вторник, 28 декември 2010 г.

Романтичният ироник

Сцена от "Сирано дьо Бержерак"Архив НТ „Иван Вазов”


Стефан Москов с награда за 2010
от Обществото на независимите театрални критици (ОНТК)


Петър ПЛАМЕНОВ


pet27@abv.bg


Изкуството се нуждае от огледалото на критиците, за да осъзнава накъде крачи, за да има не само опозиция, но и подкрепа. Само по този начин изкуството се спасява от празната си суета и безгрижна самозатвореност. Ето защо с упорство Обществото на независимите театрални критици (ОНТК) вече повече от половин десетилетие отстоява идеята си да връчва награда за театрални постижения, които защитават високи художествени критерии и са заредени с дълбоки значения и емоционална енергия. ОНТК дава тазгодишна награда за театрално достижение на именития режисьор Теди Москов за два негови спектакъла, обикнати от публиката, забелязани от фестивалните програми и сега адмирирани от критиците - "Сирано дьо Бержерак", осъществен в Народен театър „Иван Вазов” и "Възгледите на един пън" на ДКТ Варна.

Членове на ОНТК са Аве Иванова, Аглика Стефанова, Александър Жеков, Анелия Янева (председател), Асен Константинов, Божидара Божинова, Елена Пенева, Елица Матеева, Ирина Гигова, проф. Калина Стефанова, Кремена Димитрова, Крум Гергицов, Никола Вандов, ст.н.с.Светлана Байчинска и Светлана Панчева.

В мотивите за заслугите към Наградата на ОНТК се казва:



На Теди Москов


- за въображението, иронията и поезията на неговия театър, с който порастваме, докато се смеем;
- заради куража му да е романтик във време на обществен цинизъм;
- и по повод спектаклите му "Сирано дьо Бержерак" (Народен театър „Иван Вазов” ) и "Възгледите на един пън" (ДКТ Варна)."

Наградата ще бъде връчена на Теди Москов на 14 януари, на импровизирана церемония след особено успешния „Сирано дьо Бержерак”, на сцената на НТ „Иван Вазов”.



Призът е символичен - грамота, изработена от сценографа Антония Попова и няма материално покритие, но е важно призание и оценка за творческите търсения на Москов. Грамотата, дадена от група от двайсетината именити критици, цели да привлече общественото внимание върху фигурата на Теди Москов и да се превърне в ценностна квалификация на труда на театралните дейци.

Като цяло наградата от Обществото на независимите театрални критици се връчва, за да открои значимите явления и събития в родната ни театралната среда, през съответната година.

Интересан факт е, че нито комисиите на наградата ИКАР, нито от Фондация Аскеер са номинирали или давали награди до момента на Теди Москов, въпреки трайното му и своеобразно творческо присъствие. ОНТК смята, въпреки ироничното отношение на режисьора-зевзек към театралната критика, че той е достоен за тази награда.

Създаденото през 2006 г. ОНТК връчва за пети път своята награда - по традиция името на носителя се обявява по Коледните празници. Наградите не са предварително определени в отделни категории.
До момента носители на Наградата са Явор Гърдев (два пъти) – през 2009 заедно с целия екип на «Козата или коя е Силвия», през 2006 г. заедно с актрисата Снежина Петрова той беше обявен за театрална личност на годината заради спектаклите си "Крал Лир" в Народния театър и "Крум" във Варненския театър. Останалите носители на годишната награда на ОНТК са екипът на спектакъла "Малка пиеса за детска стая" (2007г.), Пазарджишкият театър - за спектаклите "Изкуството да смиташ боклука под килима", "Женитба" и "Горски дух", и актрисата Мимоза Базова - за моноспектакъла "Родилно петно" (2008 г.).


четвъртък, 16 декември 2010 г.

Икони на модерността



Музейна
Галерия за Модерно Изкуство
на една година



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Вече не е странно да посещаваме в София експозиции на едни от най-значимите имена в изкуството и художествената култура на ХХ-ти век като Марк Шагал, Анри Матис, Пабло Пикасо, Савадор Дали, Хуан Миро, както и на сложните провокативни фигури от съвременната арт сцена от началото на ХХІ-ви век – Анди Уорхол, Роберт Индиана, Деймиън Хърст, Христо Явашев, Хънт Слонъм, Джери Снайдер и др.


