петък, 8 април 2011 г.

Алхимия на споделеността



Гостуване на Вяра Начева като Жизел


Жизел” балет от Адолф Адам; Либрето: Т. Готие, Ж. Сен-Жорж; Хореография: Ж. Корали, Ж. Перо, М. Петипа; Редакция: Л. Лавровски; Постановка и режисура: Петър Луканов; Художник на декора: Радостин Чомаков, Художник на костюмите: Цветанка Петкова-Стойнова; Премиера Софискийска Национална Опера и Балет - май 2006; Участват: Вяра Начева - Жизел, Росен Канев - Алберт, Кирил Йорданов - Ханс, Марта Петкова – Мирта; Диригент: Дидие Талпен

20. Март. 2011г., Неделя



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Защо се ходи на спектакъл, защо се гледат представления? – за да се узнае и преживее частица за истината за това какво е да бъдеш човек. Всеки спектакъл е повече от своите начала, повече от материал, техника и изпълнение - той е щастливата алхимия на споделеността. Изкуството говори за живота, но говори през благодатта като за тържество, въпреки мъката и отчаянието на дните. Именно това бе усещането след спектакъла „Жизел” със специалното гостуване на Вяра Начева. Не само заради именитата българка, звезда на световния балет, а и заради упоството и героизма на българския артист като цяло. Всяка поява на Начева на родна сцена е високо художествено събитие, защото носи вдъхновение, щедро самораздаване, класа и предизвиква гордост.



Вяра е носителка е на бронзов медал от Варна 1996 г.; 17 годишна вече танцува в Есенската балетна трупа, а по-късно е солист на Дойчеопер, а днес е прима в Щатсопер, Берлин. Все още се споменават с възртог двата й гастрола като Одета-Одилия в „Лебедово езеро” от 2005 и 2010, както и изненадващата Мирта от „Жизел” през миналия януари. Сега обаче се представи като Жизел – една може би не съвсем типична за характера й партия – веднъж защото не се помества в стереотипа на образа, втори път заради чисто физическата специфика – Вяра е по-висока от обичайното, темпераментът й е по-характерен. Нейната Жизел въпреки това ще остане в историята на българския балет. Вярно е нашата сцена изобилства от интересни и силни превъплъщения на излъганото момиче, от малко ломбардско селце, наивно доверило се на любовта. Линията е трасирана още от знаменитите класически изпълнения на Вера Кирова, Красимира Колдамова, Евгения Кръстева през дръзката почти стихийна Жизел на Мария Илиева, безукорната и скръбно унесена на Милена Симеонова, та до настоящите прими - топлата, неимоверно крехка, чистосърдечна и саможертвено скръбна на Веса Тонова, меланхолната, рухнала и огорчена девойка на Диляна Никифорова и игривата, неподозираща лъжовноста на Марта Петкова.


Какъв е ключът, който намира в образа, в тази балетна емблема, но и стереотип Вяра Начева, чрез който съумя да се промъкне като през иглени уши, за да извоюва своя лична емоционална територия?! Мисля, че това бе милостта, умилеността пред това, което се обича и обичта, която възвръща достойнството на излъгания, на прелъстения, на предадения; милостта, която открива и дарява благословението на прошката, защото кое преобразява, ако не Любовта. Именно епитетът обичаща може да се прикрепи към Жизел на Начева. Психологическата релефност на интерпретацията, богатството от емоционални тембри надхвърлят обичайното шаблонно тълкувание, прониква в дълбочината зад ясната емблематичност. Начева като Жизел пита възможна ли е прошката, откъде идва тя и защо обичта се оказва решение за битийния конфликт, разрешение на отчаянието и разтоварвене на гнева и мъстта. Подобна дълбочина не само изненадва, но и сякаш отгръща интерпретаторсия хоризонт – и да гледайки Начева, човек сякаш за първи път се сблъсква с Жизел. Романтизмът, тъкмо като модерно духовно течение, открива другия, но не вън, а вътре – питащия друг, тревожната неясна и поради това свирепа стихия на влечението – Мирта, след психологическата революция на Фройд ни стана ясно, че не владеем душите си, но това, което е по силите ни е да питаме, да търсим, макари и временни, спасителни отговори.


Жизел на Вяра изпитва сама себе си дали може да прости и дали обичта й може да спаси-преобрази собственият й унищожител, дали може да открие надеждата на милостта и тя я открива. Как обаче се постига такава вътрешна многоречивост в един „ням” кинетичен образ?! С безупречна техника и точна стилистична мяра. Начева притежава удивително кинетично чувство, то й помага да обема пространството, да разгръща линиите и така буквално да рисува образа в перспектива. Най-удивителното е владеенето на корпуса, което е абсолютната основа на движението и помага на ръцете и краката не просто да правят движения, а да осъществяват емоционално свободни събития. Ръцете плуват и се рееят, нозете са леки, пърхащи и безшумни.




