сряда, 30 юни 2010 г.

Лъжичка мед


За близостта и тъгата


Вечер на Българския Хайку Съюз
в памет на Гинка Билярска







Петър ПЛАМЕНОВ





къща на брега -
тече реката, но е спряло
времето

Слушай капчука.
Толкова сълзи!
И все радостни!

(Гинка Билярска)


Човек непрестанно забравя, че е смъртно същество, че сме тук за малко и когато някой скъп на сърцето ни човек ни напусне разбираме кое наистина е същественото – а именно близостта между хората, обичта - най-човешкото в човека. Тъгата е израз на близост и обич, тъгуваме за онова, което ни докосва, трогва и променя, а ние сме това, което сме благодарение на хората с които споделяме живота си. Имах удоволствието да живея в близост и приятелство с Гинка Билярска, да я познавам не само от нейните книги с поезия, хайку стихове, пиеси и статии, но и да бъда приятел с нея.


Срещите ни ме обогатяваха и вдъхновяваха, защото Гинка умееше да събужда желание за творчество и страст, защото самата тя непрестанно бе устремена към творчеството, а струва ми се, че на това се дължеше и част от нейното очарование и магнетизъм. Истинска дама с артистична аура и респектиращо достолепие, но въпреки това играещо дете. Ние не просто споделяхме идеи, тя им помагаше те да се превърнат в реалност, свързваше ни огънят към изкуството. Щастлив съм от това, че познавах Гинка най-напред като човек, защото истинският ни шедьовър сме самите ние, ние сме своето истинско произведение, а тя бе истински човек, с когото можеш да споделиш душата си, да спориш, да разговаряш; творческа личност, която провокира духа и ти помага да разгадаваш света.  


Мисля, че не е неуместно да кажа, че Гинка ми липсва, че ме тревожи отсъствието й от моя свят. Защото всеки човек, с когото сме се сближили става част от самите нас, от представата ни за битието, а съдбата и времето ни ограбват в тези непрестанни загуби на часове, дни, сезони на скъпи гласове и лица... И след всяка загуба светът става по-малък, ущърбен, по-неуютен и далечен. Светът са очите, гласа, топлината на онези, които обичаме. Гинка умееше да сближава хората, да преплита съдбите им, деликатно да открива сродствата на душите. Българското хайку общество и интелигенция , загуби не просто един голям майстор хайджин, но и един човек опиянен от поезията, които открива вътрешните връзки между хората. Всички ние, които я познавахме знаем това. Тя ще ни липсва с онзи удивляващ импулс и устрем да събужда поезията и страстта. А тъгата в нас, ще е израз на обичта и уважението ни към нея като човек, поет и близък приятел.



Човек забравя своята смърт и това е тайната на живота и тайната на щастието. Като че ли поезията познава как може да се победи тази несправедлива съдба и дарява безсмъртие чрез думите. Сега само думите и обичта ще говорят. Гинка има едно великолепно стихотворение: “Мравка/ носи сламка/ по-дълга от летния ден”, което сякаш говори за цялото екзистенциално усилие не само на собствения й живот, но и изобщо за усилието на човека и неговото ранимо битие изобщо – малък, крехък, нетраен, той се е нагърбил с цялата непосилност на съществуванието. Най-напред със самото усилие да се живее, с живота пред вечно зейналата паст на времето, което поглъща, с усилието на изкуството и любовта - да спасява скъпоценното, с напрегнатия напор безсмислието да бъде превърнато в смисъл. И в последна сметка човекът е понесъл сам себе си, в собственото си напрежение да се осъществи, да опълчи срещу цялата тази зряща космическа безграничност само прашинката на своя свят.



Често си припомням мъдростта на нейното стихотворение: „Лъжичка мед/ целият смислен живот/ на една пчела” – борбата е за прашинката, за капчицата сладост, което означава и борба за всемира. Човекът с крехкия си живот не може да направи кой, знае колко, но както още Сократ е вярвал важен е стремежът, самият стречеж е вече благо, в него сякаш става наличен целия отсъстващ смисъл на съществуването. Малко сладост, мигове радост, които трябва да изтръгнем и опазим от пороите на скръбта. Разибара се, това е огромно усилие, невероятна мобилизация на духа, но и нашия шанс да преобразим самото битие, нашата надежда. Побеждаваме тленната си природа само с обичта, с утехата на изкуството, със силата на словото - тези така драгоценни капчици сладост... Урокът на Гинка Билярска беше именно този - струва си за един живот да събереш „лъжичка мед”.


