петък, 15 юни 2012 г.

В самотата на извънстоличното поле

Антоанета Алексиева, Дунде, Първо действие

"Кръстопът на страстта"
по хореография на Антоанета Алексиева
премиера на Старозагорската опера и балет


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Централизилането в столицата на културнозначимите явления за сметка на провинцията е устойчива тенденция у нас, особено засилваща през последните години заради естествената смяна на поколенията и неясната културна политика. С още по-голяма сила това се отнася до балетните трупи, които не само са със силно редуциран състав, но и с крайно ограничена постановъчна творческа дейност. Имах възможност да посетя новата балетна премиера на Старозагорска опера и балет "Кръстопът на страстта" по хореография на Антоанета Алексиева - прима и хореограф в МТ "Стефан Македонски". Спектакъл в три действия и четири картини, музикално оформление и аранжимент Милен Ямаков, костюми на Мария Драганова и сценография на Борис Стойнов.

Антоанета Алексиева, Дуенде, Фламенко

Антоанета Алексиева, Дуенде, Фламенко

Ако все пак оперните институции у нас, въпреки големите трудности, успяват относително да устояват на резките намалявания на щатовете, то с балетните трупи положението е направо плачевно. Дори първият ни състав Националният балет е едва с 50 души - танцьори и корепетитори, като през 90-те бе намален от 150 наполовина, а сега е на санитарния минимум за представителна трупа, и с парадокса на активен репертоар от 4-5 заглавия и 2 премиери годишно, които обичайно са едноактни платна.

Ансамбъл на Старозагорска държавна опера и балет

Балетът в Стара Загора е пред закриване, трупата наброява едва 15 души, 5 мъже и 10 жени като част от танцьорите са на възраст около 50 години и малцина са с балетно образование, а новите попълнения, 4 момичета от местното хореографско училище, са назначени на половин щат. Може би трябва да припомним съдбата на Пловдивската трупа, която преди няколко години едва бе възстановена с неимоверна отдаденост и упорство от страна на примата Силвия Томова и бившия директор Калуди Калудов, която смогна за малко повече от година да осъществи редица концерти и премиера на „Спящата красавица”, но днес съставът е от едва 15 души с един солист мъж и има декоративна функция.

Антоанета Алексиева, Фламенко


Сега Алексиева е поканена в Стара Загора да осъществи нова постановка, за да може състава да се консолидира и да набере репертоар. Работата с трупа с неизравнено ниво - възрастово и стилистично е рисково начинание. Ето защо Алексиева предприема смелия ход да търси по-характерна и свободна изразност.

През последните няколко години тя задълбочено изследва и претворява на сцената фламенко танца и е може би един от най-добрите му познавачи у нас. Все пак именно нейно дело бяха оригиналните дивертисментни платна в постановката на „Дон Кихот” от Масне в София от 2009-та, изцяло удържани във висок фламенко стил с енергийно наситени неми картини на фона на палмас и тропане с токове, както и динамичните цигански танци в мюзикъла „Зоро”.

Ансамбъл на Старозагорска държавна опера и балет

„Кръстопът на страстта” представя различните лица на любовната страст - привличане, ревност, съперничество, безумие или мъдрост, чрез емблематичните образи най-напред на андалузките цигански танци с музиката на Мануел Де Фая и Албенис, екзотизма на ориенталската съблазън във фрагментите от „Шехерезада” на Николай Римски-Корсаков и „Гаяне” на Арам Хачатурян и накрая на руските цигански романси.

 Първата част е най-характерна, втората е по-близо до класическия хореографски език без да се качва на палци, а третата представлява някакво своеобразно обединяване на кинетичните търсения. За съжаление свободата на хореографския изказ е съобразена с възможностите на изпълнителите, които често не успяват да постигнат синхрон, едва догонват водачите, развалят диагоналите и т. н.

Ансамбъл на Старозагорска държавна опера и балет в "Гаяне"

Солистичните партии са поверени на премиер солистите Петя Вънева и Станко Танев, а със сола се изявяват още Александър Желев, Цветелина Тенева и Ивелин Христакиева. Вънева има добра линия на движение, но все още в интерпретациите й личи напрежение, което не й позволява артистична свобода, Танев има много добра осанка, но за съжаление среща трудности от чисто техническо естество. Приятно впечатление оставя в рядко изпълняваната вариация на Нуне младата Ивелина Димитрова.

