четвъртък, 28 април 2011 г.

Радост разпозната с боси нозе


Градски хепъниг с боси нозе


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


28 Април, Четвъртък 2011 г.
Между 16:00 - 20:00 часа
Място От пл. Славейков до Арт Тротоар Лозенец


Да ходиш бос – „просто детски навик” или арт преживяване?!

Идете и се убедете сами. Днес освен протест за горивата ще има и художествена акция из улиците на София от емблематичния "Графа" та чак до Лозенец- Арт тротоара на ул. Миджур 10. Съборът на босоногите неформални артисти е при пейката със статуте на поетите баща и син Славейкови. Хепънингът с боси нозе в бетонната градска среда, без меките килими на тревите, по паветата, железните релси и асфалтовите шосета, може би ще ви развесели, а може би ще ви напомни колко далеч живеем от собственото си естество, от природата си, от истината за себе си и ей тъй ще напомни, че с боси нозе се ходи не само на плажната ивица и на балкона посред лято, но и по свещените места както едно време Мойсей е трябвало да свали сандалите си покрай горящата къпина (Изход 3:2-3) и нима всяка стъпка не е благословение, доверие между човека и творението, между твърдтта, носеща битието и крехкостта на изправения дух?!

Лесно е да си припомниш безгрижието с боси нозе.


Да си щастлив не е трудно нужна е малко дързост и младежки дух. Организаторите съобщават, че не е задължително да се събуете, за да се присъедините към веселата босона група, но определено трябва да отидете с бодър дух и спомен за невинните дни на детството си, когато всяка стъпка е била откриване на нов свят и усещане, чиста радост и жажда за пътешествие... Защото това е шествие заради леконогата радост, а не против политиките и силните на деня. Какво ли повече може да се открие от радостта, спотаила целия смисъл натрупван в любовта, добротата, приятелството, близостта и мекотат на вечно жадната ни душа?


А ако сте любопитни или просто сеирджии (не си признавате, но четете жълта преса) не се отказвайте, за да има парад и шумотевица са нужни не само „луди глави”, но и безгрижни зяпачи...


сряда, 20 април 2011 г.

Стрелите на смеха



Ракуго
- традиционното японско изкуство на смеха



“Никой не пуска стрели в усмихнато лице”
Японска поговорка



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Никой не пуска стрели в усмихнатото лице, но усмивката е полетяла стрела. Когато се мисли за японски театър асоциациите безспорно са свързани с по-извесните му и елитарни форми като Но и Кабуки. Някак си е трудно да си представим сдържаните, овладени и сериозни японци разтърсени от смях. Те обаче също имат своя смях. Традицията им пази едно по-особено театрално изкуство, което показва лицето на усмихнатия и обладан от стихията на веселието японец. Един по-достъпен и демократичен театър на смеха – ракуго (落語)- изкуство на комическия разказ, словесно развлечение. То е някакъв вид театрална моноформа, тъй като се представя от само един изпълнител ракугоист (落語家).


Ракуго – изкуството на традиционното забавление е възникнало през периода Генроку около 1600 година. Най-напред това изкуство е било известно под названието корукучи (軽 口) като в най-старинната си форма канджи съществува някъде до 1787 г., а артистите обикновено се определят като otoshibanashi (разказвачи). В средата на периода Мейджи (1868-1912) названието ракуго придобива самостойно значение и започва да се използва като общ термин през в периода Шоуа (1926-1989).

Причините за пораждането му се отдават на естественият подтик към забавление и желанието на обикновения човек да развесели приятелите си. Но сякаш най-вече на извечната човешка необходимост да се изживява лекотата на битието и то да се осмисля в акта на радостта. Тъй като навред по земята смехът изпълнява все една и съща роля - а именно да развлича, да носи разтуха, утешение и да вдъхва желание за живот.


Още от възникването си ракуго притежава два стила, оформили се и в своеобразни жанрови направления – единото, разпространено в района на столицата Токио – Едо Ракуго, а другото Камигата Ракуго е поддържано в Осака. И при двете направления се запава камерна форма. Ракуго е монотеатър от един изпълнител-мъж. Закачката се състои във факта, че той трябва да изиграе всички персонажи, като при това е придружен от извънредно пестелив реквизит – само ветрило и носна кърпичка. Предизвикателството е още по голямо тъй като актьрът е ограничен в телесното си поведение, движенията са пестеливи и специфични, тъй като представлението се води в седнало положение по японски - на колене върху копринена възглавничка.


Докато спектакълът трае актьрът няма право да се изправя на съпала. Забележително е обаче, че въпреки това положение се изобразяват хитроумно и виртуозно най-динамични сътояния като тичане, подскачане, борба, пиянство и др. кинетични задъханости. Облечен в кимоно, артистът съумява да се превъплъти успешно в цял сном персонажи - самураи смели или страхливи, духове, гейши, красиви неомъжени девойки и техните похотливи ухажори, суеверни глупаци и дори някоя крава... Единственият реквизит на смеха са тази кърпа, ветрило и листове хартия. Въображението е толкова изобретателно, че изтръгва от обайното безброй неочаквани образи - ветрилото се превръща в четчица за писане, клечки за храна, наргиле, гребло; кърпата в лодка, хартия, книга, възглавница и др.

