четвъртък, 31 март 2011 г.

Опашката на пауна




Изяществои красота
 на индонезийските традиционни танци



Паунът видях опашка да разперва

разбрах защо Бог мълчи,
 когато се усмихва...


Петър ПЛАМЕНОВ


Едно от чудните неща е умението на човека да мълчи и да превръща мълчанието си в музика. Танцът е особено мълчаливо изкуство, но движението преодолява немотата и я превръща в говор, в изящно пеене чрез всички фибри на тялото, които започват да трептят в ритъма на душата.  Танцът прелива материята в безкрайната свобода на духа, където човек може да бъде всичко, което пожелае – птица, пеперуда, ронещ се цветен прашец, повей на вятър. Тъкмо тази метаморфоза на тялото и човешкото е духовния мотив в традиционните индонезийски танци.


 Индонезийският танц бива традиционен и свещен. В него е увлечено цялото тяло, движат се не просто ръцете, краката, таза, бедрата, но и главата, раменете, танцуват пръстите, очите, изражението на лицето. Ставите са сякаш свободни пръстите на краката и ръцете се извиват гъвкаво на горе. Показалецът на ръката често противопоставен на другите пръсти се движи сам -  в символичен аспект, това е волята, задвижваща Аза, властта устременна единствено по посока на красотата.


В танца цялото тяло трепти, неспокойно и красиво, защото в този миг то не принадлежи само на този, който се движи, но преди всичко на онези, които го гледат и най-вече на божеството, което го вдъхновява. Танцува се винаги с леко приведено тяло, издаден назад таз и обтегната шия. От лицето никога не слиза една спокойна усмивка, която не показва никога зъбите, но има редица нюанси в зависимост от чувството.  Заради това не слизащо от лицата им изражение индонезийците са наречени усмихващата се нация. Усмихващите се утни са синекдоха на целия човек те не скриват, а разкриват, защото усмивката е порта, врата към душата, от нея се излива потока на спокойствието. Усмивката е душата на танца, който отразява красотата и радостта на битието.


Усмивката е ладия в спокойния океан на щастието. Ето защо и танците са предимно по-бавни, особено тези в изпълнение на жени. Те никога не скачат, не тичат, а се плъзгат, плуват в пространството със ситни и пъгави стъпчици. Движението е диликатно не се нуждае от големи прастранствени мащаби, плавно окръглено то вибрира в себе си, в логиката на  своя специфична вътрешна орбита, кръжи в радостта и не огъва агресивно пространството около себе си. Жените танцуват с удивителна грация и изящество на ръцете и краката. Пръстите ръцете се гънат и извиват подобно на течаща вода. Пуспанджали един от емблематичните танци, изобразяващ митологични представи той е танц на спускащите се водни капки от небето, които донасят със себе си и жените на земята. Докато купу-купу тарум представя играта на най-пъстрите и леки същества - пеперудите, увлечени в любовни игри, чиито крилца разпръскват цветен прашец.


Танцьорите носят на ръцете си пеперудени крилца и трептят с тях. Безграничността на щастието е изразено и в танците ринканг ринтак  и топенг чиребон. Любовното опиянение кара всяко движение да бъде музика, да зазвучава. Жените в радостно алено привличат мъжете облечени в сдържания кармин на достолепието. Мъжките танци понгава и пънчак силат са по-динамични. Първия изпъстрен с леки скокове и елемети от бойни изкуства, ръцете сякаш елегатно връзват и развръзват въже, а после движението рязко се отпуска в кулминацията си. Във втория се танцува с вишневочервени големи ветрила – вятърът е оръжие – вдъхновение в боя, краката рязко замятат във въздуха дълги жълти шалове. Погледът побеждава, той е носител на силата и увереността, още преди реалната битка погледът вече е откроил победител. Всяка борба най-напред се започва с увереността и силата на очите.


Индонезийците считат, че всичко трябва да бъде изящно деликатно и чисто в същността си – настроението, аромата, движението, цвета и звука. Дрехата подпомага движението да завърши логиката на своя рисунък. Тоновете са наситени и ярки – жълто, червено, синьо, зелено, лилаво и виолетово, всичко извезано с много злато и сребро. Дрехата също е движение, потрепва дори само при поглед, затова е изпъстрена с висулки, мъниста, треперушки, пискюли от конци и злато. Главите са увенчани с корони или шалове, чиито висулки непрестанно вибрират. Всичко блести и сияе. Музиктата е изградена също на принципа на трепета. Тя е тритонална, без полутоннове. Настроението се изразява само от чисти тонове, звукът трябва да остане непотъмнен, дори когато е приглушен като тези на множеството тръстикови флейти, между които и  приглушената сулинг и високата анкунг. Тонът се регулира от дължината и дебелината на бамбука.


