петък, 15 март 2013 г.

Ягодите на ренесанса

 
 
Танци и музика от епохата на Ренесанса,
представeни от италианския състав 
La Rossignol
 
 
Сърцето ми е тъй изпълнено с любовна радост...
че зимата прилича ми на цвете, а снегът на зеленина.

Бернар от Вантадур


 
Петър ПЛАМЕНОВ


Ренесансът открива музиката като грация онази удивителна способност на красотата да снема границите между тялото и духа и да слива и оцелостява. Грацията унищожава тялото в движението и пак в него кара духа да проблясва в-и-отвъд тежестта на плътта. От друга страна музиката е прорив, откровение за любовта, на онази всевечна космическа сила, която пронизва и обединява всичко. Макар и рядко на българска сцена гостуват и състави, изпълнявящи стара музика. Имах удоволствието не просто да чуя, но и да видя изпълнението на италианския състав за ренесансова музика La Rossignol в програмата на Европейския музикален фестивал, организиран от Класик ФМ клуб. Концертът бе нетрадиционен, тъй като показва ренесансовата синестезия между изкуствата – музика, поезия и танц.
 
 
 
Доменико Баронио диригент и изпълнител на лютня, квинтерна и мандола, Клалдио Демикели арфа, гиронда – струнен инструмент с манивела, спинет и корнамуза – гайда от плат, Матео Паляри флейти, траверсиер и бомбардон и др., Ерика Шерл виела, ренесансова цигулка, ударни, Роберто Куинтарели контратенор и танц и двете танцьорки крехката, елегична Летиция Дради и царствената Лиляна Баронио. Изпълнението бе професионално и виртуозно, гласът на Куинтарели е с голям диапазон и темброво богатство. Редуваха се танци и песни от композиторите Доменико Да Пиаченца, Джовани Амброзио, Гулиелмо Еброео, Тромбончино, Пиер Фалес, Мешел Преториус, Гастолди, Чезаре Негри, Фабрицио Карозо, аноними и др. все “хитовете” от епохата на италианския и европейския ренесанс.
 
 
Нетипичното поднасяне и бликащият артистизъм на музикантите, които осъществиха не просто изпълнение на творбите, но и ни пренесоха в атмосферата на времето с танци, отработени до съвършенство маниери и повединие, освободеност и разкрепостено художествено мислене. Концертът бе по-скоро спектакъл с драматургическо развитие, пищни копия на костюми и материи от епохата, танцьорите дори бяха обути в автентичните леки бални обувки с подметки от въжета. Съблазняваха се с ягоди и грозде и вдигаха тостове опиянени от любов на сцената.

 
Постмодерното мислене е мислене в комплексност. Ренесансовата епоха притежава голяма доза синкретизъм и еклектичност, подобни на съвременните и това прави интереса разбираем и смислен, тъй като очертава рамките на общи духовни състояния. Ренесансът е време, в което културата се превръща в сила, даваща на ерудирания човек неочаквана свобода, противопоставяща се на Църквата и Властта. Аристокрацията на духа не просто направлява вкусовете и изкуството, но и формира духовният облик на своето време. Тема на светската музика, носеща духа на мястото, където е родена или поръчана, е любовта във всичките й състояния и най-вече тъгата след радостите и разгулността. Всичко се влива в единство поезия, музика и танц, за да изрази екстазната стихия на влюбения в живота ренесансов човек.



Тук танцът се превръща във виша духона дейност, която изразява нравственоста и е част от образованието и осанката на личността. Придава й не само престиж, но я свързва с другите тъй като е специфичен код за общуване. За първи път през тази епоха танцът е кодиран в специални трактати като този на Доменичино Пиячентино с титла - магистър по танц и добри маниери и неговия ученик, изявявал се още като поет и композитор Джовани Амброзио и труда му “За практиката на изкуството на празненствата”, а също така и разностранния Фабрицио Карозо, създал кодекса “Танцьорът” 1581, в който пише, че задачата на танца е “да предаде чувствата на душата чрез движенията на тялото” и Чезаре Негри с “Благата на любовта” 1602 г. На базата на тези извори артистите от Росиньол възстановяват прецизно атмосферата, музиката и хореографията на епохата. На места се чувства се влиянието на средновековната куртоазна любов, но свободата вече е по-голяма и спомага появата на италианската фротола – поетично-музикален жанр, вид любовна песен, където поет и комрозитор често съвпадат.



В музикално отношение италианската ренесансова песен е развитие на нидерландския контрапункт. Интересен е фактът, че самите инструменти са изпълнени със символно значение за състояниата на любовта – лютня- тъга, флейти и кларинети закачки и флирт, виела – имам сериозни намерения, тамбурин ухажване-обърни ми внимание и т.н. Движенията придружаващи представените фротоли са отмерени, грациозни следват логиката на музиката, типичните дворцови танци – бавните алеманда, павана, сарабанда, и жизнерадостното, придружено с подскачане, салтарело и по-умерения кватернер, както и типични виланели. Танцът подчертава достойнството, подпомага флиртуването, ухажването и обмяната на интересна информация.
 
