четвъртък, 31 декември 2009 г.

НОВА ГОДИНА - О, МИГ ПОСПРИ!!!





НОВА ГОДИНА - О, миг поспри!




О!...
Да бях дете
в новогодишен ден!

Кобаяши Исса (1763-1827)

Сякаш щастието е най-отчетливо в дванайстия час, в новогодишния ден, когато хората намират начин да изкажат любовта си, да проправят път на мечтите си с благословени думи, да си пожелаят всичко хубаво, което могат да си намислят. Денят, когато всичко е украсено, необикновено, изобилно и изпълнено с благодатта на надеждата – дома, трапезата, сърцата, душите, умовете.




Хайку се интересува от мига сега. Материята на времето е самото настояще – такова каквото е. Но човекът сътворява своето не само от настоящето, не само от реалността на часа, но и от всичко онава, което го е довело до този миг сега, от онова, което може да се разпознае като бъднина. Мигът е по-голям и от най-високата планина, защото е връх, към който отвеждат хиляди стъпки. Човекът създава себе си и своя свят от прашинките мигове, които се натрупват. Малкото стихотворение на Исса разкрива цялата драма на човека и мига, на времето. Светът избликва и от надеждата и от копнежа също както се появява от плътта на действителното. Детето не е само безгрижно и чисто. Неговата радостна чистота се дължи на силата на надеждата му и на незасенчената вяра в необятността на съществуването. През очите му животът изглежда безграничен хоризонт, прелюбопитен път с дни - неизбродна вечност. Макар и крехко и беззащитно детето притежава непобедима сила - бъдещето. Детето живее в едно тръпнещо очакване в неспокойната радост на всичко, което може да се създаде и случи – и то вярва, че това неминуемо ще бъде пролетно лазурно и безоблачно.





В хайку поезията големите антологии на произведения от различни автори и времена не рядко по традиция се изграждат в пет дяла: Пролет, Лято, Есен и Зима и разбира се, Нова Година като така се отчита не само пейзажния, сезонен характер и специфика на този най-кратък в световната литература жанр, но и нещо повече - театърът на времето се представя като нюанс на чувството, израз на вътрешната възраст на душата, на доловените звуци от потока на вътрешния живот. Така сезонът, времето, годишният цикъл е не просто астрономическа конкретност, а сложно вътрешно преобразяване на мислите, на човека, който обладава полифоничността на мъдростта и подобно на Красотата, която притежава безброй лица, сам придобива безчет образи и така надмогва страховитото, побеждава неумолимостта на времето...



Нова година!
Вълшебен миг, в който се събират всички времена, нощ на три години – на миналата, настоящата и бъдната...  И наистина Новогодишният ден – ден на най-силни надежди и красиво мечтание е възможно най-прекрасен в детската радост...

О!... Да бях дете.. да не знаех, въудошевено да вярвах, да можех отново да се надявам, да чувствам самата лекота... Възклицанието събира в себе си цялата носталгия от спомена по този трепет, скрива цялата истина за понесените огорчения и отчаяния, равносметките на болката и откровено споделя за тъжната участ на възрастния – да помни трепета, но вече да не може да живее с него. И в празника сякаш за миг пак е дете..., но само за миг, а тази радост придобива твърде жесток вкус, защото животът се изплъзва, но изплъзвайки се отнася и невинността на надеждата и на радостта. Колкото повече се живее, толкова повече се губи способността за безгрижие, а вяра и надежда са нужни за всеки едни ден от живота, за всеки един час от него...




Думите, поезията съхранява изгубените светове, непостижимото вече, но припомняйки върши чудеса, ей тъй из-от-никъде и из-от-нищо създава нови простори. Носталгията по първия миг, по извънмерната радост, по истинското безгрижие дава обаче едно скрито ново начало, превръща се в нещо като малко спасение, едно тайно възкресение.

О!...



сряда, 30 декември 2009 г.

Лека жена с тежък характер

 

Писма на хетери
или писмото като убежище на вечността

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg




Алкифрон "Писма на хетери"
Колекция Архетип
Превод: Драгомира Вълчева
Редактор: Мирена Славова 













Как думите прекосяват времето?! Как мигновеното остава следа?! Как се ражда вечността - чрез думите и способността им  написани да се отливат в текстове, да се превръщат в писма за едни бъдещи очи... Всяко писмо търси своя получател, очаква да разкаже, да разкрие, да сподели... Чрез писмото винаги нахлуваме в един неподозиран свят, особено ако това са писма писани от ръката на сладострастни и мъдри жени...
Хетерата е лека жена с тежък характер.

Хетерата не вярва на сълзи, нито на на думи. Хетерата знае как да изиска своето: пари, скъпоценности, дрехи и слугини. Обича да пише писма, но държи да получава повече от красиви думи и увещания за безгранична любов :

Защо се мъчиш да пишеш толкова много?
Не ти трябват писма, трябват ти петдесет златни монети. Ако ме обичаш, дай ми ги, ако ли пък обичаш парите, не ми досаждай.
Бъди здрав!

Когато са с любовници, хетерите се забавляват:

Музиката бързо ни възбуди и понеже бяхме подпийнали, умът ни беше – досещаш се къде. Галехме ръцете на любовниците си, разтривахме ставите на пръстите им и в добавка към Дионисовите наслади започнахме любовна игра.
 Една от нас се изви назад и целуна любовника си, като го докосна с гърдите си. После уж се извърна, а всъщност притисна задната част на бедрата си в слабините му.
Вече се надигаха страстите на нас, жените, а на мъжете – ония работи.