 Петя Вънева и Станко Танев като Шехерезада и Шахриар

Може би отново най-въздействащи са онези моменти от първо и трето действие, в които солира самата Алексиева. Тя смогва да насити със страст фламенко движението, да го предаде като душевно откровение в серията от бързи стъпки или високите драматични подскоци от място както и елегантното соло-изповед на копнежа от танца със стола. Бравурният финал от трето действие с разветите цигански поли е много умело организиран около солистите и оставя ведро впечатление. Заслуга на хореографката е именно търпеливата репетиторска работа с трупата, която все пак успява да изнесе този спектакъл, въпреки очевидните технически трудности, сложността на артистичните задачи както и да заяви желание за съществуване и творчество.

Сцена от второ действие "Приказки на Шехерезада"

Публиката, зажадняла за изкуство, е възторжена и ентусиазирана тъй като рядко има възможност да наблюдава самостоятелни танцови постановки. Факт, който обаче по-скоро натъжава, защото напомня до каква степен вкусът се е руинирал, а кризата в провинциалните състави е нарушила естествените творчески процеси и е стеснила кръгозора на самите артисти, които дори не се осмеляват да осъзнаят проблемите на собственото си художествено битие, взряни единствено в нелепиците на трудностите на оцеляването какво остава тогава за истинските високи критерии за оценка и майсторство. Дори подобни героически гастроли на хореографи с доказани имена само обострят проблемите, защото правят още по-ясна нерадостната картина.

Антоанета Алексиева и Станко Танев в сцена от трето действие "Таборът"

У нас Министерството на културата упорито не желае да изработи никаква ясна и цялостна културна стратегия за развиване на национално художествено съзнание, за съхраняване на достиженията и обогатяване на културната реалност. Всичко е оставено на самотек, да зависи само от всеотдайността на малцина ентусиасти, а генерално всичко се прави само заради живуркането и оцеляването, но нищо за истинското духовно творчество и мисловна свобода. Очевидно трябва да превърнем в лозунг на съществуването си парадокса на Мюнхаузен непрестанно сами да спасяваме себе си, когато блясъкът на безпардонността и посредствеността ни заливат отвред и се давим някак мълчаливо, примирени със съдбата на обречени.

Сцени от трето действие "Таборът"

 * Статията е публикувана във вестник Култура - Брой 23 (2685), 15 юни 2012;

* Фотосите са дело на автора Петър Пламенов, направени на премиерата в Стара Загора;

 * ГАЛЕРИЯ "КРЪСТОПЪТ НА СТРАСТТА"

Звукът на тишината


 Шеста международна хайку конференция
- Благоевград 2012 г.

Шш...ът! Ако вдигаме шум,
времето ще започне отначало.
Пол Клодел

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Темата на Шеста международна хайку конференция - Благоевград 2012 г. е "Тишината в хайку". Конференцията се организира от "Хайку клуб София" и Катедра "Философски и политически науки" на ЮЗУ “Неофит Рилски” с участието на членове от Българския Хайку Съюз. Конференцията ще се проведе в база "Бачиново" - Благоевград на 16 и 17 юни т.г.

Хайку е поезия на деликатността, грубото усещане, обобщенията на едро, широките мазки, дразни филигранността на лирическата миниатюра. Драматургичната игра в хайку е привличането и взаимооттласкването между безкрайно-малкото и незначимото и безкрайно-голямото и общовалидното. Само когато стиха постигне тяхната сдвоеност е напълно хайку.
Затова и не се понасят в хайку сложни думи, резки неологизми, разпознаваеми езикови игри, словесни логаритми, жаргонни думи или термини, търси се езиковата непринуденост, изчистеност и лекота.

Деликатност и нюанс преди всичко, ново в онова, което се вижда всеки ден, необикновеността на обикновеното - изключителното в неповторимото, на фона на космическата несъизмеримост и дълбокото съзвучие пронизващо всичко. В хайку деликатността е търсенето на съзвучие, на хармония, дори ако това означава да не се мисли в обичайните мери или може би тъкмо, защото не се мисли в обичайното е възможно да се разпознае изключителността на наглед неизключителното.

В хайку всичко следва да е като диханието - живително, просто, естествено, лесно, непринудено, но най-вече като че неустено, но крайно съществено.