Представлението не е фиксирано по време и зависи от разпалеността на сладкодувстника и публиката. Може да трае час, по-малко, или пък два в зависимост от реакциите на зрителите и разположението на разказвача. Две комични истории от класическия репертоар “Кравата Тама” /“О-тама уши”/ и “Къщата с чиниите”/ „Сараяшики”/ са изпитание за всяко ново поколение изпълнители и са израз на почитта към традицията на японската комедия.


Тъй като ракуго е и словесно изкуство на смеха, където шега предизвикват и самите думи, а не само играта и начина на изговаряне, е важно да се вниква в посланието на думите. Търси се смехът в словесната ситуация, чистото веселие предизвикано от духовитостта. Затова е важен момент е разбирането на изреченото, откъдето и стремежът за безупречна дикция и емоционално оцветена интоноция, тъй като шегата често се постига чрез каламбра и свободната езикова игра. Деликатността и намекът обаче отново са водещите естетически принципи – нищо не прекрачва тяхната мекота, сдържаност – те едновременно приближават до обекта, но спезват дистанция – деликатността е не просто сдържаност, а чувствителност, запазване на уважение, на известна дистанция и свян.


Барабанът одайко/първи барабан/с ритмични удари дава началото. Актьорът излиза придружен от своя собствена мелодия - дебаяши, която го характеризира и е своеобразна визитна картичка на изпълнителя, като всеки един притежава свой оригинален ритъм. В началото обичайно се разказват анекдоти и забавни случки, с които да се предразположи публиката и едва тогава се начева със същинската част на разказите. Вярва се, че за да е сполучлив спектакълът публиката трябва да е в настроение, да е с разведрена душа и диханието се изпълни с безгрижие, представлението започва едва когато това не се получи. Лицето на актьора е ведро и създава усещане за непринуденост.


Комичното в ракуго се поражда най-вече от странната и нелепа от ситуация. Влюбеният нахал получава нощно рандеву не с красавицата О-тама, а с отмъщението на баща й – семейната крава. Призракът на измамената красива прислужвица О-хана брои всяка нощ чиниите станали причина за нейната смърт една, две, три...до липсващата десета. На този спектакъл се престрашават да дойдат изкушени от красотата й младежи. Духът й се оказва истински професионалист и преди деня на своята почивка – празникът на привиденията, брои чиниите и за идущия ден, за да не разочарова влюбената в нея публика, която обаче се оказва доста страхлива и ужасена от този жест на призачен професионализъм и панически побягва.


Актьорът следва да притежава голям гласов и мимически диапазон това му помага успешно да изобрази персонажите мъже жени, девойки и старици, гневни и пияни мъже, мижитурки и дори животни, за ад завладее вниманието на зрителите и да предизвика несдържан интерес. Очарова умението на артиста макар и обичайно сам на сцената да пресъздава разговор между четирима герои като всеки образ е снабден със своя характерна поведенческа особеност.

От съществено значение в ракуго е и фоновата музика – хаме-моно от струнния инструмент шамисен /с резонатор, на койото била опъната кожа от девствена котка както говори мълвата/,барабани – дайко,одайко, нибан-дайко/втори барабан/ -типични за Камигата Ракуго. Тя е колкото атмосфера, общ емоционален тон, толкова и съучастник и дори невидим актант, партньор за скрити диалози. Силно функционално натоварена е звуковата ономатопея, постигната с помощта на инструментите, предаваща не само обстановката, но и психическата атмосфера. Звукът изпълнява и драматургическа роля - музиката подсилва въздействието като акцентира с остри и динамични интонации.


Лицето на смеещия се японец не е по-различно от лицето на всички останали хора, защото смехът навред по земята придава на човека най-човешкото – веселият отказ от духовно крушение пред трагичното лице на съдбата. В него той прицелва стрелите на своя смях. Усмихнатото лице на човека гледа дръзко съдбата, но то е и лице вгледано в себе си. Смехът е колкото акт на опознаване на света, толкова и на себепознание и освобождаване от собственото несъвърщенство в лекотата на битието. Смехът лекува лицето от талвезите на тъгите, от опасните сражения със несполуките. В неговата усмивка ликува добротата на опрощението и благостта на съпричастието тя е път през безсмислието към сладостта. По този начин делничното се освобождава от грубостта на баналното и дребнавото и се упътва в ладията на усмивката, през океаните на мъката и лошите случайности, към щастието – най-дръзкият смисъл на живота.

Затова нека смехът ни пронизва с безгрижните стрели на щастието.


вторник, 19 април 2011 г.

Душата и детайлът

Вяра Начева - Одета


Гастрол на Вяря Начева
като Одета-Одилия
в "Лебедово езеро" от П. И. Чайковски




Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Запомнящото се гостуване на Вяра Начева в “Лебедово езеро”, като част от Великденския фестивал в Операта, се превърна в едно от събитията на сезона. Начева е носителка на бронзов медал от Варна 1996 г.; танцува в Есенската балетна трупа, по-късно в Дойчеопер, а в момента е солист на Щатсопер Берлин. Тя се представи като Одета-Одилия в постановката от преди десетина години на Олег Дановски, специално направена за Националния балет, само няколко месеца преди смъртта на знаменития хореограф, една своеобразна лебедова песен. Той превръща балета във философска притча.



