понеделник, 30 януари 2012 г.

Между изгрева и залеза



Български хайку поети
отличени в Световна класация
на най-добрите хайку творци



Петър ПЛАМЕНОВ


Независимо на какъв език се твори хайку поезията е жанр на живия дъх, на задъханото прозрение на мига, на осъзнатото сега. Именно затова и творци от четирите краища на света всяка година се срещат на различни места, за да обменят вдъхновение, опит и да споделят общата си страст към лаконичното изкуство на хайку поезията. Този древен японски жанр отдавна се е превърнал в поле на всеобщи художествени търсения. Хайку поезията сякаш приучава светивата да преоткриват света, да забелязва в обикновеното изключителното, да дочува съзвучието, което пронизва мирозданието и свързва в едно неимоверно малкото с неизмеримо голямото.

Откровението на истината доловена ей тъй, между случайното, споделено с искрената наивност на детското опознаване на законите на съществуването и мъдростта на състраданието са в основата на философията на хайку майсторството. Именно свежестта на споделеното, искреността и непосредствеността на преживяването се превръщат в специфики на хайку стиха, онази искреност, която Сергей Рахманинов определя като „Най-голямото качество на всяко изкуство е неговата искреност.“

Юбилейно издание на сръбския вестник "Хайку Новине" e посветен на хайку поезията и големите международни хайку срещи между 2009-2011, с главен редактор видния хайку поет Драган Ристич. В това юбилейно издание са публикувани и най-добрите хайку твоби за годината, според Международния хайку конкурс „Хайку по света” 2011 към Световната хайку асоциация, под председателството на Джим Кейшън и Димитър Анакиев /Литва/. В него са участвали поети от САЩ, Франция, Германия, Русия, Италия, Хърватия, Албания, Литва, Украина и България.



В селекцията на отличените като най-успешни хайку творби четем имената на Дмитрий Кудря, Александър Белийх, Наталия Седенкова, Александър Кудряшов, Наталия Леви – Русия; Джурджа Вукелич-Роджич, Ядран Залокар, Борис Назански – Хърватия; Омила - Цвета Джагарова, Александра Ивойлова, Петър Пламенов, Петър Чухов – България; Инго Цезаре, Сижи Леуандовски, Бети Фичтл, Клаудия Брефелд, Матиас Мала – Германия; Дитмар Тучнер – Австрия; Жан Антонини, Жорж Фрайденкрафт – Франция; Роберт Уилсън, Бил Уолак, Йозеф Спенс, Кати Кембърлин – САЩ; Артурас Шилакас, Алис Билбиериус, Витаутас Думчиус – Литва, Клирим Мука Италия-Албания; Мариус Челару – Румъния и Сергей Курбатов - Украина.

Отличените автори са представени със своите едно или две хайку произведения на свободна тема, които спазват основните принципи на хайку майсторството, но носят в себе си и характерния национален темперамент и представят своеобразието на различните хайку школи по света. Юбилейно издание на Хайку Новине публикува творбите в оригинал и в превод на сръбски.



Ето и няколко от отличените хайку стихове и автори:

сведени погледи
трамваят
трепери с тайни

пълнолуние
върху детския перчем
рибена люспа

 Омила - Цвета Джагарова

*
стоя пред своето
магично огледало
навсякъде безкрайност

Александра Ивойлова

*
пиша
за този свят
а получава се друг

зло куче
умилква се
на всеки

щурци в гората
от тях ли
зрачът трепти

Петър Пламенов


*
мъглива утрин
никой не вижда
падащото листо


задушница -
отварям черния чадър
на баща ми

Петър Чухов

*
кристален въздух
почти зънти
студеното небе

Дмитрий Кудря - Русия

*
зимна нощ
даже старата луна
скрила се е на топло

Александър Кудряшов - Русия

*
цвете пред огледалото
цвете в огледалото
някоя друга есен

Жан Антонини - Франция

*
пълно е небето
няма място за снега
и на перваза

Сергей Курбатов - Украина

*
нейните гърди
се удивляват
на големината на дланите ми

протяга се градушка
от един тътен на светкавица
до друг

Бил Уолък - САЩ

*
 долавям
дъх на цветове
нищо повече

Робърт Д. Уилсън - САЩ



Превод на стиховете: Петър ПЛАМЕНОВ


петък, 27 януари 2012 г.

