вторник, 30 март 2010 г.

ИСТОРИЯ НА ВЪТРЕШНИЯ ГЛАС

   image


Людмил Ангелов свири Шопен

 



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg
 




„Аз само се опитвам да дам израз на човешкото сърце и душа“
Фредерик Шопен

След невероятните три концерта с музика на Шопен Людмил Ангелов, от амбициозния му поект да изпълни на живо целия интеграл от всички произведения за пиано на великия романтик, меломаните се питат какво ли ги очаква на поредния рецитал. Ангелов е не просто безупречен изпълнител, защитаващ реномето си с будеща респект и възхита техническа стабилност и бляскава виртуозност, той е преди всичко поет и философ на пианото.

Дълбочината на неговата интерпретаторска мисъл извлича толкова неочаквани нюанси от добре известните произведения, постига толкова оригинални емоционални сътояния, че слушателят има чувството, че за първи път влиза в досег с тези творби. Звукът под пръстите на Людмил Ангелов ту е напълно лек и безплътен, сладостно унесен, ту драматично експлозивен и дори трагично наситен. Портретът от звуци, който задъхано рисува, пред публиката всеки път, представя неизчерпаемата многоликост на музиката на Шопен и драмата на тази романтична душа, копнееща за спокойствие, но захвърлена в житейските бури, търсеща любов и нежност, но и вкусила от жестокостта на хладината, ревността, подозрението и неутешимата самота. В едно свое писмо до своята приятелка Гжимала той пише: “Навсякъде и винаги се чувствам сам, сам, сам, макар да съм заобиколен с хора“.


Програмите на рециталите са подредени по хронологичен ред на създаването на творбите и тяхната опусова номерация, но всъщност следват не просто биографичната линията и нейните криволичения, а разкриват скритата вътрешната история на Шопен – неговите търсения, пристрастия, радостни и скръбни преживявания. Ангелов се интересува тъкмо от този вътрешен образ на поета на пианото, на тази загадъчна личност, която оставя след себе си копнежа на своята душа. Реалността е твърде жестока, но утешението на илюзорния свят е призрачно - бягството се е оказало невъзможно, душата е била поразена – съвършенството е невъзможно и най-силната любов може да се преобрази в омраза, накрая всичко потъва в неизлечима самота.“Къде омърсих сърцето си?” - пита веднъж Шопен.
Скръбта е победила...



Включеният в програмата знаменит 15 прелюд назован „Дъждовни капки“ е акустичен образ на усещането за съдбата и екзистенциалната неумолимост, за идпрявянето на човека пред жестококата случайност. Според свидетелството на Жорж Санд, творбата е вдъхновена от дъждовете, които се изливали през онази злощастна зима в Майорка, когато двамата с Шопен отиват там, за да избягат от шума и любопитството на Париж и за да ознаменуват любовта си. Прелюдът начева с безгрижна прелестната мелодия, която сякаш следва смирения ход на ромолщия дъждец и неговия меко меланхоличен, сънно монотонен глас. Внезапно настроението се променя, сякаш се дочеват стоновете на далечна буря, които се усилват ли усилват и стават неудържими, докато стремителният, будещ вцепенение и страх ритъм не обзема всичко със своята могъща и тъмна сила.
Човекът е застанал лице в лице с неумолимостта... И тук както и в повечето си произведения Шопен тъси истината, но не в измерението на външната реалност, а по-скоро в неизповедимото вътрешно битие на личността, на лутащата се и търсеща надежда, утеха и спасение душа. Оказва се, че музиката е този безмерно откровен език, които може да постигне всичко това...

Смъртта на Шопен, Теофил Квиятовски


Знае се от писамата му с голямата любов на неговия живот писателката Жорж Санд, а и от свидетелства на приятели, че Шопен композира директно върху пианото, като така превежда идеите си непосредствено върху клавишите в единство със свежестта и стихията на мига. Прецизността му въпреки това е очевидна, по своята форма партитурите са забележително явление както по дълбочина на драматургична енергия и замисъл, така и по чисто виртуозната си изтънченост. Жорж Санд обичала докато шета из дома през тихите часове на предиобедите да го слуша как работи, понякога пък излиза в градината на лятната им къща във френската провинция и се удивлявала на лекотата и съвършенството на звуците, които Шопен изтръгвал от пианото.

 
 За разлика от Моцарт, който пише върху нотни листа, перфекцинизмът на Шопен търси връзка тъкмо със спецификата на инструмента, които се превръща за него в способ за изразяване на цялата сложност на вътрешната емоционална гама – без помощта на други гласове. Въпреки този своеобразен аскетизъм музиката на Шопен не е монотонна нито еднообразна, а напротив в нея се долавя стремеж към акустични експерименти, неочаквани обрати, резки контрастни състояния и калористично богатсво. Ако на пръв поглед в произведенията му е водещ принципа на мелодията, то един по-задълбичен поглед резкрива вкуса на Шопен към смели хармонични решения, които не рядко са почти дисонантни.