Анди Уорхол

Не е необичайно, защото вече от една година Музейна Галерия за Модерно Изкуство,на Оборище“ 10, открита на 17 декември 2009, вече активно се включва в художествения живот на столицата и страната и оформя чертите на своя характер като изгражда ясна стратегия за динамично културно присъствие. Само до преди година екзотичната сила на тези имена, превърнали се в „икони на модерността”, изглеждаше като мираж на фона на институционалния духовен провинциализъм, чието закъснение в мисленето е с повече от десетилетия, на фона на вечната културна стагнация превърнала се в уравниловка за вкусовете и руинирала интереса на публиката към високите стойности и провокации на модерното и съвременно изкуство.

Президентът на МГМИ - Деница Атанасова

Именно Музейната Галерия за Модерно Изкуство привнася живителна струйка въздух в застоялата атмосфера на месния ни битовизъм и успява само за година с почти ежемесечни прояви да представи пред родната публика, и при това напълно безплатно, оригинали на тези знаменити културни фигури. Чрез съвместното си сътрудничество с национални институти като Националната галерия за чуждестранно изкуство, както и в партньорството с Министерството на културата Галерията успя само за няколко месеца да се превърне в център на дискусии и оживени значими събития. Чрез иронични PR стратегии смогна да разбуди съня на „интелектуалците”, често отказващи пряк дебат със скоростта на съвременните арт тенденции.

Роберт Индиана - "Love"

И така само за година Музейна Галерия за Модерно Изкуство представи уникалната колекция сериграфия на портрети на Анди Уорхол на кинолегендата Мерлин Монро, да организира гостуване на абстрактния постекспресионист Хънт Слонъм, да покаже скандалните точки на Деймиан Хърст или неговата гарафика с диамантен прах „Victory over Death”, за направи достъпни великолепните камерни произведения на Пикасо, Дали и Шагал, кокто и да състави презентации на оригинални тематични серии на тези велики творци.

Знаменателно остана и откриването на галерията, на което лично присъства внучката на Пикасо, Диана Пикасо. Нейната книга “Pablo Picasso: Art Can Only be Erotic”, разкрива тайни от интимния свят на художника, но отразени в изящни еротични творби с камерно звучене, които разбиват монолитността на мачиския образ на Пикасо, за сметка на усещането за деликатност, наслада и дори нежна емоционалност. В емблематичната експозиция писъстваха произведения от най-известна серия от еротични графики на Пикасо - Vollard Suite, както и графики от късния период - Серията 347 Series.


Пабло Пикасо - графика


Салвадор Дали е представен чрез оригинални литографии от сериите „La Conquete du Cosmos" и от „The Divine Comedy", цикъл, посветен на едноименната творба на Данте Алигери. Забележителната серия от 24 оригинални цветни литографии, рисувани по библейски сюжети на Марк Шагал, с характерния му лирико-магически привкус на стила, превърнал го в един от предшествениците на сюрреализма, са част от настоящата празнична експозиция, която включва и литографии с библейски мотиви и на дръзкия Салвадор Дали, за когото библейския мотив е тълкуван като част от вътрешната история на личното съзнание, което чрез хипнотичната си откровеност достига до неразрешимите въпроси за началата на съществуването.


Постоянната експозиция на галерията съдържа преди всичко графични творби, литографии и др. сериини техники, част от които са и притежание на колекции на такива световно известни музеи като този на Пабло Пикасо в Париж и Барселона, на Дали в Испания и САЩ, на Миро в Барселона, прочутите Метрополитън, Музея за модерно изкуство, Уолхол Музеум, Д'Орсе и Тейт в Лондон и др. В нея са и няколко изящни образци на неудържимия стихиен темперамент на Хуан Миро - серията от цветни литографии La Melodie Acide.

Кристо и Жан-Клод - Портите, Central Park, Ню Йорк, Февруари 2005


Тук са и част от проектите на световно признатият концептуален артист от български произход Христо Явашев-Кристо за две от най-прочутите му инсталации, съвместно дело със съпругата му Жан-Клод - „Портите" ( The Gates), от Central Park в Ню Йорк и „Чадърите". „Портите" е екстериорна ландшафтна инсталация създадена през февруари 2005 год., в която 7503 парчета оранжев плат са монтирани по протежението на 23 мили из алеите на парка, движени от ветровете. Тази творба предизвиква невероятен фурор и привлича над пет милиона наблюдатели. Докато „Чадърите" от 1991 год. отново екстериорна ландшафтна инсталация се състои от хиляди жълти и сини чадъри, подредени в специфичен ритъм върху огромна площ в Япония и Калифорния.