П Р О Г Р А М А

16.06.2012 г.
Първи панел
Начало - 10.30 часа
• Доклади от Дейвид Ланю (САЩ), Людмила Балабанова, Антоанета Николова, София Филипова, Петър Пламенов.
. Дискусия

Втори панел
Начало - 14.30 часа
• Отчитане на резултатите от Петия национален конкурс за хайку поезия на свободна тема.
. Демонстрация на суми-е

17.06.2012 г.
• „Гинко” – хайку разходка, по време на която се пишат хайку
. Литературно четене на нови хайку

За контакти: 17etaj@gmail.com

неделя, 10 юни 2012 г.

Спасение чрез поезия


100 творби на изкуството от света 
за Фукушима


„Какъвто и проблем да имаш – отговорът е Любов
– на всеки въпрос и проблем.
Ние сме тук, за да обичаме, за ни обичат
и за да научим още няколко малки нещица”.

Джубран Халил Джубран
„Пророкът”


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Поезията е преди всичко милост, милост към всичко крехко, мигновено, обречено да отмине, но също така великолепно и скъпоценно, на онова, което следва да се съхрани, запомни, което създава от света на случайността свят на човешка история. Как човек устоява на прищевките на съдбата, на жестокостта на случая и неумолимостта на стихиите.

С какво може да надмогне превишаващото го по сила и могъщество. Отговор на тези болезнени въпроси не може да даде логическия ред на науката, но поезията идва като утеха и надежда, като осмисляне на болката и преобразяване на чудовищното. Поезията открива пътя на живота, сблъскавайки се с безсмислието, извлича смисъл от неведомостта и утвърждава човешкото чрез способността му да съчувства, да бъде състрадание.

Афиш на събитието: 100 Artworks from the World for Fukushima

Вече година от катастрофалното земетресение в Япония, предизвикало и дълга серия от злощастия - опустошителното цунами и аварията в атомната централа в префектура Фукушима, които само за миг отнемат безчет невинни животи. Днес година по-късно сто поети и художници от целия свят изпращат свои оригинални произведения в различни поетични и изобразителни жарнове – хайга, хайку, сумие, калиграфия, рисунки и фотография, за да изразят своето съчувствие, болка и съпричастност, да вдъхнат кураж и да дадат своята духовна подкрепа към невинната скръб, да разкрият един нов хоризонт на ведро небе. Защото истинската утеха идва от засвидетелстваната любов, надежда просиява от вярата, че любовта побеждава безумието и жестокостта и от отломките да се построи нов живот. В същността на поезията винаги лежи един дълбок призив за промяна, самото слово е начало на тази промяна, спасение, което започва от словото.

Изложбата в Токио в The Rock Café 1-30. VІ. 2012

От януари до началото на юни поети от целия свят изпращат своите послания за спасение, надежда и възстановяване в проекта „100 творби на изкуството от света за Фукушима” (100 Artworks from the World for Fukushima). Световната арт акция е по идея на японската художничка Чиюки Итога и се осъществява посредством световната социална мрежа Фейсбук. Ето защо има участници освен от Япония и от Франция, Германия, Италия, Унгария, Великобритания, Холандия, Русия, САЩ, Канада, Автралия, Виетнам, Тайван, Китай, Индия и др.

Изложбата в Токио в The Rock Café 1-30. VІ. 2012

В него се обединяват оригинални произведения – рисунки, калиграфии, графики, хайги, пана, инсталации, посветени на спасяването от скръбта. Те ще бъдат експонирани от 1-ви до 30-ти юни в едно най-модерните арт пространства в Токио в The Rock Café  между -30. VІ. 2012. По време на изложбата ще се проведат и редица рецитали, четения, музикални вечери и благотворителни прояви от японски и световни творци.

От 21-ви юли до 18-ти август експозицията ще гостува в Централната библиотека в град Минами Сома, Фукушима, а след това ще бъде подредена в Кангаеру-Широу Кан, в мъртвата зона около атомната централа, където творбите ще останат безсрочно като послание към идните поколения!


Сред участниците в 100 Artworks from the World for Fukushima са селектирани и тринайсет български творци поети-хайджини и художници: Александър Телалим, Александра Ивойлова, Атанас Рашков, Беким Ибрахими, Вангелия Иванова, Виолета Пенушлиева, Зорница Харизанова, Иванка Янкова, Кирил Недялков, Мартин Макариев, Милена Владимирова, Тодор Варджиев и Петър Пламенов.

