петък, 9 декември 2011 г.

Гневът като грация

 In the dust, на 2 Faced Dance Company; Великобритания



В праха,
гостуване на британската танцова формация
 2 Faced Dance Company



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Ако днес изявата и търсенето на изящество и елегантност изглежда най-малкото нелепо, тълкува се осъдително, буди едва сдържана ирония и дори нетърпимост, то гневът е успешна художествена, ракламна, а и политическа стратегия. Гневът и грацията създват дълбока вътрешна опозиция, дори когато гневът, в онзи късно античен смисъл, е проява на свобода и съчувствие, защита на уязвеното нравствено съвършенство. Изявата на британската танцова формация 2Faced Dance Company на сцената на Младежки театър, в рамките на проекта Световен театър в София, представен от Британски съвет, разглежда импулса на гнева като подтик за движение, като основа на силовия, атлетичен танц.

Трупа от осем млади мъже, чиито създател е хореографката Тамзин Фицджералд, представя три пиеси, обединени в общо название In the dust (В праха) с обединяващия символ на земната прах. Непрофесионална провинциална формация от Херефорд участва през 2004 на Единбургския фриндж фестивал, успехът я извежда на ново ниво. Днес 2Faced Dance Company провокира с дръзко смесване на културни нива и съчетаване на модерен балет с хип-хоп култура, брейк и фрий стаил от улични танци.




Първата пиеса Subterrania е по хореография на Том Дейл и музика на дръм DJ Shackleton. Визуализация на действителността на едно постапокалиптично общество. В полу здрач анонимни фигури си взаимодействат с агресия, телата натрупват пирамиди, които непрестанно рухват под тежестта на желаещите да достигнат върха. Дейл на практика се опитва да изгради една по-абстрактна кинетична текстура въз основата на брейка. Но въпреки отличната, дори впечатляваща, техническа виртуозност на танцьорите и широкия дипазон от енергични, атлетични и не рядко напълно акробатични движения, кинетичният език е доста еднообразен, тавталогичен, насочен към повърхностни ефекти, които не смогва да обобщи в цялостна по-дълбока идея. Силовите елементи групови заноски, сложни прескоци със засилка, гимнастически превъртания с висока амплитуда във въздуха и т. н. не са инкорпорирани в драматургическото отношение. Дори най-абстрактният танц се нуждае от ясна драматургическа линия – това не е разказ, а взаимодействие, движението е образна колизия, която преполага сугестивно сценично съприкосновение. Тук напротив въпреки естествените за брейка съревнования, уличният танц е преди всичко премерване на силите между двама или няколко противника, надцакване, по-висок и по-сложен залог в спираловидно надиграване и изискване за ясен победител, те са превърнати в хаотични случайни сола на фона на анонимна група, или общо стремително движение, една статична агресия, която не подсказва нито своя източник, нито обекта си, а увисва като екзистенциално умонастроение на младия гневен вечно разочарован, демотивиран и депресиран човек, но не знаещ и неосъзнаващ защо.

Втората пиеса Politicking oath на Фреди Опоку Айде и музикален колаж от скречове върху национални и олимписки химни и семплирани спортни лозунги на Алберто Бернал е забавна и доста по-любопитна, върпеки елементарно илюстративната си основа. Пластическата лексика цитира кинетичните шаблони на олимписките спортове, за да разобличи политическата и спортна суета като маски, прикриващи социалното неравенство и скрития гняв, успешно ретланслиран, трансформиран и канализиран, чрез спортните захласвания и хъса за нищо незначещи победи.



Най-интересна е работата на самата Фицджералд 7.0, вдъхновена от посещението й в Хаити година след земетресението. Всичко е прокрито с прах, чувството на безпомощност предизвиква експлозии от гняв и омраза, но гневът се оказва странен изблик на състрадание, на съчувствие, припомняне на емпатичната гъвкавост на духа, възобновяване на вътрешната грация на нравственото сетиво. Въздействащата музика на Алекс Барановски, включваща електронни шумове, пиано, оркестър с акценти върху щрайха, наситена с кинематографичен привкус (композиторът пише предимно за театър и филми) засилва емоционалната енергия. Тук силовият брейк денс е по-добре идейно уплътен. Заслепени от страданието, докато се движат тъмни силуети ръсят прах, всяко докосване олющва, износва, телата сякаш се разпадат в опустошения свят. Онова, което пробужда е гневното състрадение, незададени въпрос защо?! Светът е рухнал, обществото се е завърнало към атавистичното право на силния, властта е брутално налагане чрез тяло на тяло. И тук гневът се появява като спасение - лично и човешко, като последна защита срещу своеволието, акт на съчуствие към съдбата на другия. Движенческият текст е изпъстрен с красиви и зашеметителни ефекти - въртене на ръка, дръзки сокове с превъртане гръб в гръб, прескоци, построяване на телесни групи, рязка смяна на динамиките, преземяване на ръце, превъртания на торса, отласквания от земя. Стилът на Фицджералд внедрява в брейк шаблона мотиви от съвмения танц, дори контактна импровизация и танц от опора. Въпреки това усещането за самоцелност и необоснованост на формалните находки си остава. И този микроразказ завършва необосновано, не само не постига някакъв извод, но не смогва ясно да постави своето питане, да заяви и оголи проблема – с красотата и дълбочината на нелицемерното защо?!