Деимиън Хърст с произведението си "Победата над смъртта"

През новия сезон на 2011 г. Музейната галерия ще налага и още един нов експозиционен хоризонт към следвоенното и съвременно американско изкуство, както и поглед към утвърдените имена на българското съвременно изкуство - Павел Койчев, Хубен Черкелов, Греди Асса и др.

Анди Уорхол - 12 портрети сериграфия на Мерлин Монро

Уникална културна мисия на галерията се простира не само в България, но и на територията на цяла Източна Европа, където е единствена по рода си – функционираща едновременно като музейно средище и активна галерия, представяща на регионалния пазар произведения с музейно качество на достъпни цени. По този начин ценителите могат да отсяват качеството и да изграждат меценатска и колекционерска стратегия за своя вкус. Затова и Музейна Галерия за Модерно Изкуство се ангажира с осъществяването на образователни курсове и семинари, водени от арт-експерти, асоциирани към големите аукционни къщи за изкуство като Christie’s и Sotheby’s или към най-престижните университети в света за изящно изкуство - Харвард, Йейл, Принстън, Оксфорд, Кеймбридж, Сорбона и Хайделберг.

Деймиът Хърст - Vanitas

Изкуството е духовна, нравствена и екзистенциала опозиция на властовото безумие и своеволието на културните реформатори, алтернатива на консуматорското затъпяване, защото обръща погледа навътре към ценността и смисъла, към човешкото. Покрай кръстоносния поход срещу културата у нас от страна на обезумелите и опиянени от силата си политици Музейна Галерия за Модерно Изкуство показва един друг, и при това успешен, модел, който просвещава и утвърждава духа. Нужно ли е непрекъснато да се напомня специфичната ролята на изкуството, което не просто е социален буфер срещу агресията и жестокостта, безгрижна сфера на свобода, но и буфер срещу саморазрушителните стихии вътре в самия човек.



Деймиън Хърст - литография


 Фотоколаж: ©  Петър Пламенов


неделя, 5 декември 2010 г.

Събуждане на душата



Разговор с преводача на лириката на
Арсений Тарковски на български език
Владимир Морзоханов



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Не е лесно да се води разговор за поезията, за превода, за значението на словото и на словесността в нашия свят, който страда от недоверие към нематериалното, от страх към всичко, което не може да се измери и остойности с критериите на капитала. Затова пък всеки диалог, посветен на ценностите неминуемо е опълчаве срещу еднозначността на лесните отговори за света, срещу уж непоклатимите порядки на пазарните йерархии.



В настоящото интервю ще ви срещна с един художник Владимир Морзоханов, който се е отдал не само на стихията на живопистта, но и на потоците на словото; който е разпознал в лицето на един поет Арсений Тарковски свой духовен събрат, вечен събеседник, с когото да разговаря за трудните, неразрешими противоречия на съществуването, да споделя откровенията на прозренията – един „вечен спътник”, ако перифразирам пресполучливата формулировка на Д. Мережковски, превърнала се в заглавие на книгата, посветена на онези духове на велики човеци и мислители, които през вечността на времената и през многоликите дни на целия ни живот, ни съпътстват, за да бъдат най-близко до нас, до истината за нашия живот. Поезията на Тарковски за Владимир Морзуханов е жив събеседник, близостта е основана на общо светоусещане, на сходното отношение към ценостите и правдата, към смисъла на изкуството.




Поводът за нашия разговор е излизането на дълго подготвяния представителен сборник с преводи от руски на лириката на Тарковски, от издателство „Ерго” в луксозно двуезично издание със заглавие „Самосъзнаваща душа“, в поредицата „Събеседници”. В книгата като илюстрации Морзоханов, предлага репродукции на няколко свои живописни и графични творби, който са инкорпороирани подходящо в текста и подчертават усещането, че това книжно тяло е събеседване, дружески диалог, дълго очаквана среща.