Вяра Начева - Одета

 Използва наследството на Л. Иванов и Петипа, но прави белите сцени по-ясни и геометрично изчистени, качва на палци характерните танци и поставя драматургичния акцент не върху борбата между доброто и злото, а върху любовта - задвижващата енергия на битието, върху нужда на човека да обича и да бъде обичан, за да съществува като същество на смисъла. Любов, която е трагична не само защото трябва да преодолява заблудите и трудностите, но и защото винаги е жертвоприношение и трансформация, която изисква голяма духовна сила и себенадмогване. Затова не шпагата на Зигфрид побеждава Ротбарт, а любовта на Одета, която въпреки измяната на клетвата за вярност се жертва за принца.


Вяра Начева - Одета

Вяра Начева е с удивителни физически данни, притежава всичко необходимо за голям артист – изящни ръце, пленително изражение, дълги и пъргави крака, висок отскок, чиста линия на движенията, удивителен шпагат, но онова, което най-вече я превръща в артист от световна величина е особената музикалност на нейния танци и въздействащата интелигентност и психологическа уплътненост при извайването на образа. Нищо в нейното движение не е външно, всичко извира от душата преживяно и осмислено, няма демонстрация на техника, танцува се сякаш самия живот. Оттук и удивителното сливане с музиката, не движения, тя танцува самата музика. Ръцете и притежават грацията на лебедови шии, на върбови клонки, алонжето им направо спира дъха, изяществото на арабеските и чистотата на пируетите изумява. Белият лебед на Начева е тъжен, грациозен, изпълнен с отчаяние. Любовта, която я обзема разведрява безнадеждността и скръбта и просветва като надежда. Кулминацията на изпълнението й не е фаталния чар на черния лебед, а танца на скръбта от последно действие и жертвата при финалната борба с Ротбарт.



Росен Канев - Зигфрид, Вяра Начева - Одилия

Напрежението или твърде неравната сцена на операта бяха причина за известния пробив в изпълнението й от трето действие. Дори може да се радваш за няколкото грешки във вариацията на Одилия - несигурни палци, залитания и насичания в текста, които все пак подсказват, че не се гледа видение, а жив изпълнител. Черния лебед на Начева е неузнаваем, гневен, високомерен, демоничен, будещ ужас с ледената си красота, съвсем различен от мекотата и скръбността на белия. Разноликост, която възхищава, и за която дан има и нейната учителка К. Колдамова. Движенията й са по-резки и по-отсечени изпълнени с иронията на злото, което може да победи чрез заслепение наивността на влюбения. Отношението към детайла, извайването на всяка една от фигурите, вниманието към психологическия смисъл на всеки един елемент – ето кое отличава големия артист от обикновения професионалист. Душата в изкуството се поражда тъкмо от детайла.



Вяра Начева - Одета

За великолепното представяне на Вяра Начева помогна и отличното партньорство на Росен Канев като Зигфрид – сигурен, изящен и точен, но може би се нуждае от малко повече страст. Иска ми се да отбележа и перфектната работа на кордебалета и солистите като Илиана Филипова, Мариана Крънчева и Диляна Никифорова Не така сигурен бе шутът на Георги Аспарухов с нечисти скокове и груба линия и твърде тежкия и неизразителен Ротбарт на Йордан Кръстев. Не на последно място честите грешки в оркестъра нарушаваха удоволствието от прекрасната музика на Чайковски.

Въпреки всичко празникът се получи и след такива вечери човек е наясно защо класиката има непреходно значение, защото в такива щастливи произведения на изкуството говори не преходното, а вечното в човешкото.

Препуликувам текста, който излезна във  Вестник "Култура", брой 19, 20 май 2005 г. заради големия интерес към материала за  гостуването на Вяра Начева като Жизел.

Снимки: Личен архив и Виктор Викторов







 Росен Канев - Зигфрид, Вяра Начева - Одета


понеделник, 18 април 2011 г.

Музика на диханията



Премиера
„Шест Хайку за четец и камерен ансамбъл”
от Стефан Драгостинов


Петър ПЛАМЕНОВ


Възможно ли е най-краткият литературен жанр хайку да се превърне във вдъхновение за музикално произведение? Днес 17-сет сричковото стихотворение, записано в три реда по 5-7-5 срички е вече универсален световен поетичен жанр, създаван на почти всички културни езици. Хайку поезията (яп. 俳句) възниква в Япония някъде през ХVІ-ти век като обособяване от традиционата форма вака. През миналото столетие хайку се превръща в едно от най-съществените културни и литературни феномени.

Оказва се, че тази форма изпълнява някаква особено специфична духовна роля за модерния човек със своята лаконичност, способност за индивидуация и представяне на отношението между човека и природата. Феномен, който тепърва ще придобива по-ясни очертания и тълкувателни ресурси. Някои от най-значимите критици на ХХ-ти век като французина Ролан Барт многократно разсъждават върху спецификата на поетичното му естество, а големи поети като Пол Валери и Кенет Уайт опитват да създават свои творби.

Все пак трудно е да си представим, че хайку макар и в исторически план, чрез малката песен танка, да има отношение към музикалните форми може да се превърне в повод за създаването на музикално произведение заради своята прекомерна краткост и мигновеност. Хайку е литературен атом и сякаш е по-скоро тон, въздишка, миг, отколкото мелодия, фраза. Въпреки това някъде във тората половина на ХХ-ти век Оливие Месиен пръв прави опит да свърже хайку и музика.

