петък, 26 февруари 2010 г.

Вавиланоската плът на звука


Концерт на Рено-Гарсия Фонс в София

Петър ПЛАМЕНОВ


Музиката не e способна да промени нищо в нашия твърде стар и жесток свят – крехка и мимолетна. Но тя е тук, за да утеши и разтуши, за да ни покаже какво би бил светът, ако човек не беше съвсем такъв какъвто е. Музиката сякаш поема по безкрайния път на копнежа, който трябва да отведе някъде по-близо до нас самите и някъде, колкото е възможно по-далеч, от невъзможността ни да съществуваме.




Рено-Гарсия Фонс, наричан “Паганини на контрабаса”, се представи с концерт, организиран от Джаз +, заедно със своя квартет в зала България. Фонс е оригинален изпълнител с нестандартно музикантско присъствие, не само заради необичайния си инструмент – котрабаса – вечната сянка, но преди всичко заради иновативността на своите вкусове и композиторска своеобразност. Френският инструменталист извежда на преден план дълбоката същност на контрабаса. Добавяйки пета струна, преобръща стереотипите в мисленето спрямо възможностите и звученето на инструмента.



Неговия глас, който придава плътност, дълбочина и мрак на оркестъра или с пулсациите си е част от ритмичната секция при джаза, тук придобива самостоятелната роля на импровизационна стихия. Фонс свири както пицикато, така и con arco (с лък), а изтръгнатите звуци напомнят ту за виолончело, ту за фламенко китара, гумбри или перкусионен инструмент, а понякога носталгино разкриват близост със старинната viola da gamba, напомнят за лютня или дори за уд. Толкова гласове - резки, ярки, ласкаво кадифени, здрачно мистични. Тук контрабасът не е само необходимата плът за материята на мелодията, а откровение, пеещ глас, който придобива неподозирана дълбочина и темброво своеобразие.

Музиката на Рено-Гарсия Фонс сякаш възвръща правото на звука да бъде събитие, да създава въображаеми светове и не толкова заради удивителната техническа сигурност, бликаща виртуозност, неочаквани акустични ефекти, а най-вече поради усещането за трескаво търсене и пълна свобода. Изгражда своите пиеси от самата материя на волността, почерпани от възможния „фолклор на въображението” по собствените му думи, който съчетава в себе си джаз и класически елементи, шансон, латино ритми, танго, фламенко, андалуски напеви, индийски и арабски мотиви и какво ли не още. Смешението обаче не е чудовищно еклектично, външно декламативно или безвкусно, напротив органично е и осезаемо – това е музика с плът. Тя постига стилистично единство в непосредствения жив дъх на акустичното събитие – музиката е жива сега, в мига на своето изпълнение, а нейният смисъл е емоционалното преобразявяване, чистата пластиката на чувствотото, което избликва свободно без рамки и без предели и има своя непредвидима динамика.


За музиката на Фонс граници не съществуват, налична е само един вид оголена особена екзистенциална страст, която всячески трябва да бъде изразена във всички свои гласове - независимо дали това се случва през тежките въздишки на акордеона на Давид Венитучи, плача и екзалтацията в китарата на Кико Руи, или странните пулсации на перкусиите на Паскал Роландо, та чако до отгласите и гневните откоси на стъпките на фламенко танцьорката Сабрина Ромеро и нейния сипкав, сподавен глас. Свободата събира в акустична хармония това вавилонското разноезичие.

Пиесите са сговарания и колизии на темпераменти и гласове - интимни разговори и разпалени спорове, тайни срещи и отмъстителни раздели, нежни откровения и самотни изповеди. Богатството на емоционалната палитра, предадено посредством пределно концентрирано, но и много спонтанно музициране, удивлява със своята релефнта дактилност. Както е в емблематичната пиеса "La linea del Sur", дала и названието на последния осми албум на Фонс. Начева с тихо рубато - хриптящ стон в акордеона и провалачен, почти безграничен, дълбок тон в контрабаса, докато се превърне в шеметно съзвучие от почти пазарна пъстрота от гласове и интонации, свързани от още по-неочаквани в цезурите и пулсациите си ритми.




Възможностите на всички изпълнители са изравнени, а умението им да диалогизират и да ваят фразите, съчетани с бузупречна техническа обезпеченост, им дава възможност да създават музикалния текст с подкупваща лекота. Конструкцията на пиесите е разнообразна, но емблематични са онези, в които гласовете бавно влизат един след друг, вплитат се, свързват тембрите си, потъват, утихват или се преобразяват в диалога.

Котрабасът прави дуети ту с китарата, ту с акордеона, ту с ударните или само с гласа, стремително гради плътна звукова тъкан от наситени звуци в един момент от динамично развиващите се пиеси, за да я обезплъти в следващия в едва доловими пиянисими. Особено въздействаща е почти минималистичната „Pizzicato-Kadish”, в която молитвената атмосфера, създадена от глас и контрабас, придобива едновременно мистичен оттенък на неутолим копнеж по съвършенство и дълбока жалба от човешката участ. Стиховете на трите песни, изпълнени и със страст и със някаква мека меланхолия от Сабрина Ромеро – "Caballera de mi Аmor", "El Agua de la vida", "Enamorada", са написани от самия Рено-Гарсия, вдъхновени от богоискателската лирика на средновековния персийски поет-мистик Руми.




Много интересен е акордеона на Вентучи, които на места създава изумяващи звуци – насечени, хритящи, сухи, гърлени или пък тежки, дълбоки и провлачени, а миг след това безгрижно палави подвижни като леки обекчаващи дихания. Перкусиите също се употребяват нетипично – посттоянният ритъм се създава от сипкавите шумове на маракас, задвижван с педал, от голяма дървена сфера се изтръгват тътнежни звуци близки до тези на голям типан, а на кахона се свири ту с четки, ту с ръце, което създава неочаквани ефекти. Още повече, че малки пасторални звънчета, систрум, тамбурин или самотни индийски караталки непрекъснато се намесват или тълкуват големите музикални фрази.



Ако в тялото си сме ограничени, ако през него сме зазидани само в своята участ, то в музиката сме безгранични и безплътни. Изкуството на Рено-Гарсия Фонс е посветено на копнежа по волност, на съжителстването без ограничениям из онези неословесими места, където Духът може да се рее от тяло в тяло, от език в език, в безброй съдби и емоции, да живее в сговор без следи от гнева и болките на плътта и разноезичето.











