпределността на окенана и тъгата, за съдбата, любовта, страданието, но и земна изповед за надеждата. Музиката учи на най-важното изкуство - да се изживява мига, да се копнее, но и да се вкусва насладата. Песента винаги е била израз на едно особено отношение към света и Евора с тютюневата горчива сладост на гласа си ни напомня, че в музиката е стаен, несподелим по друг начин, копнеж по близост и чевещина.


Дълбокият трепет



Петър Пламенов

Този път е в лилава копринена рокля, обгърната с лек люляков шал – също като музиката, която ни подари - пролетна, привечерна, дъбока, изпълнена с копнеж и опалова меланхолия. Ако при първата среща изненадата е част от впечатлението, то втората е провокирана от спомена и търпението, което се докосва до мъдростта и пита за смисъла на очарованието. След особено успешния гастрол от 2007 Сусана Бака отново е в София, за да откре Петия фестивал Джаз+, който представя провокативни изпълнители на границата на музикалните жанрове, превърнали смешението и свободата в оригинален стил и духовно търсене.

На празника на Българската култура и писменост и на своя рожден ден 24 май, Бака оново пее в Зала България за любовта, страстта, тъгата и скритата радост от дните, представяйки последния си проект Seis Poemas по стихове на Ф. Г. Лорка, Алберто Бенавидес и Чабука Гранда, афро-перуанска певица, която Бака припознава като своя предшественичка и духовен учител. На сцената е с китариста Серхио Валдеос, автор на повечето аранжименти, деликатния пианист Хосе Мартин Корео и атрактивния, магнетичен Уго Браво на ударните, който подплатява акустичносто богатство със странни звуци, изтръгнати от екзотични перкусионни инструменти; като тези от плътния тъмен звук на традиционния испано-перуански cajón кахон ("дървена кутия", произлязъл от съндъците за съхраняване на плодове), обемния земен глас на guapeo гуапео (гърне от червена глина) и стържещо-безгрижния звук на quijada квижада (челюстна кост на магаре), съчетани с напълно съвременна дръм джаз секция.

В едно свое интервю тя скромно споделя: „Искам да пея и да предавам определени неща чрез поезията, да общувам духовно с хората и те да търсят моя глас заради онова, което ги кара да трепнат и да погледнат навътре. Мисля, че целта на изкуството е да промени живота ни. Аз се стремя към това. Е, до този момент не съм го постигнала, но вървя по този път. И това е най-голямата награда и вдъхновение, не толкова "Грами", която получих или другите отличия, а да виждам, че хората се променят духовно, когато пея”. И тук в Seis Poemas, както и в останалото й творчество, песните са оригинално съчетание от традиционните форми на афро-перуанското Фестежо Festejo празнична музика за танцуване, изпълнявана по време на масови фиести, като и меланхоличните песни lando ландо, страстните vals – южната танго версия на валса, остроумно обединени с елементи от кубинска и бразилска музика. Редица интродукции и импровизации са любопитни трансформации от салса, милонга, танго или боса нова.


Обаянието на Сусана се дължи на пределната деликатност на нейното вокално изкуство, мекотата на опаловия й глас и непостижимата свобода, с която вокализира, сякаш без каквото и да е усилие с лекотата на дихание. Меланхолия, смугли емоционални състояния, страст, южни пейзажи пронизани от бавното полюляванена плътни сенки и още по-огнена светлина, любов, скърби - всичко е разказано с една особена мека и специфична напевна интонация, която постига своята красота само от непрекъснатото редуване на тембри и отгласи и още по-прекрасни преходи между тоновите отенъци. Гласът е богат, но не въздейства със силата си, а напротив с отъствието й, с рафинираните емоции и нежността, която изказва всичко. Тоновете са чисти и плътни, колористично заредени, създадени без напрежение, потънали в сладостна нега, те са в непрекъснат диалог с инструментите, но всъщност всичко извира и се води от този глас. Акцентите се създават от придъха или чрез сподавени възклицания, които се градират до екстатична освободеност, но отново с мекота и финес. Гласът гали, ласкае и люлее в себе си.

Освен шестте поеми тя се представи и с емблеметичните Valentin, Maria Lando, както и удивителните песни по стихове на Пабло Неруда и Жилберто Жил. Често песните са молитви или обръщения към Бога, но дори когато това са просто песни за радостта, а в тях Бака е игрива като безгрижно дете, което пее, за да въплъти и изрази щастието, всичко е просто трепет, копнеж и предвкусване. Носталгията, вибрираща в гласа е толкова силна, но тя не е по невъзможното, а по тази изначална обреченост да се преживява недостижимостта красотата. Звуците, които създава със своя тъмен глас са обли и колористино наситени,просветлени и изпълнени с безброй неочаквани нюанси, ласкавост и топлина. Пеейки гласът оживотворява спомените, но и им придава плътност, прави ги част от настоящето, а не само от минало - както е във великолепната песен, изпълнена само под акомпанимента на пияното, което ромони тихо под шепнещия своята изповед глас в De Los Amore. Носталгията и нежността достигат до най-дълбокия трепет в душата и намират начин да го изразят.