Играта между духови и ударни инструменти – дървени и медни изгражда тембровата наситеност на звука. Основен меден ударен инструмент е гамелан, с богатство от разнобразни чисти вибриращи звуци в диапозон от по-пълътни и приглушени, капковидни до по-резки и пробивни. Звукът като цяло не е остър, а е стремеж към ясенота и светлина, каквито са и цветовете – чисти и ярки. Музиката се постига чрез напластяването на различни тонове и красотата произтича от контраста и съответствието. Ритъмът ту бавен, ту бърз винаги е близо до този на течащата и плискаща се вода. Инструментите са създадени така, че звуците, които пораждат да преповтарят шумовете на природата. Чрез звука и неговото пластично преобразуване във видимост чрез движението, човекът се слива с природата като се опитва да прибави към нейното звучащо битие и своя собствен глас. Оттук и щастието, което ражда усмивката, усмивката е музиката на лицето, движението на очите пък следва движението на слънцето и луната – изгрев-залез. Нищо в тялото не е само, всяка част от него има свое движение и отговаря на нукое природно явление, затова и  танцът се сътои от множество съчетани детайли, които се сливат в удивително единство.


Най-красивият танц обаче е този на пауна – мърак от о-в Сунда в него красотата и щастието от философия на живота се превръщат в зрима реалност. Три жени в одеяния от зелен, червен и виолетов атлаз, носещи корони-птици на главите си с грацизни движения рисуват разперването на опашката на пауна, разперване усмивка. Паунът за индонезийците не е птица на суетността и високомерието, а птица на възкресението и безконечния живот подобен на слънчевата светлина, която залязва, но никога не умира, а всяко утро се ражда на ново още по-прелестна от преди.


Паунът има сто очи, с които все гледа. Красотата му ослепява и поразява. В началото движението е бавно, паунът се подготвя, трепти, той показва красотата си само на онзи, които е готов да я види, но не само с плътските очи. Единствен паунът познава тайната на щастието - поглъща отровни растения и змии, а не погива, защото знае как да трансформира отровата в красота, тъгата в радост. Танцувайки човекът се уподобява на тази дивна птица, за да може да узнае загатката на щастливото битие, на трансформирането на горчивината от битието в непогиваща радост отвъд думите в движението самия трепет на щастието.

вторник, 15 март 2011 г.

Съдба на съблазанта или правила при играта на погледа

Андре Дюнуайе де Сегонзак "Жена съблича ризата си"


За картината на Андре Дюнуайе де Сегонзак
"Жена съблича ризата си"
 

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Красотата не замества въображението, а напротив тя е негово въплъщение, кара ни да мечтаем, да умножаваме световете и насладите. Красотата разкрива това, което е скрито и все пак съхранява тайната му. Истина, която сякаш най-добре знаят тъкмо художниците, създавайки видимост, която предизвиква копнение, която приканва нанейде. Еротичната рисунка лесно пленява и съблазнява погледа, но също така неотменимо го поставя пред загадката на един хоризонт – Къде живее страстта?! - в съзерцаваното или в очите, вън или вътре. В последна сметка за какво се копнее за далечината или дълбочината?!

Тогава не е ли погледът винаги една невъзможна игра?!

 

Етюдът на Андре Дюнуайе де Сегонзак, "Жена съблича ризата си", който за първи път се показва пред българска публика, умело играе невъзможната игра на погледа – реейки се между страст и копнеж,близост и непостижимост.

Андре Дюнуайе де Сегонзак (André Albert Marie Dunoyer de Segonzac 7. VІІ. 1884-17 . ІХ. 1974) е виден френски художник, график и илюстратор. Той е сред членовете на известната група художници, наречена „Златото” ( d'Or). Творческият му стил развива откритията и възможностите на кубизма и подчертава силните, мощно изразени геометрични аспекти в течението. Въпреки това някъде след 1920 г. живописната му естетика се променя и в маниера му се забелязват нови тенденции, отриват се по-лирични и натуралистични елементи.





Името му придобива популярност не толкова с маслените платна, чиито плътни и гъсто пастьозни мазки, създават интензивни пространства, наситени със сериозност и строга меланхолия, постигната от сумрачни и тежки цветове, напомнящи за колористичните решения на Курбе или Сезан, а по-скоро чрез своеобразието на особено ефирните и изразителни акварели, литографии и гравюри.