"Бал в Хотел Lambert, на който свири Шопен "
Теофил Kвиятовски, дърво, 1855-60;

Лудостта на достойнството



image 
Дон Кихот - Светозар Рангелов, Санчо Панса - Венцислав Атанасов



Безсмъртието на доблестта - 

"Дон Кихот"

- опера от Жул Масне на сцената 

на Национална Опера и Балет - София






Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Образът на Дон Кихот сякаш е образ обобщение на духовното усилие на културата, която се опитва да даде отговор на това какво прави човека човек и в какво точно се състои човешкото. Този литературен образ на Сервантес има свой собствен живот и плътатна реалност, която кара философи като Ортега и Гасет, Унамуно, Шестов и Бердяев да разъждават върху него. Но не само това почти всички музикално-сценични изкуства, също както в живописта на Жерико, Домие, Пикасо, Бешков или скуптурата, обръщат поглед към вечността на идеята, които въплащава рицара на Печалния образ. Освен жизнелюбивия и бравурен балет на Минкус от 1869 , тук е и песнният цикъл на Равел от 1933, един мюзикъл „Човекът от Ламанча” на Дейл Васерман, Д. Дариън с музиката на Мич Лий от 1965.

Оперният вариант е дело на Жул Масне (1842-1912) от 1910 и не само е най-близък по дух до оригинала, но и сам по себе си е шедьовър на френската лирическа опера. Благодарение на режисьора и постановчик Пламен Карталов тази опера едва сега почти 100 години след написването си, се появява на Софийска сцена и в настоящия сезон се е нейното повтопно представяне след успешната й премиера миналата година. Всъщност “Дон Кихот” е написана от композитора специално за великия Фьодор Шаляпин и е възстановена в най-новото си битие през втората половина на ХХ-ти век, благодарение на упорството и таланта на двама българи – Борис Христов и Николай Гяуров, които напонят за емоционалната и драматулгична сила на това незаслужено пренебрагвано произведение.
Масне избира пет епизода, върху които да изгради събитийността на своята партитура: срещата на Дон Кихот с Дулцинея, битката с Вятърните мелници, срещата с разбойниците, обяснението в любов пред Дулцинея и на края - смъртта.
Сценично-музикалната реалицация на „Дон Кихот” на Софийска опера е заредена с ентусиазъм, но преставя и задълбочена интерпретация от страна на проф. Карталов. Решението се сътои в артистичен опит за осъвременяване на разказа, чрез пренасяне на образите в настоящето и представянето на двойката Дон Кихот и Санчо Панса като вечни пътици през съдбата, битието и времената, които трябва да завещаят на човечеството избора на свободата като основа на човешката същност.


Постановкта е топло иронична, пародийно и хумористично заредена от една страна, а от друга многопластово разслоена. Характерната мащабност на пространственото мислене на режисьора Пламен Карталов е деликатно овладяна и всичко е организирано в цялостна концепция, осъществена не без същественото сътрудничество с художничката Йоана Маноледаки /известна от постановките на „Турандот”, „Севилският бръснар” и „Сватбата на Фигаро”/. Декорът е зашеметен поглед отдолу нагоре към непоносимата височина на небостъргачите, чиято гледка отнема всеки хоризонт и безкрайно отдалечава милостта на небето – студени, бетонни гиганти, сковаващи духа, затворили човека в самия него. Останоло е само късче небе, което се взира в това безнадеждно и усамотено същество. Шеметно движение, светофари, ярко червени коли... Действието е във врявата на съвременен Мегаполис от Глобалното село на Постмодерността. Хората са безлични, забързани office men – портрети на безличието и консумеризма – хорът е в черни делови костюми с бели рамки отпред, на които увисват саксии с цветя, а отдолу бутилки с твърд алкохол и чаши. Появява се Дулсинея – поп-рок madame fatal в кожен садо-мазо стил. Но това не е случайно или нелепо /дори и да подразва, поради усещането за виждан стереотип / е оправдано от общата иронична стратегия – да бъдат разобличени модерните суеверия и всички нелепости на настоящето политическите борби, религиозните конфликти, антиприродното битие на човека, впечатляващо онагледени в сецаната на битката с Вятърните мелници, които размахват знаците на абсурда и насилието – свестиките, кръстовете, лъжемесианите, сърпа и чука.



Удивително значеща и визуално заредена сцена, а отзад в електронната виртуалност се взривява безумството на Атомен взрив. Виртуалното и пътуването във времето също са пречупени през ироничния интерпретаторски код, който, развенчавайки, утвърждава единствено вечността на художествената реалност, която е винаги актуална и безсмъртна, защото оцелява въпреки панвековното върховеноство на глупостта. Финесът на втория и третия идеен план не пречет на динамиката на действието, която е задъхана и изненадваща, а пластиката на мизансцена е стремителна, остроумна - ту живописна, ту иронична. Колко хумор, чисто човешка топлота и пародиийна елегантност има в решението Дон Ких и Санчо да яздят наместо кон и магере, Росинант и Сивушко - електронни двуколки-тритонетки „сегуей”, с които да прекосяват нахлуват в пространството, да играят и да се надбягват – красво и деликатно.
Този път оркестърът се води от младия френски диригент Лоран Кампелон, който добре познава стила на Масне и изгражда убедителна акустична картина. Оркестърът адекватно откликва на търсенията му във фразата и на места пълноценността на музикалната красота е наистина впечатляваща, а инструменталните сола са виртуозни и емоционално наситени като великолепната серенада или виолончеловата елегия преди последна картина.


