неделя, 16 ноември 2014 г.

Световен ден на философията



20 ноември
Световен ден на Философията
в СУ „Св. Климент Офридски”



Философски Фактултет на СУ „Св. Климент Офридски” организира на 20 ноември празнично честване на Световния ден на Философията. Целта на събитието е многоизмерна. От една страна ще се направи опит да се отговори на трудните питания: „Възможна ли е все още философията днес?”, „Нужна ли ни е тя?”, „Има ли полза от занимания, които не носят конкретни печалби?”, и не на последно място, „На какво ни учи най-старата наука?”, и „В какво се състои силата на любомъдрието?”. От друга страна е стремежът да се представят емблематични, успели и влиятелни личности, завършили факуртета и оказали съществено социално и научно влияние в българското общество през последните няколко десетилетия, които са получили високо признание и доказват смисъла от философската дисциплина като социален, морален и интелектуален коректив. И ако е вярно, че питането е невинността на душата и благочестието на духа, то философията като изкуство на питането, защото тя не дава готови отговори, но подпомага разбирането, защото нейното питане е колкото учудване толкова и съмнение и не по малко възхита. Според Айн Ранд “Философията се изучава най-добре, ако подхождате към нея като към криминален разказ: следвайте всяка следа, улика и загатване, за да откриете кой е лошият и кой е добрият. Критерият са два въпроса: Защо? и Как? Ако даден принцип изглежда верен – защо? Ако друг изглежда лъжлив – защо? И как бива усвояван? Няма да откриете отговорите незабавно, но ще се сдобиете с безценно качество: умението да мислите с езика на същественото”.



Програмата започва с открит дебат, посветен на „Българският път. Потенциал, проблеми, перспективи”, в който ще се включат Иван Колев, Пламен Макариев, Георги Каприев, Райчо Пожарлиев и Тихомир Безлов. Тук ще се обявят и резултатите и наградените от конкурса по същата тема за студенти и ученици. Сред основните акценти е срещата с випускници, получили разностранна обществена изява и реализация д-р Желю Желев – първи президент на Република България, философ и политик, проф. Георги Фотев – философ, социолог, екс-министър на просветата, Любен Козарев – издател и директор на издателство Изток-Запад и нашумелия дизайнер Антони Миленков. Ще бъдат представени нови книги от български философи, издедени през последната година от Георги Каприев, Иван Колев, Огнян Касабов и Цветина Рачева. Разпалените дебати ще бъдат заобиколени и от изкуство, чиито автори са философи. Фотографската експозиция включва работи от Цочо Бояджиев, Петър Пламенов и второкурсничката Радостина Диловска. Пак философи на живо ще четат поезия Димитър Зашев, Хараламби Паницидис, Петър Пламенов, Камен Киров и др. С музикални с изпълнения ще се представят млади мислители и студенти като Веселин Дафов, Виктория Тодорова, Живка Захариева и групите “The strapons” и “Metal heart”. Борис Грозданов ще се погрижи за визуалната среда и кино изкуството, а Ясен Захариев ще тълкува философията на виното и изкуството на сомелиера.



През 2002-ра година ЮНЕСКО обявява 20 ноеври за Световен ден на философията, три години по-късно е вписан в официалния календар на организацията като празнично събитие, тъй като "философията е дисциплина, която насърчава критично и независимо мислене и е в състояние да работи за по-добро разбиране на света и насърчаване на толерантността и мира".У нас от 2005-та година събитието се отбелязва ежегодно по инициатива на специалност Философия към ФФ при СУ „Св. Кл. Охридски” и СУПФБ /Сдружение на университетските преподаватели по философия в България/. В Париж централата на ЮНЕСКО предлага редица събития на тема: "Социални трансформации и междукултурен диалог", конференция "Нови философски практики" и кръгла маса "Наръчник по Философия, Юг-юг хоризонти", разработен с подкрепа на Абдулах бин Абдулазиз, и съпътсващото мероприятие "Приносът на идеите на Али ибн Аби Талиб за културата на мира и междукултурния диалог".


За повече подробности по програмата,темите и участниците на интернет адрес:
http://philosophyday.wordpress.com/




събота, 1 ноември 2014 г.

Оправдана необходимост

Валдис Янсонс-Дон Жуан


Фестивал Моцартови празници Правец 2014



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



А защо не?!
Геният принадлежи не само на мястото, където е творил, нито единствено на родината си, а на цялото човечество, на своите съвременници от миналото, на хората от настоящето и на бъдните поколения, защото е успял да долови и изрази по безсмъртен начин нещо неповторимо и великолепно от участта на инече тъй крехките и смъртни човешки същества... Не е нужно да се дава отговор на причудливата наглед приумица „Моцартови празници Правец”, още повече когато тази проява чества вече своя десет годишен юбилей и притежава ясно очертан облик в националния летен културен календар. Оригиналната, смела идея хрумва на мецосопрана Снежинка Аврамова, изявяваща се в Германия, която заедно с имения диритент Павел Балев през късното лято на 2003-та, поставят с млади таланти „Така правят всички” в читалище „Заря 1895” като резултат от своеобразна академия, посветена на Моцартовия вокален и музикален стил... През 2004-та се учредява официално общинско сдружение, чиято цел е ежегоден фестивал, популяризиращ наследството на слънчевия гений. Фестивалът придобива нов облик с помоща на Христина Ангелакова, която става творчески директор през 2012-та. Концепцията е разгърната в мащабна програма, включваща освен опера, поставена вече на открито също и балетно предствление, симфонични и камерни концерти, съпътващи събития, а от тази година и майсторски клас за млади оперни изпълнители.