 


Тяхната прецизност, майсторство и фриволно безгрижие извоюват на Сегонзак трайно име в историята на модерното френско изкуство. Сред темите и сюжетите на почти безчетните акварели, рисунки, етюди и офорти се включват множество пейзажи, образи на хора, тела, фигури на танцьори, натюрморти и свободни формални търсения. Почекът в тях се отличава с виталност, бодра самоувереност, лекота и елегантност, личи техническата освободеност при овладяване на формите и артистична виртуозност при интерпретацята им.


Сегонзак бързо придобива името на майстор на рисунъка. През 1947 г., публикува оригинална серия от гравюри, илюстриращи дидактическата поема на римския поет Вергилий „Георгики”. В своята оценка изкуствоведката Ан Дистел, главен куратор на Musée d'Orsay казва: "Техническо съвършенство и благородството на тона, не накърняват великолепието на оригинала, а напротив всичко е пропито от неизчерпаем лиризъм, което прави тази работа шедьовър на Сегонзак. Изданието следва да бъде включено в списъка с най-красиво илюстрованите книги от 20-ти век. "


В етюда "Жена съблича ризата си ", погледът се любува на разсъбличащото се тяло, потънало в невиността на ежедневното действие и непринудеността на интимното състояние. Етюдът е сякаш реплика към традицията на рисунките на Дега, показващи женския тоалет. И като че ли е перифразиране на неговото умение да вижда красотата на обичайните човешки действия, да промени радикално сюжетите, отклонени от митологичната висота към дребните и невидими жестове на всекидневния живот, изтичащ някак незабележимо, но притежаващ затрогваща и дълбока прелест.

От друга страна Сегонзак се опълчва на воайорската хладина на Дега, на безпристрастна нежност и дискретна съблазън на наблюдаващото око, което просто надниква, открива, наслаждава се и оценява. Ето защо той обръща ситуацията – макар че действието е обичайно – събличане на риза, погледът на младата жена, едва доловимо, но някак чаровно, игриво и дори предизвикателно разпознава наблюдателя си и разобличава скритостта му, хладината на съзерцанието му. Така сцената получава силен еротичен привкус – това е сцена на съблазън и очакване, а не просто сутрешен тоалет, сцена на непресторена близост, на любовна голота и откриване на страстта.



Рисунъкът е самоуверен и лаконичен, извежда основните пропорции на тялото с ясно очертани линии, създаващи разпознаваеми логични контури, които се домогват до чисто сетивно усещане за очакване. Очертанията са нанесени с едно движение на ръката, повторено някъде за подчертаване на динамизма, докато детайлте - сенките и обемите, са осъществени от уверено щрихово репризиране – косите, гънките на дрехата, прикиритият в сянка поглед. Композицията е уравновесена – формите са хярмонично съгласувани - ръцете прегънати в лактите, докато повдигат ризата и голите, събрани бедра на краката сякаш се оглеждат огледално; на тях в горния ляв ъгъл противостои крилото на отворения прозорец. Дишащият сякаш летящ щрих в рисунката разкрива високото майсторство и значимостта на художествена стойност на етюда.


Център на изображението са голите гърди, но деликатния акцент на подчертания през падащата от гъстите коси сянка поглед сублимира ситуацията и настроението и задава друг визуален ритъм на възприемане – еротичният привкус от внезапното присъствие пред едно разсъбличащо се тяло е отклонено от неудобството към усещането за любовно желание и дори копнеж. Женското тяло е младо, съблазнително, свежо, косите се разсипват в тежки къдри по раменете, на китката виси масивна гривна, а облите дръзки гърди с настръхнали зърна сякаш изискват ласка. Крилото на прозореца е отворено. Леглото, което е едва очертано, но отчетливо доловимо, се превръща за пореден път и в лична история и в история на света, в история на началата...
На едно място Пол Верлен пише: „Баналността е разкош, който могат да си позволят само големите таланти”. Изкуството, чрез своята тайна, отнема тежестта от баналността, бидейки нов живот. По този начин баналността става невъзможна - и всеки път, при всеки поглед, всичко започва отначало, именно защото ние самите не можем да започнем живота си, съдбата си отначало. Затова и така страстно обичаме изкуството, музиката, книгите, картините...


* В статията са използвани репродукции на маслени платна, акварели и рисунки на Андре Дюнуайе де Сегонзак, негов автопортет и портретни фотографии;

петък, 11 март 2011 г.

Олекването на света

Калуди Калудов като Херцога на Мантуа


Риголето
на Софийска Национална Опера


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Нашето време страда от недостиг на дълбочина. Образите приучават духа да се плъзга по пъвърхността на съществуването, консумерческия уют притъпява вътрешните противоречия. След епохата на масовата култура, като глобално село светът олеква, олеква в леснината на все едно и същото, на блудкавата наслада на лесно прозримото, на грубата еднаквост. Изкуството обаче на инат продължава да е призвано да тревожи и да поставя въпросите за същността, въпреки шаблонизираната всеобща душа от ХХІ-ви век. Ето защо операта ни става все по-скъпа – тя е памет за изгубена сетивност, за забравеното богатство на емоционалната многоизмерност, разбуждане на закърнялата човечност.