От чуждестранните автори следва да се отбележи присъствието на такива утвърдени хайджини като Такакаши Нозава, Йошико Йошида, Кокиши Умезаки, Кенджи Широмото, Сае Отомо, Олег Козак, Луиз Осовски, Хети Таймър, Цегмид Тамир, Нику Шоду, Мишел Д`Анастиу, Джени Дил, Агнес Сазалабу, Яшу ван Дижк, Ед Хансен и др.

Спасяването на света е задача за всяко утро. Спасението не е просто физическо оцеляване, но най-вече духовно предизвикателство. Човекът може да оцелее само когато съхрани свободата на своя дух, когато се убегне на безмилостното отчаяние. Да спасяваш света значи да разпознаваш в него смисъл да съществува, а поезията винаги прави това - открива смисъла защо трябва да се живее, защо човекът е по-голям от всяко изпитание на съдбата, от всяка клопка на случайността.

Словото е някаква грижа и близост – то търси топлината на другия и макар да е оръжие за врагуване, то е и най-силното средство за изцеление. В изкуството на поезията милостта е като че ли най-дъблокото й основание. Но как спасява света поезията?! - като го приучава отново да живее, да чувства по-плътно, да диша по-дълбоко и най-вече да мисли отвъд вясяка граница, да назовава свободата с безбройните й имена.


Стихотворението разкрива едно дълбоко познание за живота, а да знаеш, че нещо съществува, значи преди всичко да знаеш какво е то, да го назовеш и да откроиш живота му. Съчувствието в думите, търсещи утеха и оповестяващи близост и разбиране са духовно ободряване, което дава сила да се съзре смисъла наново и да се забрави мъката, изцерява страха и възстановява доверието между душата и света. Поезията прояснява погледа, трансформира тъгата и разкрива нов хоризонт, а всеки нов хоризонт е нов свят. Всеки път светът започва отначало, всеки път по един и същи начин от словото, от жаждата да се сподели любовта.


* Още на Фейсбук страницата на събитието: 100 Artworks from the World for Fukushima

* Кадри от откриването в The Rock Café, Токио 01.V  I. 2012. в You Tube

* ГАЛЕРИЯ 100 Artworks from the World for Fukushima

събота, 2 юни 2012 г.

Блясък и нищета на операта


или възможна ли е в България 
съвременна оперна естетика?!


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

За какво ли ни е операта?!
Парадоксално, противоречиво, набедено за елитарно, сложно, скъпо, дори чудовищно изкуство, чиято сила опиянява познавачите, заслепява просветените и отблъсква, онези, които не умеят да декодират масираната му комуникативна атака, ангажираща колкото слуха, толкова и зрението; колкото емоциите, толкова и разума. Синкретичност, адекватна на бароковата жажда за разгръщане и преодоляване на човешката граница – сетивна и интелектуална и дръзко възправяне пред безграничността.

Ултимативният еклектичен минимализъм от ХХІ век е някакво генетично трансформиране именно на тази барокова неистовост и една от възможните причини да се преодолее значителната криза в оперното изкуство от последните две десетилетия на ХХ-ти век. Жанровата хибридност и сложна вариативност обаче продължава да тежи на съвременните композитори, които веднъж не могат лесно да се справят с мързела на зрителя-слушател, който е навакнал на телевизнонната текстова леснина, мисли фрагментарно, не чете лесно нюансите в подтекста и се бои от нееднозначното, трудно синтезира от пластовете в творбите художествени цялости, а и е заразен от трайна непоносимост към емоционалните противоречия, смисловите дилеми и психологическите загадки, докато операта е всичко това; и втори път самите те са чада на своето време и следва да преобразят и регенерират жанр, който познава какви ли не форми.

 
Може би затова и в най-новата художествена музика от края на ХХ и началото на ХХІ век няма кой знае какви нови оперни инвенции като изключим особено интересните творби на китайския композитор Тан Дун и оперите му „Марко Поло” от 1996 с нова постановка от 2008 в Холанската опера, „Павилионът на божурите” от 1998 и разбира се, знаменитата „Чаят. Огледалото на душата”, или Филип Глас с „Айнщайн на плажа” и все по-камерните на Джон Адамс „Смъртта на Клингхофер”, „Никсън в Китай” и „Доктор Атомик”. Просто жанрът не съответства на ритъма на времето и мисленето му, но от друга страна интересът към старата барокова опера, редките композитори и забравените заглавия не само компенсира липсата на богата палитра от съвременни произведения, но и почти успява да се противопостави на хегемонията на късната романтика и веризма.