Оливие Месиен през 1942 г.

В основата на неговата музикална естетика лежи представата за синестезията, за цветовата обагреност на звука, за дълбоката свързаност между сетивно-ителектуалните усещания. Според френския композитор всичко може да се превърне в повод за музикална композиция от съвръшеното пеене на птиците, та до хайку поезията. Нейната сила и художествена плътност следва обаче да бъде оценявана по три отделни критерии. Първо интерес - да интригува и събужда интелектуално съучастие; второ красота – да беде пленителна и прелестна красива за слушане; и трето да вълнува – музиката винаги трябва да докосва слушателя. Тъкмо затова си позволява да напише своите "Sept haïkaï"(1962) Седем хайку, за соло пиано и оркестър. Авангардна, сложна и оригинална композиция, чиито японски мотиви са преосмислени по нов начин, но общият център между хайку поезията и тези композиции е да се долови уникалния поток на времето и емоционалната му оцветеност.

Стефан Драгостинов

Странно, но и българският композитор Стефан Драгостинов е съблазнен от хайку стиховете и е създал композиция през недалечното лято на 2009-та върху няколко тристишия, озаглавена „Шест Хайку за четец и камерен ансамбъл”, посветена на паметта на голямата българска композиторка Юлия Ценова (1948-2010). Творбата ще има своя Софийска премиера под диригентството на Драгомир Йосифов с Камерен ансамбъл Мusica Nova на 19 април 2011 година, от 19:00 часа, в зала Филип Кутев, Съюз на българските композитори.


Хайку търси истината за живота като откровение на мига, като сатори – прозрение за това какво значи да бъдеш човек. Защото хайку е също откровено като диханието на гърдите естествено, леко, жизнерадостно. В него тържествува живото също както в музиката. На едно място Пол Валери пише, че в основата на усилието на поезията лежи стремежа: „ да се покаже, че чистата мисъл и откриването на истината в себе си винаги могат да се стремят единствено към откриването и изработването на някаква форма”.

Камерен ансамбъл Мusica Nova
19 април 2011
ачало:19:00 часа
Зала Филип Кутев
Съюз на българските композитори

В програмата:

РУСИ ТЪРМЪКОВ – Псалм 22 за камерен ансамбъл
АРТИН ПОТУРЛЯН – Ритуал за камерен ансамбъл
РУМЕН БАЛЬОЗОВ – Juliard Сoncerto
СТЕФАН ДРАГОСТИНОВ – Шест Хайку за четец и камерен ансамбъл; с участието на Александрина Семерджиева (Световна премиера)


вторник, 12 април 2011 г.

Събитието на светлината

Несъзнавана сила 2010
70х101
Смесена техника, Хартия
Цветна печетна графика
Ромил Калинов

 
  Несъзнавана сила или за парадоксалния жанр на цветната графика


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Цветът в изобразителното изкуство дълго време е бил пренебрегван и мислен повече като стилистична конотация, отколкото като част от същността. Едва колористичните открития на импресионизма извеждат цвета до водещо структуроорганизиращо начало. Цветът е събитие. Винаги емоционално активен, психологически и културно оценностен, той постига мигновено разбиране. Абстрактното изкуство често го превръща в принцип на свободната експресивност, на агресивната идейна сугестивност и дори му отрежда ролята на явление, разпознавайки в него някаква съдба.

В своята цветна печатна графика „Несъзнавана сила” от 2010 Ромил Калинов използва колористичната енергия, за да изрази реалността на вътрешната колизия като усещане за изначалната участ на всичко съществуващо.

Ако графиката е преди всичко жанр на линеарно-пространствените пластични търсения, на изчистеността на динамиките и обемите; на пестеливата изразност, то цветната графика е сама по себе си парадоксален жанр, който едновременно се възползва от релефната осезаемост на линията и силуета, от ясната доловимост на щриха, а от друга страна разчита на хиперболизиращата и почти експлозивна магия на цвета.



Така е и в тази сложна и многоречива в тъканта си работа. Тя еднакво добре съгражда архитектониката на условното пространство, осъществено веднъж чрез динамиката на графичната линеарност и втори път от контрастната сила на цветовете. Проядената от киселината повърхност на плочата, нанесените със стило и писци ритмични прорези, почерковата почти ръкописна игривост на някои от щрихите или тяхната множествена симетрична репрзност, създават сложна мрежа от линеарни взаимоотношения от хладната сдържаност на чертите, до пусираща капковидност в опозиция на другите форми напомнящи за олющена мазилка.



Цветът подпомага и насища графичната инвенция като я пренася на ново ниво. В центъра на композицията е неправилно ромбовидно простраство, което сякаш плува над повърхността на изображението и дори оставя някаква сянка под себе си. Отдолу клокочи синьо пространство от рафинирано графитено кобалтово до тюркоазено. Въпреки абстракната обобщеност обръзът все пак напомня за полетяло хвърчило, съблазнено от висините.