У нас днес изкуството не се цени много, а на операта се глада като на ненужен каприз. Оставени на произвола, превърнати в нефункциониращи дружества, оперите ни се задъхват, парализирани от липсата на средства, човешки ресурс и идеи. Дори първият ни театър Софийската опера не може да си позволи вече половин сезон нова премиера. Затова все по-редките сполучливи репертоарни спектакли, притежават особена културна стойност. А факт е публиката е жадна за качествено изкуство и изпълни до предел салона за една от най-обичаните у нас Вердиеви творби „Риголето” (режисьор – Пламен Карталов; художник на декора - Любомир Йорданов, художник на костюмите - Елена Иванова). Все пак, за да не се рутинира съвсем нивото, ръководството в лицето на директора Пламен Карталов предприема оригинален ход – поканването на изявени диригенти и събирането на балансирани състави.


В лицето на италианския диригент Алесандро Санджорджи /1960/, изявявал се като музикален директор в театро „Сан Паоло”, Бразилия и на ателие „Богета” в Арецо, а понастоящем директор на Римската опера, тази толкова популярна музика придобива неочаквана интерпретация. В своите търсения, възпитанкът на Консерваторията „Джузепе Верди” в Милано, не се страхува да намери свои акценти и решения, да се отдалечи от класическата рецепция. Смело полага похвата на контраста като решаващ ключ за интерпретацията на партитурата, наложен както в звуковото модулиране на оркестъра, така и в темпоритмичното решение. Дълбоко промисленото динамично нюансиране, има своето драматургично и музикално основание – опозицията между безгрижната лекота и плътната драматична наситеност, мекотата на любовната унесеност и отчетливата гневна рязкост, пронизват акустичната текстура в не редки бързи и дори неочаквани поврати. Санджорджи търси и открива динамиката на бравурни и безгрижни танцувални темпа, които по-сетне са заменени от нагнетени с драматизъм паузи, остри акценти и мащабни взривове – както ефектно и особено релефно изгражда сцената с Бурята, която сякаш сумира в едно неговите търсения. Под палката му оркестърът придобива сила и енергичност и колористична плътност – тембрите са добре изведени, а щрайхът е ту мощна стихия, ту вдъхновен порив. Той е диригент, който слуша певците и се съобразява с тяхното присъствие и особености, което хомогенизира тъканта на спектакъла и е от съществено значение за успеха на вечерта.

Калуди Калудов катоХерцога на Мантуа

„Риголето” ще се запомни и заради завръщането на тенора Калуди Калудов на Софиска сцена и в двете вечери като Херцога на Мантуа, демонстрирайки неподозирано добра вокална форма. Гласът се лее с лекота, светъл, бодър, младежки, удивително подвижен и подкупващо сладък. Твърде отдавна не бяхме слушали подобна интерпетация на тази извънредно виртуозна и коварна партия, която изисква отлична концентрация, ясно чувство за мярка и сигурна техника. Калудов съумява да превъплъти тъкмо вокално безгрижния, леконравен херцог с ласкавата съблазнителност на един едновременно топъл и мек тембър, който обаче без усилие се домогва до сигурно овладени, чисти и продължителни височини, с умение без форсиране да се постигне блясък в най-добрите традиции на белкантото. И разбира се, увереното, дръзко изпълнение на знаменитата „La donna è mobile” предизвиква напълно заслужен многоминутен аплауз.

Калуди Калудов катоХерцога на Мантуа и Александър Крунев като Риголето

Като Риголето се представи баритонът Александър Крунев. В неговата интерпретация свадливия шут и нежния баща получават адекватно превълъщение. С особен драматизъм и красота той изгражда дуета от второ действие с Джилда „Sì, vendetta, tremenda vendetta“. Бих искал обаче да отлича една друга интерпретация през този сезон на същата партия – тази на Венцислав Анастасов, която успява да разгърне, в онази особена вокална пълнота драмата на излъгания, обиден и огорчен човек, който е колкото горд безумец, толкова и нежен и любящ баща. Именно известната липса на обем и риск при вокализирането правят Риголето на Крунев не изнедващо, докато гласът на Анастасов е винаги на ръба между най-тъмното отчаяние и мъст от една страна, а от друга на неизповедимата обич на родителя. Той търси тъкмо емоционалната границата между почти отприщена стихия, която е удържана само от предаността към дъщерята. Анастасов пресъздава прочутия монолог “Pari siamo” като екзистинциален ултиматум към самото битие, а на финала при осъзнаването на собственото му безумство гласът предава едно пълно метафизическо крушение, безсилен гняв пред надвиващата съдба. Плътност, която преди десетилетия вокално осъществяваше големият Стоян Попов.