Бутафория на смисъла

Ива Николова като Инес в "Зоро" Дж. Камерън


за премиерата на мюзикъла „Зоро
 по музика на Gipsy Kings,
 адаптирана от Джон Камерън


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Изуството използва апарата на своята бутафория, правдиво наподобявайки, придавайки действителност на нереални неща и предмети, то се стреми да постигне откровение за истината на човешкото битие, за законите на взаимодействието човек-мироздание. Лъже откровено, за да намери достоверното, употребява фалшивото, за да оголи същността и постигне смисъла като очевидност. Последната премиера на Държавен музикален и балетен център (Музикален театър „Стефан Македонски”) мюзикъла „Зоро” по музика на Gipsy Kings, адаптирана от Джон Камерън, напротив използва реалността на телата и гласовете само, за да засили безсмислието на сценичната бутафория и за пореден път да напомни колко напразно е осъществяването на изкуство у нас. Изкуство, което не ползва никого - нито артисти, нито публика, но може би обслужва добре нечии джобове.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Кризата в Музикалния театър не е нито от днес нито от вчера, тя продължава вече близо 15-тина години и се задълбочава от сезон на сезон - веднъж заради пълната неспособност на ръководствата да създадат разпознаваем творчески почек на трупата, да зададат адекватен репертоарен план и да изградят цялостен културен облик на тази иначе уникална институция. Малко са Европейските градове, които могат да се гордеят със специализиран оперетен театър, още по-малко с толкова дълголетна традиция и художествени постижения, които носи аурата на Оперетата. Дали ретроградността, некомпетентостта или безидейността са основните виновници е трудно да се каже, но при всички положения от далечното дирексторсване на Пламен Карталов в началата на 90-те с красивите постанвки на „Хубавета Елена”, „Цигулар на покрива” и особено на „Прилепът”, в който блесна звездата на Цветелина Василева и с заразително артистичния Арон Аронов, в Оперетата не се случва нищо кой знае колко значимо. След многолетното твърде лакътушещо в художествено отношение управление на Светлозар Донев, настъпиха още по-неприятни дрязги и неуспешни трансформации. Временият директор Марио Николов беше отстранен, за да се отвори път на прогресивния, сега експерт в Министертвото на Културата, режисьор на несполучливи мюзикъли на театрани сцени Борис Панкин, който напълно резонно трупата не прие. След множество скандали и обединяването с балет „Арабеск” в една инстинуция, днес вече почти две години театърът е оглавяван от Тодор Димитров, изявявал се като хорист в хор "Мадригал", със заместник, една от звездите на трупата, Мариана Арсенова.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Две години не е нито много, нито малко време за значими трансформации, но дава повод за разсъждение върху насоките и търсенията на ръководството и художествените перспективи. Дали обаче нещо се е променило?! Ясно ни е, че с пари може всичко, но майсторлъкът, голямото екзистенциално предизвикателство, не само на артистите, но и на българите въобще, е не само да се оцелява, но да се твори истинско изкуство да се живее в духовна свобода, въпреки очевидността на безхаберието, конюктурата и вечната криза. Трудно е да призная, че след всяко посещение в Оперета единственото което изпитвам, вече години наред, е съжаление – за труда на артистите, за музиката, за публиката, копееща за съкровено емоционално преживяване, за изгубеното време и омерзено изкуство и не на последно място към жалкото упорство на посредствеността да блести и да се покрива с труфила.

Ива Николова, Христо Сарафов и Лъчезар Лъчезаров

Защо ни е толкова трудно да назоваваме нещата с истинските им имена и да признеем не само житейското си, но и духовно поражение. Наистина изглежда е необходима Хераклова сила, за да се назоват-разобличат и изчистят Авгиевите обори. Постановката на „Зоро” нито спасява трупата от многогодишната кичозна летаргия, нито променя стереотипа – отново се гласува доверие на неможещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва все едно и също кадърните отстъпват пред кряскащата демонстративност на незнаещите. Панкин охули трупата, че е застаряваща (и тове не е далеч от истината), че трябва да поставя повече мюзикъли и дай сега да правим мюзикъл след мюзикъл и да каним кой ли не да попее на сцената само защото е млад и красив, макар още да не се научил добре да пее, танцува и да се превъплъщава. А Оперетата е храм на особен вид музика бравурната, жизнерадостна, шеговита, но и иронична, провокативна, великолепна и многопластва като тази на Офенбах, Щраус, Супе, Лехар, Калман и др. Защо не се търсят и класическите автори на мюзикъла като самия Гершуин, Джеръм Керн, Коул Портър, Ричард Родърс и Бърнсеин?! Риторическите въпроси са безкрайни.