Дон Кихот е басът Светозар Рангелов – вече дългогодишен солист със солиден опит и успешни превъплъщения като Великия инквизиор в „Дон Карлос” на Верди. Партията на рицаря от Ламанча обаче в негово лице за съжаление не получава пълноценно музикално превъплъщение. Той е акуратен изпълнител, които не си позволява фалшиви тонове или нестабилни пасажи. Въпреки това вокалният му подход му е твърде еднопланов – не се чувства нито героиката, нито лирическата нежост и не се търсят разнообразни отенъци на емоционалните състояния, а френският маниер на пеене е лек, подвижен и колористично богат, което с пълно право важи за Масне и тази му опера. Рангелов води гласа си твърде безцветно, а не рядко, за да избегне неточности губи от мащабността и силата на вокалния поток. Сполучлив момент за изпълнителя е любовната серенада, където постига адекватна емоционална проникновеност.

С бликаща артистичност му партнира като Санчо баритонът Венцислав Анастасов. Той е толкова убедителен и като гласови способности и като артистично превъплъщение, че интерпретацията му напълно адекватно тълкува характера на партитурата и образа. Атанасов притежава богат, обемен и тембрист баритон, който е воден умело и много музикално. След успешния си дебют през миналата година тъкмо в тази партия и много силното и драматично превъплъщение като трагичния баща-шут от „Риголето” на Верди Венцислав е един от любимците на Софийската публика, която му благодари с бурни аплодисменти за щедростта на сценичното му поведение. Атанасов е певец който не се пести и пее с цял дъх през вречето на цялия спектакъл. Светлите и леки височини лесно се превръщат в плътни кадифени басови низини, с проникновено умение да се дозира силата да се долавя автентичната прозодия. Да се строят лирически иили хумористични акценти.
На финала – елегията на Санчо звичи като искрено приятелство, дълбока жалба и много трогателна изповед-благодарност, за дара, който Санчо е получил от своя учител. Санчо на Венцислав е едно от големите събития в оперния ни живот напоследък.


Дулсинея на Цвета Сарамбелиева е визуално впечатляваща – красива и въздействаща на сцената като хищна и арогатна самка, обаче чисто вокално не съумява да уплътни своята героиня. Това е твърде спицифична мецосопранова партия, която изисква както почти стържеща сила на гласа, така и съблъзнителна топлота. Сега партията, тъй като и в миналото изиграване тя е водеща на тази партия е по-улегнала, но въпреки това проличава, че и е трудно да се спрявя с вокалните предизвикателства. Гласът й е блед по характер, а и липсва желание за нюансиране и уплътяване на музикалните фрази.
Музиката на Масне в тази героическа комедия е безкрайно жизнерадностна, светла и ярка, а гротескните и лирически моменти са обединени от незлоблив хумор и нежна ироничност, който превръщат пародийната дистанция в любуване на субстанциалната духовна възвишеност, въплътена от образа на странния рицар от Ламанча. Отново има ефектно динамично встъпление, прекрасно виолончелово интермецо, подобно на „Елегия” от неговите „Еринии” по Есхил, или на „Медитация” от „Таис”; пак използва и препратки към сакралната литургична традиция. От друга страна тук има и „испански” стилизации от характера на сарсуелата, а танцовата сцена е в духа на фандангото, което прелива във фламенко ритъм. Масне е не просто великолепен „асимилатор”, който подчинява и използва основните стилове на своята епоха, но успява да ги доведе до зрелост, да въплъти през тях естеството на „Френския дух” на „френския звук”. Този игрив, наглед лековат, но и ироничен и безкрайно пластичен дух, свъзващ сериозното и театралното, възвишеното и ироничното - в неговата музика е предаден чрез своеобразието на непосижима актустична пластичност, оркестрова мекота, психологическа проникновеност и напълно естествена поетичност, чиято цел е уникалността на чувството и пределната плътност на преживяването, без обаче те да бъдат лишени от спонтаността на мига.

Осебено сполучлива в спектакъла е и хореографията на Антоанета Алексиева, която изгражда красиви платна, логично втъкани в общата текстура във фламенко стил. Сцената на „акапела” танци с тропане и пляскане на ръце преди солото на Дулсинея от четвърта картина е силно завладяваща с типичната острота на испанската кинетика, но не достатъчно отмерено въплътена от кордебалета.
Масне дълго време е бил недооценяван композитор, истинско признание за своето творческо дел, започва да получава едва сега през последното десетилетие на ХХ-ти век и началото на ХХI-ви век, когато във Франция е основан фестивал в Сен Етиен на негово име, а погледът към произведенията му е освободен от пристрастрията и злободневието. В наследство оставя Жул Масне оставя 25 опери и 4 оратории, които изиграват особено съществена рола за оперното изкуство във Франция. Знае се, че последните три опери на Масне - “Панюрж”, “Клеопатра” и “Амадис” не са изпълнявани приживе, а когато умира през 1912 г. вече има предубеждение към музиката му, която се счита за старомодна. След Втората световна война популярността му губи и последния си блясък и блидо 30 години нищо не е поставяно нито във Франция нито на други световни сцени. Сякаш съдбата му следва несправедливата участ на творци като Рамо, Берлиоз и Дебюси, които получават твърде закъсняло признание, въпреки качеството на своето изкуство.
Чертите на този композитор не са толкова еднозначни. Той не е просто портретист на определен тип женственост, на страстта, свързана с онази изразност на музиката му, забележително сполучливо дефинирана от Венсан д`Енди като “дискретна и с квази религиозна чувственост”. Оперите му притежават неочаквано широк кръг от теми – екзотични, библейски, галантни, рицарски, приказни, романтични, комични. Някои от зрелите му творби издават търсения по посока на стила на Рихард Вагнер, докато в последните си опери се доближава до образността на Рихард Щраус, но въпреки това почекът му си остава много оригинален и своеобраден. Драматургичният му инстинкт му помага да открива изящни детайли в най-популярните сюжети и от тях да изтегля нишките на своето вдъхновение. Повечето от своите оперите си Масне създава върху литературни шедьоври - “Иродиада” – по Густав Флобер, “Манон” по абат Прево, “Сид” по Корней, “Вертер” по Гьоте, “Таис” по Франс, “Сафо” по Доде, “Пепеляшка” по Перо, “Гризелидис” по Бокачо, “Дон Кихот” по Сервантес, “Рим” по Пароди, “Панюрж” по Рабле. Така създава контекст на очакванията и прави от музиката си лична интерпретация или виртуозно съревнование.