Защото ние, тъй дребни и дори нищожни, от гледна точка на безкрая, същества, се борим да спасим, да охраняваме, да носим и предаваме най-ценното - красотата, щастието, смисъла и безсмъртието на самото битие. И въпреки непосилността и тежестта, усилието, колкото и да е трагично по-своята същност, се явява вече част самия смисъл. Достойнството на Гинка Билярка в това упорство бе забележително, и уверен съм, то ще вдъхновява още много хора за дързостта да се нагърбят с товара на отговорността да се живее истински пламенно със страст и себеотрицание.



Тъгуваме и ни липсва само онова, което ни докосва, трогва и променя. Гинче, Благодаря ти за нашето приятелство, за споделения свят! Ти ще живееш в сърцата ни!

Поклон пред светлата й памет!





Последен разговор
Една възможна ренга с Гинка Билярска

Река – текат по нея
листа, огънчета, светулки,
звезди Космосът...

Гинка Билярска

през пръстите изтичат
облаци образи вселени
а тъй жадно пих

вятър разпилява всичко
което е събрал
погледът остава

нищо от този свят
не мога да спася
една две думи само

смалявам се смалявам се
вече съм прашинка
очакваща вечността

Петър Пламенов



Гинка Билярска e родена през 1946 г. Завъришла е СУ "Св. Климент Охридски", факултет Славянски филологии. Журналист, автор на пиеси, стихове, есета, статии. Нейни произведения са публикувани на 9 езика в 11 страни. Автор на книги за деца: "Да играем на тетър" (1986), "Направи си книжка сам" (1987), на книги с поезия - "Vivo-vivace" (1997), "Хайку" (1998), "Хайку. Танка" (2000), "Денят на пеперудата" (2001), "Вишнево хайку" (2002).

Съставител на хайку антологиите "Цветето. Антология с българско хайку" (2002), "Розата. Антология с европейско хайку" (2003), "Пътят. Антология на съвременното световно хайку" (2004). Носител на награди от редица родни и чуждестранни конкурси: "Поезия за морето" (1996), "Яворови дни" (2000; 2002), Хайку конкурс (Русия, 2005), Хайку на месеца (САЩ, 2006), Хайку конкурс (Лудбрег - Хърватия, 2007).


Отличена за пиеса от Националния преглед на кукленото изкуство (2005) и на престижното отличие "Златно перо" за цялостен принос към българската култура и литература (2006). Един от основателите на Българския Хайку Клуб и негов секретар в периода 2000-2003, 2003-2007 - Председател на Българския хайку клуб. Умира на 30.07.2007 г. в София.













понеделник, 28 юни 2010 г.

Да попиташ за смисъла


„Отворена форма”
 Юбилейна изложба на Стоян Илиев
живопис





Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Художникът не е обичайна личност – не заради ореола, с който епохата на Ренесанса митологизира представата за Твореца, а защото чрез него Човекът обостря и развива способността си да се вглежда в света изотвътре, от собствените си очи. Независимо какъв жанр е една живопистна работа, художественото произведение е преди всичко сетивен израз, въ-плътяване на погледа. Особен ракурс към иначе неуловимия миг. Поглед неповторим и уникален, защото долавя сложното вътрешно взаимодействие между човек и свят, поглед и разум, миг и всевремие, сетиво и копнеж.

Стоян Илиев разкрива истината за своята страст към живота, за необяснимата жажда по красота и смисъл в тази  юбилейна експозиция с историята на своите творби. Подобно мащабно представяне не е само лична равносметка, но начин да бъде споделен опита и пътя на една личност като творец и  художник. Тук водещият импулс не е суетата, нито пък желанието за самоизтъкване, Стоян Илиев е скромен и дори леко стенителен човек, а по-скоро копнежът по споделяне и необходимостта от среща, от обмен на енергия и вдъхновение.