Весела Делчева

Културното корабокрушение у нас не само е факт, но сега се молим сред оцелелите все пак да има повостроители. Очевидно неграмотността, дебелащитината, шуробаджанащината, безпардоността, губостта и твърдоглавието са чертите не само на политическото ни управление, но и оглавяващите културните ни институции, ръсещи безотговорни недомислици, заради които се случват жестоки последствия. Рибата се вмирисва от главата. След като се разрушиха всички големи извънстолични оркестри (разбирай без Софийска филхармония и Националното радио), създадоха се парадоксални, логично нефункциониращи, структури като Оперно-симфонични оркестри, затвориха се малките оркестри, съкратиха се щатовете на окестрите, хоровете и балетите към оперите и Оперетата, си е съмсем в реда на нещата всеобщото рухване на художественото ниво и завръщането към аматьорската силистика на първопроходците...

Румен Григоров като Рамон


Духовната парализа у нас е повсеместна във всички сектори на културата. Въпреки това, редно е в качество си на публика, да настояваме за художествена грамотност, почтеност, а защо не и за откривателство и постижения. Докога е честно и справедливо творците за неуспехите си и нелепостта на проявите да се извиняват външни причини?! И ако за културния процес един живот е миг, то едно-две десетилетия за твореца и за седящия в креслото на салона човек е много повече. Редно е, и в това е смисълът на прозрачната публичост, демократичността, плурализма – позабравено вече понятие, и най-вече за вътрешната свобода, да се изисва отговорност от онези, които се къпят в светлината на веобщото внимание били те политици, директори на театри или артисти.

Ива Николова като Инес

Защо „Зоро”?! В опитите да се съвземе Музикалният театър залага на успешни западни продукти, доказали касовият си успех. Миналата година нова постановка на „Иисус Христос Суперзвезда” тази на „Зоро”. Живеем в епоха на мултипликация и отсъствие на ориганала, на разрушената аура на неповторимостта на творбата. Мюзикълът е комерсиален и консуматорски музикален жанр, залагащ на достъпни и лесно запомнящи се мелодии, фрапантни сюжети и пищни сценични зрелища. Като продукт на масовата култура и като стилистичен кросоувър между танц, театър и пеене, вече притежава собствен облик и изисквания. У нас мюзикъл модата идва не само със закъснение, но и с характерното неразбиране за предизвикателствата на жанра.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Все още не сме видели адекватно превъплъщение. Творбите, които се правят у нас обичайно са с изтекли права за директни реплики – т.е. постановка идентична с оригинала като декор, костюм и режисура, различна само по изпълнителски състав, и са „адаптации-редакции”, нови режисьорски решения, което по нашенски означава пренебрегване на великото мюзикълно триединство – пеене, танц и актьорска органичност. Независимо кой мюзикъл ще посетите от вече не малкия репероар в Оперетата от „Йосиф...”, „Евита”, „Котки”, „Иисус”, той ще е осъществен все по един и същ начин с евтините напъни на наличното и дори можете да не го познаете, ако случайно познавате от записи на оригинала или се го съпреживели в чужбина. „Зоро” не предлага изненади – бледо копие на западен оригинал. В постмодерната ситуация на пласмасови емоции, без велики страсти и дълбоки идеи, но с кухи и прекрасни зрелища „Зоро” на Музикалния театър е тържество на бутафорията, зрелище без удивление. Веднъж заради режисьорската наивност и нелепи решения, втори път заради музикалната неубедителност, слабите актьорски превъплъщения, вялостта и отчайващата сценична скука.

