сряда, 20 април 2011 г.

Стрелите на смеха



Ракуго
- традиционното японско изкуство на смеха



“Никой не пуска стрели в усмихнато лице”
Японска поговорка



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Никой не пуска стрели в усмихнатото лице, но усмивката е полетяла стрела. Когато се мисли за японски театър асоциациите безспорно са свързани с по-извесните му и елитарни форми като Но и Кабуки. Някак си е трудно да си представим сдържаните, овладени и сериозни японци разтърсени от смях. Те обаче също имат своя смях. Традицията им пази едно по-особено театрално изкуство, което показва лицето на усмихнатия и обладан от стихията на веселието японец. Един по-достъпен и демократичен театър на смеха – ракуго (落語)- изкуство на комическия разказ, словесно развлечение. То е някакъв вид театрална моноформа, тъй като се представя от само един изпълнител ракугоист (落語家).


Ракуго – изкуството на традиционното забавление е възникнало през периода Генроку около 1600 година. Най-напред това изкуство е било известно под названието корукучи (軽 口) като в най-старинната си форма канджи съществува някъде до 1787 г., а артистите обикновено се определят като otoshibanashi (разказвачи). В средата на периода Мейджи (1868-1912) названието ракуго придобива самостойно значение и започва да се използва като общ термин през в периода Шоуа (1926-1989).

Причините за пораждането му се отдават на естественият подтик към забавление и желанието на обикновения човек да развесели приятелите си. Но сякаш най-вече на извечната човешка необходимост да се изживява лекотата на битието и то да се осмисля в акта на радостта. Тъй като навред по земята смехът изпълнява все една и съща роля - а именно да развлича, да носи разтуха, утешение и да вдъхва желание за живот.


Още от възникването си ракуго притежава два стила, оформили се и в своеобразни жанрови направления – единото, разпространено в района на столицата Токио – Едо Ракуго, а другото Камигата Ракуго е поддържано в Осака. И при двете направления се запава камерна форма. Ракуго е монотеатър от един изпълнител-мъж. Закачката се състои във факта, че той трябва да изиграе всички персонажи, като при това е придружен от извънредно пестелив реквизит – само ветрило и носна кърпичка. Предизвикателството е още по голямо тъй като актьрът е ограничен в телесното си поведение, движенията са пестеливи и специфични, тъй като представлението се води в седнало положение по японски - на колене върху копринена възглавничка.


Докато спектакълът трае актьрът няма право да се изправя на съпала. Забележително е обаче, че въпреки това положение се изобразяват хитроумно и виртуозно най-динамични сътояния като тичане, подскачане, борба, пиянство и др. кинетични задъханости. Облечен в кимоно, артистът съумява да се превъплъти успешно в цял сном персонажи - самураи смели или страхливи, духове, гейши, красиви неомъжени девойки и техните похотливи ухажори, суеверни глупаци и дори някоя крава... Единственият реквизит на смеха са тази кърпа, ветрило и листове хартия. Въображението е толкова изобретателно, че изтръгва от обайното безброй неочаквани образи - ветрилото се превръща в четчица за писане, клечки за храна, наргиле, гребло; кърпата в лодка, хартия, книга, възглавница и др.

Представлението не е фиксирано по време и зависи от разпалеността на сладкодувстника и публиката. Може да трае час, по-малко, или пък два в зависимост от реакциите на зрителите и разположението на разказвача. Две комични истории от класическия репертоар “Кравата Тама” /“О-тама уши”/ и “Къщата с чиниите”/ „Сараяшики”/ са изпитание за всяко ново поколение изпълнители и са израз на почитта към традицията на японската комедия.