Срам и поп фолк



Защо поп-фолкът предизвиква срам в своите почитатели


Петър ПЛАМЕНОВ

Поп-фолкът вече е толкова агресивен, че е опасно да се противопоставяш на неговата повсеместност и на постоянното одобрение, на което се радва сред широките народни маси, защото рискуваш да бъдеш заклеймен като мухлясал интелектуалец или предвзет глобалист, който бяга и се свени от "родните" си корени. Дали това е музика само на тълпата, на низките страсти, на долницата или е залитане-компенсация срещу наложените сереотипи в музиката и културата по времето на социализма, когато художествени съвети подбират текстове, мелодии и изпълнители?

Пошлото обаче, колкото и да се лустросва, никога не може да скрие, дори зад отличния макияж и силикон, отсъствието на нещо друго освен илюстрирането на първосигнални нагони и събуждането на лъстиви страсти. Музиката в основата на своето възникване смесва няколко начала. От една страна тя наистина служи на сексуалния подбор като естествен афродизиак (срв. музика в природата - птици, маймуни), сочещ по-добрия партньор. Музиката създава общност, превръща аморфната маса хора в група - такава е нейната роля при племенния стадии. Факт, които остава необорим и днес - все още почитателите на даден стил се чувстват обединени по особен начин - рокери, джаз-фенове и т.н. На трето място е сложната роля на музиката като трансформираща енергия, т.е. като емоционална и ментална способност.



За съжаление многообразието на смисъла на музиката, на нейните прояви и цели, което е съществено за нейното правилно функциониране, в жанра на поп-фолка се модифицира и изражда, елеметаризира до най-грубата си форма.

Онова, което учудва е, че вече липсва желание за съпротива. Пазарният устрем и капиталовият успех на поп-фолк индустрията, която като октопод погълна почти всички звена на развлекателната музикална индустрия превзима редиа, канали, предавания и дори официозните ефири на националнопредставителни медии. А тези, които трябва да се противопоставят, сврени в ъгълчето си, гледат учудено, изненадано и безпомощно.




Въпреки това, когато едно общество проявява прекомерна толерантност към уж периферни за културата явления в един момент те заменят основните й стоиности и се превръщат в аршин за ценностите й.



Съвсем на скоро бе публикувана класация за най-обичаните от българите музиканти и вид музика. Статистиката е повече от смущаващо откровена. Подрастващото поколение се забавлява само с този тип звуци, които формират вкуса й и въпреки че мнозина слушат поп-фолк, трудно се осмеляват да си признаят, че това е любимата им музика и това не е случайно. Макар и да не сме протестанска култура, която се развива в силна релация с една етика на срама, нашата патриархална сплотеност и агонизираща охтичава ортодоксия ни помагат да разпознаваме чрез срама себе си и да осъзнаваме болезнената истина за своята безпътност и духовна изостаналост.



Защото срамът не е просто чувство или усещане, той е израз на светоглед и до голяма степен се предопределя от дълбокото съзнание за култура.
Интересен феномен все пак е защо, макар че по-голямата част от българите неистово слушат чалга, все пак продължават да се срамуват. Това форма на комплекси ли е или пък показва колко неуверени сме като преценка - циганите не се срамуват от музиката си, нито пък сърбите или гърците, а ние си я обичаме, но си се срамуваме от тази своя привързаност?!

Дали пък самът не разкрива все пак, че въпреки всичко собствената ни нищета ни унизява?!Срамът се появява там където има нарушаване, престъпване срещу естеството на човешката природа и се появява съзнание за вина, заради изопъчаването й.
Поп-фолкът изкривява представата за българина, за неговите ценности и стремежи, за нравствената му способност. От друга страна ситуацията, която създава чалгата около себе си – симулиране на успех, безгрижие, просто обясним и лек живот, е симптоматична за самото но общество, което буксува в плагиатсване, фалшификации, заемане на модели ту от изнок, ту от запад и т.н, но и то, както и тази спонтанно възникнала музика, не се опитва да се отърве от порочните си навици, без дори да се помъчи да създаде нещо напълно ново, оригинално, истинско или стойностно...


Чувството за срам от пристрастеността към този тип музика, напомня азбучната истина по отношение на усещането за срам. Тъй като той е една от скритите форми на страха – от това е не бъдеш различен или че не знаеш как да бъдеш нещо повече от човек-маса.


Чувство за страх принуждава човека да се стреми да избегне неприятното преживяване от разобличаването му като слаб или самотен и за това скрива истината зад собственото си неудобство, но като по този начин отново лъже, но най-силно измамен остава пак самият той...

вторник, 23 февруари 2010 г.

Талант за щастие



 
Интервю с Анета Сотирова за Любовта, Театъра и Живота

Уговарям си среща с любимата на поколения българи актриса Анета Сотирава, за да си поговорим за Любовта, Театъра и Живота, само няколко дни преди празника на Влюбените и Виното. Винаги когато съм гледал филми или постановки с нейно учаестие съм се възхищавал не само на удивителното й даровение, непоклатим актьорски професионализъм и вдъхновеност, но най-вече на особено й излъчаве, съчетаващо буден интелект, подкупващ чар, мекота и накаква особена спонтанна обичливост. Ще говорим на чаша кафе в стилно столично кафене само на няколко метра от родната й къща, недалеч от Докторската градина. Един от най-интимните централни квартали със старинни къщи, боядисани в жълто фасади по виенски маниер. Прекрасен ледено студен ден със сняг и бласкаво слънце.
Формалният повод за разговора е неотдавнашната премиера на продължението на знаменитата пиеса на Бърнард Слейд „Догодина по същото време” – „Всяка година по същото време”, която вече се превърна в едно от най-любопитните явления на този театрален сезон. Спектаклите се разпродават с месеци напред, а билети се откриват само на търси се, също както преди 20 години се случва и с първата пиеса, за която никой не предполага, че ще се превърне в хит и ще се играе при препълнени салони близо 10 години. Въпреки това желанието ми е да проникна зад обичайния образ на великолепната актриса и да науча повече за вътрешния й свят, за нейния начин на мислене, за особения й мироглед, който прозира както в изкуството, така и в думите й, защото изкуството, разкрива по особен човека, който го прави – накак твърде откровено, дори недисректно.
Идва съвсем точна, шофирала е сама. Облечана много елегантно в красиво сако в хамелеонен цвят между кехлибарено и зелено, с елеганен лалевиден ревер, съчетно със строг черен панталон. Усихната и открита веднага ми спестява притиснението от респекта и с поглед ме превръща от свой почитател в приятел. Първите ни думи са за снощния спектакъл и невероятно красивия зимен ден.

  • Как се чувствате днес в тази странно сълнечева сутрин и след спектакъла на „Всяка година...”?! 
     

  • Това всъщност ни беше четвъртото изиграване, представлението е още много младо и трепета е силен, но винаги се чувствам много конфортно след успешено представление... а днес направо ми се иска да отида някъде в планината или на вилата, да подишам чист въздух, дори да покарам ски...Трябва да се излезе някъде навън в такъв приятен ден. 
     