Когато са без любовници, хетерите пак се забавляват:

Обаче най-пълна наслада ни достави невероятното състезание, подхванато от Триалида и Мирина, за това коя от двете ще извади на показ по-хубав и по-нежен задник. Първа Мирина си развърза колана и раздруса задника си, който се виждаше през прозрачния копринен хитон как се тресе като мляко, примесено с мед. Същевременно попоглеждаше назад към хълбоците си и тихо стенеше, сякаш извършваше любовен акт, така че аз останах поразена, кълна се в Афродита. Само че Триалида не се отказа и засенчи Мирина по разюзданост.


Хетерата има особен статут в античното общество . Тя е едновременно почитана и презирана, считана за достойна, но и за безчестна. Умни, самостоятелни и не рядко със силно влияние. Всъщност хетерите са високообразовани свободни жени, които свият най-често на двойна флейта от щъркелова кост или някакъв друг инструмент като аполоновата седмострунна лира. Били посветени в изкуството на разговора и разтухата. За тази цел се занимавали с изкуства, изучавали поезия, музика, умението за красиво държане и полагане на тялото, риторика, философия и дори декламация като така, освен да забавляват пируващите мъже с песни, те ставали и умели разказвачки, изкусни проницателни събеседници и търпеливи слушателки. В една от речите си остроезичният Демостен („Срещу Неера”) казва: „ Имаме хетерите за удоволствие, наложниците – за ежедневните телесни грижи, съпругите – за да раждат законни деца и като верни пазители на дома”.


Всъщност автърът на тези псевдоепистоли е софистът- оратор Алкифрон. За него не се знае твърде много - със сигурност е бил ретор, който живее по всяка вероятност през I I век, както е засечено по някои от събитията, за които говори в писанията си, съвременник е на един друг велик творец от тази епоха хапливия сатирик Лукиан. И това е всичко, което действително можем да твърдим. Все пак да си ретор през I I век на практика означава много. Във века на втората софистика – епохата на просветения мъдър император Адриан, реторът е синоним на високо образована личност, изкушена в богата палитра от интелектуални занимания. Човек, радващ се на широка извистност и почитание, комуто думата се слуша и съставя мнение... Втори век е и време, белязано от стремеж да бъдат възродени високия елински дух и блясъка на класическа Атина. “Писма на хетери” макари и на практика да е учебник по реторическо майсторство е също така и блестяща литература, изумително художествено произведение населено с ярки, пластични и запомнящи се образи на хората от късната Античност.

Не бегли фигури и сенки, а пълнокръвни, нахлули направо от „светската” хроника на Атина от IV век пр. Хр личности известни и неизвестни, прославени или безименни, но винаги колоритни и виталистично достоверни. Междувременно жанрът на писмото, и то тъкмо на фиктивното писмо е особено моден жанр през императорската епоха, покълнал от просопопеята - вид упражнение в реторската школа, развиващо умението да въведеш определен персонаж и да вложиш в устата му типичната за характера му реч, съобразена с особеностите на начина му на съществуване, образование и социален ранг.

Алкифрон оставя всъщност пет книги с писма (Epistolai) Писма на рибари, Писма на селяни, Писма на паразити ( гости на пира, които се отплащат за изяденото и изпитото като разсмиват гостите, правят комплименти на домакина, шут, традиционен песонаж в новата атическа комедия), Писма на роби и разбира се, Писма на хетери. Всички те предсавят обичайните отношения в Атина през ІV в. пр.н.е. и показват човека такъв какъвто е и днес с цялата му нееднозначност и обърканост. В някои от писмата на хетерите като тези между великия комедиограф Менандър и любимата му хетера Гликера са интересни и като документи, извори за отношенията и начина на живот на велики личности, или пък тези на Фрина и Праксител.

Явно античният човек от фиктивните писма на Алкифрон далеч не е така чужд на днешния постмодерен епистолограф в интернет... Пак в писмата си сме голи. Откровенноста ни днес пак е гола – необходимостта ни да обичаме и да бъдем обичани. Епистоларното слово винаги е било слово на тайните, на интимността и съкровеността. Дори най-дипломатичните писма разкриват истината не само за този, който ги пише, но и за онзи, за когото са предназначени. Писмото е свят. Посланик с мисия, завоевател с цел. Ту признание, ту призив или молба – написано с мастило или с лаптоп, писмото отново е всичко онова, което ни свързва с другите, всичко онва, което сме и което желаем да постигнем в този миг сега. То ни помага да се разбираме, да се сближаваме, да комуникираме въпреки разстоянието. Писмото е спомен и настояще... Защото всичко написано винаги в някакъв смисъл си остава „писмо” – тъсене на близък, на съратник, съмишленик в последна сметка на читател...






петък, 25 декември 2009 г.