Вярно е, че социалният престиж на операта се възвърна откакто големите кино режисьори, осъвремениха сценичния й език, от адаптирането на рекламните стратегии към оперните изпълнители като към поп звезди, от поставянето на суперпродукции със зрелищни ефекти, от организирането на атрактивни фестивали, привличащи масовият зрител и не на последно място от престижната мода сред юпитата да демострират широта и интелектуалната енергия, чрез посещаването на оперните сезони.


Операта, от която и да е епоха, предпоставя облика на своя зрител – „чувствителният човек”, човекът на сърцето, който съществува през истината на емоционалната пълнота и многообразие, през откритостта и доверието, и непрестанно се нуждае от прозрение за една иначе непостижими истини. А музиката е самото най-непосредствено и спонтанно изкуство, изкуство на чистата воля, а доколкото операта е и глас на откровеното взаимодействие между логика и копнеж, дух и тяло. Музиката винаги е преживяване, живот в живота, богатство, което не може да се отнеме.

Вътрешният човек – ето истината на операта, тя разбулва живота на това скрито същество, живот-поток сумрачен, съноподобен, фрагментарен, раздиран от непрестанната колизя между страст и разум, а стремежът й е неговото осмисляне и оцелостяване. Специфичният език на операта дава понятие за механизмите, стаен зад видимостта и зад човешко чувство. Тя винаги е за размисъл върху това как емоцията влияе върху оформянето на личността, върху социалните отношения и в последна сметка върху облика на света. Затова и нейните теми са мотиви-архетипи подобни на античните трагедии и комедии най-важното – любов, живот, смърт, ревност, приятелство, предателство. Музиката винаги е някакъв колкото естетически, толкова и морален акт, което е ясно още за Аристотел, който казва, че единствената наслада, която не влече вина и в която не изисква ограничаване е музиката.


Операта е вид сценична философия, философия през чувството. Тя е някакъв своеобразен архив на емоционалността, който човекът от ХХІ-ви век следва да използва като огледало спрямо своята собствена сетивна закърнялост и неумение за истинско наслаждение, но не наслаждение-разрушение и несъщноста консумация, а духовна игра услада-себепознание. Операта изисква не само развит вкус, но и умение за културни трансформация. Ето защо днес акцентът пада не толкова върху музикалната акуратност, спор отдавана спечелен в името на композитора, а върху режисьора. Например по времето на Моцарт, Росини и дори Верди, певец, диригент и оркестър са имали правото да се намесват в музикалната тъкан, да се налагат непосредствено на текстурата, докато делото на диригенти като Тосканини, Фуртвенглер, Х. Ф. Караян, а днес Рикардо Мути, Даниел Баренбойм, Джорди Савал и Рене Якобс ни показват прелестта от акуратното следване на авторовия замисъл и култа към стилистична изчистеност.

В музикално-сценичните изкуства изпълнението винаги е вид превод и като всеки превод осъзнат риск, тъй като в актуалността си сценичното решение е следствие на избор на адекватни средства и език. Днес модата в операта се определя от фигурата на постановчика – именно той носи отговорността за сугестивнта способност на сценичната вселена. Разказът на режисьора следва да е глобалния разказ, свързващ малките истории на сценичния свят, втрия план, плътността на фона, който дава яснота на картината контекста, реализиращ текстовите послания – комуникативните идеи на композитор, либретист и изпълнители. Свободата в този втори план, на това обгръщане-осмисляне извежда театъра до неговата значимост на съ-битие, което въплъщава съдбата на човека като човек.

Какво се случва у нас?! Редица опрени театри са преобразувани в тежки Оперно-филхармонични дружества, което означава, липса на гъвкавост и прицеленост единствено в оцеляването, а не в художественото ниво. Такива са театрите във Варна, Стара Загора, Бургас, Пловдив и Русе. Всяка постановка е истински акт на художествен и мениджърски героизъм – съставите са орязани - хор и оркестър, технически екипи. Солисти трудно се ангажират, защото можещите са заети къде ли не, но и дори когато са на разположение, често пеят само на добра воля. Режисьорите са длъжни да бъдат остроумни и икономични - веднъж поради ограничеността на средствата, и втори път поради чисто технически особености – сцените рядко са ремонтирани и снабдени с адекватна на епохата техника. Вън от съчувствието и възхитата към стоицизма и устойчивостта на българския музикант и оперен деец, в сферата на художествените постижения естетическите проблеми са повече от тези на оцеляването.

