вторник, 23 април 2013 г.

Загадката на тишината

 
 
За тихата музика на чудака
Ерик Сати



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



Ерик Сати е живял честно, отдал се е докрай и е оставил неочакваните от никого скъпоценни плодове на изкуството си, с които винаги да изумява и удивлява. През цялото си съществувание, този недооценен приживе френски композитор, е скромен и деликатен човек, чужд на показността и маниера като почти през целия си жвот е непрестанно на ръба на бедността.

Свири по нощните локали на Париж, като този на Монмартр "Черната котка" само и само да има достъп до роял, на който да излее напиращите в главата му звуци. Несретен, интровертен, ироничен, чудноват и озадачаващ в живота, такъв е Сати и в изкуството си - дори повече - налудничав, ексцентрик, странен, изумителен, "единствен по рода си", възхитителен, маниакален, блестящ - всичко това, но и още нещо. Колкото по-беден е бил в битието си, толкова по-скъпоценни са произведенията му. Подарил ни е своите плодове, в които ние откриваме една нова идея за красивото, радостта, дълбочината, звездите и космичното.

Портрет на Ерик Сати от Марселин Жилберт Десбютин

Доскоро името на Ерик Сати (17 май 1866 - 1 юли 1925) бе почти напълно неизвестно в България, може би единствено с изключение на тесните специалисти, няколко меломани. Преди 5-6 години у нас се получиха записи на френския пианист Паскал Роже. Едва сега, през 2000-та година се намери една отлична българска пианистка - Емилия Михайлова, която се нае да изпълни за първи път на българска сцена интегрално всички клавирни произведения на композитора. В два дълги концерта тя съумя с изключително мъжество и без излишна патетика да изсвири тази така трудна не само от пианистична гледна точка, но и от интерпретаторско гледище музика, поради липса на всякаква традиция, а и поради спецификата на музикалния текст на Сати.



Михайлова открива творчеството на Ерик Сати покрай задълбочения си интерес към френската музика и заниманията при изучаването на музиката на Клод Дебюси, с когото се знае, че Сати поддържал тясна връзка. Най характерното в музицирането на Емилия Михайлова е мекотата на звукоизвличането, фината интерпретаторска мисъл, която не изпада нито в гротескови, нито в сантиментално-меланхолни уклони. Ерик Сати на Михайлова се отличава с лекота, изящен, почти ефирен звук, който на места достига кристална прозирност ("Гимнопедии", "Синът на звездите"), където постига състоянието на странно блаженство и просветлена тъга.

Клод Дебюси и Ерик Сати

В по-динамичните и бързи творби от хумористичния период съумява да предаде специфичната атмосфера на карнавалност, ирония и фин аромат на театрална предвзетост и сценична напудреност ("Три изтънчени валса за едно преситено конте"). Фразата е ту лека и отчетлива, ту по-емоционална и дръзка. Емилия Михайлова притежава изключителен усет за акустичен нюанс и емоционален акцент. Домогва се виртуозно до специфичния за композитора "капещ пианистичен звук" и придава на трактовката си мекота и пленителна плавност. Можем само да благодарим на изтъкнатата ни музикантка за отличния вкус, почти откривателската страст, смелостта да популяризира тази извънредно красива и елитарна музика и да представи на уморената от еднообразен репертоар българска аудитория нови и непознати стойностни произведения, всичко това заслужава своята отлична оценка.

Клод Дебюси и Ерик Сати

Естетическите и музикалните идеи на Ерик Сати оказват особено силно влияние на творците от началото на ХХ век - Дебюси, Френската шесторка: Пуленк, Мийо, Онегер, Орик, Дюрей, Тайфер, както и върху Аркьойската школа. Дори върху такива могъщи индивидуалисти като Стравински и неповторимия Равел, когото той не рядко дружелюбно пародира, заради декадентските му увлечения (напр. "Три изтънчени валса за едно преситено конте" с емблематичните три части – Неговият ръст, Неговият бинокъл, Неговите крака от 1914 г.). Упражнява въздействие и върху американската музика в лицето на Копланд, Томсън, Кейдж. Много от пиесите му за пиано са оркестрирани от негови приятели, а и по-късно, с което и начева славата му.



В очите на съвременниците си Сати е ексцентрик, проявяващ ексхибиционизъм и мегаломания. Но историята вижда в личността му екстравагантния родоначалник на европейския неокласицизъм, който е развит в творчеството на индивидуалисти като Прокофиев, Стравински, Хиндемит и ранния Шостакович. За Сати връщането към предкласиката и класическите образци на Палестрина, Скарлати, Й. С. Бах, Перголези, Моцарт и техните жанрови конструкции е желание за откриване на изгубената в течение на времето чистота и простота на изкуството, на естествената му хубост и сваляне на зле изрисуваната и избеляла куха маска на престореното, напудрено псевдотворчество. Но това не е просто стихиен бунт, а осъществяване на връзка с древността и с нейното по-ясно, по-чисто усещане за красотата.