На едно място от своите великолепни “Посмъртни мисли” Жул Масне създава въображаем диалог между негови приятели: “ - Сега, когато е вече мъртъв, със сигурност ще изпълняват музиката му по-рядко, нали?- А разбрахте ли, че преди смъртта си е написал още една творба. Този човек никога няма да ни остави на мира! - Що се отнася до мен аз го харесвах твърде много. Освен това винаги съм имала успех в неговите опери”.
Постановката на „Дон Кихот” на Софийска опера показва и красноречивото начало на интереса към неговото непознато в България наследство, което е не само завладяващо, но и дълбоко психологиски достоверно и силно идейно провокативно. Надяваме се този успех да подпомогне популяризирането на наследството на Масне и шедьоври като "Вертер", "Таис" и "Бохеми" намерят път за сценична реализация.

четвъртък, 25 март 2010 г.

ЛЮБОВТА КАТО МАЙКА

Павел Татарников, Благовещение


Петър ПЛАМЕНОВ



Словото дава надежда и вяра, чрез Словото се проявява милостта и се се утвърждава живота, които не само е сътворен чрез Логоса, но е обикнат пак през Него и е спасен, чез завета Му. Словото не само спасява и се въплъщава – то е Благодат и блаженство, защото през него ние можем да познаваме истината, смисъла и скрития Бог, който ни се откровява чрез думите Си.

Благовещение е един от най-големите християнски празници. Тове е онзи благодатен ден, в който Св. Архангел Гавриил се явява на Пресветата Дева, за да и възвести великата, благата вест, че тя ще роди Спасителя и ще стане Богородица. Благата вест не е само за светата майка – тя е щастливо известие за целия свят и за всеки човек поотделно. Като памет за този миг и до днес във всички епархии се отслужва Св. Златоустова Литургия. Празникът е утвърден от Православната църква през VII век и се чества винаги в периода на Великия пост на 25 март.

Мариотто Албертиелли, Благовещение

Якопо Робусти Тинторето - Благовещение,
1583-1587, Oil Painting on Canvas, Scuola Di San Rocco, Venice





Ортодоксална красота

Литургичният текст нарича Благовещение „основата на нашето спасение и откриване на предвечната тайна”. Пресветата Дева пък се назовава „осветен храм и утроба, по-широка от небесата” (Песен „О, Тебе радуется”). Св. Йоан Златоуст определя Благовещение като „празник на Корена” в смисъл на абсолютно начало, което открива новия Еон. По такъв начин цялата християнска антропология извира от самия Бог.



Св. Николай Кавасила, разкрива дълбокия смисъл на празника: „Въплъщението не е било дело само на Отца, на Неговите сили и на Неговия Дух, но също и дело на волята и вярата на Пресветата Дева. Без съгласието на Пречистата, без съдействието на нейната вяра, този замисъл би бил толкова неосъществим, колкото и без участието на Трите Божествени Лица. Само доколкото Бог я е поучил и убедил, Той я приема за Своя Майка и приема от нея онова тяло, което тя се съгласява да Му даде. Също толкова колкото е искал да се въплъти, Той е искал и Неговата Майка да Го роди свободно и напълно доброволно”.



Така Бог се единява най-плътно с човека, през неговата собствена свобода, воля, избор и лйбов, през собствената му надежда. Благата вест за Раждането на Спасителя, девет месеца преди Рождество, е и превръщане на завета на Любовта в плът, със силата на майчината жертва и на Синовна саможертва за самия свят, за всички човеци. Благата вест е преди всичко вест за Спасението, за дара на опрощението и за изпълнения обет пред Любовта – Бог, който се жертва за човека като го обгръща със силата на доверието, от което се раждат вярата и надеждата, като израз на Неговата всеопрощаваща Милост.



В общохуманен аспект Благовещение e празник на надеждата и ликуването, на тържеството на човека, заради благодатта на Божията милост. Честване на единството за всички християни, които отбелязват този ден независимо от традицията и църквата, към която принадлежат (православие, католицизъм, протестантство).