В юбилейната изложба творбите са организирани не по хронологинен принцип, а по-скоро по антологичен – те са разказ за пластическите и художествени дирения на художника, за взаимодействието между класическата кавалетна форма и монументалния импулс, стиловото преплитане на национални образи и мотиви като иконата и шарената черга, с дълбоко лични прозрения за красотата, вибриращата светлина и игровата безконечност на пластичната линия. Стилът на Стоян Илиев е парадоксално единство на монументално, пластично - обобщен от декоративна фигуративност и богата колористична тембровост. Пластическата инвенция е свободна и дори привлича към себе си цвета – редица от камерните - малки и средни пластики от дърво, са буквално „живописвани”, формално трасформирани от тази интуитивна и почти греховна трансгресия на цвета към скулптурата с неговата обемна мимикрия, в която той придобива съвсем нов смисъл . От друга страна обемите в платната са близки до пластичното внушение, до непосредствената скулптурна стивност.


Нееднозначността на посоките и търсенията на Илиев обаче не разводняват неговия личен стил, който е ясно дефинируем, емоционално комуникативен и бързо разпознаваем. Редица от работите му са отговор, по един или друг начин, на националните и световни художествени тенденции от последната четвърт на ХХ-ти век – на опарта, абстрактния експресионизъм, ready made или монументалните търсения, без това обаче да се превръща в шаблонна досада или епигонски маниер.

 

Интересът му се съредоточава в изобразителното наслагване на планове, изобразителна рефлексия на кинетичната динамика, от друга страна се натъква на някаква скулптурна потенциалност във фрагмента и неговата интензивна статичност – напрегнат кадър, отрязък, посветени на пиковия миг на явяването на емоцията, обобщение на формата. Това е особено осезаемо в интимните платна, представящи любовта и единението на мъжа и жената или в безбройните полу-абстракни, структурно изчистени голи тела на жени.


Тематичният обхват е постоянен, лайтмотивен, но смисълът се ражда от нюанса, а не от „историите” в темите – Жената, голото й тяло, загадката на иконичния лик или свободни абстрактни, но не по-малко чувствени формални композиции, разгърнати в логиката на собствените си пулсации. Общият стилов прийом, единяващ естественото и условното във формата и колорита намират адекватен израз във всички насоки - пластическа структура, релеф, обем, плоскост, обобщена колористика, нюансивно тониране. Някои от скулптурните работи съчетават в провокативни платически единства детайли от обичайни вещи и структури, чиято разпознаваемост е прекомпозирана, деконструирана чрез новата идея на цялостната вътрекомпозиционна структура на пластиката.


Склуптурите играят тъкмо с конструкцията, в която отново проблясва някакава почи биологична естественост и органична спонанност, които обаче се удържани от техническата прецизност на не-случайното, на артистичната воля-идея, която следва демиургичната си страст-свобода. Камерните пластики от дърво, не рядко напластени с цветове, или пък оголени до веществеността на материяла, извеждата дървото до метафора на човешкото, до израз на човешката мяра и топлината. Всъщност Стоян Илиев наистина е от онова, вече сякаш почти „класическо” поколение български творци, което идва през през 60-те години на 20-ти век.


Стоян Илиев сред творбите си


Роден на 13 декември 1934 г. в с. Здравец, Търговищко, през 1958 г. е приет в Националната художествена академия – София, където учи скулптура при проф. Любомир Далчев, живопис при проф. Дечко Узунов. Първото му по-цялостно представяне пред публика е през 1965 год. Оттогава неуморно се включва в художествения живот в страната със самостоятелни експоиции и многобройни участия в общи излоби. Освен с живопис и скулптура, той се изявява още и в областта на декоративно-монументалното изкуство, както и в специфичния жанр на илюстрацията. Автор на голям брой произведения - сграфита, стенописи, керамични пана, многожанрови инсталации и др. Двадесет години е художествен редактор в списание „Родна реч”.