Весела Делчева и Ива Николова

Режисьорската инвенция на Бойко Илиев за пореден път, негов е миналогодишният „Иисус...” не залага на никакъв втори плън или конфликт, а търси евтините фекти като прелитане с въже тип терзан и възпламеняващи се огньове, без да се досеща, че след втория полет, това техническо средство е вече безинтересно. Режисьорът не задава характери, оставя певците да се лутат без конструиращ мизансцен по сцената, няма общо решение за драматургията, работи на парче и създава предвидими жестове и сутуации, безсрамно копира шабони без дори да се помъчи да ги интерпетира. Въпреки многотията на събития и образи действието тече вяло и не радко се превръща в досада. Сцените са еднотипни, жестовете груби и необосновани. Особено неприятни са сцените в Затвора и Пещерата.


Владимир Михайлов като Зоро-Диего иРумен Григоров като Рамон

„Зоро”, чиято премиера се е състояла в Лондон през 2008 вече няколко години е касов хит в и Париж, Тел Авив, Москва, Рио де Жанейро, Амстердам, Берлин, Милано, Токио и Шанхай. През 2009 получава пет номинаций за наградата „Лорънс Оливие”, включително за най-добро шоу и за най-добра хореография. Музикалната адаптация на Джон Камерън е за малък състав, дръм секция, медни духови, електронна и акустична китара. Стилът е поп-рок фламенко с типичните редувания на бързи и лирични бавни моменти. Ариите са написани удобно, а хоровите сцени са върху най-популярните рефрени на Gipsy Kings. Камерън се е справил добре по всички шаблони на жанра големи арии, масови сцени, дуети, фиеста и т.н, но партитурата не блести нито с оригиналност, нито със стилови изненади или обрати. Музикалната стилистика следва напълно логиката на установените модели на Уебър, търсенето на общ приятен, незатормозяващ, лъскав и като цяло сладникав музикален тон, с екзотичен привкус, полиран с поп лустро, касиви, лесно запомнящи се звукови конструкции, големи сопранови арии с рефрен.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Камерън сякаш слага юзди на неудържимата стихия на мелодиите на Gipsy Kings, намалява градуса на варварската им виталност, пъстротата на циганската им страст и намалява блясъка на екзалтираната експозия от веселие и радост на това поп-фламенко, наречено Sevillana. Същите мотиви звучат по-скоро кротко и дори лежерно и разчитат на емоционалната инерция на хитовата памет в слушателя, а не на непосредствеността на музикалното събитие. Разбира се, сугестивността е доверена изцяло на изпълнителя, който разполага с удобна вокално партия, която да не го затруднява докато се танцува или се прелита и ако той притежава силна харизма ще успее, ако ли не - патията ще разкрие цялата си мелодична усредненост. Защото музиката на Камерън в „Зоро” е не толкова за слушане, колкото несмущаващ декоративен фон на ефектно зрелище.

Лъчезар Лазаров, Ива Николова и Ивелина Балчева

Диригентът Игор Богданов добре се справя с динамиките в партитурата, но за пореден път лъсват всеизвестните проблеми с акустиката в театъра. В първо действие звукорежисьорите вдигат толкова високо звука на оркетъра, че усещането е като за нощно заведение, гласовете не се чуват, изпълнителите грешат и се надвикват, музикалната маса е просто тътнеж. Когато това престава след двайсетина минути от началото солистите и хора вече са съвсем объркани. Началото е дадено от акапелен фламенко дует. В него особено убедителна е гостът Ивелина Балчева като Ширан, чисто вокална партия, която пее с хъс и страст и открива в гласа си силна, плътна, на места дрезгава, напълно адекватна за фламенко бленда. Това не може да се каже за Владимир Михайлов като Зоро-Диего, който е разконцентриран в първо действие и се затруднява и на бездруго не чак толкова виртуозно написаните фортисими в патията. Във второ действие е вокално по-спокоен и дори на финала успява да трогне в арията-изповед с добре намерен тембров оттенък. Въпреки голямото си старание е също толкова неравен е и като актьорско присъствие тича, скача, но като че не му достига енергия за чара и стихията на доблестния и загадъчен мъж Зоро.

