петък, 9 юни 2017 г.

Смисълът на съзвучието




„Лебедово езеро”, фантастичен балет в ІV действия от П. И. Чайковски с първа премиера в Стара Загора.Либрето: Владимир Бегичев и Василий Хелцер. Световна премиера (хореография от Юлиус Рейзингер) – 20. ІІ. 1877, Болшой театър, Москва. Световна премиера (хореография Петипа и Иванов) – 15. І. 1895 г., Мариински театър, Санкт Петербург. Хореография: Мариус Петипа, Лев Иванова (1895) и Анастас Петров(1956) , Калина Богоева в редакция на Силвия Томова (2017). Сценография и костюми: Денис Иванов. Консултант-изпълнител по костюмите: Първолета Чавдарова – Летиция.

Премиера в СЗДО 23 и 27. V. 2017 


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Навярно и самият Чайковски не е предполагал какво ще постигне като композитор и танцов реформатор с първия си балет „Лебедово езеро”. Защо това произведение се радва на неувяхваща слава и се е превърнало в културна емблема на самото балетно изкуство пък е съвсем друг въпрос. Факт обаче е, че е най-обичания балет, белег за високо ниво на културно равнище. За първи път в Стара Загора примата и балетмайстор Силвия Томова поставя „Лебедово езеро”, само седем месеца след назначаването си като главен художествен ръководител и осъществява спектакъла за малко повече от два репетиционни месеца. Томова, с подкрепата на ръководството Старозагорска опера, възстановява почти напълно разрушената трупа, като събира танцьори от седем държави. 



За своя културен принос бе отличена със Специалната награда на кмета на Община Стара Загора.Доказала многократно високото ниво на своите изисквания и професионализъм след работата й с трупите в София, Пловдив и Русе, отново красноречиво изразява силата на своя характер, дисциплинираност и неизтощимата енергия. Похвално е, че след почти три десетилетното девалвиране на културните ценности и повсеместно разрушаване на структурите в музикално-танцовите институти, за първи път се окомплектова цялостна балетна трупа с амбиция за класически репертоар и палцова техника, като част от Държавна опера Стара Загора, с ясното съзнание, че един реномиран театър е възможен единствено когато притежава адекватен певчески и танцов художествен ресурс.



„Лебедово езеро” на Томова се отличава рязко от появилите се купюрни версии напоследък на амбициозни директори-мениджъри, които използват популярността на заглавието, подобно на брашнен чувал, който при всяко отупване все пуска по нещо, и прибавя някакви приходи от билети. Сурогатните, вулгарни с непрофесионализма си постановки от Бургас, Пловдив паразитират върху славата на балета и дългогодишното отстъствие на алтернативни инсценировки вън от София, и по традиция Русе, чиято трупа за съжаление страда не само от не достатъчно финансиране, но и разбиране, че балетното изкуство е неизменна част от класическата традиция на всеки самоуважаващ се сценично-музикален оперен театър.



Не на последно място и от факта, че от Софийската трупа бяха освободени без време висококачествени изпълнители, чиито ценен художествен принос с лека ръка е отхвърлен от първия ни театър поради несъществени причини и те логично търсят адекватно поле за изява, което обаче се оказва почти невъзможно в парадоксалната ситуация на националната ни култура. Нелепо е, че балетмайстори и именити прими и премиер солисти, с историческо значение за развитието на класическия танц у нас, като Силвия Томова или Бисер Деянов, Вера Кирова както и наскоро пенсионираната Веса Тонова, не са въвлечени по никакъв начин в артистичния живот на първата ни трупа.



В това отношение обновения състав в Стара Загора е глътка въздух, преодоляване на столичната културна свръхконцентрираност и ярка възможност за художествена алтернатива. Да трупата е млада, все още в развитие и нагаждане към реалностите, но очевидния устрем и ясната програма зададени от Силвия Томова подсказват едно възвръщане към действителната художествена мяра.



На премиерата си в Москва през 1877 „Лебедово езеро” не е оценено нито като драматургия, нито като музика и още по-малко като хореография. Публиката просто не може да разбере общата елегична интонация на балета и усложнената емоционалност на музикалните номера. Чайковски го пише в продължение на година с малки прекъсвания, бързайки да се върне към жанра на операта. Докато го създава, обаче осъзнава най-напред, че балетната музика не е за подценяване, и че „Балетът е същинска симфония!”. Тази мисъл му е навеяна веднъж от наблюденията върху композициите на Цезар Пуни и най-вече от „Жизел” на Адам. Така, дори сам без да подозира, се превръща в най-големия реформатор на балета – симфонизирайки всички елементи в обща атмосфера и драматургическа зависимост.