Негови творби са участвали в десетки художествени изложби, в много групови изложби на живописта и национални прояви на илюстрацията. Творбите му са притежание на НХГ, СГХГ, НБУ, галериите в Ст. Загора, Сливен, Габрово, Варна, Добрич, Търговище, Плевен, Шумен, Смолян, Велико Търново и др. В чужбина със самостоятелни експозиции Стоян Илиев се представя успешно във Варшава (Полша) - 1985 г., Будапеща (Унгария) 1986 г., Бърно (Чехословакия) - 1987 г. и др. Негови работи са обект на музейни и частни колекции у нас и по света. Носител е на няколко престижни национални награди - Награда на МНП за детска илюстрация и орден „Св. св. Кирил и Методий” II степен.


Художникът в ателието си


Всяка творба е едно въплътено разбиране за битието, за смисъла на съществуването. От една страна тя е отговор на вътрешен въпрос, но от друга е въпрос, на който предстои да бъде даден отговор, и то отговор, който не може да бъде друг освен субективен, крайно личен - от всеки, който застава пред нея. На практика творбата е усилие от страна на твореца и на зрителя – усилие да попиташ за смисъла, без да се надяваш на нещо друго освен нов въпрос – всеки отговор се превръща в ново питане, всеки открит смисъл е предпоследен, защото пред него се простира само безкрайността...



Самостоятелни изложби:1981, 1985, 1992 г. Национален център за изобразително изкуство - ул. „Шипка” 6 - София;
1996 и 2000 - Софийската градска художествена галерия;
1993 - Национален дворец на културата – София;
1981 и 1983 - самостоятелни изложби в град Варна;
2002 - галерия „Викинг”;
2003 - Арт парк център - Бизнес парк София;
2006 - галерия „Кавалет”- Варна;
2008 - галерия „Арт алея” и др.




* Фотографиите в статията са дело на автора Петър ПЛАМЕНОВ

петък, 11 юни 2010 г.

Ексцентрикът и папагалите



Първо представяне
на американския художник Хънт Слонъм
 в България



Понякога птичето бързо пристига,
но понякога много време не стига
за да се реши
да долети...

Жак Превер „Да нарисуваш птица“


Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg



Да нарисуваш птица – в това е заглавие на своето блестящо стихотворение Жак Превер поставя акцента върху опита и невъзможността, върху желанието и усилието на човека да долови материята на свободата и щастието, заедно с истината за собствената си природа.

Сякаш днес в опита да се рисува има нещо носталгично, а и някакъв спотаен копнеж по волност и красота, които днес изглеждат или прекалено захаросани или направо невъзможни. В своята живопис американският художник Хънт Слонъм без свян се отдава на тази невъзможност, опитвайки се да я превъплъти в безбройни платна изобрязяващи красотата на екзитични птици или пъстроцветните малки и крилати създания – пеперудите, които са основен източник на неговото вдъхновение вече няколко десетилетия: “Цветовете, формите и характерите на тропическите птици винаги са ме вдъхновявали!”.



И въпреки това художественият устрем на Слонъм не изглежда нито нелеп, нито напразен – от неговите платна лъха една особена приповдигната атмосвера, една колористично доловена вибрация на радостта, която напомня на чувството, когато се съзерцава питица, пропърхването на крилете й или пък полета й. Както сам нарочно подчертава: "Птиците имат интелект на 3-годишно дете. Понякога си говоря с тях".



събитието

Хънт Слонъм се представи със свои експозиции в София по покана на Музейна Галерия за Модерно Изкуство, негови картини са част от колекциите на повече от 75 музея, а сред тях и такива водещи културни институции като Метрополитън - Ню Йорк, Музея за Модерно Изкуство (МоМА), Музея за американско изкуство Уитни и дори знаковата за модерно изкуство Гугенхайм. След повече от 250 самостоятелни изложби по цял свят в България този носталгичен ексцентрик откри две паралелни изложби – в Музейна Галерия за Модерно Изкуство и в Националната Галерия за чуждестранно изкуство.

Деница Атанасова куратор на изложбата и Хънт Слонъм на откриването
в Музейната Галерия за Модерно изкуство София април 2010


Ако в първата представя подбор от кавалетни платна, изържани в наситени, чисти и ярки тонове, то във втората един от последните си проекти, посветен на Джордж Вашингтон.