Ива Николова

Липсата на режисьорско решение тежи и на Ива Николова като огнената циганка Инес. Тя е вокално сигурна и притежава рядкото умение лесно да съсредоточава вниманието върху себе си, за съжаление не може актьорски да градира образа си, нито да разгърне очевидния си дар, защото е заставена да се движи в прекомерно агресивен и елементарен мизансцен, наподобяващ жените фурии или Кармен. Въпреки това именно Николаева е истинското откритие на вечерта като органичност и надявам се един стойностен и мислещ артист в трупата, способен на развитие.

Весела Делчева

Весела Делчева притежава красив глас и пее много добре в партията на Луиза, но маниерното й, нарцистично и непресанно самонаблюдаващо се поведение в, и без това елементарните актьорски задачи, с избора на търде нелогични и неприятни кресливи бленди в говорните сцени, разваля напълно впечатлението от вокалните си постижения. Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски.

Декорът на Евгения Раева напомня всичките й постановки от последните петнадесет години – сценично пространство на два етажа, подвижни метални стълби и неизменните малки картини – стаи от стена и платформа на колелца бутана от сценичен работник, църква от свещници и чевена драперия– познати от вскеи спектакъл, без значение какво ще се гледа винаги всичко е напрено така в отдавна демодирания стил на сценографския функционален конструктивизъм. Още по-дразнещо е въздушното пространство тежко песъчкливо, сякаш каменно и пустинно, обичайно осветено в плътна охра, а не рядко се пее за ведрото синьо небе.

Лъчезар Лъчезаров и Христо Сарафов

Костюмогфията дело на Цветанка Петкова-Стойнова, издържана в пълната палитра на червеното от алено до кармин и циклама, черно, бяло и само при някои в сиво и бежаво, с яркосините сержантски униформени мундири на епохата, всъщност е единствено стилово адекватна – реплики на испански фламеко облекла, прекрасни подвижни набори на цигански поли и отчетливи силуети, въпреки че на мен ми липсваше пъстроцветието, дори в неговата циганска дързост. Очевидно червено-върху червено е режисьорска ремарка, която тежи през трите пълни часа на спектакъла, траеш приблизително колкото „Рейнско злато”.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Балетния състав на театъра отдавна се намира в неравновесно състояние липсват красиви фигури, разпознаваеми лица както в женския, така и в мъжкия състав. Въпреки, че се състои от школувани класически балерини качеството на пластическото им майсторство е твърде незадоволително и за съжаление не успява да въплъти прекраните танцови инвенции на двамата хореографи Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Двамата са поставили умели общи масови сцени между хор и балет, великолепни неми фламенко акценти от палмас – пляскане с ръце и тракане с токове, едва удържани в стил от певците танцови дуети, но заредени с много идеи и драматургичен финес.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Едва когато на сцената танцува самата Алексиева се разбира защо фламенкото е опасен танц на страстта, разкрива се дръзката му еротичност и горда неприсъпност. Нейното соло е магнетично, много чисто и близко до фламеко стила, наситено с толкова енергия и едва сдържана стихина страст, че спира дъха -големият артист въплъщава истински емоции, а не просто изпълнява движенчески текст.

Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата. Отдавна на Запад знаят, че успешното зрелище, което пълни касите, макар и да е дъвка за очите е слажен рисков занаят, който изисква мислене, че лесносмилаемото не е толкова лесно за напава. Зрелището „Зоро” буди не просто въпроси с демодираната си естетика, овехтели театрални средства, анахроничен език, но сякаш се превръща в симптоматична диагноза за състоянието на Българската Култура и Държава – всичко се прави наужким, бутафорно, лишено от какъвто и да е смисъл, за келепира, за сеира, за да се замаже положението, наполовин,а без майстрлък, но най-вече без вдъхновение. Онова, което остава е съжалението за пропиляното на вятъра – за изкуството наужким, за живота науким, за смисъла наужким.

  • Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 3 (2665), 27 януари 2012
  • Фотосите,използвани като илюстрации са дело на автора Петър Пламенов



сряда, 25 януари 2012 г.