Венцислав Анастасов като Риголето

Много интересна е Джилда на Диана Василева. Младото сопрано, чиито успешен дебют в Хофманови разкази и Лакме, подхранва очаквания за стабилно развитие. В тази класическа колоратурна партия Василева се чувства в свои води. Преимуществото на нейното музициране не е в силата на гласа, а в прецизността, деликатността и стилистическата акуратност. Средният регистър е много уверен, овладян и красив, а умението да се фразира създава динамически елегентни преходи. Тази Джилда е нежна, чистосърдечна, но и решителна; разочарована, но и достатъчно силна да обича и защитава с жертвата си светостта на своята любов. Гласът е напълно гъвкав, когато покрива серията каскади на високите тонове, но понякога те не са овладени достатъчно благородно, а пианисимите не са напълно безупречни, не са надарени с нужната мекота. От доста сезини липсваше подобно непринудено и емоционално тълкувание на образа, толкова лирична откровеност и деликатност каквато показва Василева в пленителната любовна ария от първо действие „Gualtier Malde... Caro nome” или в изповедтта от трето.

Сред солистичния състав не бива да се отмине Спарафучиле на Ангел Христов, чиито много мощен и тъмен бас напълно импонира на образа. Христов намира в тембъра си едно особено заплашително тремоло, което клокочи както в сцената с Риголето, така и в тази с Мадалена.

Изкуството не е нито лесна, нито благородна дейност, то изисква усилие и отговорност от тези, които го създават, както и от тези, които му се наслаждават. Изкуството е борба за смисъл, дори изобретяване на смисъл и човешки ценности, опълчване срещу всеобщото потъване в празнодумството на лесните готови схеми на съществуване, срещу инерцията на плоскостно мисления свят. Затова като че ли в музиката в това най-безплътно, най-мимолетно и крехко изкуство просветва смисълът, и дълбините на душата стават осезаеми, а не полирани зад ясни видимости. И винаги ни напомня, че той светът се спасява не през силата и властта, а чрез малкото и чрез крехкото.

Калуди Калудов катоХерцога на Мантуа и Александър Крунев като Риголето

  • За статията е използван илюстративен материал от личния архив на Калуди Калудов, Венцислав Анастасов и архива на Софийска Национална Опера, "Риголето", 19-20 февруари 2011;
  • Статията е публикувана във в-к Култура, бр. 9, 11 март 2011;

вторник, 8 март 2011 г.

Цената на неоценимото



Класация
на 10-те най-скъпи произведения
на изкуството в света


Петър ПЛАМЕНОВ

Въпреки че цената винаги е израз на отношение, на изразяване на човешки смисъл и оценка, когато става дума за неповторими произведения на изкуството цената има повече от пазарен и икономически смисъл. Все пак е важно да се има предвид, че за духовните съкровища на дадена епоха, нация или на човечеството като цяло цената не може да определи техния смисъл и реална стойност и се превръща в символ. Ето защо днес прекомерно високите цени на някои от произведенията на изкуството са всъщност символи на безценното, на неоценимото, на надвишаващото пазарнта логика.



Ако си мислите, че все още "Слънчогледите" или "Портрет на доктор Гаше" на великия холандец Ван Гог са най-скъпите картини в света, означава че се заблуждавате. Вярно е, че модата на импресионизма бавно отминава, но също така е вярно, че вече творби от ХХ-ти век разклащат десетилетната хегемония. Все пак подобни класации дразнят любопитството ни и предизвикват размисъл, защо човекът е толкова подвластен на измеримостта, на означаването, на първосигналната пластика на пазарната логика, дори когато се отнася за "духовни същности", които не поднадлежат на финасова квалификация. Зависи ли вкуса от "всеобщото одобрение" на платеното, а не от естествената всесподелимост на вкуса?!

Не изпитваме ли неудобство или срам да оценяваме по финасовата стойност вкуса или ценим заради нея?! Безумството и парите вървят ръка за ръка откакто финикийските знаци са създадени, но изкуството и вкуса въпреки това са алтернатива, опозиция на финасово оценения свят, който си позволи дори да определи сумата - няколко трилиона на спътника на Земята - Луната. Като че ли тези въпроси винаги ще съществуват и ще стимулират мисълта за стойността на неостойностимото, за културната ценност.