Младежкият устрем и хъс, впечатляващата виртуозност на танцьорите от 2Faced Dance Company, подсказват широта на творческия ресурс. Пластиката на културния процес е такава - логичното взаимодействие между спонтаността на уличното майсторство до по-рафинираното и задълбочено сценично изкуство и мислене. Защото, ако действителността редополага и показва явленията на принципа и това - и това; и-и, то сцената винаги прави оценка, тя йерархизира, субординира и в последна сметка осъществява, онова което е най-свойствено за човешкото - дава оценка, открива и синтезира смисъл спрямо безгрижното, безотговорно и случайно изливащо се битие.


* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 42 (2660), 09 декември 2011;

вторник, 6 декември 2011 г.

Бароково кафе

  The Woman Taking Cofee; Marin Leonard


или за изкуството да се пробужда
тялото и духа

Оркестър Les Ambassadeurs и Ина Кънчева
 във фестивала „Изкуството на Барока”



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Парадоксално, но тъкмо епохата на Барока открива кафето като културна мода. Дори Монтен възкликва: „Вълшебна напитка, която събужда тялото и духа!”. Музиката скоро откликва на новостта, предизвиквала горещи страсти. Благоуханните зърна вдъхновили самия Бах, да композира игривата „Кантата за кафето”. Петото издание на „Изкуството на Барока” включва и програма "Кафе Цимерман". Зад ефектното наименование, провокиращо любопитство, се крие и малко известен факт, около който се съставя стилен концерт, прозвучал в Национална опера. Като ръководител на Collegium Musicum, Бах през 1729 е задължен да изнася всяка седмица два концерта в прочутото кафене Цимерман в Лайпциг. Тук се състоят премиерите на знаменитите Концерт за цигулка, струнни и басо континуо в Ла минор, Втората сюита за флейта и струнни в си минор и Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore ( "Tой не познава скръбта").

Дирижира Алексис Косенко (Франция)

Фестивалният оркестър Les Ambassadeurs, съставен от музиканти от България и Европа с диригент Алексис Косенко (Франция), изявил се и като флейст, с участие на сопраното Ина Кънчева, поднасят рядко музикално пиршество. Вечерта се откри с изящната увертюра на Телеман „La Putain” (Леконравната), в чиято музикална тъкан танцовото начало, прераства в емоционална и иронична звукова характеристика на салонното кокетство. Встъплението е стремително и бравурно, във втората част умереното темпо се редува с кратки пъргави интерлюдии. Още тук проличава ясната стиловата коректност, наложена от Косенко, която ще бъде характерна за всички произведения. Търсене на лекота, въздушност и изящност на звука, без преднамерана акцентираност или нарочна експресия.

Зефира Вълова - цигулка

Тази линия особено ярко се открои в изпълнението на Концерт за цигулка и струнни в Ла минор от Бах, където солистка е българката Зефира Вълова. Тя търси мекотата на тона, неговата изповедна и интимна топлота. Ако в първата част Вълова не преследва неизменно виртуозността, а дълбоко осмислената енергия, която е почти тревожна и на тласъци прелива от солиращ интрумент към акомпанимент и обратното, то във втората цигулката й постига онази специфично Бахова копнежност, онази особена съдечна изповедност и покоряваща искреност на молитвено откровение, на което е способна само човешката душа, обладана от страсти, разкаяние, жалост и любов.