Бака превръща музиката в духовна архелогия в средство за изследване на дебрите и несподелимите вън от мелодията дълбочини на духа, във философия за смисъла, натъкваща се на богатството на живота, като богатство на усещанията и техните нюанси, на самата способност за чувствване. Нейната музика преоткрива като откровение истината, че изкуството е онзи инструмент, чрез който човекът се домогва до цеността и същността, че е едно споделено вглеждане „навътре” към дъбините. Мелодията слива в едно мисълта и чувството, защото говори за личната история на всеки един, но и за историята на света, за истината на съществуването, освобождава вътрешния свят, извежда вътрешния глас. А музиката винаги е била език за всеединството и всеобщата хармония.


ГЛАСЪТ НА ЮЖНАТА СВЕТЛИНА




Петър Пламенов
Тя пее боса, защото за южния човек музиката е протичаща енергия, която не бива да бъде възпирана. Певецът - вибриращ инструмент, част от този нескончаем поток, преобразяващ мълчанието на земната гръд и тишината на синевата. Сусана Бака гостува в София, Зала България, в две поредни вечери със своя латино бенд, за да представи композиции от знаменателния албум отличен с Грами Lamento Negro (2002), от пищната компилация, донесла й световно признание - The Soul of Black Peru и новия девети по ред албум Travesias (2006).

Музиката на Сусана Бака е пиршество от екзотични звуци, сочни цветове и неочаквани акустични образи. Съчетала в тъканта си типични елементи от афро-перуанската традиция с латино джаз ритми, обработени в обща бенд стилистика, където основната акустична драматургия се развива в антитезата бийт-офбийт. По този начин атавистичните, безкрайно плътни и емоционално органични етно елементи се разгръщат в гъвкави полиритмични фигури, които непрекъснато се преобразяват и трансформират от основната пулсация в ударните и баса към пеещия глас и сетне в обратна посока. Ритмиката, по своя характер е дълбинно танцова, стихията на движението е самата материя на тази музика. Бака, пеейки се поклаща и танцува, облечена в беда жълто-златна рокля от сатен и прозрачен воал; ръцете й непрестанно си играят с дълъг ефирен шал, който се лее по мелодиите и рисува линията на емоциите. Стъпките са нежни, движенията семпли, но наситени с удивителна грация и емоция.

Ударните инструменти са разнообразни и освен типична бийт пулсация са в непрекъснат диалог с контрабаса, бас-китарата и електрическата китара както и със самия глас. Посредством тяхната жива и непосредствена акустика, звуковата картина се обогатява, придобива неочаквани обрати. Четиримата от бенда на Бака, държат бег-вокалите докато свирят. Техните плътни матови гласове се противопоставят и допълват ласкавия мек и особено кадифен глас на Сусана. Те се провикват в акустичните кулминации, в екстатическата напрегнатост, докато нейният шептящ и ромонящ глас достига екстазно състояние чрез изящни придихания и особено красиви мелизми. Незабравим е именно специфичният начин на пеене на Бака – едно звуково сфумато с тази характерна удивителна и неизменна топлота и мекота в звукооформянето, с извънредната лекота при звукоизвличането и ненапрежение при преходите и орнаментацията. Гласът е естествен, сочен и едновременно с това напълно свободен. Този глас не изтръгва звуци от себе си, а сякаш се отпуска и отдава на музикалния поток, които просто протича през него и му дава плът. Това е глас, който шепне дори воплите, който гали и така чрез милувка постига същността, а посредством трепета на звуковата вибрация, изпява самата субстанция на битието. Спускайки се не нарушава мира, дори не докосва сътворението и съществата, а изразява тяхната тайна. Както е в изпълнената с копнеж, обещания и нега песен за гълъбицата “Paloma”, една неочаквана дълбока изповед за глас, контрабас, на който се свири ту с лък, ту в джаз-пицикато и електрическа китара. Тук нетипичната инструментална конфигурация започва от един дълбок предвечен тон, държан от лъка на баса, и едва доловим речитативен шепот, преминавайки през арпежите на китарата и стоновете на гласа, за да достигне до ярък общ динамичен изблик. Насладата се крие в особената сладост на гласовете и звуците, тяхната наситеност с тропически багри и съблазнителност на узрели плодове. Електронните инструменти са надмогнати от акустичната стихия на перкусиите, дори в тяхната фактура се търси не блясъка и остротата, а някакъв плътен и органичен тон. Всичко е по човешки живо естествено и непринудено. Неудържимостта на страстта в хита “No Valentín” завладява със своята стихия , а в “El Ritmo” се дочува потокът от спокойно разлети речни води.

