сряда, 21 юни 2017 г.

Най-дългият ден



разцъфнали невени 
надпреварват се със слънцето 
в най-дългия ден


петък, 9 юни 2017 г.

Смисълът на съзвучието




„Лебедово езеро”, фантастичен балет в ІV действия от П. И. Чайковски с първа премиера в Стара Загора.Либрето: Владимир Бегичев и Василий Хелцер. Световна премиера (хореография от Юлиус Рейзингер) – 20. ІІ. 1877, Болшой театър, Москва. Световна премиера (хореография Петипа и Иванов) – 15. І. 1895 г., Мариински театър, Санкт Петербург. Хореография: Мариус Петипа, Лев Иванова (1895) и Анастас Петров(1956) , Калина Богоева в редакция на Силвия Томова (2017). Сценография и костюми: Денис Иванов. Консултант-изпълнител по костюмите: Първолета Чавдарова – Летиция.

Премиера в СЗДО 23 и 27. V. 2017 


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Навярно и самият Чайковски не е предполагал какво ще постигне като композитор и танцов реформатор с първия си балет „Лебедово езеро”. Защо това произведение се радва на неувяхваща слава и се е превърнало в културна емблема на самото балетно изкуство пък е съвсем друг въпрос. Факт обаче е, че е най-обичания балет, белег за високо ниво на културно равнище. За първи път в Стара Загора примата и балетмайстор Силвия Томова поставя „Лебедово езеро”, само седем месеца след назначаването си като главен художествен ръководител и осъществява спектакъла за малко повече от два репетиционни месеца. Томова, с подкрепата на ръководството Старозагорска опера, възстановява почти напълно разрушената трупа, като събира танцьори от седем държави. 



За своя културен принос бе отличена със Специалната награда на кмета на Община Стара Загора.Доказала многократно високото ниво на своите изисквания и професионализъм след работата й с трупите в София, Пловдив и Русе, отново красноречиво изразява силата на своя характер, дисциплинираност и неизтощимата енергия. Похвално е, че след почти три десетилетното девалвиране на културните ценности и повсеместно разрушаване на структурите в музикално-танцовите институти, за първи път се окомплектова цялостна балетна трупа с амбиция за класически репертоар и палцова техника, като част от Държавна опера Стара Загора, с ясното съзнание, че един реномиран театър е възможен единствено когато притежава адекватен певчески и танцов художествен ресурс.



„Лебедово езеро” на Томова се отличава рязко от появилите се купюрни версии напоследък на амбициозни директори-мениджъри, които използват популярността на заглавието, подобно на брашнен чувал, който при всяко отупване все пуска по нещо, и прибавя някакви приходи от билети. Сурогатните, вулгарни с непрофесионализма си постановки от Бургас, Пловдив паразитират върху славата на балета и дългогодишното отстъствие на алтернативни инсценировки вън от София, и по традиция Русе, чиято трупа за съжаление страда не само от не достатъчно финансиране, но и разбиране, че балетното изкуство е неизменна част от класическата традиция на всеки самоуважаващ се сценично-музикален оперен театър.



Не на последно място и от факта, че от Софийската трупа бяха освободени без време висококачествени изпълнители, чиито ценен художествен принос с лека ръка е отхвърлен от първия ни театър поради несъществени причини и те логично търсят адекватно поле за изява, което обаче се оказва почти невъзможно в парадоксалната ситуация на националната ни култура. Нелепо е, че балетмайстори и именити прими и премиер солисти, с историческо значение за развитието на класическия танц у нас, като Силвия Томова или Бисер Деянов, Вера Кирова както и наскоро пенсионираната Веса Тонова, не са въвлечени по никакъв начин в артистичния живот на първата ни трупа.



В това отношение обновения състав в Стара Загора е глътка въздух, преодоляване на столичната културна свръхконцентрираност и ярка възможност за художествена алтернатива. Да трупата е млада, все още в развитие и нагаждане към реалностите, но очевидния устрем и ясната програма зададени от Силвия Томова подсказват едно възвръщане към действителната художествена мяра.



На премиерата си в Москва през 1877 „Лебедово езеро” не е оценено нито като драматургия, нито като музика и още по-малко като хореография. Публиката просто не може да разбере общата елегична интонация на балета и усложнената емоционалност на музикалните номера. Чайковски го пише в продължение на година с малки прекъсвания, бързайки да се върне към жанра на операта. Докато го създава, обаче осъзнава най-напред, че балетната музика не е за подценяване, и че „Балетът е същинска симфония!”. Тази мисъл му е навеяна веднъж от наблюденията върху композициите на Цезар Пуни и най-вече от „Жизел” на Адам. Така, дори сам без да подозира, се превръща в най-големия реформатор на балета – симфонизирайки всички елементи в обща атмосфера и драматургическа зависимост.