В първо действие Жизел на Начева е толкова очарователно доверчива, беззащитна и подкупващо чиста, че разбираш защо в сцената на полудяването, където други търсят обертонове на обвинение, гняв или безпомощност, Начева не се обляга на пределност на израза, а напротив обръща ситуацията навътре. Полудяването, което е било предсказано във внезапната отмала и почти уплах от обземащата любов в сцената на съблазняването, е потреперване, потъване в неразбираемостта на човешката природа, отхвърляне на света, който не само не цени, но и отнема от човека чистосърдечието. Пикът не обичайната сцена със шпагата и разветите коси, а напротив тихя миг преди това – повторното въобразено късане на листчетата на маргаритката.





Именно тук Начева постига най-плътна трагична сугестивност и образът изпълва невиността на жертвата, но и предава личния избор, решителния отказ да се разбере и приеме несъвършенството в единствето съвършено нещо у човека – способността му да обича. Нейната Жизел полудява, за да съхрани чистота си, за да не се омърси с горчивината на мъдростта, разбираща порока или да се опетни с лъстта на ревността. Второ действие тя е друга – безплътна, призрачна унесена. Вяра притежава всички качества на големия балетен артист - повратливост, скокливост, безшумност, абсолютни батмани, но и отлично чувство за мярка. Решението й търси овалността на линията, окръглеността и мекотата на движението, осезаемата топлина в него, въпреки безплътността и това й носи успех. Голямото адажио както и Гранд па са сепващи дъха. Може би в някой от основните фигури при страничните алонжета бих предпочел повече събраност, повече графическа сдържаност, но затова пък рисунъкът на маха е толкова изваян и прецизен, така точно намерен, че не може да не предизвика най-чиста радост. Пик в това отношение бе сбогуването – преплитането и непостижимостта на ръцете. Незабравимо.





Всичко това не би се получило без неимоверния принос на Росен Канев като Алберт, който танцува със спукано ребро, заменяйки в последния момент Емил Иванов. Неговият премиерски аристократизъм обаче отлично подпомага сугестивната енергия на Вяра Начева. Двамата са особено подходящи като сценични партньори очевидно заради особената им чувствителност и танцов инстинкт, чиято съвместна вибрация взаимно се разпалва. Без значение са няколкото не високо задържани поддръжки и не достатъчно амплитудно осъществени скока. Канев е стабилен и много отговорен партньор - нищо не нарушава хармонията или не затруднява партьорката, движенията й са подпомогнати и почертани.




Росен е изключително интелигентен танцьор, чиито качества, класа и благородство най-добре се открояват тъкмо в тази партия. Артистичната разкрепостеност, до която достгна през последните няколко години правят от неговия Алберт един не толкова фриволен, колкото нерешителен човек, от хамлетовски тип, затворен в капана на случайността и в някакъв аспект не недостоен прелъстител, колкото жертва на социална обязаност. Канев показва, че нещо в Алберт е спасено от Жизел, че приема някакъв дар от нея, но всъщност най-важното е, че още при срещата си с нея вече е бил готов да го разбере и приеме, че и той действително е способен да обича самоотвержено. Както се случва в пределно красивия дует на Гранд па от второ действие с бавните отпускания на ръцете и отскоци, рисуващи непосилността на огромното чувство, което завладява душата на обичащия – нещо между благодарност, безграничност и присвиване на сърцето.



Силата на Канев е тъкмо благородството на линията, елегантната фраза на рисунъка, прецизността, умението за детайлизация, отличния лицеизраз. И той като Начева подхожда смело в интерпретациятя си и именно творческата му зрелост му позволява да защити ракурса си – сцената със сбогуването е филигранна до последния детайл, а играта с ръцете трогва, защото е изведена до нивото на обобщаваща идейна метафора.


И парадоксално още една великолепна дързост – винаги балетът завършва с ламентото на Алберт, където покрусен той пристъпва към новата зора, бавно, виновно свел глава, уморено, дори с гръб към публиката, а тук Канев напротив върви право напред към залата, широко разтворил ръце за прегръдка, които остават отворени до падането на завесата, само се повдигат известно към широтата на утрото. Лицето е скръбно, но и някак тържествуващо, походката е горда и тържествена, нещо се е случило – един човек, целия свят, е преживял и осъществил в живота си едно откровение, открил предназначението си - да обича, да обича истински, което в последна сметка значи да живее.