 Калин Врачански-Моцарт

Дните между 13-17 август са посветени на чара на класическата музика. След „Сватбата на Фигаро” с Бургаска опера, и „Аида” от Верди с Опера Русе на откритата сцена при Езерото с оркестъра и хора от крайдунавския град бе осъществен и „Дон Жуан”. Постановката е поредният опит на Русенска опера да създаде спектакъл с модерна артистична визия, който да оформи лицето на фестивала и на трупата и да е ориентиран както към една по-широка, но и по-взискателна публика. Общото впечатление е добро и личи задълбочена музикантска работа. Диригентът Мартин Пантелеев започва самоуверено в акуратно темпо и с много настроение, но в протежение на действието се появяват много нелогични и бавни темпа, които се отразяват на певците и придават особена вялост на акустичната картина, лишават от бясък, острота и остроумие ту палавия, ироничен, ту наситено драматичен и дори трагичен харакер на партитурата. Още повече че и в оркестъра има проблеми – веднъж поради факта, че се гради звукова сфера в отворена среда, и втори път поради очевидната борба на музикантите със стари и бързо разстройващи се инструменти...

 Деян Вачков - Лепорело


Особено приятна изненада поднесе Деян Вачков като Лепорело, който преди две години, на същия фестивал, впечатли с прочутата му ария „Madamina, il catalogo e questo”. И сега е особено органичен в образа на многоликя слуга и се разкрива като умел и деликатен изпълнител, надарен с интелигентност и вкус. Неговият бас е колкото внушителен, плътен и кадифен, толкова и пластичен и богато тембрист. Вачков демонстрира ясно чувство за моцартов стил и отлично артистично умение да овеществява драмтургическата логика с подходяща вокална оцветеност. Струва ми се неоснователно, че изпълнетел от подобно качество няма адекватна сценична реализация у нас. Като Дон Жуан се изявява Валдис Янсонс, опитен певец, залагащ на стилистичната мяра. Въпреки очевидното вокално майсторство неговият Дон Жуан не предизвиква емоционална емпатия. Латвийският баритон така и неуспява намери по-плътни и тъмни обертонве, а търсеното изсветляване, така нужно в любовните сцени, изглежда напълно неподходящо в по-драматичните.

 Пламен Бейков - Командора

Пламен Бейков се справя убедително като Командора. Запомняща се е красивата Дона Анна на Вера Гиргинова, която през 2010-та напарви успешен дебют като Баронеса Ирене в София от операта на Хайдн „Истинското постоянство”. Музикелният й инстикт й подсказва подходящото за героинята благородство, мекота и поетична деликатност. Гиргинова е много стабилна в двете арии и ансамблите от първо действие, но във второ има известни колебания. Жизнерадостна, закачлива и изобретателна е Церлина на Илина Михайлова, която не се колебае да съчетава вокалната невинност със сладострастни отенъци. Йоана Железчева тълкува Дона Елвира в една не винаги добре премерена емоционално-вокална превъзбуденост, докато Мазето на Пламен Димитров е по-скоро твърде безличен.

 Илина Михaйлова - Церлина и Валдис Янсонс - Дон Жуан

В своята режисьорска стратегия постановката на Огнян Драганов се опира на комическите обертонове, на забавата и подчертава образа на Дон Жуан като особа с невероятен апетит за несекващи прелюбодеяния. За това може би най-впечатляващата и нетрадиционна сцена в постанавката е тази на пира, когато на масата е сервирана в блюдо гола жива златна жена. Пирът е всъщност вакханалия, героят е потикван към действие от неутолим танталов глад за нова и нова плът. Драганов, който обича резките сценични провокации, тук следва по-скоро класически подход на зрелищна лекота. Ацентите са фриволните и неприкрити сластни излия на безметежния бонвиван Дон Жуан или свежата съблазнителност на Церлина, комическите тюхкания и притворство на Лепорело... Да, у Моцарт могат да се намерят аргументи за подобен прочит, но някак липсва по-дъбок ракурс, разпознаващ в Дон Жуан освен съблазнител и дръзък скептик, отчаян смъртен, утешаващ своите страхове със забрава от безчетни наслади. Донжуановата беззаконност и усещане за безнаканост настойчиво изискват прогърмяването на Божия Глас и Справедливост. Затова и по-късно без страх й подават ръка...

 Калин Врачански-Моцарт

Като юбилейно издание в програмата са включени освен симфоничен и гала концерт и музикално-театрален спектакъл „Моцарт и Салиери”, колаж върху операта на Римски–Корсаков и пиесата на Пушкин с Калин Врачански-Моцарт и Асен Блатечки-Салиери. Не на последно място е изявата на Римския национален балет, Италия с триптих по Рихард Щраус на хореографа Тучо Ригано - Тарантела от симфонична поема “От Италия”, Танцът със седемте вола от „Саломе” и Валс от „Кавалерът на розата”.



Музиката е може би единствения начин да си представим стихията на вътрешния свят, парадоксален образ на вечния ромон отвътре, чиста спонтанност, която ни връща изгубеното умение за възхита. Амадеус споделя, че когато композира събира „звуци, които се обичат”. Удивителността на Моцартовия гений е непостижимото умение да се долавя хармонията отвътре във възхитително многобразие от емоционални приливи, отливи и пробялсъци. Затова усилието на екипа на Христина Ангелакова и Моцартовия фестивал в Правец изглежда не просто каприз, а оправдана неоходимост, днес когато трябва да се научим отново да се възхищаваме и вслушваме в себе си, другите и света.


 * Статията е публикувана във в-к  КУРТУРА - Брой 36 (2785), 31 октомври 2014
* Фотосите в статията са архив на Опера-Русе