понеделник, 4 март 2013 г.

Да пишеш музика за Наполеон




„Баядерките” опера в три действия
от Шарл-Симеон Кател


Les Bayadères ( Victor Joseph Étienne de Jouy, nach Voltaire), Charles-Simon Catel opéra 3 Akte (8. Aug. 1810 Paris, Grand Opéra) Либрето на Етиен дьо Жуи (по притчата на Волтер “Образованието на принца”). Концертно изпълнение на 24 ноември 2012 г. в Зала „България”, Диригент Дидие Талпен с Музика Флореа, Чехия, Соламенте натурали, Словакия и с хор "Светослав Обретенов" с диригент Илия Михайлов.

Солисти: Шантал Сантон Ламеа - главна баядерка, Филип До Демали - Раджа на Варанаси, Андре Хейбър Олкар - генерал на маратхите, Тил Мантеро Нарсеа - Велик Брамин, Катя Валетаз - Иксора – фаворитка, Дженифър Борги - Диване – фаворитка, Елоди Мешан - Деведа – фаворитка, Матиас Видал - Рустан - пазач в харема, Тома Бетанже - Рутрем - министър на Раджата, Ерик Мартен-Боне - Салем - довереник на Олкар, Фредерик Катон - Льо Брам Хидеран – Брамин, Карийн Дюран - Корифе – корифей, Баядерки, Брамини, маратхи, индийци, свитата на Раджата, свитата на Олкар.





 
Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Музиката често е била под прицела на прищевките на властта, не само заради многото ноти, но и заради мощта си. Всеизвестно е, че френският вкус изисква грация, подвижност и лекота, но да композираш за Наполеон, който предпочитал да слуша единствено „нежна и тиха” музика едва ли е било твърде лесна задача. Императорът издал устав, според който поети и музиканти трябвало да подчинят таланта и творчеството си на новите революционни идеали. В началото на август 1810 се състояла при огромен успех премиерата на специално написаната за Наполеон опера в три действия „Баядерките” от Шарл-Симеон Кател по либрето на Етиен дьо Жуи (по притчата на Волтер “Образованието на принца”). Но когато императорът посетл един от спектаклите предупредил, че не иска силни звуци и всички струнни свирили полузаглушени, въпреки бурните протести на композитора.


В последните дни на ноември за първи път, в концертно изпълнение, в Зала „България” прозвуча тази рядка опера под палката на Дидие Талпен с 12 френски слисти и оркестър, съставен от небезизвестните Музика Флореа, Чехия и Соламенте натурали, Словакия и с хор "Светослав Обретенов". Рядко музикално пиршество, което показва колко странна е съдбата на музикалните произведения и колко бездънен е океанът от класическа музика. Освен с пикантния анекдот, Кател остава в историята на музиката повече с куриоза, че Росини се вдъхновява за своята „Семирамида” от неговата, че роденият в Нормандия композитор е бил и значим теоретик по хармония, на когото обаче се наложило да пише серия от военна музика маршове, химни, песни и тъжествени салюти, които му спечелили престиж и множество врагове, дори повече отколкото 10-те му опери, балета „Александър при Аплес” или множеството камерни произведения, хорове, лирически песни или дръзката симфония за духови.


Музиката на „Баядерките” едновременно продължава реформата на Глук и отразява засилилото се италианско влияние във френската опера от една страна, а от друга развива заветите на Люли и откритията на Рамо за експресивността и сдържаността като прави пряк мост към характената драматическа енергия на Берлиоз. Кател (1773-1830) чиито своеобразен нео-класицистичен стил, притежава всички качества на гордия галски дух. Въпреки, че е посветена на източната екзотика в „Баядерките” няма нищо от орианталската музика. Тя е просто част от сюжетната мода, събудена от преоткриването на източната литература на френски с преводите на „Хиляда и една нощ” от края на ХVIII-ти в., и е визонерска също толкова, колкото и Моцартовата „Отвличане от сарая”.

Музика ведра, лееща се, оптимистична, бляскава, фриволна, подвижна и пленителна, изпълнена със слънце и въздух, с енергията на мелодична грациозност и хармонична изобретателност. Соловите номера, наситени с лирика, се редуват с героични, бодри и мащабни хорове, в който отекват военни химни и маршове, танцувалната динамика е близка до контраданса и се открива не само в дивертисментите, но и в вокалните констукции. Ансамблите и дуетите се градят с особена вещина и съчетаване на гласовете по онази символика на тоналностите и фигурализмите - която налага още Люли. Влюбените неминуемо пеят в горен регистър, ми минор характеризира любовната носталгия, докато в ре мажор са тържествените или военни сцени, а на ниските гласове е отредена отрицателната роля, те изразяват гнева, притоворството, вината или дълга и закона.
 