Цветът засилва колизията, но и винаги напомня за алтернативите за противоречието, говори за съзвучието и съотвествията на началата, за привличането и оттласкването. Художникът избира един банален, но и много силен контраст между плътно синьо и богато топло жълто, като прехода е тяхното свързване – едно тревно зелено, постепенно стигащо до електрикова сдържаност. Цветовете в своята контранстост обаче взаимно се търсят и подсилват – толината в жълтото е интензифицирана от хладината на синьото, неговата мека и ласкава близост е още по-осезаема на фона на почти несетивната дълбочана в синьото, което винаги говори за безпределността на далечното. Зеленото от своя страна е уравновесен и щедър цвят, който дава утеха, който намира средината, жизнената мяра.



 
В тази работа на Калинов, чиито стил е в някакъв аспект търсене-натъкване на чистите и почти архетипални състояния на духа, които се оказват прозрения колкото за субективната ситуация, толкова и за матрицата на самото битие, баграта присъства именно като ясен обертон на хармонията, която не е омофония, а напротив контрапунктно пълнозвучие от различни начала.

Цветът също както линията е космическа метафора, в него нашето „как” се появява като зрима емоция, като психологическа обагреност.  Той е някаво явно откровение на подсъзнателното някаъв вариативен, но близък и понятиен символ. Цветът е повече от импулс и възхита, той е израз на човешкото рабиране за скритата субективна сила вътре в нас и за неизявения смисъл вън в мирозданието.


 

Ромил Калинов е роден през 1958 г. Завършва НХА през 1987 г. Специализира графика, графични техники и арт инсталации в "Cite Internationale des Arts", Париж. Преподава “Графика и графични техники” в НХА, член на СБХ. Има редица самостоятелни изложби в България и чужбина: 2005 г. – Ню Йорк (САЩ), 2003 г. – Малага (Испания), 1995 г. Белфаст (Ирландия) и др. През 2007 г. получава Почетен диплом от “V Международно триенале на графичните изкуства”, София. Негови творби са притежание на частни колекции в България и зад граница. В момента в центъра на творческия му интерес са гранични жанрови форми – хепънинги, пърформанси, инсталации като разкрепостени форми на неоконцептуалното изкуство.

понеделник, 11 април 2011 г.

Плътта на вятъра

Ромил Калинов Композиция в синьо
30х70
Хартия, темпера
2000



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Абстрактната картина създава свой собствен свят, а красотата се постига от сложното емоционално въздействие между разпознаване-разгадаване, лутане-игра и реене на погледа в живото събитие на нейното илюзорно мироздание.

Възможно ли е въобще да се онагледи неонагледимото?!

И ако абстрактното изкуство прави точно това, то значи тези свободни и случайни като че ли образи са ключове към иначе сетивно нерепрезентируеми идеи. В тази своя работа „Композиция в синьо” художникът Ромил Калинов се опитва да изрази едно шеметно усещане за неудържимо и почти стихийно движение, което увлича и всмуква в себе си материята. Хроматичната структура се постига само през наситеността и интензивността на два основни цвята – охрено кафявото, достигащо до светло размити или гъсто сетивни кахлени нюанси като опозиция на дълбокото и хладно вечерно синьо и разпененото чисто кобалтово.

Творбата оставя нарочно усещането за стремително поройно сцеждане на капки да прерасне във визуален акцент, да се превърне в симптоматично изражение на вездесъщия произвол на случайното като изначален космизиращ принцип. Произволът обаче е неутрализиран от прякото сетивното разпознаване като логиката на потока е не във вертикално, а в хоризантално положение, което предава произвола като дискомфорт и чуждеене като наложен стереотип към очакваното и дори логичното. Тъкмо преобръщането на вертикални ритъм на капките създава необичайното експресивно внушение на картината.

Изящната мрежа на тези случайни плетеници от сцеждащи се и смесващи тембрите си в следите цветни капки носят ясен пространствен трепет и още повече интензифизират лирическия аспект на чувството – в случайността има някаква красива промисъл, някаква безгранична свобода, а от тук и неописуемо иначе усещане за безгрижие, за екзистенциална невинност. 
 

А това прозрение някак без усилие открива в съзерцанието не само философско разрешение на парадокса на съществуването, но и спонтанно се натъква на насладата да бъдеш частица от противоречивия, случаен, но и пленителено изобретателен непредсказуем свят.

Ромил Калинов е роден през 1958 г. Завършва НХА през 1987 г. Специализира графика, графични техники и арт инсталации в "Cite Internationale des Arts", Париж. Преподава “Графика и графични техники” в НХА, член на СБХ. Има редица самостоятелни изложби в България и чужбина: 2005 г. – Ню Йорк (САЩ), 2003 г. – Малага (Испания), 1995 г. Белфаст (Ирландия) и др. През 2007 г. получава Почетен диплом от “V Международно триенале на графичните изкуства”, София. Негови творби са притежание на частни колекции в България и зад граница. В момента в центъра на творческия му интерес са гранични жанрови форми – хепънинги, пърформанси, инсталации като разкрепостени форми на неоконцептуалното изкуство.

неделя, 10 април 2011 г.

Очарованието на абстракцията

Ромил Калинов
 Без име, хартия
Цветна печатна графика
60х70,
1997

Синьо-оранжев диалог
 между вода и земя



Петър ПЛАМЕНОВ

Очарованието на абстракцията е в нейната лекота. Страхът от абстрактното също е част от основното усещане за безграничност, което постига абстрактното изкуство. Веднъж защото извежда на преден план тайната на неизразимото с образ – вътрешния свят на личността, затворен отвъд видимостта и втори път, защото колкото и да рационализира тя си остава пределен обект на мечтание. Една абстрактна творба се домогва до всехоризонта на личното въздействие като интимно откровение, което не може да положи сугестивността върху ясни ценностни правила. Така е и с тази графична творба на Ромил Калинов, която синонимизира цвят и емоция, метафоризира топлото и студеното до нивото на битиен принцип.