Лицето - откровение за съдбата



Изложба с непознатите портрети
 на Ангел Панайотов
в Галерия Алма Матер на СУ "Св. Климент Охридски"



Петър ПЛАМЕНОВ


Портретът е някакъв съсредоточен поглед, който трябва да прозре тайната на един живот, спотаена зад изражението на мига, зад възрастта и непонятността на лика. Защото лицето е вечна загадка, а човешкото око търси лицето, омагьосва се от откритостта, която дава път към скритото. Погледът търси в лика откровение за съдбата - онова, което може да бъде разчетено и разпознато от сложния език на самата житейска тъкан. Софийски университет Св. Климент Охридски и Галерия Алма Матер осъществяват ретроспективна изложба с портрети от големия и за съжаление все още не добре познат и оценен български художник Ангел Панайотов (1927 - 2008). Погледът-портрет подсказва, че в лицето е скрита истината не само на отделния човек, разказа за един живот, но за цялото съществуване на всемира.

Художникът е завършил художествената академия на Берлин при професор Клемке през 1966 г. След завършването на образованието си в Германия прави самостоятелни изложби в Берлин, Потсдам, Рошток. В България е слабо познат, предимно в средите на специалистите и тази изложба се стреми да популяризира художествените достижения Панайотов. Творческите му изяви са преди всичко в областта на живописта, графиката, илюстрацията и керамиката. Творби на Ангел Панайотов са притежание на Националната художествена галерия, Градската художествена галерия – София, както и на редица частни колекции.


При отриването на експозицията присъстват и близките на художника. Братът на живописеца Вили Панайотов, разказва за семейния произход от дебърски род по бащина линия. Художникът завършва керамично училище, мечтата му е да учи в Художествената академия в София, но спечелва конкурс, благодарение, на който е приет да учи в Германия. Той подчертава в словото си, че художникът е „Човек усвоил съвременните художествени тенденции. Това проличава в една от изложбите, в която изнася лекция за съответствията…“ Съответствията, според Панайотов, отразявали авангардните търсения на съвременните художествени форми, осъществяващи връзки между цвят, тон и благоухание.

Вили Панайотов очертава и интереса на своя брат си към апликациите, колажа и шаблоните. Пребиваването Германия е важен образователен и светогледен период от живота му, но оказва се и по своему дълбоко трагичен, защото именно в меланхолията на тогавашна Германия, крехкият по душа художник е преживял дълбок емоционален и психически срив, от който се изтръгва единствено с помощта на живопистта.

Голямата част от картините на Ангел Панайотов са откупени от колекционери в Германия и се съхраняват и в някои от музеите там без да има, за съжаление, точна характеристика на колекциите или справка от депата на музеите.


Портретите на Панайотов търсят характера на портретуваните лица, целта обаче е погледът-портрет да се долови дълбочината на линчостното откровение и да превърне образа в символ на съдбата. Лицата винаги изразяват едно колкото строго, толкова и скромно вътрешно чувство за достойнство и чисто човешка достотолепност, която не рядко създава ореол на загадъчност и тайнствена магнетичност. Панайотов винаги се възползва от текстурата на материала - акварелните портрети са полу прозрачни, осъществени с леки въздушни и уверени мазки, докато тези в сух пастел, разкриват друг аспект на техническа свобода и непреднамерен артистизъм, постигнат чрез особената сила на осезаемостта на щриха.


От трета страна са маслените платна, където пастьозната техника придава непосредствена плътност на образите и подпомага ефекта на ярките и динамични колористични контрасти. Като цяло палитрата на Панайотов е деликатнта, тембриста с чувствителност към меките светлинни ефекти и естествената гама на дневното зарево - от синьобялата, през бледо розовата, до меко охрените нюанси. Но каквато и да е тоналността на цветова разработка тя винаги е белязана от особено чувство за хармония, въздушност и деликатност.

Портретите са изградени с живо пластично чувство с деликатно отношение към изражението и са издържани в стила на постекспесионистичния реализъм. Портретите на Панайотов разкриват един лиричен свят, населен с вънуващи образи, чието вътрешно съзвучие спотаява деликатна тъга, носталгия и плаха радост от красотата.


четвъртък, 12 януари 2012 г.