„Лебедово езеро” на Томова е коректно към традицията и макар че отчита възможностите и състоянието на състава не прибягва до непочтени похвати и разчита на актьорския и танцов устрем от страна на балетистите. Интересно е сценично решение действието на балета да бъде вписано в един по-голям разказ, чрез динамични пролог и епилог. Тук Зигфрид е показан като малко дете, което е запознато от възпитателя Волфганг с легендата за Одета и Одилия, а на финала вече младия Зигфрид чете книгата. Одета е превърната в образ на недосегаемото, но вечно бленувано съвършенство, което непрекъснато ни се изплъзва заради собствените ни самозаблуди и страсти, изразени чрез Ротбарт и Одилия, но и винаги ни съпътства като идеал. Така Силвия се изплъзва от капана на романтическия стереотип, но и от сладникавите широко разпространени мажорни финали.






За да се състои истинско „Лебедово езеро” неминуемо са необходими не само откроени премиерски превъплъщения, но и отлична работа на кордебалета. Именно тук се открива основното достойнство на балетмайстор Томова, която изравнява школовката и нивото на твърде разнородния състав и го балансира подходящо.





 



Великолепна находка е Одета-Одилия на Анелия Димитрова, която Томова намира сред кордебалета и премиерата й е и дебют не само за ролята, но и в голяма централна партия. Димитрова показва както техническа стабилност, така и артистична надареност. Нейната Одета впечатлява с ранимостта си в бялото адажио и се разгръща в черното с неочакван женски чар и прикрито коварство. Разбира се, това е роля за цял живот и могат да се отчетат несигурни моменти, но Анелия е достатъчно емоционално убедителна така че да остави много добро впечатление и да даде обещание за сериозно развитие.



Изненадващ е Зигфрид на Емил Йорданов премиер от националната ни трупа. Тук той бе много по-артистично освободен и опитността му изящно допълваше Димитрова. Йорданов се е освободил от сянката на големите български емблеми и като че ли за първи път разкри своята емоционалност и разгърна отличните си балетни качества. В монолога-елегия от финала на първо действие с много меланхолна нега и изящество в дълго удържани арабески и красиви в дъга безшумни скокове в диогонал, с удължени линии на ръцете, съумява да предаде своеобразния „петраркизъм” в образа на принц Зигфрид, който копнее за съвършенството, за неземната любима и е смутен от „реалността” на дълга си като престолонаследник. В трето покорява с класическата строгост във вариациите.


  
 


Може би се нуждае от още малко внимание към детайлите и особено в преходите между фигурите и тяхната драматургична значимост, за да уплътни още по-релефно своята интерпретация. Много приятна изненада е Златомир Колев като Шут – притежаващ прекрасна въреливост и скокливост, които му осигуряват възможността да изумява с лекотата на летежа си, но за да постигне виртуозност е необходимо да омекоти линиите и облагороди енергията на кинетичния импулс, които сега му дава твърде остро и насечено движение.






 
В по-малките солистични моменти се отличават изящната Моника Илиева, прецизните Мария Лакка, Рихо Хирано и Кремена Костава. Томова изгражда по много въздействащ начин и солото в испанския танц от трето действие във фламенко стил с удари на токове и отривисти мълниеносни движения на група от три танцьорки с огнен поглед в черни кадифени рокли, обточени със сребърни флорални мотиви и червени ветрила, които разперват в музикалните акценти запомняща се поява на Лакка, Костова и Ромина Славова.






Декорът на Денис Иванов - извита подковидна колонада с парадно стълбище в центъра е функционален и приятен с осезаемата си каменна масивност, но и някак лишен от необходимата просторност за балета. Статичното осветление допринася за търсеното „студено” излъчване - сиво, синьо, хладно лилаво. Дъното от първа, втора и четвърта картина е мек нощен пейзаж от Айвазовски, но за трета е по детски зле нарисуван нощен пейзаж и огледална зала, която сама по себе си би могла да бъде художествен код, но тук само засилва нелепостта на дълбочината.






Същата стилова неизравненост, цветова небалансираност имат и костюмите – ренесансово каре черно и бяло на корсаж и колет за дамите съчетано с брюкселска дантела в кафяво и златно, а за мъжете с кафяви трика, докато Зигфрид в първо действие е в турско син колет, обточен със злато, стил, напомнящ ампир и само белег, а не прозрима сценична стратегия. Чувствителната намеса на Първолета Чавдарова-Летиция спасява пачките, които са красиви с пришити перца и камъни и особено тази на Одета-Одилия.