Дуко ди Буонинсегна, Благовещение


Благовещение е и едно от най-големите тайнства. За това се откровява в Евангелие от Лука, глава I, ст. 26-38:
"А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените. Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!Не бой се, Марие, понеже ти намери благодат у Бога! И ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син, и ще Го наречеш Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид; и ще царува над дома Яковов навеки, и царството Му не ще има край. Пресвета Дева казала на ангела: "Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?" — Ангелът й отговорил: "Дух Светий ще слезе върху тебе и силата на Всевишния ще те осени. Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий."


Кореджо, Ангели благовестители

Защото любовта е тази, която удържа света, която го въздига и спасява и на нея е основано битието. Благовещението е израз на тази любов и на най-дълбоката връзка между човека и Бога. Понежеколкото повече Бог се приближава до човека и поставя и го издига на Своето собствено равнище, съединявайки го с истинския образ, толкова повече се открива необхватността на Божия замисъла за човека, замисъла за човека като подобие на Вечносъществуващия.


Икона на Благовещението, Незивестен автор, XII в. Синай



Българската народна традиция

В народната традиция празникът има свое особено измерение свързано с идването на пролетта. Благовщене има свой традиционни названия като Благовец, Благоец - в старинните колективни представи денят се свързва с идването на прелетните птици, удължаването на деня и с окончателното пробуждане на природата. Затова на този ден на трапезата задължително трябва да се вкуси „нещо зелено“ коприва, спанак, лапад, пресен лук и да се сготви зелена гозба – чорба. Според обичайните вярвания на този „благ ден” по-леко и бързо зарастват всички рани, и болката се понася по-леко, затова именно сега се дупчат ушите на малките момиченца, за да им се поставят обици. Вярвало се, че през светлата част всякакви отроваи губият силата си. Заради представата, че на Благовещение змиите и гущерите се събуждат и излизат от дупките си, се извършват обредни действия с предпазващ и отгонващ характер. Преди изгрев жените премитат къщите, палят огън на едно или на три места или по всички ъгли на двора и слагат говежда тор да пуши и прогонва влечугите. Деца и възрастни удрят тенекии и звънци и с тичане обикалят двора на къщата. Тези действия са съпроводени с изричането на специална словесна формула: "Бягайте, зъми и гущери, днеска е Благовец" или "Бягайте, змии, Благовец ша ви затисне" и др. Редно е цялото домочадие и даже стопаните да прескачат ритуалния огън, момците си пърлят леко краката, за да не пострадат от змийско ухапване през лятото на полето, а пламъкт пък пази дома от змии и гущери и друга напаст. Има забрана жените да докосват игли, куки или конци, пак за предпазване. Те не шият - "да не ги дупчат змиите", не месят хляб - "че ще се свие зъмя на него".Иизобщо извършват дейности, свързани с народната етимология на името на празника – търси се и се измолва благодатта с ритуални действия. Сеят се зеленчуци и се присаждат плодни дръвчета, за да са "благи", "плашат" се със брадва овошките, които не дават плод, бележат агнета и ярета, защото се вярва, че по-малко ще ги боли. Пчеларите отварят кошерите и пускат пчелите, за да събират сладък мед. Според поверието на този ден самодивите започват своите игри и започват нощем да вият хороводите си.



След Благовец всеки гледа да излиза от къщи сит и с пари в джоба, та ако го закука кукувица, да бъде през цялата година сит и с пари. Съществуват и други гадания -вярва се, че ако някой види най-напред щъркел, който не лети, а лежи и ходи, недобро ще го сполети, но ако е високо в небето ще има успех и късмет. Ако мома или момък види най-напред лястовица, три пъти завръзва празна кърпа, потавя я на покрива и след три дни по нея гадае какъв (каква) ще вземе. В Западна България от сутринта на Благовещение из селото тръгват моми и пеят специални благовешки песни.



По стария Григориански календар Благовещение се празнува неподвижно на 25 март. Макар че денят се пада винаги през Великия пост се разрешават разнообразни блюда с риба. Именници са Благовест, Благовеста, Благой, Благойна и др.




Доменико Беккафуми, Благовещение, ок. 1546, Сиена




петък, 19 март 2010 г.

ФИЛОСОФИЯ НА РАДОСТТА

Дует на Зорба и Джон - Росен Канев и Никола Хаджитанев


Балетът “Зорба Гъркът” на Микис Теодоракис 


"Ама каква красива катастрофа, а!?"

Никос Казандзакис





Срещу цялата безсмисленост на съществуването и света човекът противопостявя единствено своята способност да създава смисъл. Смисълът на съществуването обаче най-силно сякаш се очертава в миговете на жизнено вдъхновение, когато радостта се превръща в непосредствено откровение за човешката същност.
Балетът-притча за неудържимата сила на и свободата като действителна тъкан на битието е темата на мащабното хореографско платно "Зорба гъркът" на Лорка Масине, по едноименния роман на големия гръцки писател Никос Казандакис и с музиката на Микис Теодоракис, създадена за легендарния едноименен филм на Михалис Какоянис с Анъни Куин. Балетът, чиято световна премиера се състои на сцената на Арена Ди Верона през август 1988 г., е реализиран с грандиозен успех и в над 30 страни и посетен от повече от 3 милионна публика. Един от паметните рекорди е кагато спектакълът за една вечер в Рио Де Жанейро е видян от 120 000 зрители, но всичко това са подробности от статистиката. Балетът вълнува и е обикнат от публиката, защото е метафора за неизразимата по друг начин способност на човека да се радва и да намогва скръбта и жестокостта.