Провеждането на подобен тип паралелни експозиции не е нов похват, но е нов опитът художественият артехакт да се представи през два различни културни погледа и да се я „обговари” от две различни институционални интерпретации – а от тук да се изведе и едно неизречно директно съждение-отговор на тревожното питане, заложено във всяка една проява на съвременното изкуство „За какво ни е изкуството?” и „Какъв е смисълът му днес?”.


Фотографията е дело на Петър Пламенов

Отговорът, който се налага през презентацията на Музейна Галерия за Модерно Изкуство е, че творбата е по някакъв начин продукт, а публиката е не само почитател, но преди всичко консуматор. Освен това разкрива недвусмислено мярата на американския стандарт не само като мода, но и културен модел, който така или иначе вече се е наложил. Самият Слонъм изобщо не бяга от тези ефекти, а напротив засилва ги, довежда ги до крайна поза и роля, в които вписва и своите артистични послания. Той се сължи като поп-звезда, излъчва енергията на знаменитост и търси в чудатостите си семантичен кредит, чрез който малко подривно да направи разлика между творец и публика.



Слонъм се вписва в тенденциите и шоковите търсения, в „опоетизирането” на баналността, в рекламната натегнатост на стиловата линия, в пазарната ефектност, в безотговорността към високо и низко, елетарно и масово, които поп-арта полага като свои смислови генератори. Но от друга страна неговите произведения все пак са наситени с една почти забравена носталгия по кавалетното, по естествения и жив контакт с живописното, създадено директно от твореца на платното, което не по-молко непосредствено се отддава на съзерцаващия го поглед – без мултипликационната техника да е основен метод за създавене-възпроизвеждане на образи.


Фотографията е дело на Петър Пламенов

НГЧИ пък разкрива изкуството на Хънт Слонъм в контекста художествената ситуация на времето, вписвайки го в разноезичните тенденции на актуалността, очертавайки творчеството на Слонъм едномременно като част от една неотшумяваща носталгия по живопосното. Защото платната на нюйорксия художник не търсят провокативна неразбираемост и сложен екзистенциало-философски подтекст, а напротив една мека рзбираемост и комуникативност.



Разбира се, едва в един по-широк спектър на обобщение тук все пак присъстват всички специфики на постмодерната множественост – индустриалното дефиниране на образа, типизирано умножен, почти безгранично реципрочен, консумативно прелъстителен, рекламно достъпен, иронично активен.



Обиграването на повторяемостта според Слонъм има друго значение, тя се натрапва, не за да говори за унификацията, а парадоксално да открои уникалността: „Вярвам, че в природата всичко е повторяемо и циклично. Тревата е съставена от хиляди тревички, но всяка е уникална по своему, дърветата имат милиони листа – всяко неповторимо. И в картините ми има повторяеми образи, но всъщност всеки е различен”.


Фотографията е дело на Петър Пламенов


Някои от катините сякаш са нарисувни през мрежа, формите са нарушени от логиката на едно пластично статукво, гладката повърхност е надраскана неравна. Ефектът върху платното наподобява шум на телевизионен екран или зле уловенот приемика сигнал, сетивно доловимо като нарушаване на единството на пастьозността. Подобен ефект се постига и чрез полагане на златен, сребърен слой, който е изличаван, изстриван, но оставил осезаеми следи.


Платното е организирано в една мрежеста ритмика, която се наслагва върху образите и се долавя дори през далечината и напомня за нещо като птича клетка или ловна мрежа, но и като забранено ограждение, през което погледът се прокрадва. Това не е просто стилистичен ефект, но и търсен симовл. За Слонъм образите на птицата, перепудата или заека са дълбок израз на копнежа, на красотата, на неовладяната, жинелюбива природа, но също така и на страха и на насилието, които съвремената цивилизация оказва върху другите същества на планената и тази решетка ги охранява от посегателства, предпазва от унищожение. По този повод той казва: "Решетката символизира разрушаването на формата, както и една по-чиста енергия и по-високо съзнание... Самите животни, във вибриащи живи тонове, както се виждат през решетката, изразяват правото за защита на такава природна красота."