Въпреки че най-напред окото улавя диалогичната опозиция между наситеното портокалово-оранжево и почти лазурното кобалтово и чисто дълбоко ултрамаринено по сетне разгадава приплъзването и търсенето на хармония на сговореност в плановете на тази емоционална опозиция, разказана в цвета. Синьото е натрошено, сякаш че е парченце счупено огледало, смразена вода или късчета неразмит каменен туш, които обаче по краищата на картината са оставили следи от движение - вълно образно изтичане.

На динамично пулсиращия център от светлинно-оранжева светлина в центъра на изображението в долния ляв край се добавят меки охрено-розови отенъци, които малко по-нагоре преливат в свежо напоено с влага малиново червено, което се надгражда в ясен графичен ритъм от уверени мазки. Сияйната вибрация сякаш наелекризира докосванията и по краищата на пресрещащите се начала бликва бяло-светло жълто.
Текстурата на картината създава някакво конкретно сетивно пясъчно усещане, което нашепва за изплъзващото се, за съзвучието, създадено от опозициите на началата. За това, че нищо не е в покой, а преминава от един образ в друг, прелива преобразява се непрестанно, макар и погледът да се натъква за миг на неговата тишина.

Ромил Калинов е роден през 1958 г. Завършва НХА през 1987 г. Специализира графика, графични техники и арт инсталации в "Cite Internationale des Arts", Париж. Преподава “Графика и графични техники” в НХА, член на СБХ. Има редица самостоятелни изложби в България и чужбина: 2005 г. – Ню Йорк (САЩ), 2003 г. – Малага (Испания), 1995 г. Белфаст (Ирландия) и др. През 2007 г. получава Почетен диплом от “V Международно триенале на графичните изкуства”, София. Негови творби са притежание на частни колекции в България и зад граница. В момента в центъра на творческия му интерес са гранични жанрови форми – хепънинги, пърформанси, инсталации като разкрепостени форми на неоконцептуалното изкуство.

петък, 8 април 2011 г.

Алхимия на споделеността



Гостуване на Вяра Начева като Жизел


Жизел” балет от Адолф Адам; Либрето: Т. Готие, Ж. Сен-Жорж; Хореография: Ж. Корали, Ж. Перо, М. Петипа; Редакция: Л. Лавровски; Постановка и режисура: Петър Луканов; Художник на декора: Радостин Чомаков, Художник на костюмите: Цветанка Петкова-Стойнова; Премиера Софискийска Национална Опера и Балет - май 2006; Участват: Вяра Начева - Жизел, Росен Канев - Алберт, Кирил Йорданов - Ханс, Марта Петкова – Мирта; Диригент: Дидие Талпен

20. Март. 2011г., Неделя



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Защо се ходи на спектакъл, защо се гледат представления? – за да се узнае и преживее частица за истината за това какво е да бъдеш човек. Всеки спектакъл е повече от своите начала, повече от материал, техника и изпълнение - той е щастливата алхимия на споделеността. Изкуството говори за живота, но говори през благодатта като за тържество, въпреки мъката и отчаянието на дните. Именно това бе усещането след спектакъла „Жизел” със специалното гостуване на Вяра Начева. Не само заради именитата българка, звезда на световния балет, а и заради упоството и героизма на българския артист като цяло. Всяка поява на Начева на родна сцена е високо художествено събитие, защото носи вдъхновение, щедро самораздаване, класа и предизвиква гордост.



Вяра е носителка е на бронзов медал от Варна 1996 г.; 17 годишна вече танцува в Есенската балетна трупа, а по-късно е солист на Дойчеопер, а днес е прима в Щатсопер, Берлин. Все още се споменават с възртог двата й гастрола като Одета-Одилия в „Лебедово езеро” от 2005 и 2010, както и изненадващата Мирта от „Жизел” през миналия януари. Сега обаче се представи като Жизел – една може би не съвсем типична за характера й партия – веднъж защото не се помества в стереотипа на образа, втори път заради чисто физическата специфика – Вяра е по-висока от обичайното, темпераментът й е по-характерен. Нейната Жизел въпреки това ще остане в историята на българския балет. Вярно е нашата сцена изобилства от интересни и силни превъплъщения на излъганото момиче, от малко ломбардско селце, наивно доверило се на любовта. Линията е трасирана още от знаменитите класически изпълнения на Вера Кирова, Красимира Колдамова, Евгения Кръстева през дръзката почти стихийна Жизел на Мария Илиева, безукорната и скръбно унесена на Милена Симеонова, та до настоящите прими - топлата, неимоверно крехка, чистосърдечна и саможертвено скръбна на Веса Тонова, меланхолната, рухнала и огорчена девойка на Диляна Никифорова и игривата, неподозираща лъжовноста на Марта Петкова.