И така реномираното издание Bloomberg в анализа си на пазара с творби на изкуството заявява, че стойността на най-ценните предмети на изкуството в света, продадени на търг през 2010 г., е нараснала с повече от два пъти, след като положението в най-горния ценови сегмент се подобрява след всеобщата световна финансовата криза. Десетте най-ценни предмета на изкуството, продадени през 2010 г., струват 698.6 млн. долара, в сравнение с 326.1 млн. долара през 2009 г., показват изчисления на изданието.

Аукционните къщи Sotheby's и Christie's International са продали 1201 предмета на изкуството за по 1 млн. долара или повече, в това число 75 предмета, чиято цена е била между 10 млн. долара и 106.5 млн. долара.

Предлагаме ви любопитна класация на най-скъпите произведения на изкуството за пърото десетилетие на ХХІ-ви век.

1 МЯСТО
68 милиона паунда, Пикасо, „Гола жена, бюст и зелени листа“, Кристис, 4 май

Поне за 2011 това е най-скъпата картина на света. Портретът е част от една от най-скъпите художествени серии на Пабло Пикасо – рисуван е през 1932 и изобразява любовницата на художника Мария-Тереза. Само преди четири години друга картина от серията, Le Reve, беше продадена за изключителните 88 милиона паунда (139 милиона долара).


2 МЯСТО
65 милиона паунда, Джакомети, „Крачещият човек 1″, Сотбис, 3 февруари

Оценявана предварително на едва между 12 и 18 милиона паунда, скулптурата на Джакомети предизвика разгорещено наддаване, преди да бъде продадена за невероятните 65 милиона – на телефонен кандидат – по-късно идентифициран като бразилския милиардерЛили Сафора.

Джакомети, Крачещият човек 1


3 МЯСТО:
51,6 милиона, Китайска ваза, Руислип, 11 ноември

Открита в Северен Лондон, тази порцеланова ваза на три века от двореца на император Цян-Лонг се превърна в най-скъпата по рода си – нещо повече, с продажбата си през ноември вазата постави и рекорд за най-висока цена за китайско произведение на изкуството, давана на аукцион въобще.

Chinese vase Bainbridge Auctioneers, Ruislip, Nov 11

4 МЯСТО:
39 милиона, Анди Уорхол, „Мъжете в живота й“, Ню Йорк, 8 ноември

Един от най-изненадващите аукционни удари на годината – арт-експертите още спорят как е възможно тази картина (създадена в далечната1962 г.), която със сигурност не е сред най-прочутите произведения на знаменития американски художник, може да задмине по продажби емблематичните за бащата на попарта оригинали на супените консерви, предложени на друг търг през същата седмица.

Анди Уорхол, Мъжете в живота й, 1962, фотография черно-бяла;

5 МЯСТО:
29,7 милиона, Дж. М. У. Търнър, „Модерен Рим – Вечният град“, Сотбис, 7 юли

Идваща от колекцията на Ърл Розбърски, картината с абсолютна лекота постави нов ценови рекорд за творба на един от любимите английски класици, предвестник на импресионизма Търнър.

Дж. Търнър, Рим, вечният град


6 МЯСТО:
22 милиона, сър Лоурънс Алма-Тадема, „Търсенето на Моисей“, Сотбис, 4 ноември

Историята на „Търсенето на Моисей“ е повече от любопитна. Картината започва участията си по аукциони с много висока цена още след момента на нарисуването й през 1904 г., но бележи постепенен спад, докато се стига до най-ниските стойности през 60-те години, когато редица британски музеи се опитват да си я набавят едва за няколко хиляди лири. През ноември 2010 обаче платното надхвърли 10 пъти предполагаемата си стойност и бе продадена на анонимен купувач от Близкия изток за 22 милиона паунда.


Сър Лоурънс Алма -Тадема, Търсенето на Мойсей

7 МЯСТО:
2,4 милиона, Джон Робърт Коузънс, „Езерото Албано и замъка Гандолфо“, Сотбис, 14 юли

Самата картина всъщност не е нищо повече от обичаен канадски пейзаж. Странното в случая е тъкмо огромната цена от 2,4 милиона паунда, платена за платното – сума, която надвишава всички останали артикули, предлагани на търга.

Джон Робърт Козенс, Езеретово Албано и замъка Гандолфо

8 МЯСТО:
2,3 милиона, Франк Ауербах, „Лятно утро“, Сотбис, 28 юни

Цели 2,3 милиона паунда за картина на жив художник! Аурбах през 2011 навършва 80 години и в момента със сигурност се радва на небивалия бум в цените на платната си.