Ретродградността и анахроничността са подходящи дефиниции за множество сценични гледки. Вкусът не се е развил, нито проявява неспокойствие, а битува в блаженството на безхарактерното. Застрашителното спадане на общото ниво, загубата на всокия художествен стил, застаряването на компетентната публика, еднообразния репертоар, почти идентичен на всички сцени вън от столицата, угаждането на масовия вкус и неудачните, често първосигнални постановъчни решения са все очевидни факти. Тревожната диспропорция в идейно и качествено отношение между столица и провинциални театри също не е за пренебрегване.

Част от причините за това е недобрата вътрешна координация на институциите при премането-предаването на щафетата между поколенията. Както при изпълнители, така и при диригенти и режисьори. В Софийска опера след оттеглянето на Руслан Райчев и неочакваната кончина на Борис Хинчев, както и на Методи Матакиев, дълго време не може да се намери главен диригент, който да изгради цялостен и разпознаваем облик на оркестъра. Подобна ситуация се получи в Пловдив, Варна и Русе.


Не по-малка е и кризата с режисьорите. Действащите могат да бъдат изброени поиеменно от по-възрастното поколение: Светозар Донев, Павел Герджиков, Кузман Попов, след тях Пламен Карталов, театралите Бойко Богданов, Пламен Марков, Бойко Илиев, Симеон Симеонов, и по-младите певецът Александър Текелиев, Асен Шопов, Вера Немирова и Нина Найденова. Софийска, Русенска и Старозагорска опера са като че ли театрите, които рискуват да експериментират и да трансформират обичайния сценичен език. За съжаление поради липсата регулярни гостувания столичната публика, вън от специалистите и заклетите фенове, познава в твърде малка степен облика на провинциалната продукция.

От далечния гастрол през 2008 в София на „Макбет” от Стара Загора и варненските постановките на „Атила” и „Турандот” през 2009 не е имало други срещи. Преди няколко години силно впечатление остави авангардното сценично решение на „Carmina Burana” от Карл Орф на Петър Одажиев и постановката на „Дон Жуан” на Античния форум в Стара Загора, а като че ли миналото лято най-интересни бяха „Аида” и „Кармен” от Варна, заради запомнящото се гостуване на Надя Кръстева като Амнерис и Кармен с Бойко Цветанов като Радамес , като и с Иван Момиров като Хосе, въпреки безинтересните сценични адаптации на Кузман Попов.



Често в театрите, поради малобройнтие заглавия, се правят реализации от едни и същи постановъчни екипи - диригенти и режисьори, не рядко и основни изпълнители, които кръстосват всички театри като „Набуко” на Борислав Иванов и Кузман Попов или „Риголето” на Ал. Текелиев... Още повече, че по този начин не се развиват нито театрите, нито самите творци, често употребяващи анахроничен език, заслепени от самодоволство.

Общата сценична естетика у нас колони към традиционен реалистичен език, страхува се от експерименти, трудно борави с новите медии и материали, придържа се към обичайни решения и се бои от лични интерпретации. Още повече, че под съвременен сценичен език се разбира някакво буквално адаптиране към реалиите на настоящето, извеждане на сцената на костюми от дънки и тенсики, смяна на време, място и контекст на творбата – какъвто бе „Любовен елексир” на Вера Нмирова през този сезон. А съвременната оперна режисура не е подобна буквална травестия по време, място и облик, а преди всичко претълкуване на езика, динамизиране на театралното зрелище, сгъстяване на събитийността, ярки актьорски превъплъщения, преобръщане на знаците духовно-физическо, внедряване на психологически или политически детайли, преакцентиране, особен личен и рисков сценичен прочит.




Оперната режисура се отличава от театралната, защото тя следва да визуализира музиката, да надгражда емоционалната й колизия като действено стълкновение, да мисли колкото мизансценно, толкова и мелодически. Режисьорът е онзи, който трябва да обедини множеството творчески усилия в синтеза на единен и цялостен художествен акт. У нас като че ли има преди всичко действащи личности, но не и художествени общности, което прави достиженията локални и временни, без съществена културна акустика, а всеобщата маса сценични произведения безлични и скучни.



Някак естетиката на българската оперна сцена е толкова разнопосочна, така обладана от консервативност или недоразбрани западни моди, че няма никакъв свой колорит и характеризираща я оригиналност. Човек лесно може да разпознае постановка на Ла Скала, Щаатсопер, Гранд опера, Болшой, Милано, Колон или Метрополитън, но как ли би сторил това за някой български оперен театър?!

