четвъртък, 28 април 2016 г.

Cool безгрижие

 
 
„Бла, бла”,
 хореография Морис Кози, спектакъл на балет „Арабеск”



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



Възможно ли е все още безгрижие днес в жестокия консумерчески рай?! Нима безгрижието не е само носталгия от наивността на детството, необходима илюзия и самоизмама на духа. Хореографът Морис Кози (САЩ) превръща хлапашкото безгрижие, младежката свежест, култът да бъдеш готин, cool модата и веселя непукизъм в ироничен и безжалостен инструмент за разобличаване на късмета да живееш в постпостмодерните времена в спектакъла си „Бла, бла” с балет „Арабеск”.



Участието му в проекта "Танцови преводи" с изящната абстрактна миниатюра "Измъчени мелодии" по музика на Габриел Прокофиев "Струнен квартет №1", предизвика основателен интерес, не само защото е бил солист в Националния балет на Канада, а после във "Франкфурт балет", защото поставя в "Нидерланд Данс тиътър" – Холандия, "Кулберг балет", Шведския кралски балет и е бил асистент на хореографски величия като на Уилям Форсайт, Сол Леон и Пол Лайтфут или Уейн Макгрегър, а защото завръща танцовото към неговата особена същност да бъде сетивна форма на мисълта, да въплъщава дишащата истина или да бъде „видима разумност”, както твърди Новалис.



В „Бла, бла” съсредоточава вниманието си към градската култура и актуалността на глобалния свят и живота в мегаполиса – безкраен празник, блясък, наслади и привидно безгрижие, зад чието лусто дебне губителна студенина, емоционална парализа и жесток нарцисизъм. Марк Кози притежава изключително богат, изобретателен и вълнуващ кинетичен език. Спектакълът е в задъхано, почти шеметно темпо, цветен, пъстър и нахакан. Сценичният разказ е драматургически стегнат, няма излишна реторика и ретардации, сцените са психолочисеки изчистени, превърнати в малки етюди. Наративът, наглед наивистичен и почти банален, обаче е надмогнат от втория план, чиито метаразказ, трансформира микроразказите на малките сценични събития и характери в голямо обобщение, което е и една от изненадите в почерка на хореографа, който успява с минимални средства да постигне сложни и значими внушения.

 


 Подходът към движенческия език не е нито миметичен, нито илюстративен, а психологически, близък до техниката на диагезиса и театралната експресия. Младежи се събират в пролетен ден, скоро се оформят двойки, една девойка остава сама, отхвърлена от останалите. С края на деня „купонът” се пренася в дискотека, нощта разкрива страстите. Първоначално трите двойки се забавляват, но самотницата се е преобразила в неустоима изкусителка, с дързък чар, увличащ и заслепяващ младежите. Хармонята между влюбените е нарушена, мъжете се подчиняват на нагона си, страстта към наслаждението е по-силна. Следват бързи развръзки спорове, умоляване, раздяла, прошка, нова близост и мъст. Двойките се превръщат в хилеща се и хапеща глудница, която напада самотницата, изоставената, неуспялата да покори, да се продаде...



 
 

Динамиката, драматургичното цяло и експресивността на спектакъла се дължат на очевидната отлична музикалност на Кози. Музиката е умела компилация от творби на Джони Транк и Джус Ансамбъл. Той не просто слуша, но и вижда темпоритмичното и емоционално начало и го преръща в ясно движенческо събитие. Езикът му съчетава неокласически елеметни с контакт импровизация, висок cool dance, баланчинови структури, джаз, поп и дори боливуд детайли (работа с ръце и глави) в органичен и ярък език. Това се дължи не само на движенческа изабретателност и остроумие, но и на особено виртуозна сръчна работа с модерните техники и разпознаваемите емблеми. Кози противопоставя на градското кулл модно безгрижие, на безотговорността на цивилизацията ни, произвеждаща емоционално неразгърнати, егоистични същества, неспособни на отговорност и близост, тревогата за любовта-състрадание и разбиране, носталгията по естествената близост-грижа, която не разпознава в другия само обект на наслади и насилие, а някаква цел и смисъл.





Спектакълът с театрализирания си език, наглед лековат, изпълнен с много хумор, комизъм, хлапашка нафуканост и непристойни шеги и задявки от градския сленг на готин пококолението - „имам малка пишка, но ще ти я покажа” или „ставам твърд още щом те видя по сутиен”, както се пее в текстовете на песните, прелестно експресирани от типични тийнейджърски стойки, ръкомахане и непристойни гаменски кинеми е израз на смущението, че отчуждението е поразило най-същностното, а именно съкровеността на любовта, която индивидуализира, остойностява и оличностява индивида, различава го от механизма, но и от животното. Съвременият егоцентризъм и нарцисисъм е всъщност накаква духовна ощетеност, недоразвитост и общосоциална инфантилност, в която душата е надмогната от наслаждението. Срамът вече не от старостта, а от зрелостта. Култът към младото тяло е не само мода, а образ на духовна закърнялост.







И ако трите двойки са на едва преходили в съзряването си младежи, то самотницата - Ангелина Гаврилова е вече жена, и тъкмо поради това е отхвърлена, разобличена като чужда... Кози използва отлично артистичния дар на Гаврилова, нейната характерност и сценична острота, за да изведе „налудността” на образа и неговата трагикомична обагреност. Въпреки изравненаостта на танцьорите бих откроил Виктория Петрова с прецизността и елегантостта при разгръщането на движенията на барби еманципантката. Кози познава възможностите на артистите и гради образите според изпълнителския потенциал. Васил Дипчиков е нарцистичен хипстър сексуален младеж отдаден на модата, докато Стефан Вучов е добро градско момче, а Филип Миланов особнякът присмехулник. Андрея Андонова и Петя Колева пък са навитачки, готови за прилючения. Очевидно освен стремежът към чистота и артистична освободеност, танцьорите се забавляват и това показва, че трупата на „Арабеск”, въпреки трудностите продължава да се развива и жвее. И подобни спектакли на високото художествено майсторство, защитават често пъти пренебрегваната й културна значимост.


И ако, както показва с младежкото си дърдорене „Бла, бла”, промискуитета и сексуалната еманципация са търсене на поне малко „животинска топлина” от плътта, за сметка на бляскявия мултимедиен алиенационен хлад, то неспособността да се осъзнае, че за да съществува любовта, индивида и чувечеството като цяло е необходима осъзната линост, способна на отговорност и грижа, тогава не ни чака нищо друго освен връщане към царството на двите дръзки зверове на похотта и кръвта.




* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 5 (2842), 12 февруари 2016
 
* Фотосите са дело на Константин Чернев и се използват с разрешението на балет Арабеск; изказвам своята благодарност за предоставянето им;