Владимир Морзоханов (1963), роден и живее в София. Член е на СБХ, от 1983 г. редовно участва в неговите общи годишни изложби. През 2008 г. прави самостоятелна ретроспектива „Самосъзнаваща душа” в галерия „Арте” София. Включва се успешо в кураторски проекти като: „Мъжкото тяло” и „Мъжкото тяло ІІ” на Румяна Константинова, както и в проекта: „Портрети на бежанки” на центъра за етнически изследвания CERMES. Негови творби са част от колекциите съвременно българско изкуство на НХГ, на галериите в страната: Пловдив, Добрич, Търговище, Габрово, както и са обект на частни колекции в Сащ, Русия, Германия, Швейцария, Гърция и др. Творческите му търсения са в областта на портрета, голото тяло, натюрморта, алегоричната живопис и пейзажа. Освен с маслена живописна техника се изявява и в полето на графиката и рисунката с молив.

Няма да скрия, че отивам в дома на Владимир Морзоханов не само като журналист, но и като приятел, познаваме се вече близо десет години, но днес се опитвам да погледна на работата му от нов ракурс, да питам, без непрекъснато да си припомням, че се досещам, заради приятелството ни, за много от трудностите, с които всеки човек на изкуството и културата се сблъсква в опитите си да противостои на сляпата ситуация на кризата, чрез която оправдаваме както нравственото, така и емоционалното си опошляване. Трудностите, които изпиват енергията, обезсърчават духа и събуждат демоните на скептицизма. Кому ли е нужна поезията и изкуството днес, не са ли те просто брегове на утехата, мигове спасение, на обреченото. Ето защо влизаики в дома на художника и преводач, преизпълнен с лавици книги и картини по стените, вдъхвайки насладата на тръпчивия терпентинов дъх се опитвам да задавам въпросите си без пристрастие, а разговорът да е за мъдростта и доволството от поезията, а не за огорченията на злабодневното.


- Защо и как обикнахте поезията на Арсений Тарковски и как се решихте да я преведете? Откъде ви дойде сила да се подложите на такова изпитание като преводаческата дисциплина и кое беше онова, което ви водеше?

- Аз почти нищо не знаех за него като личност, дълго време нищо не ми беше известно за биографията му, бизостта е по-скоро общото вълнение и усещане за света. Всъщност стиховете на Тарковски ме придружаваха още от първите години на собственото ми самосъзнаване. Първата среща беше чрез филма на сина му Андрей „Огледало”, където Арсений сам чете свои стихове..., беше като при любовта от пръв поглед. Скоро след това си купих случайно отнякъде негова стихосбирка. Оттогава непрекъснато я носех в училищната си раница и я четях едва ли не навсякъде. Сякаш не е имало момент, в който да реша да превеждам за другите, правех го за себе си и за най-близките, но те бяха достатъчно упорити да ме насърчават и подкукоросват да продължавам.

- Изкуства като поезия и кино са несводими едно до друго, но все пак изкушаващо е да ви попитам кого предпочитате бащата Арсений или сина Андрей, какво е общото и различното помежду им? Не е ли тъкмо онова специфично усещане за време, което прекрачва от безсмислието на външната илюзорност към вътрешната вечност и неизменост?

- Безспорно двамата са много близки и бащата оказва осезателно влияние върху сина, но как ли би могло да бъде иначе. Те споделят някакъв близък, ако не общ, мироглед, сетивно усещане, ценностна система, но ги изразяват в различни изкуства. Стиховете на бащата са ключове към посланията на сина, освен в „Огледалото”, синът използва едно от ранните стихотворения на Арсений в „Жертвоприношение”: „Стадото блее и се суети”, и още в „Сталкер” и „Носталгия”. Не малко от поетиката на Андрей вниманието към пейзажа, усещането за живота в растителността - дървета, храсти, треви, ветрове са с лирическа окраска и сякаш са препратки към поезията на бащата; и да в тях наистина лежи онази гледна точка откъм вечното, а не откъм временото. Целта обаче на стиховете е да се подчертае живота, вътрешния живот и това ми се струва, че е основното.


- Лириката на Тарковски сякаш преди всичко е лирика на ценностите. Нейният основен патос е да бъде доловено и откроено най-важното, същностносто в живота като бъде изразено ясно и достъпно, а това всъщност е домогване до едно изстрадано прозрение за най-дълбоките ценности. Кои са най-важните за Тарковски цености според вас, защото както е известно преводът е и най-задълбочения прочит?

- Такъв въпрос е достатъчно труден - веднъж, защото да се изведат словесно ценостите е трудно, и втори път защото винаги проблемът остава някак неразрешен. Да си призная и мен ме гризе този въпрос, и то не рядко и колкото пъти се опитам да му дам отговор, все отговарям приблизително, но пък и не съм съгласен, че е въпрос без отговор, там е трудното.