Въпреки че едва ли е възможен еднозначен отговор кое точно прави „Лебедово езеро” така обичано произведение, все пак един от аргументите би могъл да бъде прозрението, че човек не живее само в реалността на действителното и за да съществува са му не по-малко нужни въображението, копнежа и бленуването по някакво, макар и непостижимо, съвършенство, което обаче осмисля усилията и озарява всичко с неочаквана красота. Мъдростта на музиката на Чайковски е не само в умението да ни напомни за копнежа, за собствената ни неутолима жажда, но и в състраданието и вещината, с които поне за миг я утоляват.




    
* Текстът е публикуван във в-к КУЛТУРА - Брой 22 (2902), 09 юни 2017, със заглавие "Обновената балетна трупа на Стара Загора";

* Фотосите в статията са дело на автора Петър Пламенов от премиерата на 23. V. 2017





сряда, 14 септември 2016 г.

Танцови диалози

Юлия Степанова - Одета/Одилия 
и Александр Волчков - принц Зигфрид



Гостуване на солистите от Болшой театър
Юлия Симеонова и Александр Волчков
в „Лебедово езеро” 
от П. И. Чайковски




Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg




В своята най-висша форма културата е диалог, така истината се превръша в спонтанно откриване, в настоящо търсене, чиито отговор се изработва съвместно в едно непосредствено усилие. Всеки гастрол и среща в изкусвото, разкриват както многоликостта и разночетенията на смисъла, така и дълбокото сродство между търсещите. Отдавна, вече почти двадесет години, от идването на Нина Семизорова, на сцената на Софийска опера не са гастролирали водещи балетни артисти от емблематичния Болшой театър, своеобразна „Мека”, заедно с Мариннския, на модите в балета, на стратегиите за интерпетация, на способите за опазване на различни значими хореографски редакции, историческите реконстукции и приемствеността в стиловата чистота. Затова да гледаш отблизо артисти, активно участващи в творческия живот там, е винаги интересно и по някакъв начин дидактично. Гостуването бе обявено преди няколко месеца, но тогава се очакваше една от наложилите се прими Екатерина Шипулина с основния си партньор. Вместо нея пристига солистката Юлия Степанова заедно с премиера Александр Волчков.


Юлия Степанова - Одета/Одилия 
и Александр Волчков - принц Зигфрид


Настроението е приповдигнато и от първите минути атмосферата се наелектризира. Поканеният от Белорус диригент Андрей Галанов с красив маниер и самоуверено присъствие налага деликатна, стройна и премерена както в темпоритмично, така и по отношение на акценти интерпретация. На места малко по-обрана, по-класическа и като че ли по-строга, отколкото при актуалните тенденции при водещите диригенти като Валери Гергиев, Габриел Хайне или Павел Клиничев. Затова пък оркестровият звук е поетичен, линиите на щрайха меки, а красивите сола на обоя, фагота, челото и цигулката (на филигранната, прецизна Мария Евстатиева) изящно изведени на фона на симфоническото цяло.



Юлия Степанова - Одета/Одилия 
и Александр Волчков - принц Зигфрид



Юлия Степанова, възпитаничка на Академия „А. Я. Ваганова“ е приета като солистка в Мариинския театър между 2009-14, след това в Московския „К. С. Станиславски и Вл. Немирович-Данченко“, а през настоящия сезон в състава на Болшой театър, където дебютира като Бела от „Герой на нашето време“ на Демуцки, Повелителница в „Дон Кихот”, Мирта в „Жизел“ и Никия в „Баядерка“. Висока, атлетична и технически стабилна нейната Одета-Одилия впечатлява най-напред с безупречната разработка на основните акценти и умението пиковете във фигурите да се залавят и открояват – една от марките на високата й академическа школа. Стилистично, а и артистично по-добре стои в белите картини, където прекрасно води линиите в лебедовите ръце с чувствителни изящни ракурси на китката и пръстите, които се разперват и тръпнат като пера... Не може да не се признае школовката и общата убедителност на Степанова, но също така не може да се отмине и нейната интерпретаторска и артистична неувереност. През цялата й фигура и сценично поведение, сякаш могат да се онагледят легендарните художествени съвети в Болшой, където прими кръстосват не само думи, за да установят и узаконят точната линия, ракурс, амплитуда и метод на изпълнение на дадена фигура, но не и собственото й артистично претълкуване.