Всъщност Канев има много добър сезон от силно експресивния дон Хосе в Кармен, през нюансивната интерпретация като Дроселмайер в „Лешникотрошачката”, комично-меланхоличният, будещ присмех с нелепото си желание да твори живот, доктор Копелиус в „Копелия”, страстният съблазнител Еспада от „Дон Кихот”, та до взривяващия с жизнеността си и земна мъдрост Зорба от „Зорба Гъркът”. Във всички тези образи Росен Канев заявява своето богато артистично майсторство, емоционален диапазон и техническа прецизност, които заслужават признание и най-висока оценка – днес, когато задълбочеността се смята за нелепост, а майсторството за случайност, а не честно извоювана способност.


Честността е най-важното за големия артист именно тя лежи зад успеха му. Дуетът Вяра Начева и Росен Канев именно през силата на своята артистична искреност доказва актуалността на всеки истински шедьовър – той е жив, защото честно разкрива нещо от естеството на философията на живеенето, и то поднесено не като нищо не значещо мъруване на опитни старци, а като непосредствено дишащо откровение.



Сякаш вдъхновението бе обхванало цялата трупа. Мирта на Марта Петкова е хладна и неумолима. След интерпетацията на Силвия Томова, чието властно и вледеняващо приствие, подкрепено с пронизващ, святкащ поглед в тази партия е доста трудно да се открие нов по-мек образен подход, но Петкова залага на хладното сияние на свойствено чисто, събрано и пестеливо движение, на една недосегаема отчужденост, който индивидуализират присъствието й и му придават благородство.



Ханс на Кирил Иванов е пламенен и драматичен. Интересен дебют в селското па дьо дьо от първо действие правят младата Боряна Петрова и Александър Александров. Петрова е красива и движенията й са надарени с органична свежест, въпреки разклащанията при пируетите сценичното й приствие е очарователно обещание. Александров е шлифован балетист и отлично обема техническите предизвикателства на виртуозния девертисмент. Въпреки това в стила му се долавя някаква напрегнтост, оставяща впечатление за неприятна острота, докато великолепието на премиерското движение е преди всичко спокойна мекота.



Кордебалетът се отличи с много добър синхрон в белите сцени, графичност на строежа и изящество при прегупирането. Двете вилиси - Екатерина Станимирова и Катерина Петрова отлично се съгласуват, а ефирната Илиана Филипова макар и в редиците не може да остане незабелязана с естествената меланхолна грация на своите движения.

Гостуващият диригент Дидие Талпен, Франция, който вече познаваме от декемви минлата година с „Лешникотрошачката”, затвърди усещането, че е изискан, стилен диригент с характер и лично интерпретаторско присъствие. При Чайковски изненада с неочаквана оркествова лекота, дишащи акценти и много хроматичен бясък, докато сега изведе музикалното присъствие до нивото на истински актант, на жив драматургичен разказ, а не на придружаващ темпо-ритмичен фон. Тъкмо това впечатлява – Талпен тълкува партитурата на Адам симфонично, кантиленно с по-свободен подход към танцовите схеми. Никога не жертва акустичните нюанси за сметка на друго. Забавя и удължава на места, за да се открои изяществото на фразата, да се изведе музикалната архитектоника. Акустичното търсене е по посока на опалово внушение и призрачната безплътност, която пробужда въображението – звуците в щрайха са вибриращи, някак прелитащи и стремителни – красиво флаутандо, докато духовите макар и обемни, никога не са остро пробивни, а омекотени от патинирано балагородство. Интерпретация достойна за нееднообразната музикална инвенция, мелодична изобретателност и композиторско изящество на Адолф Адам.



Какво прави с нас изкуството - веднъж ни освобождава от собствените ни демони; и втори път ни сочи истината за това как да бъдем хора, как да се вслушваме и споделяме света, но най-вече как да оцелява нашата душа. В това е милостта на изкуството – да ни спасява отвътре - в свещеността на жизнената ни способност. Спектакълът „Жизел” е събитие заради хората в залата, препълнили салона с жаждата си за красотата на истината и артистите с надеждата, че усилията на съществуването им не отминават напразно. Дано!




  • Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 13 (2631), 08 април 2011
  • Авторът изказва специална благодарност на фотографите, предоставили безвъзмедно фотосите за статията: Мария-Хелена Бакли, Виктор Викторов и Косдадин Чернев 

Няма коментари:

Публикуване на коментар