 
Танците са групови и по двойки. Тримата танцьори представиха сполучливо запознанството, съперничеството, ревността, щастието и тъгата . Танците са по начало в умерено темпо, подскоците са малки, всичко се гради от стъпките и престрояванията и малките и по-дълбоки приклякания и поклони, ръцете са грациозни и сдържани. Елегантността, красотата и възвишените състояния, както и намеците всичко е поднесено дискретно. Танцът е продължение на музиката и поезията, той е породен от тях и ги допълва. Хармонията е пълна. Това пролича и при великолепното вокално и танцовото изпълнение на знаменития хит “Зелените ръкави”- аноним от времето на Шекспир някъде към 1571 г. както и двата танцови биса от Джорджо Маинерио, в които се включиха и самите музиканти.



Слушайки тези звуци, гледайки тези движения може да се изгуби представа за времето и да се потъне в следостната измама, че красотата все пак може да победи времето. Разбира се, тези парченца отминало време, което виждаме са следствие на духовните усилия на модерния човек да удържи текливостта и да съхрани духовната си история, за да знае откъде произлиза и накъде се е упътил, а изкуството винаги е било памет и път. Тъгата по зелените ръкави иде от видимия факт колко се променя и все пак остава същия света на изкуството, и колко крехката му природа винаги се е опитвала да вмести в себе си вечността и да се опълчи на изплъзващото се време.
 
 

понеделник, 4 март 2013 г.

Да пишеш музика за Наполеон




„Баядерките” опера в три действия
от Шарл-Симеон Кател


Les Bayadères ( Victor Joseph Étienne de Jouy, nach Voltaire), Charles-Simon Catel opéra 3 Akte (8. Aug. 1810 Paris, Grand Opéra) Либрето на Етиен дьо Жуи (по притчата на Волтер “Образованието на принца”). Концертно изпълнение на 24 ноември 2012 г. в Зала „България”, Диригент Дидие Талпен с Музика Флореа, Чехия, Соламенте натурали, Словакия и с хор "Светослав Обретенов" с диригент Илия Михайлов.

Солисти: Шантал Сантон Ламеа - главна баядерка, Филип До Демали - Раджа на Варанаси, Андре Хейбър Олкар - генерал на маратхите, Тил Мантеро Нарсеа - Велик Брамин, Катя Валетаз - Иксора – фаворитка, Дженифър Борги - Диване – фаворитка, Елоди Мешан - Деведа – фаворитка, Матиас Видал - Рустан - пазач в харема, Тома Бетанже - Рутрем - министър на Раджата, Ерик Мартен-Боне - Салем - довереник на Олкар, Фредерик Катон - Льо Брам Хидеран – Брамин, Карийн Дюран - Корифе – корифей, Баядерки, Брамини, маратхи, индийци, свитата на Раджата, свитата на Олкар.





 
Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Музиката често е била под прицела на прищевките на властта, не само заради многото ноти, но и заради мощта си. Всеизвестно е, че френският вкус изисква грация, подвижност и лекота, но да композираш за Наполеон, който предпочитал да слуша единствено „нежна и тиха” музика едва ли е било твърде лесна задача. Императорът издал устав, според който поети и музиканти трябвало да подчинят таланта и творчеството си на новите революционни идеали. В началото на август 1810 се състояла при огромен успех премиерата на специално написаната за Наполеон опера в три действия „Баядерките” от Шарл-Симеон Кател по либрето на Етиен дьо Жуи (по притчата на Волтер “Образованието на принца”). Но когато императорът посетл един от спектаклите предупредил, че не иска силни звуци и всички струнни свирили полузаглушени, въпреки бурните протести на композитора.


В последните дни на ноември за първи път, в концертно изпълнение, в Зала „България” прозвуча тази рядка опера под палката на Дидие Талпен с 12 френски слисти и оркестър, съставен от небезизвестните Музика Флореа, Чехия и Соламенте натурали, Словакия и с хор "Светослав Обретенов". Рядко музикално пиршество, което показва колко странна е съдбата на музикалните произведения и колко бездънен е океанът от класическа музика. Освен с пикантния анекдот, Кател остава в историята на музиката повече с куриоза, че Росини се вдъхновява за своята „Семирамида” от неговата, че роденият в Нормандия композитор е бил и значим теоретик по хармония, на когото обаче се наложило да пише серия от военна музика маршове, химни, песни и тъжествени салюти, които му спечелили престиж и множество врагове, дори повече отколкото 10-те му опери, балета „Александър при Аплес” или множеството камерни произведения, хорове, лирически песни или дръзката симфония за духови.


Музиката на „Баядерките” едновременно продължава реформата на Глук и отразява засилилото се италианско влияние във френската опера от една страна, а от друга развива заветите на Люли и откритията на Рамо за експресивността и сдържаността като прави пряк мост към характената драматическа енергия на Берлиоз. Кател (1773-1830) чиито своеобразен нео-класицистичен стил, притежава всички качества на гордия галски дух. Въпреки, че е посветена на източната екзотика в „Баядерките” няма нищо от орианталската музика. Тя е просто част от сюжетната мода, събудена от преоткриването на източната литература на френски с преводите на „Хиляда и една нощ” от края на ХVIII-ти в., и е визонерска също толкова, колкото и Моцартовата „Отвличане от сарая”.