Историята на дядо Коледа в дати



Петър Пламенов

*През 270г. в гръцкия град Патра, област Ликия, Мала Азия, в знатно и богато христианско семейство се ражда Никола. Едва на 17 години е посветен в сановнически чин и навлиза в църковната йерария, вечеа 30-годишен става епископ на град Мира (днес гр.Демре, Турция). Светейшото му име остава за вскички христиани памет за смиреня, милозлив, извънредно състрадателен и човеколюбив Епископ на Мира, Защитник на правата вяра, Чудотворец и Свети йерарх. За разлика от повечето светци, Никола умира в почит и признание на преклонна възраст. Светостта си добива не в мъченически акт, като освещава благодатта на радостта да даваш, без никой да знае за това, без нищо да се очаква в отплата. Когато родителите му почанали той раздал своя имот и никой дори не научил какво е направил. Чудесата му се случват още...

*IV- V –ти век се утвърждава повсеместно традицията в почит на изключителната щедрост и благонравие на св. Никола хората да си разменят подаръци на 6-ти Декември - деня на светеца.

*В началото на XVII век холандски преселници в Северна Америка основават колония - Ню Амстердам (днес Ню Йорк). Те привнасият холандската традиция при честването на празника, и така от англоезичното Сайнт Николас и холандското Синтер Клаас се получава днешното Санта Клаус - Дядо Коледа в англоезичния свят.


*През 1822 г. един високо образован човек теолог и зъболекар от Ню Йорк на име Клемант Кларк Мур пише поемата "Разказ за посещението на свети Николай". Приказката е подарък за децата му. В творбата си Мур описва Дядо Коледа като закръглено добродушно джудже, което идва с шейна от Севера, дърпана от осем елена. В дните преди Коледа той ходел от покрив на покрив, тихичко се спускал през комина, за да влезе в домовете и да остави подарък на децата във висящите до камината чорапи.

* През 1823 г. Мур публикува произведението си в местен вестник като променя заглавието на "Нощта преди Коледа". Поемата бързо става много популярна не само в Америка, но и в Европа.

* През 1841 г. търговец на име Паркинсън наел човек и го облякъл като Санта Клаус, който качил на покрива над своя магазин с цел да привлече повече клиенти.


* 1863 г. В празничното издание на "Харпърс Магазин" публикували картинки на карикатуриста Томас Наст. Той нарисувал дядо Колеча вече като симпатичен усмихнат старец, с човешки ръст, бяла брада, закръглено тяло и дрехи от червен сатен, шапка със заострен връх, обувки с обли върхове и бял колан. Домът на Дядо Коледа бил малка работилница за играчки на Северния полюс.

* През 1885 г. Луи Пранг издал картичка, на която бил нарисуван Санта Клаус в червен костюм.

* През 1927г. вестник "Ню Йорк таймс" описва Дядо Коледа “Пред младите жители на Ню Йорк застанал Санта Клаус с внушителен ръст, червена мантия, шапка и бели бакенбарди, на гърба с чувал, пълен с подаръци, с червен нос и гъсти вежди."



* През 1931 г. художникът на "Кока-Кола" Хадън Сандблъм да рисува за новата рекламната кампания "Санта Клаус също пие Кока-Кола". Тук няма нищо ново в образа на добрия старец, но тъкмо тази първа глобална рекламна кампания го прави световно известен символ на празника.

* През 1939 г., една кратка история, написана от Робърт Мейс разказва за гальовния Рудолф, еленче с червен нос. Десет години по-късно, този разказ е превърнат в песен от Джони Маркс. Днес тя е една от най-обичаните коледни песни.



* Българското название „дядо Коледа“ проихожда най-вероятно по аналогия от латинското име Календи, с което се означават първите дни на всеки месец. В античността Балканите са част от Древна Елада, а по-стене и от Римската имерия, по това време се чества специален и особено почитан празник Календите на месец януари, увспоменати като езически празник в каноните на VI (Трулски) Вселенски църковен събор през 692 г. От името на този празник произлиза името на българската Коледа, а от там се пренася и върху митичния старец, носещ подаръци около Нова година

* След 1940 празникът се чества неизменно из целия свят с този великолепен образ, който неудържимо превзема съзнанието на творци от всички области и получава свои превъплъщевиа в литературата, киното, анимацията, фотографията, музиката, рекламата, поздравителните картички и къде ли още не ...









БЪДНИ ВЕЧЕР - Отварянето на небесата


Кореджо, Рождество Христово


Петър ПЛАМЕНОВ


Небето се отваря, за да се вслуша в шепота на сърцето


Денят в очакване на Бъдни вечер е ден на труд, приготовления и надежди. Къщата се преобразява – премита се, почиства се. Подрежда се Коледното дръвче, украсява се дома, приготвят се девет ястия, обличат се красиви облекла, събират се всички членове на фамилията. Така и ние трябва да преобразим душата си, да я отворим и да нахлуе в нея нова светлина и чистота. В този ден всичко се превръща в символ и гадание за бъдното. Затова в дома следва да цари веселие, обилие, сговор и най-вече много обич. Да обичаш и да те обичат е високия идеал за благатия живот. В любовта са стаени всчики богатства на битието – щастието, веселието, вдъхновението, утехата, надеждата, силата и опората. Обичта е несекващ път към красотата и възвишеността, в нея човек забравя недъзите и прощава греховете. Когато обичаме ние се уподобяваме на Бога, на Неговия Милостив Поглед, който се надвесва с благодатта си над нас. Само в Любовта познаваме безсмъртието и истинската мъдрост на съществуванието. В деня преди Бъдни вечер следва да прогоним от мислите си отчаянието, тъгата и огорчението и да направим опит да си създадем възможно по-ярък и пъстроцветен образ на всичко, които ни предстои в дългия път на новата година.