Владимир Василев
в премиерната постановка на Арена ди Верона, 1988

 
Тайната на този триумф вече близо две десетилетия е колкото в изчистения и разбираем пластически език на хореографското решение, толкова и в яркия характер на музиката на Теодоракис, в пищното акустично тържество на южния дух, изразено чрез партитура за голям оркестър, смесен хор, солисти и характерни инструменти като типичното гръцко бозуки.

Партитурата търси контраста между силно мащабните почти епични звукови масиви и интимните камерни моменти като особено красивото флейтово адажио от второ действие и екзотичната сцена в дома на мадам Ортанс, къде ориенталски мотиви не само оцветяват атмосферата, но и са в опозиция на строгостта на гръцкия глас хора, напомнящ и за хора от старогръцката трагедия - единственият, който може да прозре пречините за стълкновението и да разпозне съдбата в конфликта. Тъкмо за това Теодоракис придава такава сила и достолепие на хоровите партии, които по-късно ще се преобразят в стихията на хородното сиртаки.
Новата постановка на сцената на Софийската национална опера и балет е оригинална редакция на самия Масине, след успешната версия от 1995 г. Промяната, в сравнение с предишния спектакъл, е главно съкращаване на някои от 22 картини и развитие на соловите образи, съобразени с артистите.

Росен Канев като Зорба

След първия голям изпълнетил Георги Сяров в ролята на Зорба е удивителният Росен Канев, който постига съвсем различно внушение. Неговият Зорба е не просто мъдър възрастен мъж, надарен с разбиране към греховната и крехка човешка природа, но преди всичко неистово влюбен в живота човек, смирил се с несъвършенството на плътта, но с душа, изваяна от всички възможни ветрове.


Ясен Вълччанов като Йоргос в дует с Диляна Никифорова като Марина



    
   Ясен Вълчанов като Зорба 

Движенията му са щедри, тежки като отчаянието и свободни като широтата на духа му, наелектризирани от някаква покоряваща вътрешна енергия и чувство за моряшка волност и философска безбрежност. Артистичността на Канев го разкрива като многостранен изпълнител с отлична техника и незабравимо сценично присъствие. Впечатляваща е дълбочината и психологическата достоверност на жеста, който говори за страстта като жизнено вдъхновение и силата на волята, която може да разпознава доброто от злото и да цени смисъла.


Диляна Никифорова и Никола Хаджитанев

Първата голяма роля на младия Никола Хаджитанев като Джон е изтанцувана с много страст и желание, разбира се, предизвикателство е да се танцува след емблематичната интерпретация на Ясен Вълчанов, който сега интерпретира Зорба. Хаджитанев е енергичен балетист, който танцува с огън и намира подходящият темпераментен отенък, през който да представи образа на американския авантюрист, който изведнъж осъзнава, че нищо не е на шега, а безгрижието няма нищо общо с безотговорността.


Дует на Марина и Йоргос - Диляна Никифорова и Кирил Иванов

Двете прими Диляна Никифорова и Дарина Бедева пък представят Марина в различна светлина.

Диляна Никифорова - Марина

За Никифорова Марина е жертва на чувствата си, на мъстта и обстоятелствата и затова представя героинята в един по-трагичен аспект с една пластика на колебанието, докато Марина на Бедева е по-динамична, по-решителна, нейната жертва е колкото от любов и страст, толкова негодувание, бунт срещу първичността на родовата враждебност. В партията на Марина сега ще се представи и друга прима Сара-Нора Кръстева.



Особено интересна е интепретацията на Мария Илиева-Маша като Мадам Ортанс, стара съдържателка на дом за момичета за наслади. Илиева успява да покаже не само изхабеността от изгубените надежди, страха от самотата и възрастта, немощта на надеждата в тази „паднала” жена, но и съхранената й чистота и копнеж по близост. Тя изпълва образа с кратки импусли, които просветват в движения-копнежи, за които обаче не само физическите, но и душевни силе не стигат. Дуетът със Зорба покорява тъкмо с тази човешка близост – той й дава надежда, а тя забравя неволята си.


Лорка Масие е един от малкото хореографи, които продължават да създават разгърнати танцови платна на образно-симфоничен принцип. Кинетичният му език съчетава елементи от традиционния гръцки фолклор, немския експресивен танц и пантомимата. Тълкува движенията по отворена крива с елегантни обрати и бързи серии от стъпки. Цялостната изчистеност на линията изисква от изпълнителите високо ниво на артистичност, за да уплътнят образите, тъй като движенческият език се подчертава от театралността на жестикулацията. Масине използва като лайтмотивна основа на цялостната пластика в спектакъла характерния кинетичен израз и стъпки на сиртакито. Той не е автентичен фолклорен танц, а е създаден специално за филма на Михалис Какоянис, съчетавайки елементи от няколко традиционни танца, чиито първообраз е оригиналното гръцко χασάπικο (хасапико). Названието сиртаки идва от "сиртос" - танци от о-в Крит. Състои се от две части първа бавна тежка „сиртос” – в характерния стил - извиване, усукване и провлачане и втора- „пидиктос” - лека и бърза с подскоци и тропане. Сиртакито се танцува едновременно като соло, дует и хоровод.



