сряда, 24 ноември 2010 г.

Музика за паркове и градини



 
“Елате любители на веселия празник”

проект на ансамбъл за стара музика
"Микрологус"




„И вътре в нас красота на градини и горички...”
А. Шафтсбъри


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Музиката е градина – непрецъфтяващ акустичен спомен за Рая, когато овладее душата, подчинява и тялото и заедно ги повежда из лъкатушещите дебри на насладата. През ХІV в. Ars Nova, изкуство на новата музика, разкрива, че насладата от звучащия глас и инструмент е мистично откровение, в което човек открива не само Бога, но себе си. Още Аристотел, осъждайки невъздръжаността, отбелязва, че единствено насладата от изкуството не изисква мяра, тъй като тя е звучащо самопознание - онзи труден и прекрасен път, превърнат от Сократ в съзнанелен избор и указан в надписа на делфийския храм: „Познай себе си!”.


Новият проект на италиански ансамбъл за стара музика Микрологус, осн. 1984 г., с дискография над 15 програми светска и църковна музика от ХІІ до ХV в., отличени с множество награди, сред тях и на сп. Диапазон, е посветен на онази музика, посветена на увеселенията и насладите сред цъфтящата прелест на растителното безгрижие.


Стилната програма “Елате любители на веселия празник” съдържа балади, мадригали и танцова музика от ХІV в. - Ars Nova. Звучат произведения от флорентинските майстори Герардело, слепия композитор, поет и органист Франческо Ландини, Лоренцо да Фиренце, прочул се с баладите си по текстове на Бокачо и Петрарка и Магистер Гулиелмус. Балади,песни истампита, мадригали се редуват с инструментални версии и типичния за онова време светски танц салтарело в живо скокливо темпо.

Инструментите са автентични реплики на старинни инструменти. Те са с по-ограничени технически възможности, но с по-близки до човешката природата гласове, по-тихи, по-интимни, предполагат слушатели и музиканти да бъдат в задушевения кръг на звучащия глас. Освен, че пеят Патриция Бови, свири и на малка арфа-лирика, а Симоне Сордини на лютня. Гофредо дели Еспости редува в пиесите ту блок флейта, флейта долче, ренесансов обой, ту гайда, трубадурски свирки или дълги фанфарни рогове, Габриеле Русо пък свири на цигулка и триструнната рибека, с резонатор от козя кожа със силен и по-рязък тембър, Габриеле Миракле на различни по големина тамбурело, тртриъгълник, малки чинели пиати и накари – малка двойка барабани, от които по-късно се развиват тимпаните.


Изпълнението им впечатлява с прецизност и лекотата във виртуозните части. Бови притежава красив и стабилен глас, които води безпогрешно, еднакво сигурно през височините и низините при резките алтерации и натрупващите се орнаменти в градиращи една след друга фориатури . Сордини деликатно поддържа втори глас на теноровата линия при често свободните в ритмическо отношение балади с неизоритимичен кантус фирмус.

Експресивността и артистичността на музицирането на петимата се дължи както на пределната яснота при тези взаимонадграждащи се, преплитащи се гласове и инструментални партии, така и на умението им за извеждане на чисти звукови акценти и не на последно място на прекрасния диалог помежду им. Стилистична линия на акустичните им търсения е логична без излишно доукрасяване или опростяване. Микрологус осъзнават динамиката и вътрешната “театралност” на тази музика, без обаче да я превръщат в декор или илюстрация.


Това е светска музика, която възхвалява или тъгува по любовта, музика за срещи, ухажване, веселия и честване, за приятелство, звучаща из паркове и градини – местата на безгрижие, не просто далеч от “болести и войни”, както казва Бокачо, но и спомен за “единствената градина, над която погледът на Твореца не тегне, а гали” /Сакети/. Защото този все още не напълно ренесансов, но променен човек и творец от ХVІ в. търси и намира онова пространство, в което човекът и Богът се срещат, за да бъдат заедно във веселието от самия живот. Изкуството е място за срещата с човешкото в неговата собствена мяра. Градина на духа място за отдих на тялото, за разтуха от скърбите и утешение от времето. Ars Nova е полифонично изкуство, но то все още носи в себе си едно разбиране за хармонично устроеното на битие, за съвършеното космическото отношение човек-Бог-свят. Затова е музиката продължава да бъде едно езотерично изкуство на мечтанието и неговата цел е да очарова, да разсее, но и да доведе до “делириум”. Многогласността е всъщност среща и единение на гласовете на началата.