Тъй като ракуго е и словесно изкуство на смеха, където шега предизвикват и самите думи, а не само играта и начина на изговаряне, е важно да се вниква в посланието на думите. Търси се смехът в словесната ситуация, чистото веселие предизвикано от духовитостта. Затова е важен момент е разбирането на изреченото, откъдето и стремежът за безупречна дикция и емоционално оцветена интоноция, тъй като шегата често се постига чрез каламбра и свободната езикова игра. Деликатността и намекът обаче отново са водещите естетически принципи – нищо не прекрачва тяхната мекота, сдържаност – те едновременно приближават до обекта, но спезват дистанция – деликатността е не просто сдържаност, а чувствителност, запазване на уважение, на известна дистанция и свян.


Барабанът одайко/първи барабан/с ритмични удари дава началото. Актьорът излиза придружен от своя собствена мелодия - дебаяши, която го характеризира и е своеобразна визитна картичка на изпълнителя, като всеки един притежава свой оригинален ритъм. В началото обичайно се разказват анекдоти и забавни случки, с които да се предразположи публиката и едва тогава се начева със същинската част на разказите. Вярва се, че за да е сполучлив спектакълът публиката трябва да е в настроение, да е с разведрена душа и диханието се изпълни с безгрижие, представлението започва едва когато това не се получи. Лицето на актьора е ведро и създава усещане за непринуденост.


Комичното в ракуго се поражда най-вече от странната и нелепа от ситуация. Влюбеният нахал получава нощно рандеву не с красавицата О-тама, а с отмъщението на баща й – семейната крава. Призракът на измамената красива прислужвица О-хана брои всяка нощ чиниите станали причина за нейната смърт една, две, три...до липсващата десета. На този спектакъл се престрашават да дойдат изкушени от красотата й младежи. Духът й се оказва истински професионалист и преди деня на своята почивка – празникът на привиденията, брои чиниите и за идущия ден, за да не разочарова влюбената в нея публика, която обаче се оказва доста страхлива и ужасена от този жест на призачен професионализъм и панически побягва.


Актьорът следва да притежава голям гласов и мимически диапазон това му помага успешно да изобрази персонажите мъже жени, девойки и старици, гневни и пияни мъже, мижитурки и дори животни, за ад завладее вниманието на зрителите и да предизвика несдържан интерес. Очарова умението на артиста макар и обичайно сам на сцената да пресъздава разговор между четирима герои като всеки образ е снабден със своя характерна поведенческа особеност.

От съществено значение в ракуго е и фоновата музика – хаме-моно от струнния инструмент шамисен /с резонатор, на койото била опъната кожа от девствена котка както говори мълвата/,барабани – дайко,одайко, нибан-дайко/втори барабан/ -типични за Камигата Ракуго. Тя е колкото атмосфера, общ емоционален тон, толкова и съучастник и дори невидим актант, партньор за скрити диалози. Силно функционално натоварена е звуковата ономатопея, постигната с помощта на инструментите, предаваща не само обстановката, но и психическата атмосфера. Звукът изпълнява и драматургическа роля - музиката подсилва въздействието като акцентира с остри и динамични интонации.


Лицето на смеещия се японец не е по-различно от лицето на всички останали хора, защото смехът навред по земята придава на човека най-човешкото – веселият отказ от духовно крушение пред трагичното лице на съдбата. В него той прицелва стрелите на своя смях. Усмихнатото лице на човека гледа дръзко съдбата, но то е и лице вгледано в себе си. Смехът е колкото акт на опознаване на света, толкова и на себепознание и освобождаване от собственото несъвърщенство в лекотата на битието. Смехът лекува лицето от талвезите на тъгите, от опасните сражения със несполуките. В неговата усмивка ликува добротата на опрощението и благостта на съпричастието тя е път през безсмислието към сладостта. По този начин делничното се освобождава от грубостта на баналното и дребнавото и се упътва в ладията на усмивката, през океаните на мъката и лошите случайности, към щастието – най-дръзкият смисъл на живота.

Затова нека смехът ни пронизва с безгрижните стрели на щастието.


Няма коментари:

Публикуване на коментар