  • Какво Ви подтикна отново в дует с забележителния Тодор Колев да направите продължението на „До година...”?


  • Пръст в това има режисьорът Андрей Аврамов, които се натъкнал на текста и провокиран от него го преведе специално за нас. Ние с Тодор играехме предишната пиеса с много любов и настроение и сега се заехме с нея от чист сантимент. Нямах търпение да я направим. Сантименът е много силна енергия, но малко се страхувах Тодор да не се разколебае в началото, а сега се радвам, че така присърце го прие и че отново сме заедно на сцената.

  • Мисля, че част от успеха на новата версия се дължи и на този факт – публиката се връща, за да види какво се е случило с героите... Вие сте огнен дует с г-н Колев има химия и страст помежду Ви, но знам, че той е доста взискателен като партньор?

  • Партьорът е твоето богатство, винаги можеш да разчиташ на него. И ние наистина сме много темпераментни. К караме често, спорим много, но този огън си личи после и на сцената... (тайнствено се усмихва) аз по принцип съм отстъпчива, но за образите си се боря упорито. Пък и Тодор е страхотен перфекционист, изпипва детайлите до съвършенство. И тук както и преди преобличанията са много и трябва да сме внимателни нещо да не се обърка, а времето за промяна е не повече от минута. В една от сцените в новата постановка героят му се появява с боядисани коси и контактни лещи и той разбира се, трябва да си лепи изкуствена коса и да слага цветни лещи. Аз му казвах, че не е нужно да поставя и лещите – все пак след третия ред това няма значение, но той се заинати, повика на помощ прекрасната си съпруга и се научи да ги поставя за 30 секунди и за още толкова да слага косата... Много се радвам, че възстановихме и изключителния декор на първата постановка, които е дело на Светлана Цветкова, така се запази атмосферата и наистина двамата усещаме спектакъла като сбъднат копнеж, като завръщане...


  • На мен обаче ми се стори, че този текст е доста по-тъжен, и като че ли магията на тази изключителна любов е поизвехтяла. Дорис и Джордж са много различни – той се страхува от старостта, тя се разболява. Не се ли опасявате, че тази промяна, ще засенчи свежестта на младите герои и ще затъмни романтиката на спомена?

  • Не сте съвсем прав. Ако ме питате първата пиеса е доста по-слаба в драматургично отношение спрямо продължението. Дори самият автор Бърнард Слейд е бил изненадан от успеха й и не е мислил изобщо да я продължава, но после идведнъж вдъхновението го е споходило – представил си е какво става с героите му след 20 години. Сега те са по-реални. В първата пиеса двамата още търсят себе си и заедно порастват, а сега решават да останат един с друг за винаги, а това е трудно решение за всеки един от тях. Текстът на „Всяка година” е много по-плътен и задълбочен. Слейд превежда героите през повече конфликти и психологически състояния - те не са така наивни както някога, доста по-мъдри и трезви. Това е пиеса за късната възраст, за последната права, за приятелството, което надживява дори силата на страстта... Отново е много смешно на места, но и тъжно, защото те трябва да намерят не само път един към друг, но и към това как да остареят. Да приемат истината на възрастта, когато тялото няма същата сила и енергия, а се появява и страх. Затова и Джордж се жени за младото момиче, затова и Дорис води шоу по месния канал и пише книга.

  • Майка ми е гледала предишния спектакъл поне десетина пъти, разказвала ми е за него, пази програмата, сега посети новата постановка. Само любопитството ли провокира интереса и дали очаквате част от онази гореща публика пак да дойде, не се ли страхувате малко от реакцията им?

  • Безспорно хората се връщат и от насталгия и от любопитство, но вече виждам, че жените водят мъжоете си да видят заедно спектакъла – това говори само по себе си. „Догодина...” преди 20 години беше голямо предизвикателство, с нестандартна фрагментарна форма, малко пикантна – защото не се говореше открито нито за секс, нито за изневяра. Докато новата пиеса е по-скоро семейна и предизвиква по-дълбоки размисли, не е така безгрижна има много силен социален аспект – Джордж не разбира новото поколение, чувства се депресиран, моята героиня е по някакъв начин самотна и има да се бори с доста неща.

  • Какво е отношението Ви към режисьора и неговата работа? Нима и тук е както с военначалниците – без значение добър или лош, но трябва да се вслушваш в него, защото иначе има повече жертви от безвластието, отколкото при зле водено полесражение?!

  • Парадоксално, но трябва да призная, че режисьорът не е партьор, а действително нещо като пълководец – нужно е да му се довериш, за да се получи спектакъла. Той трябва да те насочва, да ти подсказва пътища, но най-вече да те провокира, да изважда от теб изненадващи неща, за които дори ти самият не предполагаш, че дремят в тебе. В това отношение за мен бяха изумителни репетициите, най-вече на маса, с Леон Даниел, просто фантистични моменти на вдъхновение. Тук той бе абсолютно блестящ в анализа на текста и детайлите, значенията, който те носят за цялото. Леон бе способен да извлече и най-фините нюанси в смисъла на текста.
    Ето с него се получиха и първите по-експерименални постановки на класическата драматургия на Чехов. Включително и по онова време беше трудно да се поставя Чехов, сложен автор е, но се съзнаваше, че това е особено важно за развитието на културата и режисьори като Леон Даниел имаха шанса да работят върху подобни заглавия. В интерес на истината аз съм работила възможно най-интензивно и провокативно с жена, с Бина Харалампиева, която интуитивно усеща какво точно ти е нужно за твоя творчески процес и чрез провокация го изважда на преден план. Показателно е, че две от най-значимите ми награди отличието на СБА и Аскера са за роли тъкмо в нейни спектакли. Все пак ти имаш поглед отвътре, а режисьорът следва да обгърне целостта на спектакъла като общо внушение и в това е смисълът на работата му. Също е много приятно да се работи и с жив драматург – намеквам за остроумния Юрий Дачев, който считам за много способен творец.

Апетит за живот
Интервю с Анета Сотирова за Любовта, Театъра и Живота

Пием кафе.
Знам, че г-жа Сотирова е изтънчен гастроном, изкушена от театъра и на гурме изкуството. Освен това тя е собственик и на бутиковия ресторант за руска кухня „Гара за двама”. Затова веднага питам какво е отношението й към храната и как успява да поддържа младостта не само на духа си, но и на фигурата си.