Музиката на Бака е музика на всеодушетвореността, на откриването и постигането на поетичния тон, един своеобразен еквивалент на магическата реалност, където действителността се осъзнава в нейната поетическа потенциалност, в способността й да се трансформира чрез въображението, в преплитането между вътрешната реалност и наличния свят. Дори почти безчетното множество от разноезични перкусии: конго барабани, бонгоси, чинели, кахон, през разнообразния гласеж на големи и малки маракаси, глинена делва, до рядката автентична конска челюст и бъбривите метални чукалки, дървени кутии, стъргала и клавеси, от които се извлича звук с палки или с ръка чрез притискане, удряне или тръскане и преобръщане, отново дава са израз на вглеждането-търсене на духа-звук притихнал във всяко същество, на гласа, които отговаря на човешкия въпрос, стаен във въпроса на всяка музика. А песните на Сусана са песни за тъгата, болката, за несподелената любов и нараненото сърце, за радостта и щастливите мигове, песни за дълбокото преживяване на съдбата. Тази на пръв поглед непретенциозна музика се превръща в дълбоко поетично откровение за истинския живот преживян в тяло и душа, израз на южния мироглед, че самият свят е акустично творение, в което всичко има душа и може да бъде превърнато в мелодия. И ако гласът попита ще му бъде отговорено, особено ако възпява неудържимата светлина на тропиците.



WC Вапцаров” - или за ГРАНИЦИТЕ НА ВКУСА

Петър ПЛАМЕНОВ

Втори международен фестивал на лошия вкус

26 ноември 2009, четвъртък, София.
18:30 часа, ателие Пластелин, ул. Цар Симеон 48
Дискусионен клуб „На тясно”
Групата за културен тероризъм „Рамбо 13”
Премиерни прожекции на новите филми на Рамбо 13 - “Слънчева Тракия”, „ WC System”, „ Строители на съвременна България” и „WC Вапцаров”
Пърформанс, дискусия и акция
Визия, инсталации, пърформанси, арт-пънк: Венцислав Занков, Продан Марков, Георги Ружев, Светослав Коев, Пламен Стоилков, Алекс Ангелов (Холандия), Калин Коев (Испания), група „Чалга и готик” и др.
Четат: Мария Вирхов, Добринка Корчева, Силвия Томова, Диана Коленцова, Ditta Black, Силвия Канин, Румяна Райкова, Дете Кафка, Лъчезар Лозанов, Димитър Матакиев, Иво Цанов, Данаил Досев, Васил Прасков, Спенз, групата „Анарходжаз” и др.
Водещ на фестивала: Продан Марков

Вкусът е повече от особена форма на съждение. Той е израз на мирогледа и светоусещането както на обществото, така и на личноста. Може да се възприема едновременно и като индивидуална характериска, специфична субективна черта и като социална норма и рефлексия. В контекста на тези проблеми се вклинява и Вторият международен фестивал на лошия вкус - „WC Вапцаров”, който чрез инсинуативната си скандалност, желае да провокира общественото спокойствие и да създаде остър дебат със силните конструкции на самите предразсъдъци. Лошият вкус има не само своята злободневна актуалност, но и историческа основа, а разбирането на този факт привлича и темата за лустрото и кича. Културният тероризъм в пространството на дискусионния клуб „На тясно“, взривява именно статуквото и закона на шаблона в мисленето и подходите към изкуството и живота. Темата е злободневна – лошият вкус е актуален и като начин на мислене и творчество и като стил на живот. Обсъждането е предизвикано от необходимостта да се разпозне, чрез добрия вкус, изгубената плът на настоящето, резредено и изчезнало в серията от фалшиви замени от страна на рекламното безгрижие и всесилната пазарна употреба. Където цената се определя не от качеството, а от продаваемостта.