 Юлия Степанова - Одета/Одилия и Александр Волчков - принц Зигфрид

Степанова още е твърде съсредоточена в техническото извеждане и това сковава енергията на сценичното й присъствие, което някак не завладява и не респектира въпреки очевидния професионализъм. Стилистични компромиси се забелязват както в преходите между фигурите, така и при доста невинимателните бързи серии па де буре, редицата нечисти повдигания на раменете, неизведената в дължина шия както и нерядката липса на скорост в стъпките, за сметка на прекалено бързите ръце във виртуозните моменти както и твърде несполучливото антре от второ действие на Одилия и не дотам елегично меланхолния екзод в ламентото на четвърто.
Естествено е сравнението с Одета-Одилия на примата ни Марта Петкова – много по-осъзната, филигранна и задълбочена интепретация с голямо майсторство и внимание към детайла, адекватни преходи и откроена музикалност в движенческата експресивност.


Юлия Степанова - Одета/Одилия 
и Александр Волчков - принц Зигфрид


Александр Волчков макар и сред утвърдените премиер-солисти на Болшой си позволи колебливо представяне като Зигфрид. След завършването на Московското хореографско училище през 1997 г., постъпва в театъра, където има богат солистичен репертоар в цялата бяла класика и в редица съвременни постановки. Гастролира в Парижка национална опера, Римска опера и Ковънт Гардън. Волчков е принцов, пропорционален танцьор с добре поставени ръце и елегантна линия, но някак не открои присъствието си на сцената. В първо действие добре показва петракиската влюбчивост на персонажа си, но така и не градира драматургично противоборството между илюзия, реалност и измама, играта между копнеж и любов. Въпреки партньорската си адекватност в соловите елементи не постига експресивност. В изповедта-копнеж от края на първо действие – централен момент за версията на Дановски, остава прекалено апатичен, сякаш мечтата не е толкова важна, а копнежът просто младежка поза, докато Зигфрид именно чрез тях аргументира своето величие и трагизъм. През цялото време не вдига напълно полупалец и това прави линиите нечисти и счупени, скоковете тежки и лишени от артистичната достолепност. Факт особено натрапващ се в черното адажио, което очевидно му дотежава.

 Цецо Иванов като Ротбарт


 Цецо Иванов като Ротбарт



В диалога, който освен общо търсене е и интелектуално съперничество, породено от страстта, се открояват иначе невидими подробности. Нашите балетисти предизвикани от гастрола танцуват с много плам и настроение, но кордебелета е далеч от високата прецизност и чистота, а солистите изпитват видими затруднения. Цецо Иванов като Ротбарт се откроява с прекрасен в амплитудата си скок, хищно-заплашителни орлови ръце и макабрен магнетизъм, които правят от сравнително, не добре разработената хореографски партия, значимо артистично постижение.


Константин Ткач - Буфон, кралския шут


Приятна изненада е дебютът на наскоро постъпилия балетист от Молдова Константин Ткач, завършил Кишиневската консерватория, като Буфон, кралския шут. Ткач притежава изумителни физически и технически качества. В сложната виртуозна партия на шута, изпъстрена с шеметни пируети – вляво и дясно, манежи, диагонали, скокове и турове той разкрива цялото си дарование и проявява неочаквана стилистична чистота, ярък артистизъм и някакъв покоряващ хлапашки чар. А когато в трето десйтвие прави пълно външно обръщане в скок, заслужено предизвиква изумление и аплаузи. Въпреки дребния ръст Ткач е танцьор с интересен потенциал, който може подходящо да се употребява в рядък и характеристичен репертоар.


 
Александър Александров, приятел на принц Зигфрид, 
Вариация от Па де троа, І-во действие

Чрез „Лебедово езеро” Чайковски не само показва драматическата енергия на симфоничния танц, но и поставя болезнения въпрос как да съвместим вътрешния копнеж за свобода с условностите на необходимостта. Може би затова романтическата възвишеност, превърнала се в повратна точка за самото изкуство на танца, днес не ни отблъсква или дразни с напразен сантиментализъм, а продължава да ни трогва и призовава да се вслушваме в тайнствения отговор, които музиката ни дава.




* Статията е публикувана във в-к  КУЛТУРА - Брой 28 (2865), 29 юли 2016
* Фотосите са дело на Светослав Николов и се използват с разрешението на НАЦИОНАЛНА СОФИЙСКА ОПЕРА И БАЛЕТ; изказвам своята благодарност за предоставянето им;




четвъртък, 14 юли 2016 г.