  • Знаете ли най-важната страна на живота е да работиш и да вкусваш. Който няма вкус към живота - няма вкус и към храната. Кое всъщност ни поддържа – храната нали?! Аз например съм много добър кулинар, обичам да готвя, да създавам ястия във своята кухня. Моят съпруг се е научил вече, че като се прибера след спектакъл към 22 или 23 ч. започвам да майсторя нещо – така се отпускам.

  • А какво Ви съблазнява най-вече. Вие сте телец – това са гастрономите на зодиака, доколкото знам, те обичат изискани и редки храни и салати, но все трябва да пазят диети?!

  • Ще бъда напълно откровена – аз съм лакома за вкусове и усещания, за преживявания и приключения. Но като че ли съм най-вече ценител. Наистина много ме привличат странните ястия и вкусове, храната трябва да е нестандартна, да е неординерна и дори експериментална. Самата аз много експериментирам, обичам да съчетавам солени и сладки вкусове, да съчетавам месо например със сладко от боровинки. Освен това ми е приятно да аранжирам храната, тя обезателно трябва да е поднесена много красиво и неочаквано в чинията. Със салатите пък се забавлявам да ги съчетавам по форми и цветове. Защо са измислени онези големи чинии, където се поставя по една хапка – за да се откроят цветовете...

  • Значи и вие споделяте първия гурме закон, че най-напред се хранят очите...

  • Животът и храната са преди всичко отношение. Едно добре поднесено ястие говори повече, отколкото вкуса – за уважение, за приятелство и любов. Аз например не обичам и не спазвам диети и мсля, че е основното е правилното отношение. Човек не бива да си загубва ума. Но пък и не обичам чисти сладкиши и например нямам никакво отношение към тях и никога не ми се получават като се опитвам да ги приготва – няма значение дали са торти или кексове – все нещо ще се обърка. Преди много години бяхме на гости при своя близка приятелка, за да ни изненада бе приготвира Агнеси, сложен и страшно привлекателен сладкиш. В къщи дълго ме молиха да го приготвя и аз бях записала педантично рецептата белтъци, захар, орехи... още по внимателно стъпка по стъпка я изпълнявах и найкрая какво?! Пълен провал! Сладкишът беше от корав по-корав, а и клюмал на една страна... Кухнята е преди всичко творчество, а не задължение. Да се нахраниш, означава най-напред да утолиш глада на душата и разбира се, на очите, да се засити потребността от внимание...

  • А как тогава избрахте за своя ресторант руската кухня, не е ли твърде непривичен този вкус за българина?! И изобщо защо се решихте на такова начинание да имате и кулинарно поприще?

  • Ресторант ?! Това всъщност е клуб на съмишленици – само двайсетина места. Исках да е преди всичко място за срещи, за хубави разговори с хубава храна. Идеята се породи спонтанно в занак на дългогодишното ми семейно приятелство с Никита Михалков и Людмила Гурченко както и на филма „Гара за двама”, затова и интериорът напомня на купе от вагон... Пък и обожавам руската кухна, руската душа. С годините апетитът ми за новости, за неизпитани неща се изостря, пък и след 60-те човек трябва да си дава сметка за това...

  • Правилно ли долавям у вас някаква Маркесова меланхолия, нима като него смятате, че старостта нахлува след 60 с дъха на горчиви бадеми... Но сякаш Вас възрастта ви щади, а и духа Ви е толкова млад!

  • Винаги ме питат дали се боя от възрастта, но аз открито гледам реалността. Да много ме е страх от възрастта, но неизбежното просто няма какво да се мисли и аз съм решила и се старя да не го мисля. Винаги съм имала чувството, че живея активно, но сега разбирам, че човек трябва да е активен във всяка възраст. Социалния живот е доста празен, не обичам да изгубвам дните в суетата на празни разговори по светски места, най-важното е да бъдеш с хората, които обичаш, за излезнеш сред природата, да преживееш деня, а не просто да преминеш през него. Не се страхувам, но все пак разбирам, че човешкото е поставено в границите на тялото, на неговата енергия. Не бих си губила времето да позирам, бързам да живея.

  • Струва ми се, че сте доста разочарована, да не кажа огорчена, от начина, по който се живее днес – външен, повърхностен някак си измамен начин, а хората са далеч от собствената си природа. Защо се получава така, въпреки техническите и материални блага?

  • За мен това е напълно необяснимо, но разбирам, че хората днес се превръщат в друга раса, вдруг човешки вид, който аз някак си не познавам – нещо хибридно, мутатнти с подменена същност, в които има някакво порочно, дори онанистично заслепение само да консумираш, да употребяваш, а съществуват неща и вън от властта и парите, които днес зомбират хората. Сега се живее не не заради любовта, не заради радостта, а заради суетата. Такива неща като прекрасен изгрев, като истинско чувство на близост и нежност например не се ценят. 
    Любовта се изражда, а тя е двигателя на човек, тя те вдъхновява, през нея долавяш мъдростта на природата в себе си. Хубаво е да имаш човек на които да можеш да се довериш и за когото да мислиш до посления си дъх, а не да препускаш ту насам, ту нанатък.

  • Какво тогава крепи човека в собствената му същност, кое е онова, което го притегля към истината?

  • Може да ви прозвучи малко архаично, но за мен това е трудът. За да разбереш кои са твоите перспективи, на къде води твоя собствен път е необходимо да се работи много и да се трудиш за това. Сега е банално да се говори така, но трудът означава да искаш всеки ден да си във форма. То не значи само да работиш, но да полагаш грижи за себе си и за близките си. Защото е труд са станеш сутрин да се срешиш, да се приготвиш, да се облечеш красиво. Трудът означава да не направиш предателство спрямо себе си. Знаете ли като се разхождам по улиците още преди години, но и сега, продължавам да играя една игра. Срещам хора, които са много зле облечени, много запуснати и аз в себе си, в ума си ги соанирам, представям си как биха изглеждали, ако се облекат добре, колко красиви ще станат, така се утешавам, защото искрено съчувствам на съдбата им. Иска ми се да откривам красота във всичко, във всяко лице, което срещам и ми е много тъжно за някои хора, които сякаш са се отказали от живота и се пренебрегват. Трудът е уважение най-напред към себе си. Когато се поддържаш във форма и духът ти е бодър.

  • Кой са техниките, чрез които се ободрявате, как не позволявате на тъгата и огорченията да надделяват върху вас? Кои са онези малки спасения, когато не знаем къде е голямото?

  • Моят стремеж е винаги сама да си създавам настроение. Ето например това са заниманията ми с кулинарията, излетите, приятните часове със семейството, близостта със съпруга ми. Имам примера на своята майка. Тя е вече на 82 години и има малък кръг от приятелки, мъжете си отиват по рано и остават много самотни възрастни жени. Те например се събират всяка седмица да играят карти, трудни игри като бридж белот, приготвят си вкуснотийки и така прекарват няколко чудесни часа в приятна компания. От своя страна аз пък все кроя планове, замислям по нещо и пиша...


