четвъртък, 31 декември 2009 г.

НОВА ГОДИНА - О, МИГ ПОСПРИ!!!





НОВА ГОДИНА - О, миг поспри!




О!...
Да бях дете
в новогодишен ден!

Кобаяши Исса (1763-1827)

Сякаш щастието е най-отчетливо в дванайстия час, в новогодишния ден, когато хората намират начин да изкажат любовта си, да проправят път на мечтите си с благословени думи, да си пожелаят всичко хубаво, което могат да си намислят. Денят, когато всичко е украсено, необикновено, изобилно и изпълнено с благодатта на надеждата – дома, трапезата, сърцата, душите, умовете.




Хайку се интересува от мига сега. Материята на времето е самото настояще – такова каквото е. Но човекът сътворява своето не само от настоящето, не само от реалността на часа, но и от всичко онава, което го е довело до този миг сега, от онова, което може да се разпознае като бъднина. Мигът е по-голям и от най-високата планина, защото е връх, към който отвеждат хиляди стъпки. Човекът създава себе си и своя свят от прашинките мигове, които се натрупват. Малкото стихотворение на Исса разкрива цялата драма на човека и мига, на времето. Светът избликва и от надеждата и от копнежа също както се появява от плътта на действителното. Детето не е само безгрижно и чисто. Неговата радостна чистота се дължи на силата на надеждата му и на незасенчената вяра в необятността на съществуването. През очите му животът изглежда безграничен хоризонт, прелюбопитен път с дни - неизбродна вечност. Макар и крехко и беззащитно детето притежава непобедима сила - бъдещето. Детето живее в едно тръпнещо очакване в неспокойната радост на всичко, което може да се създаде и случи – и то вярва, че това неминуемо ще бъде пролетно лазурно и безоблачно.





В хайку поезията големите антологии на произведения от различни автори и времена не рядко по традиция се изграждат в пет дяла: Пролет, Лято, Есен и Зима и разбира се, Нова Година като така се отчита не само пейзажния, сезонен характер и специфика на този най-кратък в световната литература жанр, но и нещо повече - театърът на времето се представя като нюанс на чувството, израз на вътрешната възраст на душата, на доловените звуци от потока на вътрешния живот. Така сезонът, времето, годишният цикъл е не просто астрономическа конкретност, а сложно вътрешно преобразяване на мислите, на човека, който обладава полифоничността на мъдростта и подобно на Красотата, която притежава безброй лица, сам придобива безчет образи и така надмогва страховитото, побеждава неумолимостта на времето...



Нова година!
Вълшебен миг, в който се събират всички времена, нощ на три години – на миналата, настоящата и бъдната...  И наистина Новогодишният ден – ден на най-силни надежди и красиво мечтание е възможно най-прекрасен в детската радост...

О!... Да бях дете.. да не знаех, въудошевено да вярвах, да можех отново да се надявам, да чувствам самата лекота... Възклицанието събира в себе си цялата носталгия от спомена по този трепет, скрива цялата истина за понесените огорчения и отчаяния, равносметките на болката и откровено споделя за тъжната участ на възрастния – да помни трепета, но вече да не може да живее с него. И в празника сякаш за миг пак е дете..., но само за миг, а тази радост придобива твърде жесток вкус, защото животът се изплъзва, но изплъзвайки се отнася и невинността на надеждата и на радостта. Колкото повече се живее, толкова повече се губи способността за безгрижие, а вяра и надежда са нужни за всеки едни ден от живота, за всеки един час от него...




Думите, поезията съхранява изгубените светове, непостижимото вече, но припомняйки върши чудеса, ей тъй из-от-никъде и из-от-нищо създава нови простори. Носталгията по първия миг, по извънмерната радост, по истинското безгрижие дава обаче едно скрито ново начало, превръща се в нещо като малко спасение, едно тайно възкресение.

О!...



Няма коментари:

Публикуване на коментар