сряда, 29 януари 2014 г.

Sound онанизъм

 
 
За мултимедииния пърформанс Sound Machine
на група Drift от Цюрих
 

 

Петър ПЛАМЕНОВ

 


В Червената къща гостува група Drift от Цюрих със своя мултимедиен пърформанс Sound Machine, съчетаващ танц, театър и музика. Триото Беатрис Жакар, Масимо Бертинели и Франсоа Жандр се впуска в изследване, посредством специфична звукова апаратура, на гласовете, за които нямаме слух за шепота на вещите и плодовете. Зад всекидневното, изглеждащо мъртво и мълчаливо, се крият гласове. Тишината е измамна всичко наоколо ни заговаря, но ние не го чуваме, защото съществуваме в акустичен егоизъм.


 
Надскачането на границите на сетивната предопределеност е част от драматургичния инструментариум на вълшебните приказки и митовете, ядката за невероятното, но и на модерната вяра в техническото. Според нея макар и ограничен от природата, посредством интелекта си, излъчен в машината и механизма, ние не просто разширяваме границите на собственото си познание за света, но разширяваме границата на аз-а и съществуванието си бидейки там където иначе не бихме могли да пристъпим. Оттук и темата на пърформанса с какъв звук узрява до червено домата, какъв е гласът на индийското орехче и как дадаистки разказва лимона. Тази страст към познание и любопитство, към историята на баналното, което изведнъж преоткриваме, когато го погледнем с нови очи и от нов ъгъл е в основата на интереса към този обиколил повече от 25 страни спектакъл.




Да, но обещанието не бе спазено баналното си остана банално, тамянът продължи да говори повече през уханието си, отколкото през предложения компютърно “стилизиран” звук. Цветът на домата бе по-красноречив от монотонното пискане на преносимото “пи-си”. Идеята за надзъртане в неочаквания микрокосмос отвъд нас на Бертинели и Жндр, реализирана в режисурата, сценографията и осветлението на Петер Шелинг, не само не спасяват обикновения свят от неговата убогост, но го правят дори още по-досаден. Катадневното изглежда разглобено, унищожено и обезсмислено, дори от неговата тъй елементарна на пръв поглед роля, да придружава, да обгръща и поддържа битието, да е свидетел на съ-битията на времето, който протичат в азовостта като център. Екс-центриката на идеята за съпътстващият ни свят като самостоен и самообмислен е примамлива от художествено-философски аспект за нашето самозатворено обречено на солипсизъм и екзистенциална самота его, но показаното излизане е несполучливо, защото самото то е банализирано и скучно, защото не преобразява повседневното, а го оставя да тъне в собствената му изхабеност и позната обичайност. То все остава на място си и не потича като разказ.



Глупавата баналност е уморителна, предвидимото въображение осъдително, когато то претендира да разшири екзистенциалното поле. Сцената прилича на лаборатория, цялата опасана от кабели, които се увиват и пълзят като едемската змия и призовават към грях, чрез звукови блудства и обещание за по-голямо удоволствие чрез познание. Но доматът излъчен на екран в дъното на сцената, положен в буркан, звуково стилизиран, пищящ при пасирането си с миксер си остава същото енигматично битие и ако перифразирам и домата си остава напълно непознаваем като домат, защото ние никога не можем да го познаем като такъв, а само като битие-насочено-накъм-нас в сетивата ни – спонтанен сенсуализъм. Тримата актанти са всъщност издевателстващи над реалността и изкуството учени, облекли скуката си в сериозните и делови скучно зелени лабораторни престилки. Тихата им лудост, разведряваща собствената им житейска досада има своята жертва - изкуството и жадуващият нековенционално арт преживяване зрител, който се превръща във неволен воайор, принуден да стане свидетел на безинтересни звукови и телесни блудства, на групова акустична онанация и соло полюции. Сядания, ставания от кабинетно оформени столове и баварски маси, отрупани с буркани и уредчета, жици; хореографията на Жакар, която е не повече от полюляване, подскок, завъртане, и всеобщото пеене, говорене, гъгнене миксирани електронно – ето езика на този самовлюбен и себевгледан свят, който буди единствено съчувствие, заради напъна.


Т
ази битовизирана пародия на ежедневната скука, обаче не съумява да се изтръгне от опита, от шаблона и ни завръща единствено към болката от напразния поток на ежедневието, където смехът е горчив, защото нищо не разтоварва и не променя. Неприличното не бива да отсъства от експерименталното изкуство – и тук е така. Могат да се чуят не само бръмбарите в главата на припадналата лабораторна работничка, но и нейните чувствени слабини. Звукът и изпълняваните дигитално обработени песни са нещо между френски шансон в развален грамофон и експресивните композиции на Курт Вайл, пети обаче от подпийнали на дадаистки език смесващ френски, немски и английски. Една електронна ръкавица при движението си произвежда звуци, звукоподобната кинема завършва с неочаквани шумове. Тук лесно се наблюдава “нечовешкото”, възникнало от човешкия опит да се надскочи демиургично определения лимит. Тялото е част от целия цикличен автоматизъм на органичната космическа машина, то се мултиплицира като машина, то е асексуално, изцедено от собствената си жизненост, защото е принизено до материя, която може да бъде наблюдавана, но не и спиритуализирана.



Това е свят, в който вече нищо не е интимно, няма я тайната вътрешна стаичка на душата за молитва, тук всичко е достижимо чрез техниката. Тя оправдава грубостта на експеримента, който наднича навсякъде и убива заради себе си и собственият си смислов дефицит - смъртта на домата в миксера. Но неговото централно място на екрана е бързо заменено от нов герой – люти чушки - фронтмен за новата операция, празнотата е нетърпима. Готвенето е звучене, но това са звуци на изтезание, шепота на запаления тамян е съскане, агония без свещеното.
 
 
 
Пародията, изобличавайки се превръща в самоизобличение на пошлостта и суетата в подобни арт актове на технически виртуозно безсмислие, ограничени от недостиг на въображение, което просто не може да продуцира свят вън от предвидимото и предположимото. Сюрреалистичните и дадаистки етикети, цитатите за неразбираемия заумен говор на придружаващото ни, съчетани с подходящата доза постмодерен и второкачествен опит за иронично пречупване и хумор са от естеството на зрително-звуковия пастиш – например камерата насочена в листата на стайното цвете изведнъж открива нови голи Адам и Ева, които спят след любене, но при погледа на Камерата, не на Бога, защото май ние сме в тази позиция на гледащи, знаещи и отсъждащи съдбата, те се посвеняват и крият “срамотиите си” зад листата...



След подобни художествени хибриди не може да не възникне въпросът за смисъла на експеримента. Той винаги е бил начин за обновление, търсене на оригинален път, но в случая е образ на духовната безпътица, на прекомерното хоризонтално живеене на съвременния творец, на неспособността да се живее-мисли нетехнически, нематериално. Разобличава истината, че техниката от продължение на човешката сетивност се е превърнала в бреме и ограничение за въображението, че изкуството е станало прекалено достъпно в техническата осигуреност. Прави очевидна недостатъчността на камера, проектор, компютър и реквизит - способи за мултимедийни зрелища, за духовното случване на изкуството. В подобни експерименти то губи от себе си и се свежда до забавление, разтуха за преситени, богати на инструменти, но безидейни хора, които превръщат лудическото в налудност.




 * Статията е публикувана във в-к КУРТУРА, Брой 27 (2422), 14 юли 2006