  • А-а тук ми намеквате за своята прословута книга, която вече от няколко години Ви тревожи - „Криле от водорасли”, посветена на една двойка, която се събира в чужбина – деца на български емигранти, които в България са били приятелски семейства. Правилно ли съм научил?

  • О-о чули сте значи, но всъщност не става дума за тази книга, нея май никога няма да я завърша. Котаго я започнах темата за емигрантството беше много важна за българското семейство. Статистиките казват, че около милион българи са емигрирали – а това означава, че в почти всяко трето семейство има хора, които са отишли в чужбина. Свобода и привързаност... затова и заглавието е чудновато „Криле от водорасли” – този метафора ми беше интересна и я обигравах. Ние българите хем много се люлеем напред назад и в политически и в житейски аспект – много се влияем от разни моди и течения, но всъщност сме много здраво вкоренени в собствената си земя. Водораслото пък хем е растение, хем е напълно свободно – прелита насам-натам, но пък и съдбата го носи със себе си... Сега някак тази тема изглежда обичайно и не е толкова болезнена, просто се разделихме със своите илюзии и за там и за тук. Пък и сюжета се оказа невероятен макар и да е почерпан от конкретната история на мои приятели и тяхното решение да емигрират през 89-та. Ние бяхме три приятелски семейства, те заминаха в Америка и Германия, а ние си останахме в София. Не си давах ясна сметка, че разказана историята изглежда направо невероятна и твърде нагласено литературна, а всъщност се е случила съвсем истински. Нашите души не са много аватюристки, както са на хората, заселили се в Америка, ние имаме патриархана душа. Гледах наскоро новото предаване на Мартин Карбовски за българските майки емигрантки – не е ли очевидно. Винаги съм се прекланяла пред изключителната сила на Българката, но ние сме много особени, винаги сме свързани със семейството и дома.

  • Сякаш българинът просто не знае как да се превърне в модерен човек, страхува се, не може да намери своя път, само заради патриархалния ли модел е или и заради страха в нас?

  • Да страхуваме се от риска и нашата неуспешна Реформа го показва – уж всичко се е променило, а като че ли не чак толкова.

  • Как си представяте новата книга? - не ми разказахте много.

  • Сега съм предприела проучване по друга тема – съвсем различна. Новата ми книгата е посветена на цветовете и тяхното въздействие, какъв е смисълът им, но повече няма да разкрия - всеки случай няма да е роман, може би по-скоро ще е есеистична или нещо друго, но няма да е с конкретен сюжет.

  • Какво обаче Ви подтиква да пишете?

  • И в актьорската си работа и в писането имам една цел и тя е да дам надежда на другите хора. Човек израства преживявайки съдбата си, натрупва опит и някакво познание и ми се ще да го предам. Да кажа, че няма препятствия, от които чевек не може да извлече полза и поука за себе си, че не бива да забравя, че всеки ден е предизвикателство, но и някакъв урок и най-вече, че е отговорен пред себе си. Изкуството трябва да подпомага това знание... Дори си мисля, че книгата за цветовете може да се развие в комедиен план. Книгата трябва да покаже, да изрази детето в мен. Нещо като Спящата красавица – цветове и приказки за деца и възрастни, за онези, които не могат да пораснат. Светът стряска, информианият човек е потънал в подробности, но вече не копнее, не е свободен да гради пясъчни кули, а това е много важно за душата. Човек трябва да си сложи розовите очила и да не ги сваля от наса си – аз правя така. Ако не успява да има вяра и сила не е полезен нито на себе си, нито на другите. Изкуството, творчеството дават съзнание за принадлежност за себе си. Трябва да „емигрираш” във вътрешния си свят и живот, за да се съхраниш, за да отсяваш важното от маловажното, доброто от злото.

  • Значи ли това, че изкуството е тук, за да утешава и радва, да дава надежда. Сякаш за това е и „реалната илюзия ” на театъра, да подсказва различни модели за живот. Но откъде все пак идва любовта Ви към цветовете, заради енергията и настроението ли Ви привличат цветовете или заради символиката им?

  • Интересът ми е много дълбок и се засилва все повече. Мисля, че се корени в особената ми страст към живопистта и особено към абстрактните картни. Мисля, че този загадъчен стил ме вълнува най-силно, в него цветът е основния момент. Притежавам известен брой картини и много ги обичам от големи български художници и всеки ден им се любувам по някога доста дълго време се задържам пред някоя картина – те променят дома, правят го одухотворен, напомнят ми за природата. Абстрактната живопис е дълбока. Любими са ми картините на Димитър Казаков – Нерон, Георги Баев - Слона, Енчо Пиронков, Едмон Дермиджян и др. Затова и може би дъщеря ми се омъжи за художник, защото съм толкова пристрастна към абстрактната живопис.

  • Какво ви привлича в една картина и имате ли си любима творба?

  • Трудно е да се каже, но особено ме вълнува една, на която има морски изглед фар или нещо подобно, сякаш се пренасям в това спокойствие... Това са малки убежища, оазиси. Театърът също трябава да бъде дом за душата, където тя може да трепне и да извика, да се утеши, като погледът сред цветовете.







Няма подарено щастие
Интервю с Анета Сотирова за Любовта, Театъра и Живота

     Докато разговаряме погледът на Анета Сотирова е спокоен и дружелюбно среща моя, сякаш ми позволява да се любувам на потока на мислите, които прелитат през него, от време на време някак мечтателно се зарейва към гледки отвъд видимостта. Гласът й е спокоен и откровен в интонацията си, а понякога придобива една особена мекота, особено когато говори за най-близките си или доверява изстраданите житейски поуки, но най-впечатляващото е удивителната непосредственост и жизнерадост, които се излъчват от цялото й същество. Тъкмо за това ми се иска да разбера, кои са изворите на тази вътрешна светлина на тази философия на лъчезарието.

  • Откъде идва Вашата надежда, Вашата сила, изкуството ли ви научи как да откривате пътищата към тях?

  • Човек винаги е намирал път как да се съхрани и мисля, че и сега ще го открие. Вярвам в мъдростта на съдбата, в универсалната хармония, във всеобхватния обмен на енергия и театърът и изкуството въобще са част от него... Самият човек е енергия и той действа, чрез тази сила. Не мога да приема, че натрупаната енергия в човека си отива безсмислено, душите идват и си отиват, но не се губят, а са в непрекъснат обмен. Науката говори за 21 грама, за 40 ден и т. н., но има една промисъл, която пази всичко това в единство.