„В началото бе Словото...” (Евангелие но ап. Йоан I, 1). Какво е нашето слово?! Каквото е нашето слово, такова ще е бъдещето ни. Според стародавна традиция днес се отварят небесата и се вслушват в нашето сърце, чуват нашите думи. Нека се помолим за благоденствие, здраве, любов, крепка вяра, сила и надежда, нека обмислим желанията си, да сме внимателни в думите си и мислите си. Нека сме щедри в благопожеланията си и наричаме с истинска обич и вяра. Нека съумеем да изречем съкровенните си копнения: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори” (Матея 7:7; Лука 11:9).Изреченото днес ще нараства заедно с нас, а онази прашинка радост, която сме спечелили и умножили ще е печалба и за света. Днес всичко набъбва, едрее и се умножава. Денят започва да расте, топлината да се звръща по света...

Вътрешният смисъл на всеки празник е да се докоснем до прекрасното и неизменното, да вкуси от вечността – от нейното веселие и възвишено безгрижие. Бъдни вечер е време на очакване и трепет. Религиозният смисъл на празника е много дълбок. Детето Иисус, Божият Агнец трябва да се роди отново не само в света, но и във всеки един от нас, трябва да се роди като нова надежда за живот и спасение, а сърцето ни да приеме тази благодатна вест. В безграничната си милост към човека Бог идва, ражда се в своето творение, за да възвесити силата на Любовта и да донесе спасение, чрез една нова Надежда и нова Вярата в непреходната ценност. Така обещанието за възкресение, за бъднини могат да се преживявят в празничния миг сега. Ето защо Бъдни вечер и Коледа са празник на тържеството на Любовта – на Божията към човека и на самите човеци към него и едни към други. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (Йоан 3:16).

Светлината, изгряваща отвътре, в самите нас като ВЯРА, НАДЕЖДА и ЛЮБОВ е образ на Спасението много по-рано от Съдния ден. А Рождество Христово е начало на една нова история на човечеството – тази на Любовта. Една нова духовна история, в която всеки човек има свое специално място и мисия. Раждането на Иисус Христос поставя начало на ново летоброене, празник напомнящ прекосяването на една граница– от вината и дълга към опрощението, любовта и спасението. Това е празник и начало.Агнец Божий слиза и се ражда като човек, за да възстанови нарушената връзкамежду небето и земята, между човек и Бог, човек и човек.

А аз пожелавам от сърце на всички много Здраве, Благодат, Любов, Късмет, Вяра, Красота, Сили, Мъдрост и Радост и умение да разпознават всичко това, когато се срещне!!!


Микеланджело да Караваджо, Благовещение


Жан-Баптист Марие Пиере, Рождество Христово;


Якоб де Бекер, Раждането на Иисус


Джото (1450 - 1516), "Поклонението на влъхвите", стенопис от манастира в Асизи, Италия;



Сандро Ботичели, Мадоната с Младенеца;

Тъмната нощ на гласа



ТЪМНАТА НОЩ НА ГЛАСА

Петър ПЛАМЕНОВ


Какво може да се спаси от тъгата?! Кое може да убегне на скръбта?! Накрая всяка светлина, всяка надежда, целия пъстроцветен свят, биват погълнати от черната божия вечност. Светлината е някакво упорство, радостта миг, а музиката единственото истинско утешение. Вик и молитва, изповед за страха и любовта, прехласване пред красотата и неудържима носталгиа по далечината фламенкото – тази дълбока песен на горестта и чистата радост е колкото ридание, толкова и роптание, път, търсене на отговор. От тази материя е сътворен проникновения спектакъл "Tan Solo Flamenco" на знаменитата фламенко изпълнителка Исабел Байон, организиран от Джаз + в зала 1 на НДК.



Нищо излишно. Сцената е черна, напълно гола, на нея са само столовте на певците Мигел Ортега и Давид Лагос, китаристите Хесус Торес и Пако Ариага, Антонио Коронел кахон и палмас. Тяхното автентично, майсторско музициране е драматургичната основа и емоционалната атмосфера. Гласовете са едновременно дълбоки и ости, сърцераздирателни и оголени в откровеността на риданията и молитвите си. Тютюнево плътния глас на Ортега е в красива опозиция с високия плачещ тембър на Лагос. Тъмната нощ на болката в гласовете им прелива в плътната страст на тялото на Исабел.



