понеделник, 2 ноември 2015 г.

Борба с вятърни мелници



 
Мюзикълът „Човекът от Ла Манча”
на Мич Лей и Джо Дариън
по либрето на Дейл Васерман
с премиера в София




Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Образът на Дон Кихот е културен мит, част от духовната самоидентификация на модерните врамена. Затова и вдъхновява своите „нелегални”, направени още приживе на Сарвантес, продължения в литературата, безчет скулптори, платна и рисунки, и поне пет опери, последната от 2010, дузина балети, и не по-малко симфонични поеми, песенни цикли и бродуейския мюзикъл от 1964 „Човекът от Ла Манча” на Мич Лей и Джо Дариън с либрето по нашумялата телевизионна пиеса „Аз, Дон Кихот” на Дейл Васерман от 1959. Последната сценична версия у нас бе показана в Зала 1 на НДК, осъществена от Пловдивска опера.


Този мюзикъл има особено щастлива съдба в България, обикнат заради запомнящите си мелодии, оптимистично настроение и възможността за смели актьорски превъплъщения. Още от първата телевизионна постановка на Гриша Островски през 1968 с Коста Цонев – Дон Кихот, Никола Анастасов - Санчо Панса и Алдонза – Жоржета Чакърова , та до знаменитата сценична версия на Леон Даниел в Музикален театър от 1973 с Минко Босев - Дон Кихот, Видин Даскалов - Санчо Панса и Зорка Димитрова - Алдонза, творбата винаги предизвиква шумен отглас. И този път е така, но не заради художествени достижения и оригиналност, а напротив именно поради тяхното отсъствие и смущаващите сценични тенденции, които постановъчното решение на двамата режисьори Борис Панкин и Евгени Георгиев отразява.



НДК би следвало да бъде витрина на най-доброто от българската култура, но се оказва, че в Двореца на духа може да бъде допуснат всеки, които е способен да си плати наема и селекцията се прави единствено по принципа на касата и касовостта, но не е на класата. Опера Пловдив вече повече от 15 години тъне в съществени проблеми, лишена е от собствена сцена, а в трупата няма хомогенност и разпознаваеми лица. Послените опити на новия дириектор на операта, доказалата се като оперен режисьор, Нина Найденова дават знак за надежда. Мюзикълите са жестове към по-широка и младежка публика и това не е осъдително, особено когато се избират качествени заглавия. Но нивото на идейното мислене за мюзикъла у нас си остава доста примитивно и сценичните явления страдат от едни и същи недостатъли, независимо къде се осъществяват - евтини зрелища, набързо скалъпени, при отсътвие на художествена взискателност и стилова адекватност - „Човекът от Ла Манча” не направи щастливото изкючение.



Първото, което се набива на очи е вулгаризрания сценичен език – множеството просторечия, безсмислени буквализации на младежки сленг и ежедневна реч, чиято грубоватост досаждат с натурализма си, елементаризират словесните атаки на диалозите и създават неприятна атмосфера. Прякото словесно отражение сякаш обобщава цялостния стилистичен подход в постановката. Панкин твърди, че това е първи превод от английски на „лицензираната версия”, но всъщност не е така, тъй като диалозите в предишните постановки са преведени от небезивестния анлицист Григор Павлов, а песенните номера от Леда Милева и Николай Парушев и в настоящата постановка са запазени непокътнати. „Новите елементи” не привнасят нито нюанси, нито неочаквани идеи, а доказват единствено отсъствието на стилистично чувство и усет за сценичена реч, както и непознаване на разликата в дискурсивния етос на английски и български.



Същата неведома по произход арогантост и натурализъм властват и в режисьорските инвенции – актьорите се блъскат, ритат, ръгат, пюят и т.н., и ако това е направено с ирония, лекота и пластическо майсторство би било забавно, но тук нито е иронизирано, нито пък метафоризирано. Отдавна е станало ясно, че всяка стилизация е всъщност някаква форма на интерпретация и изява на коментар. Алдонза непрекъснато прави едни и същи груби жестове, Губернаторът е ревящо пияно магаре, затворниците до един са хулигани, ахмаци и айляци със самочувствие, наглост и безсърдечност – няма никакъв втори пласт, личностни отенъци, многостранност, оразличаване или оличностяване. Сцинчното простанство, дело на Иван Токаджиев, Петър Митев, е решено на три нива оформени като платформа и стълби, като фон-дълбочина се проицира мултимедия life show broadcast с лошо качество на сценичното действие – дублаж, в който няма никакъв сценичен смисъл или визуална акцентност. Костюмографията е парцалива, сива и грозна, без подчетаване на характера и историята на образа. Мизансцените са елементарни и пъвосигнални, а в масовите сцени няма градиране и конфликт. Множеството – затворници, проидохи, леки жени и разбойници – само седи и гледа, не съучаства и не реагира на случващото се. Сцените, особено във второ действие, се провлачват и им липсва драматургично темпо.