Музика ведра, лееща се, оптимистична, бляскава, фриволна, подвижна и пленителна, изпълнена със слънце и въздух, с енергията на мелодична грациозност и хармонична изобретателност. Соловите номера, наситени с лирика, се редуват с героични, бодри и мащабни хорове, в който отекват военни химни и маршове, танцувалната динамика е близка до контраданса и се открива не само в дивертисментите, но и в вокалните констукции. Ансамблите и дуетите се градят с особена вещина и съчетаване на гласовете по онази символика на тоналностите и фигурализмите - която налага още Люли. Влюбените неминуемо пеят в горен регистър, ми минор характеризира любовната носталгия, докато в ре мажор са тържествените или военни сцени, а на ниските гласове е отредена отрицателната роля, те изразяват гнева, притоворството, вината или дълга и закона.
 
 
Кател изгражда речитативите според естествената кантабилност на езика и по мелодически принцип придружени със соло при обоя, фагота, цигулките, виолите или целия оркестър като основният стремеж е съответствието между музикална емоция и текстовия смисъл. Зад пикантния сюжет клокочи неспокойния дух на времето - въпросът за любовта и войната, за предатеството и справедливостта.


Индийският Раджа Демали трябва да избере съпруга сред жените в харема си, но не обича никоя. Влюбен е в баядерката Ламеа (свещенна танцьорка на Брахма), но би престъпил свещената забрана, ако го стори. Противникът му Олкар се възползва от момента, детронира го и го хвърля в затвора като присвоява харема му. Чрез хитрост Ламеа и баядерките му връщат престола, но тя не иска да престъпи обета си. За да я покори, Демали също използва измама, като твърди, че по време на борбата е смъртно ранен. Великият Брамин заявява, че ако умре без брак е застрашено спасението му отвъд. Затова позволява на най-смелата от баядерките да се омъжи за раджата, но припомня, че избраната ще изгори заедно с него на кладата. Единствена Ламеа приема жестоката участ. Финалът е щастлив - Браминът напомня, че самият Вишну би подкрепил този съюз.


От операта като че ли най-популярни са голямата тенорова ария на Демали от първо действие, празничните танците и впечатляващата със звуковите си ефекти битка. Оркестът е особено чувствителен към изискванията на Талпен и го следва с удивителна хомогенност при открояването на акцентите, бравурните танцови темпа, заменени от бавни прочувствени акомпанименти. Очевидно тълкуванието на стила и неговата интерпетация не затрудняват Талпен, който с лекота съумвява да създаде специфичната френска въздушност и бляскавост на звука, без това да обезплъти драматизма и контрасността заложени в партитурата. Отличната вокална селекция прави от изпълнението особено преживяване. Като Демали се престави, познатият ни от премиерата на „Робер Дяволът” на Майербер, Филип До, чиито много звънък, светъл и пластичен глас великолепно обема партията с отлично чувство за прозодия, акценти и мярка в орнаментите.


Не по-малко запомняща се е и Шантал Сантон – Ламеа, чиито наситен красив сопран успява да изрази както драматичната решителност и строгост на баядерката, така и меката любовна тъга; смогва както да избухва в бяскави звукови каскади, така и да градира до захлас пленителни серии от пияно-пиянисимо. Особено силно впечатление оставя баса Андре Хейбър като Олкар, чиито извънредно богат, обемен, но същевременно гъвкав глас поразява със способността си да вае фразата, да открива неочаквани цветове и нюанси – една от изненадите на вечерта. Неговият Олкар е колкото достолепен, силен и необуздан, обзет от страст и лъст, толкова и хитиър, разсъдлив и двуличен. Запомнящ се и високият професионализъм на Катя Валетаз, Дженифър Борги и Елоди Мешан като три фаворитки, които изграждат много артистични и удивително хомегенни ансамбли. В операта Кател създава редица хорови сцени някаде проникнати от боен възторг, другаде от желание за неудържим празник, които бяха успешно осъществени от хоровата капела "Светослав Обретенов" с ясно разбиране към стиловите изисквания и динамики, благодерение на диригента Илия Михайлов.


Неизчерпаемата вселената на класическата музика често пъти ни кара да преосмислим отношението си към голямата история на изкуството, защото понякога в забравените творби, отново извикани на живот, разпознаваме една друга малка история, разкрила нещо от онова, което по-късно ще се превърне в емблема на творческо майсторство. Без изкуството на Кател едва ли разбирането ни френския стил би останало същото, защото той ни показва онзи преломен момент на избор, в който жарът е трябвало да се преобрази от изкуство възславящо и забавляващо елита в значително по-субективно изразяване на духа, споделено с неочаквана демократическа широта за публика от граждани. Факт, показващ че изкуството е не само това, което устоява, но и онова което се съпротивлява на забравата, на времените величия, на официалните ценности и в своята сърцевина запазва най-ценното - многоликостта на духа.