Francois Boucher; Morning Coffee

Отличното взаимодействие между оркестър и солист сякаш се проверява тъкмо в тези звукови меандри, в красиво построените бавни акустични линии, във филигранното нюансиране на диалога между различните гласове. Третата светло безгрижна част е превърната в апотеоз на жизнерадостта. Усещането за вслушаност, диалогичност и деликатност се дължат най-вече на скромността на самите изпълнители и диригента и особеното им споделено разбиране за изключителното значение на чистото звуково движение - на пулсациите, преплитането на орнаметалните криви и контраста в тембрите, осмислящи бароковото усещане. След антракта Алексис Косенко се изявява и като майстор на бароковата флейта траверсо, отново в Бахово произведение – Втора сюита в Си минор. Изпълнението на популярни творби е коварно, защото предполагат лесни решения, ефектни и шаблонни тълкувания, наложени от реномирани имена. Косенко очевидно е музикант с характер и отлична интуиция. В интерпретацията му най-важен е диалогът между солиращ инструмент и оркестъра. Основа се на ясната и чувствена танцова темпоритмика, на вътрешната драматургия.


Виртуозността на флейтиста като че ли се разкрива не само от чистия, бляскав и ясен тон, от изкусните глисанди, но и в топия глас на таверсото, в изящните мелодични линии в бавните части с отлично овладян дъх и галеща нежност в сарабандата или пронизваща кристална светлина в полонеза. Като инструменталист Алексис е също толкова целенасочен и скромен като диригент, не търси самоволни ефекти, а напротив силата и стила на майсторството му се дължат на деликатността, на нюансирането и натъкването на специфичната дишаща,свободна и филигранна звучност.

Ина Кънчева - сопрано

Оставих за края приятната изненада от зрелостта и майсторството на сопраното Ина Кънчева. Натъжава фактът, че толкова рядко имаме възможност да наблюдаваме развитието на българските певци и съдим за достиженията и вкусовете им само по спорадични изяви. Кънчева, изявявала се на сцените в Щутгарт, Арена ди Верона, Хановер, Испания, Франция и САЩ, е изпънител с оформена физиономия. Впечатлява колко леко й се отдава този труден стил и до каква степен е овладяла богатството на вокалните си възможности. Младата певица притежава чист, гъвкав и обемен глас с красив тембър. Представи се с бляскавата, рядко изпълнявана ария на Венера от „Qui piegate, qui posate” из серенадата Il Diamante на Ян Дисмас Зеленка. В изключително виртуозната и изящна ария на чешкият композитор Кънчева разгръща кристалната яснота на своите височини и своя благороден вокален баланс. Гласът е еднакво подвижен както в средния и нисък регистър, така и в опиянителната серия каскади от високи тонове с пищни портаменти. Поразителната красота на музиката е постигната сякаш с непринудена лекота от този пластичен глас, способен на подкупваща деликатност и нежност. Същата самоувереност и стилова адекватност Кънчева демонстрира и в късно присъединената към безспорното Бахово наследство светска Кантата за сопран, флейта и струнни Non sa che sia dolore. Като бис изпълни голямата ария от Хенделовата опера „Алцина”. В емоционално наситената ария Ина е артистично най-свободна, глъсът е ту напълно отчаян, раздиран от покруса, вцепеняваща самота и отчаяние, ту просветлен от някаъв небесен копнеж...

Nicolas Lancret, A Lady in a Garden Taking Coffee with Some Children, c. 1742

Бароковото изкуство и в частност музиката подсказват нещо, за което днес сякаш губим сетивност – възторгът е себепознание и мигновено откровение за естеството на всемира – великолепно и трагично, подвижно, течащо и вечно изплъзващо се. Музиката не само е сложен емоционален език, а универсален език за интимното и безграничното. Подобни осмислени и защитени концертни провяви като тази подпомагат надеждата, че все още в същността на човека има място за свободата и истината на захласа.

Jan Troost; Scene in a Coffee Shop

петък, 2 декември 2011 г.

Малкото спасение на света

Hindi Zara; Concert in Sofia

Концерт на френско-мароканската певица
Инди Зара в София



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Светът изглежда полудял от алчоност, суета и жестокост, а музиката притежава все още трезв поглед към същността и помага за малките спасения, за крехките пътища към мъдростта. Изкуството на френско-мароканската певица Инди Зара, препълнила зала 3 на НДК, е далеч от рекламното пустословие, от ненужния блясък, някак скрмно и откровено заговаря за най-важното.


Способността на музиката да спасява духа, да вдъхва надежда и най-вече да указва какво е свобода и разум, срещу безумието на всяка власт и време, сякаш са в центъра на поезията и звуковите находки на младата едва 30 годишна мароканка, която живее в Париж, но пее освен на френски и английски и на родния берберски. В София представя първия си албум „Handmade” от 2010, получил наградата за дебют и за най-добър световен албум за 2011 от “Victoires de la Musique”.