Фотографията е дело на Петър Пламенов




автобиография на стила

Роден през 1951 в Китъри, Мейн САЩ като дете пътува често, тъй като бащата служи като морски офицер - “В живота ми нямаше нищо постоянно”, споделя художникът. Част от детството си прекарва на Хавайте, където се заражда и любовта му към тропическите птици и цветя, чиито формални и визуални специфики, по-късно ще изплуват в произведенията и стила му. Очевидно симпатията към „екзотичното" дължи появата си на този биографичен детаил, но и на особената чувствителност, която Слонъм формира в себе си – вкусът към чудноватото, рядкото, странното. Именно животът на Хаваите и престоят в Никарагуа като студент на разменни начала, предопределят насоката на стила му – наивистичният привкус, лекият детински захлас пред необичайното, наелектризирана светлина и разгулна колоритната наситеност, парадоксалност на съчетанията от форми и цветове. по някакъв начин това е реплика на тропическите картини на Анри Русо и екзотизма при Гоген и Лотрек. Понякога дори прозират някакви пластични разработки и фигурални търсения, осъществени по-посока на тези на Анри Матис – особено в работите с гваш или акварел. Всъщност изобразително-художествения стил на Слонъм се движи някъде по ръба на абстрактния експресионизъм и наивизма, ето защо критиката го разполага в сферата на нео-експресионизма.



От трета страна в творческия облик на Хънт Слонъм се смесват и някои елементи от импулсивните и драстични фантазми на живописта на Фрида Кало, неоекспресионистичното напрежение на Франческо Клементе; не на последно място нещо от спецификата на Франсис Пикабиа. Работите му обаче тъкмо защото са екстровертни, експанзивни, маниерно активни и своеобразни са изработили свой ясно разпознаваем свят, който обаче не се поддава на езнозначно дефиниране.



Тъй като от 60-те насам поп арта, преобразува не само художествения апарат, но най-вече мисловния модедел за онова, което е изкуството и значението му за живота - творчеството си Хънт Слонъм се вписва тъкмо в тази протеева широта на плуралистични взаимодействия от стилове, влияния, цитати и оригиналност, които потвърждават едно от многобройните определения на това художествено движение: „Основната дейност на един художник на поп арта, смисълът на това, което прави се свежда не толкова до създаването на отделни творби, колкото до осмислянето на заобикалящото, приемането на логиката на средата като логика и на това, което самият той създава”.



екзотизъм на образа

Слонъм е влюбен в удивителното, но тематичният и образен обхват е доста пестелив дори лаконичен. Преобладава анималистичния момент безбройни образи и вариации на и от зайци, пеперуди, папагали, токани и други екзотични птици. Те буквално и „кръжат" в простраството, изпълват го с множествата си или увисват в тишината на фона. За разлика от анималистичните портрети на Дюрер – тук се търси не индивидуалността на животното, нито се прави негов портрет, нито се детайлизира естеството на плътта и оперението му, а напротив формите се обобщават и опростяват в артистични и импулсивни махове на четката.



Образите са създадени от уверените движения на ръката, която зазава артистизма като основа на художествения ефект – бързината е застинала в своята спонтанност и това предизвикна насладата от съзерцанието и удивлението от взаимодействието между линия и пространство.


Цветовете се сместват бравурно, почти случайно в тъканта – чрез широката пастьозна мазка. Живописният почерк често заиграва със своята умелост и създава ефекти от майсторски детайли или свободните движения на рисунъка. Особено впечатлява багрената тъкан, която е макимално интензивна, не рядко драстично светла. Цветът търси чистота и блясък, а във взаимодействията си играе чрез хармонични темперирания и внезапни остри контрасти. Фактурата е жива и енергична - платната са с приповдигната емоционална сугестивност – създават атмосфера на безгрижие, радост и фриволност, показват някаква неподозирана свежест.



Сюжетите са по-скоро семли, в тях се търси тъкмо простотата. Често повторяеми мотиви, намомнящи за щампа изграждат композициите като преднамерено декоративни. Пространствата често са лишени от дълбочина някак си плакатно и тапетно щамповани от една крещяща близост, която обаче е пределно витална и емоционално ведра. Това е една комуникативно общителна и открита живопис, която създава своя семантичен театър не толкова, чрез разкриване на подсъзнателни пластове или активизирането на сложни символни нива, колкото през директността на заговарянето на погледа и приказността на наратива, които не омръзва тъкмо защото зафиксира едно наглед леко състояние.