  • Не мога да не Ви попитам какво четете и каква е литературата и музиката, които съпътстват дните Ви. Обичате ли джаз, все пак невероятната Белослава е Ваша дъщеря?

  • Чета много, но подбрани неща, улавям се, че съм започнала да препрочитам любими книги... Чета поезия наскоро пак разлистих томчето с френски поети, достави ми удивително удоволствие. Близък ми е някак си ми допадата стилът на Аполинер, неговото чувство към живота. От съвременните поети, прочетох съвсем скоро, последната книга на Валя Радниска, разплаках се над стиховете й. Особено силни са онези, посветени на сина й и съдбата му... Тя е изключителен поет, надарен с извънредна чувствителност... Тя е от онези творци, които излизат по-мъдри, по-зрели и по-стойностни от всяко страдание и каква сила лъха от текстове й, каква мъдрост. Защото няма подарено щастие – то трябва да се извоюва и да се пази. Всичко стойностно трябва да узрее в теб самия, то не се ражда ей така от никъде. Иначе покрай мен непрекъснато звучи музика джаз – да разбира се, по много, и не по-малко класическа музика, предпочитам хармоничните звуци без излижен шум. 
     

  • Говорихме си за толкова неща, но нищо не ми казахте за това, какво Ви се играе още, дали още се нуждаете от сцената, защото тя определено има нужда от специфичния Ви актьорски почерк, който е пример за всички начеваши артисти и наслада за любителите на театъра.

  • Благодаря за оценката. Много е важно да има приемственост между поколенията. Истината е, че макар и все още да се чувствам много привлечена от сцената, разбирам, че трябва да отделям повече внимание на съпруга си, да имаме повече време за нас самите. Театърът изисква себеотрицание, поглъща всичката енергия, но след като угаснат прожекторите оставаш напълно сам и трябва да има при кого да се прибереш, а това е по-важно. Все се казвам, че не бива да поемам нови ангажименти, после получавам предложения и обещавам хайде само този път още и така... Но пак съм жадна и гладна за работа – иска ми се обаче да направя нещо наистина стойностно. Например мечтая си за някоя бляскава и бравурна чиста комедия, това ме кара да бъда във форма. 

     

  • Послъгвате ме като че ли, знам за вашите драматични увлечения. Сам не веднъж съм потръпвал пред ваши превъплъщения, да не говорим за емблематичната Ви интерперетация на Маша от „Три сестри” на Чехов, за която се носят легенди, не проявявате ли интерес и в тази посока?

  • Уцелихте болното ми място, да това е другата ми скрита мечта и много се боя, че може никога да не се осъществи. Много искам да направя някоя руска пиеса, но новата им драматургия е твърде разнообразна по стил и внушение и трябва добре да се подбере, а за съжаление класиката и Чехов у нас не се тачат твърде. Просто не импонират на българския темперамент, докато на Запад Чехов не слиза от сцените. Искам задълбочен и много силен текст, но трябва и подходящ екип... Не ми се иска да правя компромиси, вече съм на етап, в който ми се ще играя за себе си, т.е. неща, които ме докосват и са важни за мен самата, разбира се, и за публиката, а не просто, за да бъда на сцената... Истината е, че добре разбирам „руската душа” и ме привличат дълбочините в нея, писхологическата нееднозначност, конфликтите на чувствата, жертвоготовността. Все още не мога да разбера този комплекс у нас за разрушение. В промените разрушихме и хубавото – днес не се играе руска драматургия, не се търсят текстове, както някога това се правеше с американските пиеси, а културата е се поражда от натрупвания и сравнения.

  • Какво Ви дава тази чисто човешка сила? Знаете ли, когато си мисля за слънчев човек, за човек способен на щастие си представям Вашия образ, откъде идва у вас този тъй рядък талант за щастие?

  • Не мога да кажа от къде, това си е природна даденост, човек просто се ражада такъв. Майка ми не веднъж ми е казвала „Анета, такава си те родих - слънчева!”, човек не трябва да се отдана на страданията си, а да се бори за щастието си, да настоява то да го споходи. Опитвам се да не натоварвам никого вън от най-тесния семеен кръг, защото хората не са ти виновни и едва носят своите страдания, че да могат и твоите да понесат. Важно е да уважаваш хората срещу себе си. Но аз по природа съм с ведър характер и живея и се наслаждавам на мига сега, не отлагам за утре, този миг - тъкмо той ме вълнува. Трудно е човек да надскочи себе си, ако „генът”, програмата в теб е нещо сбъркана, не можеш много да промениш. Е да, в младостта можеш да поприкриеш, да пооправиш нещо, но после то отново си проличава. В тази работа има нещо несправедливо, но е факт - някои хора не знаят нико так да са доволни от живота, нито как да живеят, а това не се научава. И пак подчертавам, за да си щастлив трябва да се трудиш за щастието си. Може би на това ме е научил моят съпруг.


  • Говорите с голяма любов за него д-р Борислав Стоянов, които е психиатър, на какво Ви учи той?

  • Ние със съпруга ми сме връсници. Най-голямото богатство е, че имам тъкъв човек до себе си, че всяка вечер заспиваме, както някога, хванати за ръце. Показва ми къде точно се корени същността на живота – безкрайното доверие и търпение. Човек прави компромиси не за другия, а за себе си, за да не превърне другия от любим във враг, за да не се отчужди от него. Хубаво е да се говори, да се общува, да има интимни мигове, общи интереси. Най-важното е да намериш човек за себе си, които да ти съответства, да импонира на същността ти, защото не всичко е секс, има нещо по-силно, което задържа хората един при друг и тъкмо то трябва да бъде пазено. Сърцето си го даваш, даваш не можеш непрекъснатато, търсиш и дай Боже да намериш. Трябва да има ответ, ценно е да дадеш, да бъде прието и да има отзив - иначе всичко е на вятъра, просто не си заслужава. Това е според мен, което държи живота.
Телефонът звъни настоятелно Анета вече закъснява за среща, не зам как са се изнизали цели два часа. Обещаваме си да поговорим отново. На сбогуване ми се иска да я прегърна и тя ми разрешава. В живота си човек рядко се среща с толова непосредствени, откровени и ведри личности. Истина е, че когато си голям си повече човек, а големите хора са скромни и мъдри. И все пак за мен си остава неразгадаем този осбен талант за щастие, който Анета, притежава. Вече ми е трудно да си мисля за нея само като за изключителна актриса, тя успя да ме спечели и покори с мекото очарование на своята лъчезарност. Бих искал да й пожелая не само всичко най-хубаво, но и много вдъхновение за работа, за да дарява щедро мъдростта на своя талант за щастие. 