Хореографът се възползва от всички възможности, а за знаменателния, разтърсващ финал, използа тъкмо прехода от соло-дует към хоровод – емблематича градация, която изразява самото послание на спектакъла – свързаността на хората, които еднакво страдат и ликуват, еднакво обичат и мразят и в последна сметка осъзнават че много повече неща ги свързват, отколкото делят, дори когато идват от различини краища на планетата. Бавно увличащия хороводен танц е метафора за нелекото постигане на вътрешна хармония със себе си и света, където срещата с другите от разрив прераства в споделяне и любов.




Сиртакито е танц – честване на вътрешната сила на човека, който побеждава болката, страданието и отчаянието с могъществото на своето жизнелюбие – най-важният урок, които научава младият американски авантюрист Джон - нехаен, но чувствителен младеж от мъдрия грък Зоба и неговата широка обветрена средиземноморска душа. Макар и сюжета да е пределно изчистен, експресивността му е наситена с отенъка на гръцката трагедийност.

Диляна Никифорова - Марина и Ясен Вълчанов - Йоргос

Защото зад наглед баналния конфликт между пришълец и местни хора, между любов и омраза в странен любовен триъгълник, проличава голямото питане за това как човек намира своя дом, какво превръща една чужда земя в сродна и какво е онова, което кара хората да се отчуждават, да се отхвърлят и гневят и какво е онова, което ги сближава – и това не е нищо друго освен способността им за любов и радост. Под ярката светлина на средиземноморското слънце хората се натъкват на простата очевидност на битието – нуждата от любов е сравнима само със жаждата за живот или може би това са просто два начина да се изрази един и същи копнеж...

Георги Сяров като Зорба
Действието се развива на остров Крит, където пристига Джон и където се влюбва в хубавицата Марина. Джон загубва любовта на живота си, Марина го предпазва с плътта на обичта си от мъстта и свирепия нож на ревнивия Йоргос. Накрая всички заедно танцуват първоначално бавно, тежко, изпълнено със скръб сиртаки, което постепенно увлича в стихията си, забързва се става все по-вихрено и неудържимо, докато се превръща в екстатично честване на жизнелюбието, въпреки цялата натрупана горчилака на съществуванието.

Сякаш именно в това е мъдростта на танца и на изкуството – да се живее в едно непрестанно откровение – въпреки болката, човек трябва да помни благодатта на битието.

сряда, 10 март 2010 г.

Виковете на Сизиф

image

Едуард Вик спира финансирането на годишната награда за български роман, защото писателите са „недоразвити“, а публиката „необразована“

Но чете ли българинът и има ли нужда от българска литература? 

 

Петър ПЛАМЕНОВ



Викай, викай няма кой да те чуе!
Из вечната приказка за Неволята

Викът не е естественото сътояние на българина – напротив той е стиснал здраво зъби и мълчи като риба с опулени от болка и неразбиране очи... също както някога преди повече сто и петдесет години... Защо не умеем да викаме, защо не чуваме собствените си викове. Някак си потънали в пълната парадоксална абсурдност на българсия свят живеем живота само като изпитание и страдание без умение за щастие, благородство, приятелство и наслада. За Ботев, чиято поезия е сподавен и гневен вик най-страшното събитие е не физическата смърт, а страхът, че глъсът му ще мине „тихо като през пустиня“...


Съвсем на скоро, само няколко дни преди националния ни празник, в литературните и културните среди избухна пореден скандал – по нашенски абсурден, нелеп и трагикомичен.
Наградата за български роман на фондация „ВИК“ спира своята вече седем годишна дейност. Според отвореното писмо, публикувано на сайта на организацията, решението е продиктувано от самия учредител Едуард Вик, който спира финансирането на годишната награда за роман, връчвана през последните 6 години от 2004-та насам, заради собственото си огорчение. Това огорчение обаче е примесено и с безапелативна до нахалство грубост, която обаче показва дереджето на собственото ни самочувствие и незрялостта на културната ни среда, която още не може да излъчи и наложи меродавна литературна награда, годишен конкурс с награда и дори постоянно литературно периодично издание, което да развива вкус, показва тенденции, да подхранва дебети и творчески съперничества.

Красивата метафора, която използва г-н Вик за названието на премията - алюзията с прокъсващия, разтърсващ етера глас, разбирайки какво означава името му на български, се превръща сега в парадоксален момент - колкото и да надава викове българската култура, подобно на Сизиф, тя е непрестанно обречена от боговете на властта и дори от своите "благодетели" да страда от повсеместното безчувствие, невежество и твърдоглавие, които непрестанно отново и отново я натикват в калта.