Мрак, светлината е оскъдна, от тъмно синьо лъчение изплуват силуети на фигури. Тишина. Серия от гневни стъпки разкъсва мълчанието.Тишина. Самотен глас започва напева, към него се присъединява едва трепета на струните, издъно отпява друг. След това всичко се взривява. Удивителна, зашеметяваща, почти варварска енергия залива пространството. Жаждата по живота е толкова могъща, че преобразява тялото и гласовете. Песента е непрекъснато ламенто, плач и едновременно с това неистова радост, екстаз, възхита от диханието, от страстта, която е пропита във всеки трепет на гласа, в най-малкото движение на тялото. "Tan Solo Flamenco" не търси никави външи ефекти. Спектакъл изповед, слизане на вътре. Тук не се разказват външни истории, а се оголва истината за потока на вътрешния живот, за непознаваемостта. Ето защо е изграден на основата на най-старинните форми на канте хондо и търси изчистеност и класическа простота на формата. През напрегнатия ритъм на отлично подбрана поредица от различни фламенко песни Исабел Байон построява своя сложен монолог, осъществен в характерните – тангос, тиентос, фарука, малагеняс, сигирийа, халеос. Почит към традицията, но и стремеж към задълбочено итерпретаторско тълкувание личи във всички пластически решения. Понякога се променя обичайния ракус или логика на движението, допълва се тремолото на торса от раменете или ханша, вплитат се неочаквани нюанси. Танцът не търси пространствена разгърнатост. Той е вертикално композиран, подобно на вик, стипките са серии в рондо и пресичащи се диагонали, накъсани от внезапни подскоци – вдишвания-издишвания, ридания. Всичко създава движение ритъм, музика. Цялото тяло в движение създава звуци, то е инструмент, струна, звук и облик на преживяването. Ето защо пляскането палмас и тропането се възприемат като музициране - самото тяло е приравнено с гласа. В хореографиите си Байон изследва тъкмо това сливане и единство между тяло и напев, което се извежда до пълна съгласуваност и съвършенно единство.


Истинското фламенко майсторство личи тъкмо в соло танца. Когато тялото няма опора в диалога с това на партньора и отразява само цялата емоционална гама, единствено в драмата на своето движение, тогава кинетичните градации се нуждаят от повече нюанси. Исабел е майстор на филигранноста, на оттенъка, музикалността на движението удивлява. Цялото тяло е отглас на напева. Глас и тяло са се слели в едно. Китките ваят линията на вокалните мелизми, а когато пръстите се разперят струните вибрират в така специфичното за стила китарно rasgueado. Стъпките отекват в темпото указано от кахона и пляскането с длани. Ръцете й в един момент са съблазнително грациони, пределно гъвкави, взихително ласкави, безнадеждно самотни и крехки, докато в следващия се превръщат в остри мълнии на гнева и решителността, хладни надменни оръжия, съдници на ревността. Стъпките са ритмизирани в непрестани удари в такт-притупващо сърце. Акцентите се изграждат в статични паузи сред сериите или като градациозни експлозии. Контрасътът между ретардациите и елегичността на ръцете и силата и стремителната динамика на краката е стилов градеж. Байон обаче използва експресията в целия корпус.




Торсът се полюлява и вие в спирали, предаващи съблазънта, неуловимостта и убегливостта. Изкушаваща прелест, която също е и гибелена и страховита...

Във фламенкото на Исабел се въплъщава едно съществено прозрение за непознаваемостта, за несподелимата мъка, любов, самота и страх. Именно в това е тайната на канте хондо - онзи дълбок, първичен и горчив напев. "Tan Solo Flamenco" е музика и танц за неразбираемата стихия отвътре – за неразбираемостта на мъката и смъртта, но и за неразбираемостта на битието и радостта. Неясен е не само света, но и живота вътре. Тук сякаш се докосваме до неудържимия изначален импус на съществуването, до пределната страст по живота, която ни сътворява. И Исабел Байон със своите музиканти успява да ни упъти в нейния безкраен път...







                                      




сряда, 23 декември 2009 г.

Необходимостта от надежда



ПИСМО ДО ДЯДО КОЛЕДА


Петър Пламенов


В седмицата преди коледа в редакцията на вестник "Ню Йорк поуст" се получило писмо от малко едва осем годишно момиченце. В него то моли реномирания вестник да отговори на въпроса: "Има ли наистина Дядо Коледа?"...
А ето и какво пише в него момиченцето Вирджиния О'Ханлън от Ню Йорк, през далечния декември на 1897 година:




"Драги редакторе,
Аз съм на осем години. Някои от моите малки приятели казват, че Дядо Коледа не съществува. Моля Ви, кажете ми истината, има ли Дядо Коледа?"

С уважение: Вирджиния О' Ханлън





Екипът изпада в неудобно положение. От редакцията са доста затруднени какво точно да сторят - те едновременно искат да кажат истината, но не желаят и да разочароват всички невръстни дечица. Как да отговорят без да излъжат, но същевременно да съхранят тайната на копнежа? Как да съхранят красивата илюзия, да запазят прималивостта й, без да я превърнат в излишно лукавство?! В последна сметка Дядо Коледа е образ на семейството, добротата, справедливостта, но най-вече на дълбоката любов, която свързва хората... А животът, за да бъде се нуждае от надежда, от вяра в доброто и реалността на щастието, т.е. от всичко онова, което въплъщава образа на Дядо Коледа; от онази утеха, която носи примерът и делото на древния гръцки светец от III-VI-ти век св. Никола от Патра.


И така доверяват се на един от най-опитните журналисти - Франсис П. Чърч и му предават писмото. Нека се справи със задачата както може. Чърч вече е реномиран професионалист, известен със своя блестящ стил. Не ми се иска обаче да си мисля какво усилие му е било нужно – най-вече, за да съумее да изгради правината стратегия, през която да обясни на малките деца и на самата Вирджиния, идеята за Добрия старец. Неговият отговор, който сам по себе си е прелестен образец на епистоларния жанр открит отговор, излиза неподписан на страниците на вестника и днес има славата на най-известната вестникарска публикация на всички времена. А вестник "Ню Йорк поуст" го публикува в навечерието на всяка Коледа до 1949 г. , когато спира да излиза. В своя отговор Франсис П. Чърч говори за радостта и любовта, говори за силата на човека да живее в дълбочина, да осъзнава същината и да разбира, че идеята, въображението и фантазията са един безкраен свят, в който и малки и големи имат достъп; свят, където наистина всичко е възможно. Сега ви оставяме да прочетете истината за дядо Коледа...