Франк Ауербах, Лятно утро

9 МЯСТО:
692 хиляди, В маниера на Рубенс, „Портрет на брадат мъж“, Бонъмс, 28 април

Преди търга творбата е категоризирана като картина от ХІХ век, нарисувана в маниера на Рубенс, и се е оценявала на около 1500 паунда. По време на аукциона обаче е купена от непознат ценител, който категорично вярва, че това е дело на истинския майстор и цената му е многократко по-висока. Въпреки това обаче все още авторството на бароковия художник не е доказано.

Аноним, В стила на Рубенс?, Портрет на брадат мъж

10 МЯСТО:
187,25 хиляди, картина на Джед Куин, Сотбис, 15 октомври

Впечатляваща инвестиция на Джей Джоплинг, купил картината на Куин през 2005 за едва 20 хиляди. Излагайки я на търга в Сотъбис през октомври, това стана едва третото платно на 47-годишния художник, предлагано в аукцион. Още по-интересен е купувачът – азиатецът, за когото от лондонската компания твърдят, че никога преди не е чувал за Куин.

 Джед Куин, Джоунстаун Рейдио

неделя, 6 март 2011 г.

Обещанията на хоризонта

„Следи от битие ІI"; 38/48, 1998, графика, смесена техника


За графичния цикъл "Следи от битие"
на Георги Трифонов


Петър ПЛАМЕНОВ

Извърви съдбата
Като лабиринт от коридори!
Проход издълбай в живота!
Не издъхвай! –
Просто въздъхни след изхода!

из“Лабиринт” на Георги Трифонов


В представяния графичен цикъл „Следи от битие”, Георги Трифонов полага в основата на изобразителното си намерение както усещането за някакво трескаво и настойчиво търсене на екзистенциални опори, за душевно пътуване-терзание, така и осезаемостта на намерената умиротвореност.

 „Следи от битие ІIе графика с опростена вертикална композиция, разделена на два относително равно съонвосими дяла, които създават илюзията за дълбок хоризонт, напомнящ за море и небе. Погледът е оставен да съзерцава едно необятно плаване, но същевременно прониква в същността, в глъбината на морето и небето. В дълбините на водите очите откриват образи-знаци – две риби на вярата, Потир, преобърната потънала лодка и изоставен меч. Небето не е пусто в него прозира лика на бдящия над сътвореното Творец.

Настроението е тайнствено и здрачно – като че ли току що се е оттегля страховитата житейска буря, чиито отдалечаващи се тъмни облаци разкриват ведрия мир на лазура – откровението на изстраданата мъдрост. Житейското пътешествие не е просто крушение, то е преди всичко откривателство – ценностно откривателство, среща с вечността на смисъла. А смисълът е проницаем истинно най-вече като съзерцание-равносметка, като обобщение на цялостния, пропътуван измежду въторзи и неволи житейски хоризонт.

Все пак хоризонтите винаги приканват към мечтание, винаги откриват попътния вятър на новата надежда...

    в и з и т к а 

Георги Трифонов е изявен български художник, поет и сценарист. Роден на 18 декември 1947 г. в с. Карлуково, Ловешка област. Завършва Националната художествена академия София. Работи в областта на живописта, декоративно-монументалните изкуства, рисунката, графиката и илюстрацията. От 1973 г. участва в ОХИ в София и страната; в международни и представителни експозиции на българското изобразително изкуство във Франция, Германия, САЩ, Полша, Венецуела, Русия, Швейцария. Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, обществени и частни колекции в България и чужбина (САЩ, Германия, Франция, Русия, Армения, Англия, Исландия, Австрия). По негово предложение през 1993 г. се учредява фонд "Поддържане на изкуството" към СБХ, чийто председател е и до днес. Автор на седем стихосбирки, сред които "Огледало и автопортрет" и на сценария "Пролом за безумци" и др.

Носител на международни и български награди, сред които:

*Голямата награда на СБХ "Илия Бешков" за рисунка (1985);
*Награда на Асоциацията на френските художници (1996);
*Наградата на Дружество "Гражданин" за култура и изкуство за 2000 г.





четвъртък, 3 март 2011 г.

Горчивите шеги на съдбата


Jean Baptiste Simeon Chardin, A Room of Game of Billiard at Paris, c. 1725

 

Историята на известната среща

между

Винченцо Белини и Хайнрих Хайне

в Париж



Петър ПЛАМЕНОВ

Изкуствата си съперничат също както и взаимно се обогатяват и в това е тяхната трагедия – непрекъснато пътищата им да се пресрещат, да се свързват едно с друго, но и също така винаги да съществуват в противоборство. Човешкото често пъти се крие в дреболиите на ежедневното, тъй както гениелното се омесва от същата материя както и епигонското, но едно е винаги вярно творбата притежава характера на твореца си, но го изразява в мярата на съдба.