 
Анета Сотирова
Една от най-интересните и значими български актриси. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов през 1973 г. в класа на проф. Кръстьо Мирски. От 1974 до 1990 г. е част от трупата на Театър София, където играе Боряна в „Боряна”/ Йовков/, Маша в „Три сестри” от Чехов на Леон Даниел и др. Жъне шумен успех с ролята на Магда в „Апетит за череши”/Агнешка Ожецка/ и като Дорис в „Догодина по същото време” от Бърнард Слейд, не по-малко значимо е и участието й в „Хеда Габлер” на Ибсен. От 1990 г. е член на Малък градски театър Зад канала. Богатият й артистичен талант се разгръща в широк диапозон от силно драматични, до комични и характерни образи от класическата до съвременната и българска драматургия в пиеси на У. Шекспир, Й. В. Гьоте, Б. Шоу, А. Шницлер, Кен Лудвиг, Петер Турини, Ал. Ейкбърн, Дж. Берто, Д. Мамет, Дьорд Шпиро, Д. Ковачевич, А. Страшимиров, Ст. Сатиев, Юрий Дачев, Т. Димова и др.
Снима се в киното, където създава над 22 роли, особено запонящи са превъплъщенията й като Белослава от „Сватбите на Йоан Асен ІІ”, Венетка в „От нищо нещо”, Теменужка в „Двойникът”, „Стената”, „Лавината”, както и появите й в „Куче в чекмедже” и „Принцът и просякът”. Участва в Телевизионния театър и записва за Радиотеатъра. Един от създателите на Кафе-театър. Носител на множество театрални и кино отличия. През 1976 е наградена на Йовковите тържества – Добрич за ролята на Боряна. През 1996 получава най-високото признание „Наградата на САБ” за женска роля за Дафинка в „Свекърва” от Страшимиров, а през 2000 - Награда за женска роля за Елена в „Салон за плач” от Ю. Дачев. През 2003 г. взема Аскеер за главна женска роля като Зара в „Без кожа” на Т. Димова.


четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Откровението на голотата




NUDE

оголена индивидуалност -

Фотоизложба на Костадин Чернев




Петър ПЛАМЕНОВ

Голота в движение - ето темата на фотоекспозицията на Костадин Чернев, която се предствя в Музикалния център Борис Христов. Неговият инстинктивен и смел поглед се завръща не към класическата рамка на жанра на фото-акта, колкото се опитва да разкрие отчуждението на съвременния човек от собствената му плът, чиято голота го смущава и принуждава да признае сам пред себе си неприятната истина, че вече няма къде да се укрие, защото и тялото и мисълта му са окупирани от надзора на властта и нейната изящна, но жестока перфидна перверзия, унищожаваща все по-тясното поле на интимността днес.


Защото не само да се снима, но и да се гледа голота е дързост.

Голото тяло е напълно откровено, голото тяло препраща към голотата на душата. Голотата пък винаги напомня за Рая, за безметежността преди грехопадението. В съвремения танц вече е създадено поле за експериментаторско изкуство, което не се бои да остави тялото напълно голо, за да постигне цялата искреност и непосредственост на душата, която проблясва в движението...





Ето защо фотографът Костадин Чернев, провокиран от два нетрадиционни моноспектакъла, които безпощадно разсъбличат вътрешния свят на съвремения човек – неговата самота, отчаяние и изгубеност, които събличат напълно и тялото като така нарушават обществените конвеции и недвусмисбено хвърлят ръкавицата на привидната нравственост, превръщат голотата му в инструмент за изобличение, в оръжие на гнева, заснема голите тела на таньорите по време на самите представления.




 Изложбата представя творби, осъществени при представянето на два танцови спектакъла в рамките на фестивала за съвременни танцови техники Sofia Dance Week 2009. А нейната тема е породена от желанието на фотографа да изследва: „Сблъсъкът индивид – общество, мястото на отделната личност и интегрирането й. Голотата като символ на уязвимостта“.


Единят „Nudo.Nuda” /с премиера от 2008/ е дело на италианката Алесандра Кристиани и е изграден като реплика на буто естетиката в движенческия театър и разработването на техниката на идеокинезата в съвремененния танц. "Гол.Гола" е част от трилогия, обединени в проект "Физиката на душата: Франческа Щерн Удман", който разказва една история през няколко съмсем различни един от друг художествени езици - танц, музика, светлина, фотография.

Вторият гол моноспектакъл е на поляка Миколай Миколайчик „Waiting” /2006/ „Очаквайки" по хореография и идея на самия изпълнинтел.





В своето търсене Костадин Чернев открива голотата на артистите като откровение за фотографското изображение – голотата е срам и красота, тя е натоварена със съдържания, които погледът долавя и реконструира като по този начин успява да изгради един по-голям разказ – да направи неочакван портрет на духа от днешния ден. Човекът е разлъчен от собственото си тяло – то му е чуждо и непознато, а собствената му голота е непривична, защото го кара да осъзнае както крехкостта си, така и репресиите на погледа отвън, който се налага върху тялото и духа и дисциплинира живота и плътта, желанията, но и отива по-дълбоко намесва се способността да бъдеш свободен в себе си, да копнееш, да сътворяваш своя неповторима истина, своя версия на мирозданието.





Учудени от своето голо тяло.

Изложбата всъщност не прекрачва границите на чистия жанр акт нито по посока на еротичното внушение, нито по посока на анатомическата хладина, а напротив погледът е съчувствен и съучастващ, той търси и открива кинетчния елемент в напрегнатата от движения плът и нейната експресивност. Тук актът представя голото човешко тяло като учудващо, като език за вътрешния свят и имплозивно скрупольозно разрушаване на обичайните менталните модели.
Повседневната репрезентируемост на тялото е съпоставена с изключителната голота изведена апосрофичен и коноотативен показ на сцената, превърната в духовно движение и в тревожен език, който ни напомня извечната истина - нашата съдба е нашето собствено тяло.



петък, 12 февруари 2010 г.

Пулонощното слънце на доверието



Петър ПЛАМЕНОВ

ЗАВРЪЩАНЕ
/ВОЗВРАЩЕНИЕ/ Русия, 2003, 110 мин, цветен


Режисьор: Андрей Звягинцев
Оператор: Михаил Кричман
Сценарист: Владимир Моисеенко , Александър Новотоцки
Продуцент: Дмитрий Лесневски
Музика: Андрей Дергачев
В ролите: Иван Добронравов , Владимир Гарин , Константин Лавроненко , Наталия Вдовина , Галина Петрова


Награди: Венеция 2003 - "Златен лъв" , наградата "Луиджи де Лаурентис" за дебют и на Католическото жури;Европейска филмова награда '03 за дебют; Номинация за "Златен глобус" 2003 за чуждоезичен филм.