Отговор на Франсис П. Чърч:


Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!!!
Твоите малки приятели не са прави. Те са повлияни от скептицизма на възрастта, а именно - не вярват, ако не видят. Мислят, че ако техните очи не виждат нещо, то не съществува. Всеки ум, Вирджиния - и на големите хора и на децата, е малък. В огромната ни вселена човекът е същинско насекомо, мравка по своя интелект в сравнение с безкрайния свят над него, ако се мери възможността му да овладее цялата истина и всички знания.


Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!
Фактът, че той съществува е толкова сигурен, колкото е сигурно, че съществуват любовта, благородството, предаността. А ти знаеш, че ги има навсякъде, и нещо повече - че носят красота и радост в живота. Уви, колко тъжен би бил светът, ако го нямаше Дядо Коледа! Той би бил толкова тъжен, колкото ако нямаше други такива малки Вирджинии като теб. Тогава нямаше да има детска вяра, поезия, романтика, които правят поносимо нашето съществуване. Без тях ние възрастните нямаше да получаваме никакви удоволствия, освен усетеното и видяното, а светлината, с която детството озарява света, ще угасне.
Да не вярваш в Дядо Коледа?
Ти би могла да не вярваш и във феите. Можеш да накараш някого да наблюдава всички комини в Коледната вечер, за да хване Дядо Коледа, но дори да не го видиш как влиза през комина, това не означава, че той не съществува. Това не е знак, че няма Дядо Коледа.
Най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Някога виждала ли си феи да танцуват на поляната? Разбира се, че не, но това не значи, че те не съществуват. Никой не може да възприеме или да си престави всички чудеса на света, които са невидяни и невидими. Ти можеш да счупиш бебешката дрънкалка и да видиш какво издава шума вътре в нея, но има един воал, който покрива невидимия свят, и него не може да го разкъса нито най-силният човек, нито обединената сила на най-могъщите хора, живели някога на този свят. Само вярата, поезията, романтиката, могат да дръпнат завесата и да съзрат и обрисуват върховната красота и великолепието зад нея. Реално ли е всичко това? Ех, Вирджиния, в целия наш свят няма нищо по-реално и трайно...

Нямало Дядо Коледа?
Благодарим ти, Господи, че той е жив и ще живее винаги, дори след хиляди години, Вирджиния! Нещо повече, след 10 пъти по 10 000 години той ще продължи да носи радост на детското сърце!...









четвъртък, 17 декември 2009 г.

Да виждаш чрез музика



Концерт на знаменитата джаз певица
Даян Шур в София

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg


Джазът изглежда все повече като луксозно изкуство, веднъж защото в дълбоките си корени е реална съпротива срещу всяко ограничение и втори път защото изразява една стихийна жизнена енергия. Парадоксално, но той е и консервативно изкуство, където дух и стил търсят обща мяра. Концертът на знаменитата вокалистка Даян Шур в Зала България, организиран от Jazz FM радио, открои това специфично пресичане между разкрепостеност и приемственост, уважение към традицията и безметежната игривост на интерперетацията, от което се създава неповторим духовен разкош. Музицирала е с най-големите Би Би Кинг, Рей Чарлз, Стиви Уондър, Куинси Джоунс, Дизи Гилеспи, Мейнард Фъргюсън. През 1979 именно легендата Стан Гец, впечатлен от изпълнението й на фестивала в Монтерей, спомага старта на кариерата й.

Даян е носителка на две награди Грами, втората от записа на триумфалния концерт през 1987 в Белия дом, заедно с оркестъра на Каунт Бейзи, задържал се на първо място 33 седмици в класацията на „Билборд”, където, през годините, още четири албума заемат челно място, а 12 са в първата десетка. Зад гърба си има 20 албума от първия „Deedles” 1984 – както галено я наричат близките, до последния „Some Other Time” 2008, посветен на майка й, чрез която открива света на музиката и прелестта на пеенето. Концертът представя този елегантен проект, сам по себе си завръщане към златната епоха на джаза с произведения от Джордж и Айра Гершуин, Ървин Бърлин, Роджърс и Хамърщайн, Върнан Дюк, Харълд Арлън и др. Самата тя свири на пиано, а великолепно й партнират Дан Балмър (китара), Скот Стийд (бас), Реджи Джексън (ударни). Въпреки че запазва класическата форма на джаз стандартите, те са пресъздадени с много въображение и импровизаторски вкус, но интерпетацията е по-скоро интровертна. Обръща се към детайла към вътрешното взаимодеиствие в акцентите и мелодическата линия и пластика, отколкото да изгражда някакви нови вариативни конструкции върху известната основа. Почитта кам „вътрешната идея” на звука, към дълбокаото основание на пеещия глас, въплъщаващ в себе си диалогичното alter ego на мелодията, е отличителният белег на музикалното майсторството на Даян Шур.