Ето защо независимо дали темата е пасторална както в “Когато птиците пеят” или любовна “Печални очи”, “Желаният копнеж”или битово-хумористична “Не мога да пера”, “Хиляди мерси любима” и “Не знам кой ме иска”, всъщност винаги се пее за битийното всеединство и за съзвучието, разбирано като радост и наслада. Музиката завръща, тези които са се изгубили, тези който са се откъснали от градините на радостта. А музиката, както и градините са убежища за щастието, за прокуденото от света безгрижие, пространства на копнежа.

Последните няколко години, чрез покани на елитни състави за старинна музика, не само се засилва у нас интересът към рядката и старинна музика, но сякаш вече се появява и достатъчно информирана и адекватна публика, която да оценява качеството на подобно музициране, а това е един добър пример за това как се изгражда наистина жива културна среда.


събота, 20 ноември 2010 г.

Стихотворението на света


За поезията на Арсений Тарковски


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



Искам да вдъхна във стихотворение
целия свят, със облик все различен
…скритото движение,
… тревожно – мигновеното величие…

Арсений Тарковски “Дъжд”
(прев. Владимир Морзоханов)

Светът е стихотворение. Светът е сътворен от стихията на словото, от лирическият прилив на любовта у Бога. Поезията е онова от изкуствата, което показва тайната на мирозданието като творение от словото, като лирическо откровение. Поезията на Арсений Тарковски е опит битието да бъде преживяно именно като лирическо откровение. Нищо не може да бъде откъснато и отграничено от този акт на лирическо познание. Арсений Тарковски е поет в класическия смисъл на думата, творец който се самоосъзнава и сътворява чрез словото, който разбира и разгадава битието през изкуството.


Ето защо и неговото присъствие в руската култура и литература е далеч от епицентъра на литературната суета и междуособни препирни на измите формализъм, имажинизъм и тн. Неговата поетическа същност е насочена към всевременното и актуалното за човека въобще, дори когато повод за стихотворението е някоя повседневност, тя е разкрита в глобалния мащаб на човешкото. Стиховете му са толкова далеч от грубите експериментаторства на имажинизма, колкото и от самоцелните разпявки на формализма. В творчеството му има едно неокласицистично безстрастие към младежките бунтарства и недоволствата на одързостени към традицията млади поети. Въпреки, че през целия си живот пише, още в първите си творби, както и в късните си произведения у Тарковски се открива един пиетет към доведената до съвършенство класическа форма на стиха, на римните и стъпкови схеми, на сонетната форма, чиято формална безупречност е съзвучна на умиротворението, което постига мисълта, на хармонията, която е колкото принцип на живота, толкова и на творчеството и на отделната творба. Съзвучието на мисъл и форма, на живот и поезия, на поезия и философия са част от класическия аромат на това творчество, сродено с античната традиция с римското поетично наследство и далекоизточния пиетет към словесността. Хармонията в парадоксалния хераклитов мащаб на мироглед и лирическа структура, на откровение и цел, на парадоксално единение между раздор и любов.


Поезията с класическо аристотелово умонастроение, където поезията е говор за общото, за обобщения и цялостния човек, за уедрената картина на човешкия етос. В която се долавя отчетливо тежнение към едно философско осмисляне на съществуванието, поезията е философско-лирически акт на оцелостяване на “самосъзнаващата се душа”. Поезията е отговор на една лирическа сама по себе си стихия в човека да се самоопознае, саморазгаде, да проникне в театъра на съществуванието, да го разбере и чрез това разбиране да се домогне до правото да бъде творец на себе си и на битието си. поезията е отговор на извечния въпрос:

Не зная кой и откъде съм – в Ада
или в Рая съм заченат бил,
но знам, че за такова чудо с радост
бих своето безсмъртие сменил...

В поезията на Тарковски по оригинален начин се съчетават две много сложни психологически явления на актуалната “ситуацията на времето” и всеактуалната енергия на поезията като изкуство въобще. От една страна Тарковски осъзнава униженият статут на словесността в ХХ-ти век, все по незначещата нищо словесност, неспособността на модерния човек да се съгради в слово - ценност памет да има и обитава слово-света, така осезаем и в езическата античност и в християнското 9средновековие. У Тарковски се усеща страха от девалвацията на словото, от девалвацията на аграматичния дух, който става отвъд нравствен, хипо-етосен без словото, а словото винаги е откровение и присъствие на онзи вложен в човека от неговия Творец морален мир, които се изгубва без думите, който не може да бъде видян, и е единствено откровен в живителността на словото. От друга страна поетичното му изкуство не би могло да бъде изкуство без тази носталгия по словото, по демиургината и космизираща мощ на думите и без опита, колкото и безнадежден, трагичен и отчаян да е той, поезията да промени да преобърне, да преформулира света, изгубеното, да промени погрешната посока. Затова и поезията се превръща в мировъзрение в тотално изкуство в творчество и призвание. В онова, за което Торкуато Тасо настоява: “Никой не заслужава да се нарече творец освен Бога и поета”. Поетът не е съперник, но е съ-творц и има самосъзнание за това и, но самосъзнание надарено със “смирена гордост”.