Стилът на композициите на Инди Зара трудно може да бъде дефиниран еднозначно. Любопитно пресерещане от етно берберски, египетски и арабски мотиви с класически джаз, блус, соул, френски шансон и дори рок джаз. Дръзко музикално търсене на стилова и културна толерантост, плод на смалилия се глобален свят, на любопитно, удивително свободно и човеколюбиво въображение, което може да си представи съвсем неочаквана мелодична красота. Те са вдъхновени от шума на мароканските улици, от старинните напеви на майчиният й език амазинг,от арабските молитви, шансона и джаза на петдесетте. Някои от пиесите са крайно аскетични само от глас и китара, други разгръщат няколко мелодични линии с наситена пъстра акустична текстура.


Меланхолните, опалови настроения и изповедността, пленяват с чувствената си динамичност, а бавните протяжни напеви са колкото напоени със скръб, толкова и с някаква съблазнителна нега. Тук китарата не е акомпанимент, а по-скоро партньор, с който пеещият глас разговаря. Други композиции пък са изпълнени с гняв и протест с неудържима статична енергия, която избухва в солата на електронната китара, провокотивно единящи рок и арабски мелодии. Диалогичността, гласовете, които се срещат, звукът като емоционално откровение, звукът като мост - всичко това създава особената атмосфера на музиката на Инди.


Групата й е от пет души, съставена от класическа дръм джаз секция, бонгоси, маракаси, арабско барабанче, тамбурин, вокалистка, бас китара, китара, ту елекрическа, ту акустична, на която свири самата певица. За оригиналната акустична картина допринасят и специфичните гласове на традиционните марокански инструменти бендир bendir берберска мандолина и басовият жануа ganoua. Бендирът притежава крехък треперлив и мек звук, докато жануа създава звуци с особен много тъмен тембър.


Филигранността на вокалното майсторство на Зара, завладява най-вече със зрелостта и богатсвото от нюанси и пастелни тембри. Вокалният й стил продължава линията на жените в джаза на Били Холидей, Едит Пиаф, Ела Фицджералд. Вписва се съвремените търсения на Нора Джоунс и Мелъди Гардо с вкуса си към меко пастелно вокализиране, лишено от непрежение с наситена емоционалност. Характерната приглушеност, чудновати съноподобни състояния са създадени, чрез свойственото й полугласно звукоизвличане, линеарни провиквания и сподавени стонове, чрез нерядко сливане на глас и инструмент и тълкуване на вокала като инструмент, част от солиращия или ансамбъла, особено при спонтанните, чести импровизации. Най-често тя пее със затворени очи, но гласът сякаш непресанно се взира и рисува далечни хоризонти и загадъчни пейзажи.


Дълбока и неизповедима носталгия, копнеж по непостижимата далечина и безпределната шир лъхат от топлия смугъл глас, способен на мечтания, на меланхолна мекота, зовящ към състрадание, любов и милост. Концертът започва с невероятно прочувствената, тиха и изповедна Broken Ones, интровертната носталгична Oursoul, прелива в изпълнената с далечина Fascination, пленява с неочакваната остроумна, съчетала шансон и танго, вече много популярна Beautiful tango. Смелост, импровизаторска стихия и източна екзотика преобразяват така позната The man I love на Джордж и Айра Гершуин.


Танцовият ритъм на Ah Yawa и медитативната съсредоточеност на вокално-инструменталната пиеса Impro Orental са заменени от стремителните Imik Si Mik на берберски и динамичната Kiss and Thrills. Програмата завършва със свежо пъстроцветната и игрива пиеса Stand Up, с която се импровизира и дори се играе с публиката. Stand Up е емблематична с деликатността си, с полудетинската невиност, френска изтънченост, радостното очакване и ласкаво любопитство, което сговаря глас и ансамбъл, прелива от вокал в многозвучието на инструментите...


Макар и да се нуждаем болезнено от спасение, способни ли сме на от него?! Можем ли да спасим повече от миг наслада, от няколко детски спомени?! Музиката на Инди Зара залага всичко на малките спасения чрез музика, чрез магията на мелодиите, които в миг сближават непознати, разкриват най-интимното, помнят чувствата, споделят обичта и не само това споделят самия свят.

 

* Фотосите в материала са дело на автора Петър ПЛАМЕНОВ и са от концерта в София, Зала 3 НДК на 17. ноември. 2011;
* Статията е публикувана под заглавието "Спасение на света" във в-к КУЛТУРА, - Брой 41 (2659), 02 декември 2011;