Тя продължава вокалната традиция на такива певици като Сара Воон и Даян Уошингтън, по отношение на фразировката и модулациите. Гласът е богат на нюанси и тембри с очевидно широк диапазон, който използва пределно и в пълна гама; като на моменти удържа дълги плътни низини, от който се отскача контрастно в бяскави виртуозни пиянисими. Сигурното разстилане на гласа в различните регистри - балансът при преходите, мекотата на средния, чистата, дори остра яснота на височините, съчетани с тъмни гърлени тонове в низините й дават възможност за неочаквано темброво нюансиране. Така е в красивите песни на Гершуин: „Nice work If Can Get It” и „Blue Skies” на Бърлин. Характерната блус вокализация е оригинално претълкувана, онова особено blues filling усещане не превзема чувството, а е преобразувано. Интерпетациите на Шур са много жизнерадостни, не са потопени в меланхолия и носталгия, а са специфично акустично надмогване на тъгата, заредени с детинска палавост и младежки оптимизъм. Гласът обаче е в своята зрялост, разстила се щедро и широко, търси светлината и ведростта на настроението. Вокалният поток е напълно естествен, създава се без усилие и е следствие от техническата сигурност, но от друга страна интерпретациите са подкрепени от едно неочаквано напълно свежо и непосредствено чувство.

Речетативност, блус и госпъл стил, игра с регистрите, известна драматична театралност в яснотата на дикцията са средствата, с които тя преодолява схематизма на стандартите и ги превръща в лично достоверни откровения. Така е и в закачливо енергичното тълкувание на „Besame Mucho”. Трогателно итимни и носталгично рафинирани са „Deedles’ Blues” и „Louisiana Sunday Afternoon”, където интонацията е по-сдържана, по-елегична, а пък в „Some Other Time” копнежът се превръща в непостижим хоризонт. Музиката тук е особено сетиво и осезание за битието, но и негова алтернатива. Тя създава собствени, като че ли зрими пространства, които разпростират нови далечини за мечтание и съществуване. Такава е емоцията при знаменитата „Somewhere over the rainbow” на Арлън, която Шур изпълнява прочуствено, смесвайки безгрижие и тъга, в биса изпълнен, веднъж с инструментална версия и втори път акапелно на аванса без помощ на микрофон... На едно място споделя: „За мен джазът е сърдечният ритъм на моето съществуване. Без значение от кога е, какъв е... Това е душата ми, пулсът - изкачването и пропадането. Джазът е сърце, душа, мисъл, другото ми сетиво, с което усещам всичко, до което се докосна. Имам предвид, че макар и да не виждам, както останалите хора, аз си имам свой начин да виждам нещата”.

Музиката винаги е била прозрение за истината, за вътрешната реалност, чудно умение за въплъщаване на копнежа. Чрез изкуството си Шур напомя, че музиката най-вече е силно зрение за това какво превръща човека в човек и кое е най-ценното в него. А тази истина е трудно споделима, тъй като не се измерва в материална мяра. Музиката все още съхранява онова място на чистота, на споделеност и щастие и тъкмо големите изпълнители отново ни правят съпричастни към него.


сряда, 16 декември 2009 г.

Музика на снега

 





Петър ПЛАМЕНОВ


Знаменитият балет „Лешникотрошачката” на Пьотр Илич Чайковски е музикален образ на щастието, на детската чистота и невинност, на странната илюзорност на реалността, която въпреки тежестта на своята конкретност притежава и тайнствени вътрешни пространства, които само изкуството успява да уплътни и да изрази чрез своите символи. Това е третият балет, които създава големия руски композитор, след знаменитите „Лебедово езеро” (1876) и „Спящата красавица” (1889). Любопитно е, че Чайковски често пъти е работи по поръчка. На практика създава и двата си големи балета по поръчка. Така се случва и с неговата последна танцова партитура, създадена по поръка на Марийнски театър.



„Лешникотрошачката” не е типичен балет, а феерия, особена музикална форма с приказен характер. Това освобождава въображението на композитора да създаде един удивително красив акустичен свят, изпънен със странни и магични звуци-същества. В оркестрацията дори използва редкия инструмент челеста, отличаващ се с нежен и хладен звънлив глас. А във валса на снежинките участва и голям женски хор, напомнящ за вечнопеещите ангелски гласове. „Лешникотрошачката” скоро лесно е разпознат от критиката като оригинален музикален шедьовър, заради непостижимото си емоционално и симфонично-драматургично единство, формално съвършенство, богатство на оркестровата колористика и мелодическо изобилие и почти непостижима изобретателност. Балетът е създаден по едноименната приказна новела на Е. Т. А. Хофман, големия разказвач на епохата на Романтизма, преплела съница, блянове и реалност. От своя страна музикалното произведение на руснака днес е образец на късния музикален романтизъм и на танцовия симфонизъм.


Композира балета през лятото на 1891-1892, но както личи от писмата му, а и от някои други свидетелства на негови съвременници, не е бил напълно удовлетворен от произведението си. Считал партитурата за не е достатъчно сполучлива... Прекрасно е, че и гениите се лъжат понякога. На 24 юни 1892 г. Чайковски завършва клавира на „Лешникотрошачката“ и само две седмици по-късно на 10 юли, вече пише първите ноти по петолинията за своята драматична и оказала се последна опера „Йоланта“. Балетът и операта отнели на композитора за създаването им общо около четири месеца. В едно писмо до брат си Модест, споделя огорчено: „Вече съм уморен от писането на опера и балети и работата ми не върви”.