Заигравайки се пошлото, вулгарното, комерческото, невротичното, сексуалното, неприличното фестивалът на лошия вкус тълкува акциите и произведенията на изкуството като в съпротива срещу шаблоните и теснините на постмодерността – оказала се време на пределна материализация, когато ценността се разпознава само по пазарен принцип, но не и по хуманен или хуманитерен. Цеността и вкуса са неразривно свързани, епохата на лошия вкус е епохата на консумацията, на култа към печалбата. Епоха на смъртта на вкуса, морала и ценността.
Вкусът всъщност е способност, различна от чистото чувство и чистя разум, смесва в себе си тези две начала – защото е съждение и отношение, спосоност да се разпознава и разбира красотата. Вкусът неминуемо се отразява върху творбата – веднъж при нейното създаване от страна на твореца, чиято работа така или иначе е свързана със собственото му разбиране и втори път с удвоена, реципрочна сила с тълкуващо съзнание, т.е. със съдещия вкус на потребителя на изкуството, на съзерцаващия творбата. Размитите граници между творец и произведение, автор и зрител, творба и реалност, предмет-носител и идея днес създават твърде широк хоризонт от въпроси и възможни дефиниции. Скандалът и провокацията, флиртът с обществено поносимото, съвременното изкуствона практика разобличават мимикриите на властовите механизми. Оголват манипулативните стратегии на новите изискани, перфидни форми на цензура изотвътре, която работи като лусто, схема и стереотип на прикриване чрез привидан свобода и толернтност, а всъщност проявява крайна непоносимост към различието. Лустрото, което чрез дезинформация при-крива истината за жестостта на техническото и медийно съществувание в урбанистичния свят, смалил се до село на самотата, обитавано от нет-самотници, където общността се разиграва като виртуален-театър, но не се случва в близостта или съприкосновение.
По примера на средновековната апофатика – сблъскала се с непознаваемостта на Бога, достижим единствено в очертаването на това, което Той не е, днес невъзможността да се даде определение на съвременната художествена и социална ситуация, подхранва много силни енергии те да бъде разпознати тъкмо като се употреби тази техника на отричането. Чрез този апофатически жест, мъчещ се да върне темата за вкуса, изкуството и стила, като отрече всичко, което не е добър вкус, а натрупа определения за пошлото – всъщност центрира основния проблем на съвремеността – автентичността на съществуването, неподменено от фалшиви „полиетиленови“ - маргарин заметители. Автентичността – ето към какво се стреми вкуса, тъй като той е способност да се разпознава най-вече истината, плътта и голотата на действителното. Така става значително по-лесно да се окръгли темата за това какво всъщност е лош вкус, защо той е културната домината на поп-макдоналдс културата. Така вкусът дирекно диалогизира с изконните естетически теми за стила и мярата. Изследвайки натрапени вулгарни образи все пак да изплува енигматичното, забранено и почти окултно понятие за настоящостта: „добър вкус“. По този път ще се даде едно възможно обяснение защо модерното изкуство, следвайки проблемите в актуалността гради нейна напълно възможна алтернатива. Съвременото изкуство довежда визуалността до нейните предели. Веднъж като разрушава границите на картината, на живописването и превръща в актант, герой и съдник-разобличител самата материя на света и втори път като обезплътява образа в дълго медийно репродуциране и обезплътяване в цифровостта. Създава, чрез инсталации, пърформанси и видеи, болезнено ултимативни художествени ситуации, към които присъединява и самия зрител като тяло и разум, полагайки го в сложна биполярна конотативно-визуална среда...
Вкусът има свое тяло, което се въплъщава при всяко съждение на мисълта, но има и дух, а той е свързан с непосредствената стихия на чувството – имненот тук е разковничето – лошият вкус подменя реалността на съществуването и оставя да се съществува в илюзията, във виртуалната полуреалност, в покрайнините на самия живот...
Ето и художествено манифестната пи-ар текстституация, от която отскача погледа на авторите на този визуално-културно-медиен проект: „В окопите “ Верижката на тоалетното казанче изопната - да ви обеси. В камерите на лайфстайла не умирате приятно, а изтезавани с пари, dance кълки и бърза литературна фрикция, преди да ви изпразнят. Жълти журналисти и наркобарони като литературни агенти се правят на Ленин в брониран влак. Олимпийският романтизъм на ЛВ продължава да преподава университетска сияйност, постмодерен олимпизъм, писателски санаториуми и европейско връзкарство. Но се попипва като юноша и с другата ръка пише антипостмодерни доноси за всеки случай. СБП и компания отново вдигат патриотичните демони от Моторни песни до опълченския WC, с недоубит пленум на Тримата големи (Левчев, Цанев, Хрушчов) - все в Техеранско-венецуелско направление. Младите им попълнения напъват чаровния си селско-носталгичен патос върху римувана социология. С изключение на падналите за свободата на България.

Истинското облекчение от бремето на живота ще получите в белоснежния WC “Вапцаров” – нашият ярък кенеф, завещан ни в бяло от татко Дюшан и в черньо от нашта роднина Брюксел. Седнете ли в него за облекчение – гъзът ви ще засияе в най-дълбока страдалческа (по project Достоевски) светлина и идеалът ви да се преселите в божественото ще цопне в Световития нобелиран океан. Шествие на огъзената литература: всички за един, един – за сране и подпалки!“

Марсел Дюшан, Фонтанът 1917, Readymade