 
Кател изгражда речитативите според естествената кантабилност на езика и по мелодически принцип придружени със соло при обоя, фагота, цигулките, виолите или целия оркестър като основният стремеж е съответствието между музикална емоция и текстовия смисъл. Зад пикантния сюжет клокочи неспокойния дух на времето - въпросът за любовта и войната, за предатеството и справедливостта.


Индийският Раджа Демали трябва да избере съпруга сред жените в харема си, но не обича никоя. Влюбен е в баядерката Ламеа (свещенна танцьорка на Брахма), но би престъпил свещената забрана, ако го стори. Противникът му Олкар се възползва от момента, детронира го и го хвърля в затвора като присвоява харема му. Чрез хитрост Ламеа и баядерките му връщат престола, но тя не иска да престъпи обета си. За да я покори, Демали също използва измама, като твърди, че по време на борбата е смъртно ранен. Великият Брамин заявява, че ако умре без брак е застрашено спасението му отвъд. Затова позволява на най-смелата от баядерките да се омъжи за раджата, но припомня, че избраната ще изгори заедно с него на кладата. Единствена Ламеа приема жестоката участ. Финалът е щастлив - Браминът напомня, че самият Вишну би подкрепил този съюз.


От операта като че ли най-популярни са голямата тенорова ария на Демали от първо действие, празничните танците и впечатляващата със звуковите си ефекти битка. Оркестът е особено чувствителен към изискванията на Талпен и го следва с удивителна хомогенност при открояването на акцентите, бравурните танцови темпа, заменени от бавни прочувствени акомпанименти. Очевидно тълкуванието на стила и неговата интерпетация не затрудняват Талпен, който с лекота съумвява да създаде специфичната френска въздушност и бляскавост на звука, без това да обезплъти драматизма и контрасността заложени в партитурата. Отличната вокална селекция прави от изпълнението особено преживяване. Като Демали се престави, познатият ни от премиерата на „Робер Дяволът” на Майербер, Филип До, чиито много звънък, светъл и пластичен глас великолепно обема партията с отлично чувство за прозодия, акценти и мярка в орнаментите.


Не по-малко запомняща се е и Шантал Сантон – Ламеа, чиито наситен красив сопран успява да изрази както драматичната решителност и строгост на баядерката, така и меката любовна тъга; смогва както да избухва в бяскави звукови каскади, така и да градира до захлас пленителни серии от пияно-пиянисимо. Особено силно впечатление оставя баса Андре Хейбър като Олкар, чиито извънредно богат, обемен, но същевременно гъвкав глас поразява със способността си да вае фразата, да открива неочаквани цветове и нюанси – една от изненадите на вечерта. Неговият Олкар е колкото достолепен, силен и необуздан, обзет от страст и лъст, толкова и хитиър, разсъдлив и двуличен. Запомнящ се и високият професионализъм на Катя Валетаз, Дженифър Борги и Елоди Мешан като три фаворитки, които изграждат много артистични и удивително хомегенни ансамбли. В операта Кател създава редица хорови сцени някаде проникнати от боен възторг, другаде от желание за неудържим празник, които бяха успешно осъществени от хоровата капела "Светослав Обретенов" с ясно разбиране към стиловите изисквания и динамики, благодерение на диригента Илия Михайлов.


Неизчерпаемата вселената на класическата музика често пъти ни кара да преосмислим отношението си към голямата история на изкуството, защото понякога в забравените творби, отново извикани на живот, разпознаваме една друга малка история, разкрила нещо от онова, което по-късно ще се превърне в емблема на творческо майсторство. Без изкуството на Кател едва ли разбирането ни френския стил би останало същото, защото той ни показва онзи преломен момент на избор, в който жарът е трябвало да се преобрази от изкуство възславящо и забавляващо елита в значително по-субективно изразяване на духа, споделено с неочаквана демократическа широта за публика от граждани. Факт, показващ че изкуството е не само това, което устоява, но и онова което се съпротивлява на забравата, на времените величия, на официалните ценности и в своята сърцевина запазва най-ценното - многоликостта на духа.



Няма коментари:

Публикуване на коментар