Портрет на Сати от Мулин
 
Мистичният период на Ерик Сати 1887-1906 г. е свързан с интереса му към средновековието и неговата музика, с творбите на френските предкласици. По това време той напуска франкмасонската ложа на Пеладан и основава своя: Egh’se metropolitaine d’art de Jesus Conducteur. В произведенията му има духовна аскеза и строгост - "Сарабанди", "Прелюд към героичните небесни двери", "Паскалия", "Камбанен звън на розата и кръста". От този период датира и първият му голям шедьовър "Гимнопедии" 1888 г. Странното заглавие е заемка от старогръцките мистерии в чест на Аполон, празнувани в Спарта. Гимнопедията е чест от гимнодията бавен, архаичен танц с ритуално значение с песен на голи девойки. Музиката на "Гимнопедиите" е извънредно мелодична, плавна и изящна, музика на вглъбението, самотата, на неизразима дълбока красота в цвят на старинно злато. Творбата е емблематична за периода. Своеобразно естетическо обобщение за Сати, "Гимнопедии" е изкуство на съзерцанието, вливане на усамотения Аз в безкрайността, в топлото присвоено и уютно безгранично пространство на духа.



Затова и звукът е сякаш непрекъснат, постоянен континуум. Чрез пет насложени възходящи квинти Сати в "Синът на звездите" постига широта и вътрешно дълбинно градиране на звука, усещане за светлинна пронизаност, за мрежа от лъчи, една опалова, умъглена, сънно-медитативна атмосфера. Ето защо той не поставя тактови черти в другия си шедьовър от периода "Гносиени", за да реализира на практика непрекъснатия, плавен, обемащ пространството звук-ритъм на душата. "Гносиени" е отново стара гръцка заемка, своеобразен авторски неологизъм. "Гносиени" - преживяването на бога в съзнанието, улавянето на душевното движение в съзнанието, и постигане на познание, чрез просветление по двустранния път на човека към Бога и на Бог към човека.

Ерик Сати, Автопортрет 1913 г.

Защото мистичното е проекция, прозрение за отвъд-реалността, за връзките й с тукашността. Тук звукът е отмерен, линеарен, милващ, нежен, прозирен. Вътрешната полисемантичност на музиката е постигната в един лапидарен стил. Пестеливостта на изрази, икономията на средства, открива поле за сложно поливалентно нюансиране на преживяването и сугестията, улавяне на безшумния, бавен танц на вътрешното движение, на онова генетично вътретечащо неспирно пеене. Затова композициите от мистичния период сякаш започват и завършват в тишината, изплуват и потъват в нея. Мелодията не е контрадикторна на беззвучието, между звук и мълчание няма противоречие, а напротив преливат, връщат се един към друг и така в сиянието си тишината се осмисля в звука и обратното.



Именно от тези две произведения започва така характерното и често пъти обговаряно предимство на мелодията и полифонията, което дава Сати за сметка на хармонията, черта, която с течение на времето неизменно ще се засилва. Възвръщането към мелодията е връщане към мистичната, необяснима, същност на битието. За това приятелят и знаменит писател Жан Кокто пише: "Тя (простотата) влече след себе си мелодията. Връщането към рисунъка води неизбежно до връщане към мелодията."



Някъде в началото на 1912 г. Сати написва редица нови и напълно неочаквани по форма е емоционален ефект хумористични миниатюри за пиано, придружени от прелюбопитни бележки и хитроумни указания за изпълнителите, че първия тираж се разпродава неподозирано бързо. За да зъпъзи този успех Сати продължава да създава публикува подобни весели и закачливи мелодии, които му създават не малка популярност, вероятно и поради артистичното майсторство и на испанския изпълнител пианистът Рикардо Винес, който осъществява повечето от премиерите на тези причудливи пиеси.




Добре известният навик на Сати да изпъстря партитурите си със всевъзможни ремарки и всички видове писмени бележки е вече добре известен, че му се налага само няколко години по-късно упорито и дори заплашинелно да настоява те да не бъдат четени по време на изпълненията. Даже му се наложилжо да състави специален императивен епиграф към първото издание на „Heures séculaires et instantanées” (Суетни часове и минути):

 "За кого може да се отнася: "Забранявам на всеки да чете на глас текста по време на музикално изпълнение. Пренебрегването на инструкциите ми ще предизвика срещу самонадеяния виновник справедливото ми възмущение. Не са позволени никакви изключения.”




Вторият период Авангардистки или иронично експерименталистки (1913-1915) е белязан от настойчиви формални търсения и хумористична експресивност. Творбите са динамични, изпълнени с иронични, гротескови и закачливи елементи. Често взаимстват познати мотиви от композитори като Бизе, Гуно, Равел, Дебюси и ги пародират, ту по-незлобливо, ту по-остро. Чрез "налудничавите", парадоксални, причудливи и предизвикателни наименования на пиесите си Сати не само пародира обяснителността на програмните творби, но и цели да стресне, да шокира, за да събуди спящото в познати и изтъкнати русла съзнание на публиката и така да я подготви за непредубедено, естествено и чисто възприемане на музиката като свободно и абсолютно изкуство. Ексцентричността им буди недоумение или смях, което освобождава напрежението.