Любов по-силна от смъртта



За първи път
опера на стадион в България 

 
 
 
Петър ПЛАМЕНОВ
 pet27@abv.bg

 
Операта си е поставила една свръхзадача още със създаването си – да обедини всички изкуства, за да трогва, забавлява и преобразява, за да се превръне в изкуство на всички сетива. В прочутия с оперните си гласове и маломани град Стара Загора организираха бляскав спектакъл на знаменитата творба от Джузепе Верди „Аида”, написана по повод откриването на Суетския канал, по поръка на хедифа Исмаил паша, пожънала триумфален успех на 24 декември 1871 в Кайро. Може би тъкмо това е най-пишната, даматургично разгърната и зрелищна творба в цялата оперна история. След нейното грандиозно изпълнение в Египет започва модата и на постановките на открито и парадоксалния жанр на ландшафтната опера, която се опитва да преодолее всякакви мащаби и надхвърли всички ограничения.

В случая Опера Стара Загора превръща импозантния спектакъл с повече от 300 участници в пищно заключение на честванията за 100 годишнината на ПФК „Берое” и построява монументалния си декор във формата на пирамида и мултимедийни проекции, дело на Тодор Демеров на стадиона с гледка към ширналото се тракийско поле. Опера и футбол не рядко са си подавали ръка, но у нас това става за първи път.



Веди скромно признал, след световния си успех, че „Аида” „не е от най-лошите”. Тук неговият гений се разгръща в пълнота с невероятна психологическа проникновеност италианският гении обрисува сблъсъка между дълг и любов. Предполага се, че при един поход в Судан хедиф Исмаил паша чул старинна легенда за трагична любов между продадена в робсво етиопска принцеса и египетски пълководец. Наскоро след това Едуард Мариет, френски историк и египтолог, дешифрирайки един папирус, открива първоизточника. Директорът на Френската опера Камий Дю Локл, склонява Верди да започне работа по сюжета, като привлича и изящния поет, певец и журналист Антонио Гисланцони, върху работа с либретото, в което самия Верди участва активно.



По-късно в писмо пише: „Прочетох египетския сценарий. Добре е написан и е великолепен по мизансцен. Освен това в него има две-три, макар и не напълно нови, ситуации, които безусловно са прекрасни и действени.” Сюжетът му дава шанс да въплъти своите високи нравствени идеи и да изрази големия романтичен идеал – правото на вески човек на щастие, любов и свободен избор, а зад ориенталската екзотика да повдигне вечената тема за справедливоста и жестокостта.



Освен Опера Стара Загора и Опера Русе подпомага монументалния замисъл на режисьора Огнян Драганов. Двата оперни театъра обединяват окестри и хорове, за да постигнат интензивността и мащаба на партитурата на Верди. Диригентът Ивайло Кринчев използва редица ефекти, за да подчертае мелодичното богатство и изобретателността на музиката, особено в триумфалната сцена, където медните духови са подсилени с удвоена тромпетна група, разположена сред публиката. Камен Чанев като Радамес е вокално безупречен, гласът му е звънък, бистър и с блестящи височни, които поразяват със стабилността си. Завладява и артистичната му жар и горда езда в триумфалната сцена. Тенорът се отзовава на поканата след големия си успех в „Трубадур” в Дойче опер Берлин само два дни по-рано. Впечатлява и Рамфис на Ивайло Джуров с правилно намерени акценти и цветове. С осебена сила и вокален мащаб се налага Александър Марулев - фарона на Египет; неговият плътен, тъмен, особено наситен бас прекрасно въплъщава както властническото достойнство така и съдбовната неизбежност.



Двете, съпреничещи си за любовта на победителя Радамес, жени Аида на Таня Иванова – прецизна певица, надарена с вкус и Амнерис на Офелия Христова, която добре овладя пробивната сила на своя глас и потърси освен драматични и по-светли, деликатни вокални състояния, подчертават поетичната енергия на операта. С професионализъм и артистична всеотдайност оркестър, хор и солисти направиха от ефектното зрелище и завладяваща музикална интерпретация. „Аида” не само търпи, но сякаш и се разгръща своето въздействие чрез големите масови сцени, мащабните уедрени процесии и балетни платна. Внушително бе не само конното шествие, но и сполучливите екзотични танци на Силвия Томова, вдъхновени от египетския стил и легенди, обединили балетните състави на двете опери Русе и Стара Загора.



Може би малко в повече идват разветите знамена на Берое на финала, както и футболните скандирания на малките школници към клуба, които при триумфа разменят бързи пасове, между негърчета и камили, но зрелищата все пак трябва да са зрелища. Защо обаче обичаме зрелищата – за да споделим една обща емоция, една радост, да придобием едно ново знание и една нова надежда, затова не е чак толкова странно, че публиката чака два часа под дъжда и че после дълго аплодира.

 * Фотоси: авторът © Petar Plamenov