Виртуалният космос - прозрачно и непрозрачно



Специфика
на новите медийни форми
в съвременното на изкуство



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Светът става все по-прозрачен, изгубва тялото си веднъж като автентично сетивно преживяване и втори път като ментална предиспозиция, за това разбира се, отговорността се пада преди всичко на новите форми на технологиите, задаващи и нови форми на комуникация и преживяване на световете. Видео-арта, видео ивстелецията, компютърната графика, сътворяват светове, в които буквано се живее. Античните аргонавти, презморски пътешественици са заменени сега от страстните интернавти, тършуващи в безплътните, трансматериални светове на виртуалната вселена. И така в кокво се състои спецификата на виртуалността и как тя се отразява на най-новите форми в изкуството.

Виртуалното съдържа в себе си някакво конкретно отношение към потенциалността, която се разгръща през образи, изображения, вътрешната представа за пространството, способността да се проектира мислено пространство, да се мисли самата възможност. Следователно виртуалното е възможното, проекцията на възможното през образи и изображения, както и самата потенциална енергия, която се натрупва от мислимостта на пространството. Потенциалната енергия разкрива виртуалното, както личи и от самото название , като посисивно, изпълнено със сила и пригодност да поема проекции, което е вече някаква степен на дюнамис, но по-скоро като стаена и потенциална енергия, тук проявеността обаче е просто образ. Силата на виртуалното е в тази възможност и допустимост на проецируемостта, в пригодността да се поема всичко, да бъде канализирана тази статично натрупана енергия, да бъде отприщена посредством образното пре-въ-плъщение и панмимикрична приспособимост и пригодност. Виртуалното е отприщване на някаква присъстваща сила, на някаква статична енергия, която се динамизира в даден изказ-израз. В случая на интернет и медиираността на телата, виртуалността е изражение на тяхната парадоксална природа, която черпи от потенциалната енергия на виртуалното, извличайки ресурс за представимост и действителност.


Празнотата предопределя и подпомага прозрачността, но празнота и прозрачност не съвпадат като термини, отнесени като категориални характеристики спрямо спецификата на безплътните тела. Те се възползват от празнотата и прозрачността конструктивно като по този начин открояват своята етимология на изображения и на образи, но не съвпадат напълно с образната онтология и със чистите дефиниции на образа – безплътното тяло е мутация през-и-в образа. Безплътното тяло не е изображение и не е просто и само функционално активен образ в собственото разбиране на изображението и образа. Изображението е самото превъплъщаване на образа в изобразителното поле, то е по-скоро конструктивния елемент на образа, това е двуизмерността, която прераства в илюзията и уподобяването на триизмерната плътност на образа, онова почти тактилно съотношение на двуизмерността на полето, която проицира през себе си пространствено-дълбочинната разгърнатост на визуалния образ. Под изображение обаче най-вече се мисли самата субстанцията на из-об-раз-яването - рисунъка, живописването, щриха независимо дали образът се образува чрез добавяне към – както е при рисунката и живописването, при отпринтването и печатането върху нямата-гола-бяла “празна и прозрачна” основа на полето; или чрез отнемане на наличното – изстъргване, изрязване, обработване с киселина и т.н., както е при безбройните графически способи за постигане на образ.


Повърхността е празното и прозрачно, то е полето на изобразителната техника, която постига ефекта на образа. Петната, линиите, фигурите и т.н се помества неизменно в границите на изобразителното поле, там разгръщат своята формална текстура, която построява илюзията за пространство. Дори интернет и виртуалното пространство са мислими като поле на изобразителността - на въплъщенията, на образите и тяхното изначално генеративно качество е модуалността спрямо празнотата и прозрачността. Празнота, в която може да се помести цял един свят, да се конструира и прозрачност, която да му бъде медия и канава, основа за разгръщане, за изразяване на съотношение, връзка, субординация, контакт и зависимост.

Етимологията на виртуалното, виртуалното в днешния му смисъл на електронно, цифровизирано, медиирано и интернет обусловено, осъществима през празното и прозрачното, е пряко и континуално свързана с цялостната представа за изобразителното поле и неговото генетично кодово-проективно “виртуално пространство”. Изобразяващият – и всеки човек – притежава способността да “вижда” – да мисли плоското, двуизмерно плоскостното, като дълбочинно да привижда и разгръща двуизмерността като триизмерност и още повече в ситуация на “създаване на образи”, да извлича дълбочина, да я постига и репрезентира, чрез организация на пространството посредством способа на големините, обемите, контакта, рефлексията и колористиката.