- Нали в ядката се крие плода. Когато се пита за цеността се пита за смисъла, за човешката оценка, за способността да се защитава личнаото прозрение и сила – така че въпросът деиствително е труден, но и напълно наложетелен, тъй като е част от вътрешното движение на тази поезия. Тя е пронизана от едно респектиращо с достойнството си упоство, упорство да бъдеш – не е ли така?!

- Знаете ли, ще ви отговоря много простичко. Опитвайки се да намеря в себе си отговор на това питане, така избрах заглавието на сборника, от един стих на самия Тарковски – „Самосъзнаваща душа”. Мисля, че тук се корени същността на неговата лирика, на неговата работа като поет - упорството да осъществиш себе си не само като поет, но и като личност, упорствайки не в друго, а в това животът да бъде пълноценен. Но какво всъщност е пълноценния живот – това е животът на душата, да се живее с душата.



- У Тарковски сякаш има едно специфично недоволство от несъвършенството на сетивата, но пък то е не води до презрение към тялото, защо е така? Будността, осъзнатостта, яснотата отвътре това ли е животът на душата, вътрешния живот?

- Животът на душата като че ли е именно в способността на душата, в степента на съпреживяване на света – от една страна недоволството от несъвършенството на сетивата, а от друга осъзнаването на невъзможността за пълно сливане със законите на Вселената, както казва на едно място: „с половин зрение виждаж, с четвърт слух чувах”, но поезията се догажда за съзвучието, за принципа на закона и в това е нейната роля, тя дава плът на неуловимия иначе живот на душата. Самосъзнаващата се душа е живеещата, прозираща душа. Осъзнаването на ограниченията за съпреживяване на света дава онази отговорност пред съществуващото, което май е доброто, откъдето и произтичащото от нея удовлетворение, че все пак в реалността на тези сетива физически и душевни, човек може да бъде част от света, и то част, която да не е деструктивна. Животът се оказва е преди всичсо съзидателност, участие, съучастие.




- Човекът на Тарковски като че ли не приема революцията като механизъм в историческото развитие, а по-скоро разбира, че единственият начин да се противостои на злото ефективно е чрез личния пример – високия вътрешен образец на собствената мяра и постигането на вътрешна хармония – човек сам подрежда себе си и така преподрежда и космоса – споделяте ли подобно становище?

- Нагласата на Тарковски е съзидателна и ако се отдалечим от всяка реторика, мнозина поети са се хвърляли в страстта на разрушението, къде от служба на „идеала”, къде просто от зле прикрито желание да разчистят пространство около в себе си - футуристи, сюрреалисти, дадаисти и всякакви подобни, но Тарковски напротив той е домостроител, той се опива да укрепи човешкото.


- В цялостното му присъствие не само в контекста на своето време, а като фигура на поет, се излъчва някакво класическо спокостивие и достойнство. Може ли с този факт да се обясни и спецификата на формата и стила на лириката му сродна с класическите образци?


- В предговора към неосъщественото издание на своята стихосбирка от 1945-та той е категоричен, че не търси никаква връзка с модернистките течения. Тарковски не се е съмнявал в авторитета на своя дух, в автентичността на живота на своята душа, не е чувствал необходимост да обосновава по друг начин, освен чрез поезията си, своята автентичност или оригиналност. Просто е правил каквото му се струвало, че е необходимо и редно. И ако се върнем към въпроса за ценностите, тази смирена, но и твърда в себе си самоувереност е един подстъп към възможен отговор. Спокойствието не идва от другаде, а може би най-вече от копнежа за възможното изразяване на живота на душата, от сублимирането. Този живот е качествено различен от ежедневния и по своята интензивност и по своята възвишеност, той надхвърля, но никога не губи от своя хоризонт действителното. Поезията е въздигане на душата нагоре без други възбудители, изотвътре, отсамосебеси, по собствената й сила и устрем, въздигане, постигнато не по изкуствен начин, а естествено.



- Следователно Поезията за Тарковски е естествено състояние на духа?!

- Да и затова тази поезия е толкова музикална, така формално завършена в себе си и толкова непосредствена и естетвена, лишена от преднамерени жестове и външни ефекти. Той просто не се удовлетворява от житейската проза; знае, че се живее не само с храна, но и с душа, че хората имат душа, която поезията трябва да насища.