Какъв е ключът, който намира в образа, в тази балетна емблема, но и стереотип Вяра Начева, чрез който съумя да се промъкне като през иглени уши, за да извоюва своя лична емоционална територия?! Мисля, че това бе милостта, умилеността пред това, което се обича и обичта, която възвръща достойнството на излъгания, на прелъстения, на предадения; милостта, която открива и дарява благословението на прошката, защото кое преобразява, ако не Любовта. Именно епитетът обичаща може да се прикрепи към Жизел на Начева. Психологическата релефност на интерпретацията, богатството от емоционални тембри надхвърлят обичайното шаблонно тълкувание, прониква в дълбочината зад ясната емблематичност. Начева като Жизел пита възможна ли е прошката, откъде идва тя и защо обичта се оказва решение за битийния конфликт, разрешение на отчаянието и разтоварвене на гнева и мъстта. Подобна дълбочина не само изненадва, но и сякаш отгръща интерпретаторсия хоризонт – и да гледайки Начева, човек сякаш за първи път се сблъсква с Жизел. Романтизмът, тъкмо като модерно духовно течение, открива другия, но не вън, а вътре – питащия друг, тревожната неясна и поради това свирепа стихия на влечението – Мирта, след психологическата революция на Фройд ни стана ясно, че не владеем душите си, но това, което е по силите ни е да питаме, да търсим, макари и временни, спасителни отговори.


Жизел на Вяра изпитва сама себе си дали може да прости и дали обичта й може да спаси-преобрази собственият й унищожител, дали може да открие надеждата на милостта и тя я открива. Как обаче се постига такава вътрешна многоречивост в един „ням” кинетичен образ?! С безупречна техника и точна стилистична мяра. Начева притежава удивително кинетично чувство, то й помага да обема пространството, да разгръща линиите и така буквално да рисува образа в перспектива. Най-удивителното е владеенето на корпуса, което е абсолютната основа на движението и помага на ръцете и краката не просто да правят движения, а да осъществяват емоционално свободни събития. Ръцете плуват и се рееят, нозете са леки, пърхащи и безшумни.




В първо действие Жизел на Начева е толкова очарователно доверчива, беззащитна и подкупващо чиста, че разбираш защо в сцената на полудяването, където други търсят обертонове на обвинение, гняв или безпомощност, Начева не се обляга на пределност на израза, а напротив обръща ситуацията навътре. Полудяването, което е било предсказано във внезапната отмала и почти уплах от обземащата любов в сцената на съблазняването, е потреперване, потъване в неразбираемостта на човешката природа, отхвърляне на света, който не само не цени, но и отнема от човека чистосърдечието. Пикът не обичайната сцена със шпагата и разветите коси, а напротив тихя миг преди това – повторното въобразено късане на листчетата на маргаритката.





Именно тук Начева постига най-плътна трагична сугестивност и образът изпълва невиността на жертвата, но и предава личния избор, решителния отказ да се разбере и приеме несъвършенството в единствето съвършено нещо у човека – способността му да обича. Нейната Жизел полудява, за да съхрани чистота си, за да не се омърси с горчивината на мъдростта, разбираща порока или да се опетни с лъстта на ревността. Второ действие тя е друга – безплътна, призрачна унесена. Вяра притежава всички качества на големия балетен артист - повратливост, скокливост, безшумност, абсолютни батмани, но и отлично чувство за мярка. Решението й търси овалността на линията, окръглеността и мекотата на движението, осезаемата топлина в него, въпреки безплътността и това й носи успех. Голямото адажио както и Гранд па са сепващи дъха. Може би в някой от основните фигури при страничните алонжета бих предпочел повече събраност, повече графическа сдържаност, но затова пък рисунъкът на маха е толкова изваян и прецизен, така точно намерен, че не може да не предизвика най-чиста радост. Пик в това отношение бе сбогуването – преплитането и непостижимостта на ръцете. Незабравимо.





Всичко това не би се получило без неимоверния принос на Росен Канев като Алберт, който танцува със спукано ребро, заменяйки в последния момент Емил Иванов. Неговият премиерски аристократизъм обаче отлично подпомага сугестивната енергия на Вяра Начева. Двамата са особено подходящи като сценични партньори очевидно заради особената им чувствителност и танцов инстинкт, чиято съвместна вибрация взаимно се разпалва. Без значение са няколкото не високо задържани поддръжки и не достатъчно амплитудно осъществени скока. Канев е стабилен и много отговорен партньор - нищо не нарушава хармонията или не затруднява партьорката, движенията й са подпомогнати и почертани.




Росен е изключително интелигентен танцьор, чиито качества, класа и благородство най-добре се открояват тъкмо в тази партия. Артистичната разкрепостеност, до която достгна през последните няколко години правят от неговия Алберт един не толкова фриволен, колкото нерешителен човек, от хамлетовски тип, затворен в капана на случайността и в някакъв аспект не недостоен прелъстител, колкото жертва на социална обязаност. Канев показва, че нещо в Алберт е спасено от Жизел, че приема някакъв дар от нея, но всъщност най-важното е, че още при срещата си с нея вече е бил готов да го разбере и приеме, че и той действително е способен да обича самоотвержено. Както се случва в пределно красивия дует на Гранд па от второ действие с бавните отпускания на ръцете и отскоци, рисуващи непосилността на огромното чувство, което завладява душата на обичащия – нещо между благодарност, безграничност и присвиване на сърцето.