От 1916 до 1921 год. е третият най-чудноват период в творчеството на Ерик Сати - Сюрреалистичният. Той е обявен за единствения композитор сюрреалист и дадаист в историята на музиката, въпреки цялата условност на тези определения. През 1916 г. никому неизвестният Сати се запознава с поета и драматурга Жан Както и по негова молба решава да напише балет. Това е знаменитият "ПАРАД".


За него Пикасо рисува декорите и костюмите, а трупата е на Дягилев - всички до един в "Парад" емблематични фигури на модерността и всеки от тях цяло течение в изкуството. Премиерата е едновременно скандал и огромен триумф. За една нощ Сати става прочут, обявен е за луд, безсрамен, фантастичен. "Парад" е творба на ръба на всевъзможни жанрове - музика, театър, танц, пантомима, цирк. В неговата музика не липсват джазелементи, екзотични танци, мюзикхолна шумотевица, блус, градски фанфари, панаирно многолюдие и циркова атмосфера, черни ритми. Сати е може би първият в света композитор, който използва художествено натуралните шумове на сирена, мотор на самолет, пишеща машина, кречетало.

 Игор Стравински, Сергей Дягилев, Жан Кокто и Ерик Сати

Трудно е обаче да се определи къде започва и къде завършва влиянието на сюрреализма върху Сати, а и кой на кого и колко влияние е оказал.Засичането на художествените търсения и поетите-новатори обаче е факт, който не е съвсем неочакван. На повърхността е желанието за бунт срещу традицията и опошляването на изкуството, търсене на нови изразни средства. Интересът към хипнотичното, подсъзнателното и свръхсемно време, диренето на вътрешна реалност и вътрешния човек. Сюрреалността.



Сати и поетите искат да съблекат лицемерната обвивка на реалността, т.е ординерното сцепление на образите, обектите и да видят неизменното, дълбокото, пулсиращата същност на безплътната душа. Ако рационалността и разумът са само повърхността, светлата видимост от личността, то мамещата ирационална дълбината на човешкото си остава недосегаема за разума. Вечно плашеща, но и лирическа, тя е постижима интуитивно, чрез спонтаното откровение на чувството, което е по-близо и по-изразително за тъмна и загадъчна природа на собствената ни същност. Индивидуалността на Ерик Сати обаче е твърде силна, за да остане в подчинена връзка.




През 1969 година Хуан Миро създава по негова музика любопитен цикъл от картини с наивен по детински несръчен и игрив стил изпълнени с причудливи зооморфни същества, в чиито тела избухват слънца, блестят звезди или се раждат бури.

 

Цикъл рисунки на Хуан Миро по Ерик Сати

Колоритната фигура, характер и особнячество на Сати го превръщат в обек на творческо любопитство и от страна на редица художници, които се задяват с вечните му очилца, бомбе и чадър или с меланхолното му изражение. Негови портрети и фотоси са дело на едни от най-интересните творци на времето. Сред тях е и онази стремителна и задъхана скица - рисунка с молив, на композитора, която ни оставя самия Пабло Пикасо.

Пабло Пикасо, Портрет на Ерик Сати

Известни са и няколкото му портрета от неочаквано талантливата художничка и бивша циркова акробатка Сюзан Валдон, с която Сати има шестмесечна кратка  и бурна връзка през 1893.  Той е толкова увлечен и омаян от нея, че веднага й предлага брак още след първата прекарана заедно вечер. Влюбен той я нарича Biqui, (съкровище, украшенийце, бижу) непрестанно оставя тук и там страстни бележки "цялото й същество - прекрасни очи, нежни ръце и изящни краченца".

През тези няколко блеженни месеци Сати композира изтънчените и загадъчни Готически танци (Danses gothiques) напомнящи колкото благодарствен хвалебствен химн, толкова и на страстна молитва за утеха и постигане на вътрешно умиротворение.

Портрет на Ерик Сати от Сюзан Валдон

Според биографите на Сати това е единствената интимна връзка на композитора. Дълбоко чувствителен след раздялата по собствените му думи остава сам с "нищо друго освен ледена самота, която запълва главата с празнота и сърцето с мъка".


 
В края на живота си ексцентричният композитор сваля маската на експерименталното, панаирното и ироничното, за да открие дълбоката хицея на екзистенцията си. През 1918 г. той излива душата си в симфоничната драма "Сократ" по Платоновите диалози. Завръща се към гръцката древност, към античната зора на цивилизацията, за да пие от извора красота и свобода.



* Статията е публикувана поз заглавие: "За тихата музика на чудака Ерик Стати" в рубрика Фонограф на ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК , бр. 20.06-26.06.2001, Год. ХІ.