Едуард Вик е родом Канада, на почтенната половин вековна възраст. Завършил е литература в Кеймбридж, основател на преводаческа компания. През 2004 г. обяви създаването на фондация "Вик" и учреди наградата "Роман на годината". Призът на фона на всеобщата мизерия и безхаберието на българските обществени и частни институции изглежда почти щедър - 10 000 лв. парична премия и опция за превод на английски на награденото произведение. По-скромни суми са предвидени и за номинираните. Тогава г-н Вик призна, че не познава българската литература, но наградата е "една възможност да се отвори вратата" и да се даде шанс да се прочетат книги, които иначе няма да стигнат до широк кръг читатели. "Направих този конкурс, за да окуража различието", твърдеше Едуард Вик. И наистина за тези години фондацията му успва да превърне премията в истинска атракция, канейки на пищните церемонии, несвойствени за литературното ни битие, популярни политици и певци.
Ние гледаме с удивление и радост на този благотворителен жест, дошъл от страна на чужденец, който изобщо не е свързан с културния ни процес и признаваме благодатта на 10 000-те хиляди лева за автора и превода на английски на спечелилия роман, но не забелязваме политическата й употреба, лобистките кръгове около журитата и членовете му.

От една страна няма какво да се обиждаме – прав е човекът от истината боли, но от друга подобна грубост от страна на благодетел е недопустима, още повече, че все пак в тази култура има значими фигури и явления.
Още през 2007-ма Едуард Вик признва в едно интервю: "Трудно е да накараш българина да прочете българска книга", а сега пише: „До ден днешен продължавам да се питам - защо книгите не се четат? Това е един въпрос, който Фондация „ВИК” задаваше многократно през изминалите 6 години. Много добре съзнавам, че една награда сама по себе не може да направи повече, че тези усилия просто не са достатъчни и че се нуждаем от подкрепа. Затова Фондация „ВИК“ потърси подкрепа от много места. На призивите ни за съдействие получавахме почти едни и същи отговори – това е един „благороден” проект, но за съжаление не и проект, който можем да подпомогнем“. Не че подобно безразличие не ни е присъщо – ние сеирджийстваме, но никога не подкрепяме с действие дори доброто, защо ли? - твърде подозрителни ли сме или пък сме духовно лениви?!
В чуждестрания печат г-н Вик е по-дързък в изказванията си и нарича българските белетристи „недоразвити”, а българската публика „нечетяща и необразована”. Това може лесно да се провери във вестник „This Is Nottingham”, издаван в Нотингам, а също и в българското списание на английски Vagabond. Допадна ми критичната ирония и своенравността, с която г-жа Леа Коен защитити както оттеглянето си от конкурса, преди няколко години, така и настоящия жест на г-н Вик.


Снимка БГНЕС

От друга страна знае се, че още в началото при първото издание на конкурса фондацията е поискала помощ от Народната библиотека, от писателските съюзи и от издатели, за да се ориентира. Днес резултатите са ясни и явни, въпреки натрупаните въпросителни.

Първи носител на приза става младият писател Стефан Кисьов за романа си "Екзекуторът". Наградата има и читателски вот, който често, а и напълно разбираемо, се разминава с избора на журито. Тогава гласът на четящите е даден за "Елада Пиньо и времето" на Керана Ангелова. През шестте години количеството на новите произведения, кандидати за "Вик", нараства и достига почти до 60. През 2005 г. я получава Емил Андреев за "Стъклената река", по която по-късно се създава и сценарий за филм. Боян Биолчев пък е носител на приза за 2006 г. за романа си "Амазонката от Варое". Георги Тенев е фаворитът за 2007 г. с романа "Партиен дом". Избран е сред 53 кандидати, а читателите отдават предпочитания на "Трикракото куче" на Мария Станкова. "Фото Стоянович" на Евгения Иванова е изборът за роман за 2008 г. Последни носители от 2009 г. по изключение се оказват двама - "18% сиво" на Захари Карабашлиев - редовен автор и на "24 часа", и Милен Русков, отличен за романа си "Захвърлен в природата".

Защо бългъринът не чете собствените си автори?! Може би защото нистина новите белетристи се занимават с твърде частни теми и не успяват да надхвърлят регионалното и да направят общочовешки обобщения?! Книгите са недостъппни веднъж поради високата си цена, лошото разпространение и медийното безразличие. Причините са повече, отколкото могат да се изброят. А и българинът би чел, ако най-сетне се появят писатели, които адекватно да изразяват бтието и светонагласата му, които да му дават мъдрост, надежда и утеха, а не само да го назидават или да му припомят горчивото минало.

Една култура просто е длъжна да опазва и стимулира творческата дейност, не за друго, а за да бъдат творците й регулатори на политическите безумия и масовата летаргия на обществото. Защото човекът е свободен не толково в ограничените си възможности за избор, колкото в съзнанието за отговорността на този избор и знанието за това, какво всъщност избира. Вкусът се формира, чрез отсяване, селекция, но и чрез натрупване, а за него е необходимо и време и човешки ресурс. Незабелязването на проблемите води до неизбежна деградация на вкуса, на обществото, на начина на възприемане на света и живота – четейки лоши книги, лесно можеш да развалиш не само вкуса си, но и вярата в човека. За да се появят обаче значими явления са необходими и лични и всеобщи усилия. Не е ли време да вземем нещата в свои ръце без да разчитаме все на благодетели отвън. Трябва да сме благодарни на безпардонния жест на г-н Вик, за да изречем вечната истина за българското, което трябва да осъзнае за пореден път, че свободата не се подарява отвън, а се извоюва и защитава отвътре, от собствената ни екзистенциална способност.