Силата на Канев е тъкмо благородството на линията, елегантната фраза на рисунъка, прецизността, умението за детайлизация, отличния лицеизраз. И той като Начева подхожда смело в интерпретациятя си и именно творческата му зрелост му позволява да защити ракурса си – сцената със сбогуването е филигранна до последния детайл, а играта с ръцете трогва, защото е изведена до нивото на обобщаваща идейна метафора.


И парадоксално още една великолепна дързост – винаги балетът завършва с ламентото на Алберт, където покрусен той пристъпва към новата зора, бавно, виновно свел глава, уморено, дори с гръб към публиката, а тук Канев напротив върви право напред към залата, широко разтворил ръце за прегръдка, които остават отворени до падането на завесата, само се повдигат известно към широтата на утрото. Лицето е скръбно, но и някак тържествуващо, походката е горда и тържествена, нещо се е случило – един човек, целия свят, е преживял и осъществил в живота си едно откровение, открил предназначението си - да обича, да обича истински, което в последна сметка значи да живее.

Всъщност Канев има много добър сезон от силно експресивния дон Хосе в Кармен, през нюансивната интерпретация като Дроселмайер в „Лешникотрошачката”, комично-меланхоличният, будещ присмех с нелепото си желание да твори живот, доктор Копелиус в „Копелия”, страстният съблазнител Еспада от „Дон Кихот”, та до взривяващия с жизнеността си и земна мъдрост Зорба от „Зорба Гъркът”. Във всички тези образи Росен Канев заявява своето богато артистично майсторство, емоционален диапазон и техническа прецизност, които заслужават признание и най-висока оценка – днес, когато задълбочеността се смята за нелепост, а майсторството за случайност, а не честно извоювана способност.


Честността е най-важното за големия артист именно тя лежи зад успеха му. Дуетът Вяра Начева и Росен Канев именно през силата на своята артистична искреност доказва актуалността на всеки истински шедьовър – той е жив, защото честно разкрива нещо от естеството на философията на живеенето, и то поднесено не като нищо не значещо мъруване на опитни старци, а като непосредствено дишащо откровение.



Сякаш вдъхновението бе обхванало цялата трупа. Мирта на Марта Петкова е хладна и неумолима. След интерпетацията на Силвия Томова, чието властно и вледеняващо приствие, подкрепено с пронизващ, святкащ поглед в тази партия е доста трудно да се открие нов по-мек образен подход, но Петкова залага на хладното сияние на свойствено чисто, събрано и пестеливо движение, на една недосегаема отчужденост, който индивидуализират присъствието й и му придават благородство.



Ханс на Кирил Иванов е пламенен и драматичен. Интересен дебют в селското па дьо дьо от първо действие правят младата Боряна Петрова и Александър Александров. Петрова е красива и движенията й са надарени с органична свежест, въпреки разклащанията при пируетите сценичното й приствие е очарователно обещание. Александров е шлифован балетист и отлично обема техническите предизвикателства на виртуозния девертисмент. Въпреки това в стила му се долавя някаква напрегнтост, оставяща впечатление за неприятна острота, докато великолепието на премиерското движение е преди всичко спокойна мекота.



Кордебалетът се отличи с много добър синхрон в белите сцени, графичност на строежа и изящество при прегупирането. Двете вилиси - Екатерина Станимирова и Катерина Петрова отлично се съгласуват, а ефирната Илиана Филипова макар и в редиците не може да остане незабелязана с естествената меланхолна грация на своите движения.

Гостуващият диригент Дидие Талпен, Франция, който вече познаваме от декемви минлата година с „Лешникотрошачката”, затвърди усещането, че е изискан, стилен диригент с характер и лично интерпретаторско присъствие. При Чайковски изненада с неочаквана оркествова лекота, дишащи акценти и много хроматичен бясък, докато сега изведе музикалното присъствие до нивото на истински актант, на жив драматургичен разказ, а не на придружаващ темпо-ритмичен фон. Тъкмо това впечатлява – Талпен тълкува партитурата на Адам симфонично, кантиленно с по-свободен подход към танцовите схеми. Никога не жертва акустичните нюанси за сметка на друго. Забавя и удължава на места, за да се открои изяществото на фразата, да се изведе музикалната архитектоника. Акустичното търсене е по посока на опалово внушение и призрачната безплътност, която пробужда въображението – звуците в щрайха са вибриращи, някак прелитащи и стремителни – красиво флаутандо, докато духовите макар и обемни, никога не са остро пробивни, а омекотени от патинирано балагородство. Интерпретация достойна за нееднообразната музикална инвенция, мелодична изобретателност и композиторско изящество на Адолф Адам.



Какво прави с нас изкуството - веднъж ни освобождава от собствените ни демони; и втори път ни сочи истината за това как да бъдем хора, как да се вслушваме и споделяме света, но най-вече как да оцелява нашата душа. В това е милостта на изкуството – да ни спасява отвътре - в свещеността на жизнената ни способност. Спектакълът „Жизел” е събитие заради хората в залата, препълнили салона с жаждата си за красотата на истината и артистите с надеждата, че усилията на съществуването им не отминават напразно. Дано!




  • Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 13 (2631), 08 април 2011
  • Авторът изказва специална благодарност на фотографите, предоставили безвъзмедно фотосите за статията: Мария-Хелена Бакли, Виктор Викторов и Косдадин Чернев