Една любопита история разказва за поет и композитор, чиято странна среща и приятелство изразяват парадоксалната природа на творците. Големият немски романтичен поет Хайнрих Хайне обичал музиката на Винченцо Белини.  Но когато най-сетне се запознал с прочутия италиански композитор в Париж Белини се оказал творде резервиран и подозрителен. Понеже бил много суеверен авторът на „Норма” никак не се харесал поета, който според него притежавал   “лоши очи” и споделил пред приятели, че се страхува от погледа му.  Разбира се, Хайне посрещнал бързо разпространилата се мълва с присъщата си иронична лекота и не рядко си правел шеги с емоционалния музикант. Въпреки това се срещали и разговаряли в модните обществени салони.

Веднъж двамата решили да премерят сили на билярд, защото се ползвали с добра слава като майстори на щеките и ударите по зелено сукно. Въпреки това Хайне играел с лекота и печелил точка след точка, а пребледнелият Белини дълго обмислял всеки свой удар, но въпреки това все изоставал. На нервния поет, страдал цял живот от мигрена, започнало да му досажда това протакане на играта и възкликнал:

- Щом играем, да играем, както трябва, а не само да си губим времето. Вие трябва да цените времето особено много. Нали знаете, че гениалните композитори умират в младите си години!
При тази забележка ръката на Белини затреперила и изпуснала билярдната пръчка. С разтревожен глас композиторът се обърнал на висок тон към присъстващите:
- Ето, виждате ли? Така е винаги: използва всеки повод да си прави жестоки шеги с мене! А много добре знае, че не мога да понасям такива неща.
Хайне приел избухването на Белини с усмивка:
- Не разбирам защо се палите толкова. Това, което казах, се отнася до гениалните композитори..., а аз откъде да знам дали вие сте гениален или не?

Само след няколко седмици Белини умира едва на 33 години, недалеч от Париж, от остро чревно възпаление, а тленните му останки почиват и до днес в прословутото парижко гробище Пер Лашез.

Шегите понякога са слепи улици, изричане на съдбата в безумието на веселието, който се шегува често не съзнава, че достига до провидението на една непосилна за нас истина...

Louis Leopold Boilly, A Game of Billiards 1807



вторник, 1 март 2011 г.

Щастлива волност

"Следи от битие I" 38/48, 1998, графика, смесена техника


За картината на Георги Трифонов
"Следи от битие I"


Петър ПЛАМЕНОВ

Следи от битие І” е особена творба – веднъж, защото закодира в себе си дълбоки христиански мотиви и втори път, защото оригинално ги претълкува като своеобразна лична актуалност, като емоционално прозрение за строежа на съществуването. Графиката образно представя възшествието на духовните ценности Вярата, Надеждата и тяхното обобщение Любовта чрез техните ясни символи – лодка, риба и Отца. Стилът на Георги Трифонов се отличава с изящество и лирически финес.

Щрихът е смел до известна степен задъхан и нервен в детайлите, но неговата цел е да постигне умиротворение в цялостната обобщеност на творбата и нейното пространство. Композицията е пределно семпла – вертикално натрупване, но дълбоко символно натоварена – тя напоня за духовната анагогия, за изпитанието на лествицата, което доказва личностната завършеност на човека.

Пестеливостта на похватите и лините засилва въздействието на детайла и неговата интимна комуникативност. Цялата твораба е пронизана от един алегорически импулс, колкото и да са конкретни образите, който им позволява да плуват из пространството, да се реят в нестроението на една благодатна щастлива волност.



в и з и т к а


Георги Трифонов е изявен български художник, поет и сценарист. Роден на 18 декември 1947 г. в с. Карлуково, Ловешка област. Завършва Националната художествена академия София. Работи в областта на живописта, декоративно-монументалните изкуства, рисунката, графиката и илюстрацията. От 1973 г. участва в ОХИ в София и страната; в международни и представителни експозиции на българското изобразително изкуство във Франция, Германия, САЩ, Полша, Венецуела, Русия, Швейцария. Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, обществени и частни колекции в България и чужбина (САЩ, Германия, Франция, Русия, Армения, Англия, Исландия, Австрия). По негово предложение през 1993 г. се учредява фонд "Поддържане на изкуството" към СБХ, чийто председател е и до днес.

Автор на седем стихосбирки, сред които "Огледало и автопортрет" и на сценария "Пролом за безумци" и др.

Носител на международни и български награди, сред които:
*Голямата награда на СБХ "Илия Бешков" за рисунка (1985);
*Награда на Асоциацията на френските художници (1996);
*Наградата на Дружество "Гражданин" за култура и изкуство за 2000 г.

"Следи от битие II" 38/48, 1998, графика, смесена техника