За жалост пластиката и хореографията на Боряна Сечанова, с част от солистите на балет „Арабеск”, не помага много. Оригинално е изградена битката с вятърните мелници, когато няколко групи от по трима души, един зад друг разперват ръце и с въртеливо движение и привеждане напред създават ефектна кинетична метафора, но освен този момент, натам танцьорите, обути с кубинки, имат само един масов танц от няколко скока и превъртания, въпреки множеството танцувални испанизми в мелодиите - сарсуели и фламенко. Солистите изобщо нямат лични кинетични характеристики и не танцуват. Ако във високия си аспект образът на Дон Кихот е метафора за борещата се за свобода личност, реализираща себе си чрез величието на духа, за силата на поетическото въображение, а в популярния културен мит за вечната страст към приключения и необходимостта от дама на сърцето и за мъдростта на чудачеството, то за съжаление в интерпретация на Панкин и Господинов културният мит Дон Кихот е повод само за плакатни декларации за силата на мечтите, но сценичната реалност не доказва тяхната спасителна и преобразяваща мощ.




Представената верисия не е в оригиналната оркестрация на Мич Лий за духови инструменти и две групи характерни перкусии, а в българската на Костантин Драгнев[1] за оперно-симфоничен оркестър с лидиращ щрайх. Диригентът Константин Добройков се стреми към ярък звук с откроена мелодична линия. Добре разбира настойчиво динамичия, пламенен, песенно-танцувален момент в характера на партитурата и го откроява адекватно. Музикално и образно най-добре се справя Орлин Горанов като Сервантес/Дон Кихот със свойствената му аристократичност и щедра артистичност, уплътнява образа на полуделия, но достолепен рицар на въображението. Певчески е много убудителен и въздействащ - гласът му е топъл, богат и нюансиран. Горанов го води с лекота и изгражда внушителни кулминации, последвани от по-изповедни, интимни интонации, наситени с много носталгия и мекота. Въпреки известните интонационни проблеми, добре се справя и Мариан Бачев като Санчо Панса. Той разчита на оцветеното, характерно гласово звукоизвличане, а актьорската му освободеност и очевиден комичен нюх, компенсират вокалните трудности.



Напипва не само бонвиванския уклон в героя си, но и неговата одухотвореност, жажда за знание и приключенстване. Разочарование е Алонза/Дулсинея на Елена Атанасова, иградена схематично като груба перачка, вулгарна жена, понасяща още по-непристойни апетити. Атанасова не смогва да покаже мечтателния и деликатен поврат на героинята си, а в певческо отношение допуска множество компромиси. Образт на Губернатора на Кръстю Кръстев, главатар на изпечени джепчии и измамен кръчмар, страда от същата едностранчивост, неумел натурализъм и вокална немарливост.




Един от лайтмотивите в „Човекът от Ла манча” е прославата на поетическата истина, която вижда човека и света не само такива каквоито са, но и такива каквито трабва да бъдат – достолепни, достойни в безграността на духа, красиви със свободата на същността си. За съжаление показаната сценична реалност с безпардонността на своята художествена произволност, за пореден път показва, че в ностоящата си реалност, българското не само е изгубило ценостите си, но дори не смогва да си ги представи, не дръзва да мечтае за истински творчески смисъл, достойнство или свободата.


* * * * *
[1] Изказвам искрената си благодарност на Проф. д-р Румяна Каракостова, Ръководител на Сектор „Музика”- БАН, която допринесе много за детайилността и акуратността на информацията за сценичното битие на мюзикъла „Човекът от Ла Манча” у нас, при написването на материала. 

__________________

* * *
Текстът е публикуван във в-к КУЛТУРА  "Поредната посредственост" - Брой 37 (2829), 30 октомври 2015;