Въпреки това и двете изложби на Слонъм в София обиграват принципа на постмодерна инсталация: ритмично и дори механично натрапливо, повтарящи се образи -модули, застинали в преднамерено експлицитна шаблонна еднаквост, изискваща щампва абсолютност. Инсталационният момен идва от усещането за декорност, за вторичност спрямо езотиката на самата природа, за иронично отстояние и дори ирония към миметичния екстаз в цветовете и формите, които е изсушен от механизираната тавтологичност и индустриална повторителност на образа – все същия, все тук, все така.


Една двойствена игра спрямо плоскостното разбиране за творбата просто като изображение на безгрижно послание.

Както добре е откроено в една рецензия „у него има повече пърформанс, спектакъл, отколкото конкретни творби, при което всяка работа е своеобразна вноска в общото внушение на авторовата персоналност”.



фигурата на твореца

Да, Хънт – човекът с ярки крещящи облекла, очила с плътни костнирамки и ексцентричен начин на съществувание, подсигурен от собственото му свръхбогатство, подсказва повърхностният начин, по който творецът гарантира своята слава днес – използвайки рекламата. Да учудваш, да си нов и свеж е неизмено съществено.



Ако някога Геният и Творецът се противопъставят с висините на своя дух на тълпата – а така е за Гьоте и Шилер, за романтизма..., то днес се противопоставят с чудатостта и богатството си. Прочут като любител на големи пространства, Слонъм живее в огромно студио, състоящо се от 89 стаи, в центъра на Манхатън, Ню Йорк, за което плаща 300 хиляди долара годишен наем, в което всяка стая е обзаведена в различен стил и цвят. Той е създал и мащабен стенопис в края на 70-те за един от двата търговските центрове, сринати на 11 септември.



Тази нюйоркска арт звезда, отлично тематизира образа на скандала и скандалността, като естетически инструмент, който прави творбата достъпна до публиката, но и разбираема, защото е измерена не в неясната естетическа ценост, а в пазарната показност. По този начин се откроява ролята, маската на „ексцентрика” днес е не само като неделима от популярния мит за преуспелия автор – образ на Американската мечта, но и рухването на култа на Гения, за светка на култа към Здведата. Нашето време е време не на Гении, а на Звезди,. и ако, както сполучливо се шегуват още през античността в Елада можеш да срещнеш повече богове, отколкото хора, то сега можеш да срещнеш повече Зведи отколкото човеци.


  




Слонъм е чувствителен към модата и медиизираният начин на съществуване. Не малка част от неговото влияние и изкуство е свързано тъкмо с модата, интериорния дизаин и декора на жилищния спектакъл, подчертани от медийните мастодонти - списания като Brava Casa, House Beautiful и Elle Decor. Консуматорите на неговото изкуство същоне са случайни личности, а звезди поп-икони като Джей Ло и филмови знаменитости като Шарън Стоун или Брук Шийлдс, Джулиан Муур, Упи Голдбург, Кейт Хъдсън и др.




Когато в едно интервю го молят да опише един свой ден той заявява, че след като се събуди отива да нахрани своите над 20 пернати питомци, след това отива в ателието си, а следобед дава интервюта или участва л телевизионни предавания. Слонъм знае – което не е отразено на малкия екран или на тънката огромна плазма – не се случило и живееш докото те канят в ток шоу...



но какво прави изкуството днес


Художникът не просто се подчинява, но и сабутира непрекъснато това виртуалното медийното съществувание, защото Слонъм наместо да се впусне в електрони жанрове или пърформанси и хепънинги, скрито осъществява своя бунт като рисува с четка и бои, със собствените си ръце, създава близко до днешния човек изкуство, което иска да радва и утешава, да носи надежса и все пак да се съпротивлява на статуквото, на типизацията и изгубването на индивидуалността. Затова и така упорито работи в своите теми, със своите чудновати образи, изплували и от една неудържима страст по ярки стихийни и избухващи в светлина цветове, символи на богата емоционалност.