Премиерата на "Лешникотрошачката" по либрето и хореография на Петипа, се състояла на 18-ти декември 1892 г. заедно с премиерата на операта на Чайковски "Йоланта" в театър "Марийнски" в Санкт Петербург, Русия. Но първото представление няма много голям успех, пуликата не разбира сложния език на музиката, а и хореографията не може да се справи с мелодическите странности на поддетскта... Затова пък на втората вечер пожънала шумен успех, но за кратко.



Вън от Русия балетът е поставен за първи път едва през 1934 г. в Англия, където е част от класическия репертоар на Ковън Гардън, следва постановка в Париж, а през 1944 г. е и премиерата й в САЩ от трупата на Сан Франциско. След края на 1960-те "Лешникотрошачката" неизменно присъства в репертоара на всички големи трупи и се поставя винаги по традиция на Коледа. Всички големи хореографи изпробват силата си от Петипа, та до Бежар, Нуреев, Ноймаер и Григарович.




Трупата на Софийскя Национален Балет, вече повече от двадесет години поддържа това заглавие като стълб в своя репертоар в забележителната редакция на големия руски хореограф Юрии Григарович, който той сам я поставя с трупата в края на 80-те години на ХХ в. Дълголетието на спектакъла е обяснимо както с качеството на постановката, така и с зрелостта на трупата, която успява да го поддържа и развива. Пез миналия сезон се сътоя смяна на поколенията в състава и през тази година в цетралните партии ще се предсавят младите надежи на трупата: Марта Петкова, Иванка Касабова, Никола Хаджитанев, Емил Йорданов.




Изключителното идейно взаимодействие и партьорство между постановчика Юри Григарович и художника на костюмите и декора Симон Вирсаладзе, създава изпълнен с подтекст и символи свят. Вирсаладзе умело, без излишества постига бляскавата красота на Елховото царство и магията на мечтите. Сценографските му решения умело въплъщават опозицията между сън и реалност и акцентират върху прелестта на отвъдното като символ на самата безграничност на въображението. Григарович претълкува приказката на Хофман и оригиналното либрето като съсредоточава разказа в сблъсъка между неизказуемия свят на въображението, копнението и реалността, които сякаш имат една единствена връзка, която ги крепи и това е любовта.



Френски кукли Лора Бошнакова и Трифон Митев

Историята се завърта около Мари, която получава неочакван подарък от своя загадъчен чичо Дроселмайер – майстор на кукли – Лешникотрошачка. Играчката е във формата на войник в разкошна ярко червена униформа от кралската гвардия. Братчето й Фриц, докото си играе с нея, от невнимание и напрежение я счупва. Мари натъжена си ляга, но се буди с тевога. Нощ. Времето на царя на Мишките, той иска да отвлече играчката, Мари му се противопоставя, куклата е оживяла тя е прекрасен Принц. Те се поглеждат и в тях се ражда обичта. Започва странно пътешествие из Елховото царство, люлеейки се на ладия те се изкачват все по-високо към сияещата на върха Звезда. Влюбени двамата се опълчват на мрачния цар и спасяват другите играчики. Чуден бал, влюбените се вричат във вечна обич. Мари се събужда в леглото си прегърнала играчката, вън вали сняг – Коледа е, всичко е било само сън..., но все пак нещо, макар и само в копнежа, се е случило, било е, дори само на сън...


Хореографската мисъл на Григарович изгражда дълбоко симфонично-драматургично единство между образите, използва в пластиката си цялата класическа лексика и много елементи от характерните танци на руската, френската и дори ориенталска традиция, когато охарактеризира образите на различните кукли. Принцът и Мари напротив са разработени в аспекта на неокласиката и психологизма, а блестящо па де дьо е непостижим с красотата и изяществото си образец на балетния дует.




Ясен Вълчанов и Веса Тонова

В постановката си Националния балет запазва дълбочината на замисъла и за поредна година подарява на София радостта от тази великолепна традиция на Коледните празници. Остава ембематични интерпетациите на Веса Тонова, която е нежна, деликатна и ефирна като Мари, много топла и същевременно игриво дръзка, на Росен Канев, който пресъздава Принца Лешникотрошач с майсторство и забележително внимание към детайла. Още дълго ще се помни тълкуванието на Ясен Вълчанов, която акцентира върху силата и доблеста в образа, а сега се представя в не по-малко провокативна светлина на магьосника Дроселмайер. Трифон Митев като Дявол и Френска кукла показва два различни темпераметна на своето богато дарование.


Ясен Вълчанов и Веса Тонова

Дарина Бедева е емблематична с интерпретацията си на неаполитанския танц. Не бива да се пропуска и диригентското майсторство на Борис Спасов, който не само притежава отлично чувство за изграждане на драматични акустични опозиции, но и успява да води оркестъра с такава вещина, която да уплътни многоликостта с прецизно темпово и акустично нюансиране на тази късна партитура на Чайковски, в която съществува покоряващо изобилие от гласове, шеметна звуковата колористика, изградена в непрекъсната опозиця между тъмни и светли, ярко въздушни, почти стъклени звуци и плътни кадифени тонове, които са ту ласкаво успокояващи, ту драматични и дори заплашителни.



Заслужава си всяка Коледа да се преживее и тази удивителна история, защото музиката вече живее в безметежността на изгубения за нас Рай и ни завръща в него.