Събота е ден не само за смирение и размисъл, за заслужена почивка, но и приятен повод да се побеседва с приятели за кино. Сдружение Харта отново кани пристрастните кинолюбители не само да споделят удоволствието от един прекрасен филм, но и да гледат по-съсредоточено и бдително не само в екрана, но и в сърцата си, за да могат да обсъдят с какво ги вълнува самият кино език.


Въпреки че е само ден преди празника на влюбените и виното 14 февруари, кинорежисьорката Елизавета Боева – Лиза, избира да покаже с филма на Андрей Звягинцев „Завръщане” от 2003 г., любовта не през страстта или привличането, не през отношенията между мъжа и жената, а в дълбоката връзка между двама братя и смелостта им да открият силата и спасителната енергия на своята братска любов. Боева ще разкрие и защо този дебютен филм заслужава многобройните си отличия и по какъв начин се вписва в хетерогенните тенденции на руското кино от последното десетилетие, което превръща в основа на своите търсения „метафизичната сила на абсурда на реалността”.
Модератор на дискусията пак ще бъде Тодор Велчев, който ще изтъкне и христианското отношение към братството.


Дебютът на Андрей Звягинцев със „Завръщане”, който се превръща в истинска сензация, е повече изненадващ със зрелостта на кинематографичния език и с особената поетика, която открива. Филмът е своеобразен поглед назад към руското кино от 60-те години на ХХ-ти век и към онези дълбоко психологически, нравствени търсения и полифонична естетика, които налага в своето творчество големия А. Тарковски и конорежисьори от рода на Роман Полански.


Киното, което прави Звягинцев е не само проблемно, динамично и провокативно, но също така и задълбочено, рефлексивно и проникновеновено. И двата му филма „Завръщане” и „Изгнание” от 2007 г., са изградени със стремеж към нееднозначност и желание за оттласкване от буквализма. По някакъв начин и двете му произведения са мистично напрегнати, защото техният смисъл се реализира не на нивото на видимото, а в турбуленциите на вътрешните противоречия. Стилът се изгражда чрез сложен киноезик, счетаващ метафорика, архетипни образи, активна мозаечна символност и екстазна пластика.




Киното не се занимава с тежестта на реалността, а превръща действителното в копнежно, в съновидение. Има два типа кино - едното е съредоточено върху видимото и какво е неговото естество, а другото превръща невидимото във видимо, осъществява превод на низибразимото в образ. Търси безплътността и прозрачността на образа, за да създаде от специфичната му неуловима материя език ,за скрития невидим свят на Вътрешния човек, на Вътрешното мироздание. А и изкуството е някакъв тайнствен механизъм, чрез който ние постигаме истината като живот, освобождавме онзи скрит и неословесим живот вътре в самите нас.




Определен като "приказно красив" от The New York Times, тази филмова лента е всъщност освен разработка на класическия киножанр road movie и една пленителна визуална алегория, изпълнена с напрежение, емоционални противоречия, психологическа наситеност, нетипична красота и дълбока чисто човешка нежност, съчетани с поразителни актьорски изпълнения, отлично операторско и режисьорско майсторство и не на последно място проникновени откровения за истината на междучовешката близост.




Непознат баща се завръща при своите синове. Те го познават само от една стара овехтяла фотография, отдавна прашасваща на тавана... До този момент за Андрей (Владимир Гарин) и Иван (Иван Добронравов) и се грижат самотната им майка и тяхната чепата баба. Децата отрастват с илюзията, че баща им е загинал като летец. След 12 годишно отсъствие, избледнелият образ от фотографията, изплува от неизвестността – съвсем реален брадясал, груб, мъжествен и настоятелен в авторитета си, баща (Константин Лавроненко), който се появява изведнъж, за да преобърне живота на всички. Идва с предложение за общ излет на риболов край бреговете на далечно езеро в Северна Русия, на който синовете и бащата да се опазнаят и преоткрият.






Пътят обаче винаги е изпитание и проверка.
Плановете на новопоявилия се баща се променят и той се опитва да върне децата в къщи. Това взривява и без това напрегнатите отношения между него и подозрителните момчета, които не знаят дали изобщо могат да му се доверят, дали този човек наистина е техния родетел... Страхът от непознатия мъж, поражда истинска връждебност, дори ожесточеност. Но и бащата не знае нищо за синовете си, той им е напълно чужд.

Последвалите препятствия всред руската пустош под полунощното слънце, наситени с много обрати, сложно откриване на истината, вина и опрощения, се превръщат в тежко изпитание на отговорността, нравствения импулс, зрелостта и мъжеството както на бащата, така и на самите синове. Величествената, студена красота на северния пейзаж с хладните безтрепетни огледала на езерата и мълчаливия здрач на горите, прибавя някакъв особен аспект към странната участ на тези хора. Бащата, преобърнал живота на своите синове, трябва да преодолее студенината на природата, на децата си, но и онзи хлад, който му е помогнал да напусне дома...  




Тримата осъзнават, че изпитанията по пътя са се оказали най-добрия, но и единствен начин да се опознаят. Тъй като преодоляването на общи несгоди не само сближава хората, а изгражда в тях един особен език на доверието и близостта, създава ненарушими връзки, защото показва обичта като действена сила и спасителна енергия. Но за да има любов е необходимо доверие, а за да съществува доверие пък е нужно да се изградят мостове за приближаване, за сродяване. Това, което създава доверието е не опаснотта, нито общата участ, а копнежът по споделеност и еднаква представа за щастие и смисъл...



Основателен е въпросът за какво разказва този филм, но мисля, че не бива да го задаваме. Странно е колко лесно сме готови да се откажем от своята представа, защото ни е по-удобно да я заменим с нечие друго тълкувание, дори да е това на автора. Помислете колко огромна е разликата между двете идеи. Когато снимах филма, не мислех за темата му като за ежедневна или социална. До голяма степен той е задълбочен митологически поглед върху човешкия живот. Вероятно това бих искал да има предвид публиката, преди да влезе в кинозалата.” казва на едно място самият Андрей Звягинцев.




АНДРЕЙ ЗВЯГИНЦЕВ

Руски режисьор, роден в Новосибирск през 1964 г.
От 1986 г. живее в Москва. Завършва Актьорския факултет към Московския държавен университет за театрално изкуство. Работи като актьор в различни независими театрални проекти. През 2000 г. снима три епизода от ТV сериала "Черната стая" – "Бушидо", "Затъмнение" и "Избор". За игралният си дебют "Завръщане" печели „Златен лъв” във Венеция.


Филмография:

2003 Завръщане
2007 Изгнание