- Знае се, че Тарковски не се свенил да взаимства мотиви от тук и там, кои според вас са неговите „събеседници”, кои поети оказват влияние върху вкуса и поезията му?

- Навярно намеквате за някои общи мотиви, образи и дори словесни формулировки с Манделщам. Да, той не винаги ги указва, но е и факт, че така ги усвоява, че собствената му оригиналност ги превръща в лични откровения. А иначе е бил особено впечатлен от фигурата на Григорий Сковорода – украински поет, композитор и религиозен мислител, от Пушкин и Гьоте, не на последно място от Баратински, Манделщам и Ахматова. Той мисли себе си като неразпознат, както откровено признава в сонета, посветен на Анна Ахматова „от себе си неразпознат” – другите, поезията на тези „близки”, помага за разпознаването - лично и емоционално, както и за ориентирането в битието изобщо. Ахматова веднъж казва за него: „Той единствен от съвременните поети е докрай свой автентичен”...


- Тарковски е бил великолепен преводач от грузински, туркменски и киргизки, знае се, че и до днес неговите преводи са ненадминати по стил и прецизност, какво е тяхното значение сега?


- Вярно е, че на неговата работа такива забележителни автори като Махтумкули, Кемине, Молланепес и Абу-л-Ала ал-Маари, чието значение е от световен мащаб, до голяма степен се е основало на преводаческите му усилия. Знаете ли и един любопитен факт, че през 1949 г. му се е наложило да превежда и младежките стихове на Сталин, по повод честването на 70-годишнината на „бащата на народа”, но когато Сталин научава за това, сам отменя проекта - все пак сторило му се е недостойно тези романтични стихове да излязат на бял свят, вероятно тогава са били унищожени.



- Хитлер е рисувал, Сталин е писал поезия, но това не им е попречило да се превърнат в чудовища. У Тарковски ценността се постига и осъзнава чрез поезията, която указва точната човешка мяра, но въпросът е как се остойностява, как се постига ценността - въпрос най-вече за смисъла, който е чисто човешка работа. Какъв е смисълът на поезията днес?

- Кое е ценното? - за това е нужна бистра глава. Сигурен съм, че логически необорим отговор и математическа стойност не биха свършили работа. Надявам се, че смисълът на духовните занимания е следствие от заложената в човешката природа потребност от духовен живот, неговите форми се променят, но същността му остава същата, да държи душата будна.

- Днес обаче има пренебрежение към всичко това и то се корени като че ли в отдалечаването от вътрешния живот, защо става така?

- Защото в самите нас има някакво тежнение към разруха, накаква необяснимо пренебрежение към най-важното, а деградирането е много лесно...


- Разрушението е неморално, дори само защото е толкова лесно, може би ние сами позволяваме да се разруши това, което прави човека човек – поезията винаги е била опит за намиране на опора, за спасение – не е ли така и за Тарковски?

- Безспорно и още едно много важно нещо – човек е длъжен да търси онова, което го въздига, поезията помага за това.

- Как противостоите на кризата, на рухването на ценностите?

- Човек може да се опълчва само чрез това, което прави и как го прави. Аз се старая да го правя по най-добрия начин. Старая се да не изневерявам на критериите си, да защитавам чрез тях ценостите, които смятам за важни. Не е нужно да се правят компромиси за публика и популярност – самовзискателността е вече отхвърляне на ненужното.


Ницше казва, че едно от най-големите удоволствия на света е разговорът – разговорът за поезията от своя страна пък е опит думите отново да придобият изгубеното си правото - да бъдат събития. Новият превод на Владимир Морзуханов на стиховете на Арсений Тарковски е нов повод за среща със света и мирогледа на един мъдър човек, но и още един повод за наслада. Достойнството на всеки превод е опитът между езиците и световете да се създават мостове, където духът свободно да се рее. Може би в това е цялото усилие на изкуството да събужда душата, да я държи будна и да помага на човека да се въздига, за да може да живее като човек. Ако не като напълно свободно същество, то поне като същество на свободата, което може да я постигне в достойнството на своя дух – да бъде свободен от несъвършенството на сътворението си и от тежестта на трагичната си учат.




* За илюстрации към статията са използвани репродукции на творби от Владимир Морзуханов и снимки от Петър Пламенов;