„Лебедово езеро” на Томова е коректно към традицията и макар че отчита възможностите и състоянието на състава не прибягва до непочтени похвати и разчита на актьорския и танцов устрем от страна на балетистите. Интересно е сценично решение действието на балета да бъде вписано в един по-голям разказ, чрез динамични пролог и епилог. Тук Зигфрид е показан като малко дете, което е запознато от възпитателя Волфганг с легендата за Одета и Одилия, а на финала вече младия Зигфрид чете книгата. Одета е превърната в образ на недосегаемото, но вечно бленувано съвършенство, което непрекъснато ни се изплъзва заради собствените ни самозаблуди и страсти, изразени чрез Ротбарт и Одилия, но и винаги ни съпътства като идеал. Така Силвия се изплъзва от капана на романтическия стереотип, но и от сладникавите широко разпространени мажорни финали.






За да се състои истинско „Лебедово езеро” неминуемо са необходими не само откроени премиерски превъплъщения, но и отлична работа на кордебалета. Именно тук се открива основното достойнство на балетмайстор Томова, която изравнява школовката и нивото на твърде разнородния състав и го балансира подходящо.





 



Великолепна находка е Одета-Одилия на Анелия Димитрова, която Томова намира сред кордебалета и премиерата й е и дебют не само за ролята, но и в голяма централна партия. Димитрова показва както техническа стабилност, така и артистична надареност. Нейната Одета впечатлява с ранимостта си в бялото адажио и се разгръща в черното с неочакван женски чар и прикрито коварство. Разбира се, това е роля за цял живот и могат да се отчетат несигурни моменти, но Анелия е достатъчно емоционално убедителна така че да остави много добро впечатление и да даде обещание за сериозно развитие.



Изненадващ е Зигфрид на Емил Йорданов премиер от националната ни трупа. Тук той бе много по-артистично освободен и опитността му изящно допълваше Димитрова. Йорданов се е освободил от сянката на големите български емблеми и като че ли за първи път разкри своята емоционалност и разгърна отличните си балетни качества. В монолога-елегия от финала на първо действие с много меланхолна нега и изящество в дълго удържани арабески и красиви в дъга безшумни скокове в диогонал, с удължени линии на ръцете, съумява да предаде своеобразния „петраркизъм” в образа на принц Зигфрид, който копнее за съвършенството, за неземната любима и е смутен от „реалността” на дълга си като престолонаследник. В трето покорява с класическата строгост във вариациите.


  
 


Може би се нуждае от още малко внимание към детайлите и особено в преходите между фигурите и тяхната драматургична значимост, за да уплътни още по-релефно своята интерпретация. Много приятна изненада е Златомир Колев като Шут – притежаващ прекрасна въреливост и скокливост, които му осигуряват възможността да изумява с лекотата на летежа си, но за да постигне виртуозност е необходимо да омекоти линиите и облагороди енергията на кинетичния импулс, които сега му дава твърде остро и насечено движение.






 
В по-малките солистични моменти се отличават изящната Моника Илиева, прецизните Мария Лакка, Рихо Хирано и Кремена Костава. Томова изгражда по много въздействащ начин и солото в испанския танц от трето действие във фламенко стил с удари на токове и отривисти мълниеносни движения на група от три танцьорки с огнен поглед в черни кадифени рокли, обточени със сребърни флорални мотиви и червени ветрила, които разперват в музикалните акценти запомняща се поява на Лакка, Костова и Ромина Славова.






Декорът на Денис Иванов - извита подковидна колонада с парадно стълбище в центъра е функционален и приятен с осезаемата си каменна масивност, но и някак лишен от необходимата просторност за балета. Статичното осветление допринася за търсеното „студено” излъчване - сиво, синьо, хладно лилаво. Дъното от първа, втора и четвърта картина е мек нощен пейзаж от Айвазовски, но за трета е по детски зле нарисуван нощен пейзаж и огледална зала, която сама по себе си би могла да бъде художествен код, но тук само засилва нелепостта на дълбочината.






Същата стилова неизравненост, цветова небалансираност имат и костюмите – ренесансово каре черно и бяло на корсаж и колет за дамите съчетано с брюкселска дантела в кафяво и златно, а за мъжете с кафяви трика, докато Зигфрид в първо действие е в турско син колет, обточен със злато, стил, напомнящ ампир и само белег, а не прозрима сценична стратегия. Чувствителната намеса на Първолета Чавдарова-Летиция спасява пачките, които са красиви с пришити перца и камъни и особено тази на Одета-Одилия.





Въпреки че едва ли е възможен еднозначен отговор кое точно прави „Лебедово езеро” така обичано произведение, все пак един от аргументите би могъл да бъде прозрението, че човек не живее само в реалността на действителното и за да съществува са му не по-малко нужни въображението, копнежа и бленуването по някакво, макар и непостижимо, съвършенство, което обаче осмисля усилията и озарява всичко с неочаквана красота. Мъдростта на музиката на Чайковски е не само в умението да ни напомни за копнежа, за собствената ни неутолима жажда, но и в състраданието и вещината, с които поне за миг я утоляват.




    
* Текстът е публикуван във в-к КУЛТУРА - Брой 22 (2902), 09 юни 2017, със заглавие "Обновената балетна трупа на Стара Загора";

* Фотосите в статията са дело на автора Петър Пламенов от премиерата на 23. V. 2017