Ако в лицето на Пламен Карталов Софиска опера има не само умел мениджър, който връща публиката в залата, но и продуктивен, вдъхновен режисьор, чиито стремеж е към обогатяване на репертоарната политика и разширяване на общия естетически хоризонт, то край него ние не съзираме съратници и сподвижници. Карталов има амбициозна програма за реализирането за първи път в цялост на тетралогията на Вагнер „Пръстенът на Нибелунга” - един от най-съществените културни проекти. Впечатлява и изчистеният символен език в новата версия на „Тоска”, не на последно по значение е и неуморното откриване и утвърждаване на нови гласове.



Отвъд личното усилие въпреки това остава смущаващата липса на алтернатива. Почти ме е страх да мисля какво би се случило отново със Софийска опера след някое ново неуспешно ръководство, как ще се запълват пробойните?! С особено удовлетворение бих отбелязал реализирането на две особено редки, непоставяни у нас, заглавия като „Истинското постоянство” на Хайдн от 2010 и „Робер Дяволът” на Майербер през този сезон. Не толкова като достижение на театралното зрелище, колкото на музикалното тържество и откриването на запомнящи се дарования като Вера Гиргинова, Пламен Папазиков или Олга Михайлова-Динова, като Алис в Дявола, чийто вкус, задълбочено познаване и интерпретиране на френския стил е рядкост за музикалната ситуация у нас.


Обновяването на духа и облика, на идеята за оперен театър изисква внимание, отглеждане на личности и шансове за творческо разгръщане. Това обаче е твърде труден, бавен, а и сложен процес, но реалността ни заставя да мислим върху фактите. Гостуващите постановчици - диригенти и режисьори наистина са алтернативна на идейната и личностна криза, но все пак именно в ръцете на институциите, на театрите не само като творчески, но и като духовни организации, остава задължението да търсят и отглеждат новите имена. Кои са те?! - днес не можем дори да прогнозираме, защото „всичкото” е сведено до малцина. А културният процес изисква диалогичност, надграждане и богатство от характери, воли и идеи. Нужно ли е непрестанно да се напомня, че пестенето от култура, е пестене от достойнство и свобода и струва унищожаването на множество дарования.


Примерът от Музикалния театър е повече от показателен – лутането поставя оперетата в сложна художествена ситуация. Тя трябва да угажда на „представата” за този тип сценично битие на една публика, далеч от експерименталното, но ако не смени трайно ракурса на своите търсения, рискува да не успее да генерира ново поколение от привърженици. В това отношение, макар повече от нужното шаржово натегната, но иначе актуално и остроумно замислена, черно-бялата версия на „Лелята на Чарли” от режисьора Иван Панев е добър ход, за разлика от бляскаво-кичозната, сантиментална и някак по социалистически носталгична „Веселата вдовица” на Инара Гулиева от Московската оперета, която отново удовлетворява ширещите се ретроградни вкусове.


В дълбочината на нашето съществуване лежи един дълбок копнеж по смисъла, който ние разпознаваме ту като щастие, ту като свобода, ту като разум, ту като себеизразяване. Оперното изкуство събужда трепета, провокира този копнеж и ни превежда през собственото ни емоционално пъстроцветие, всеки път, когато се потопим в диалог с нейната реалност. Следователно съвременна оперна естетика можем да очакваме у нас само тогава, когато развием способността си да ценим, откриваме и уважаваме творците и хората, влизащи в оперния салон; когато отново заработи развит критически апарат - веднъж като коректив на вкуса и втори път като метод за развиване на мисълта и защита на ценността. Във времето на грубата на пазарната регулация е добре да помним, че духовното богатство е гаранция за собствената ни свобода.

Дали обаче ще можем да се преборим с инерцията на статуквото, с нищетата на собствената си ленност. Спасението започва от жаждата на духа и винаги е противопоставяне на безхаберието на силните и своеволитето властимащите, които се смущават от блясъка на безбройните форми на щастие, които откриваме чрез изкуството игра-живот.

Ролята на изкуството, и в частност на операта, е да поддържа будността на духа, да носи утеха и надежда, да охранява ценността и очертава нови хоризонти за човешкото.

  • Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 21 (2683), 01 юни 2012, със зъглавие "За българската оперна естетика"