У поезията на Тарковски има желание да се възстанови изгубеният статут на словото, да се възкреси съзнанието за изначалната му сила и роля в онзи отхвърлен и носталгичен библейски смисъл на откровение и спасение. Думата е жадуваното и чакано чудо: “Както си бродиш из града,/ кой знай отде връхлита лудо/ и ти пролазва по гърба/ нелепият копнеж по чудо”, откровението, което осмисля живота, защо само тя е способна да го проумее. Думата е чудо, чудото сега, откровението, което продължава да говори, въпреки упорито мълчащия зад битието демиург. Въпреки катастрофичното усещане за забравеност, изоставеност и безродност, за невъзможността за чудо в този неподваластен на словесността и ословесимостта свят:

В света ни няма чудеса –
очакване на чудо само.
Поетите крепи това,
че тази жажда извор няма.

Очакването обаче е парадоксално възстановяване на чудото, защото надеждата е актуално присъствие на желаното, самата способност да се очаква, упорито да се надява е вече чудо, а чудото е преди всичко удивление и поезията е архив на това усещане, на този неведом говор, извор, които не утолява жаждата, я превръща в спасение, защото Думата е откровение, защото тя създава свят, обяснява го и го изживява, думата е събитие и съдба. И

За туй живеем в този свят,
работим и като с печат
тя свързва ни, че несъмнено
ще се превърне в стих отлят,
ако поети сме родени.

На едно място самият Тарковски казва: “думата в прозата и думата в поезията се отнасят помежду си като физическият опит към чудото” (1967). Поетът притежава профетическа сила, той прозира в миналото и бъдещето, той разбира временното и вечното, той е буквално посредник между времената, защото се занимава с обобщения портрет на човешкото. поезията е разшифроване на загадката на битието “на някакви звезди...безсмисления слог”. Пя е заговаряне на битието и ухо за неговия отговор, дешифроване на на пръв поглед неразбираемият език на съществуванието: “водата и речта/ й в онзи ден – безцелна и безсмислена” или както в едно друго стихотворение се казва: “прохладен поток,/ бъбрещ припряно весден/ без да има какво”. Поезията прониква в значението, нейният език е език за същностите “надвременен език”, прочетен в самата тъкан на битието в каменния и растителен архив на битийния говор “Аз по каменна книга надвременен уча език”. Език усвоен “от тетрадка на трева”.


 Поезията припомня и проговаря този език на съществата, този невъзможен да човешката уста “птичи език”, който охранява смисъла и достойнството на всичко съществуващо: “тревите и близките не унижавах”. Владеенето на този език, говоренето на него, чрез поезията възвръща достойната мяра на човешкото и го съизмерва с непреходното “Цялата вселена,/ тихо, бос, смирено/ ще обиколя” .Поезията на Тарковски показва цялостния човек и се грижи за неговото достойнство, в смисъла на латинското dignitas достойнството – духовно и физическо достолепие, високото положение на човека като сътворец, като даващ имена като първенец като великолепно творение като потомък на Адам: “...росата- това са сълзи. /Знаех: всяка фасетка .. на пламтящото слово пророческо дом е/ и секрета Адамов по чудо открих”.



Достойнството е балансът между началата на човешкото, равновесието, което предпазва от огрешеността. Целостта на човешкото едновременно тяло и дух, каквото впрочем е и самото слово и дух и материя и знак и действие, е онова, което човекът трябва да изисква от себе си, а не сам да се осакатява, като ранява или пренебрегва ту духа си, ту тялото си, защото:

Душа без тяло грях е,
тъй като то - без дреха,
без тялото- безделна,
безсмислена, безсловна...

Поезията възвръща на човека целостта, широтата на възмечтаното, спасява с “лекота небесна”от “тежината земна”, тя е един титаничен жест да се изговори света и съществуванието, но и да му де даде тласък. В словото има някаква жертва и тя винаги се носи от твореца, чрез жертвата всякога се осъществява спасението, защото ние не знаем в какво се състои нашето безсмъртие, но усещаме, че нещо в нас е безгранично, въпреки обречеността ни на времето, и ние вярваме, че не губим живота си в думите, а го спасяваме чрез тях, макар думите да костват и изтръгват живота си от нас самите. И както пише Тарковски: “Думата е само ципа/ на човешките съдби,/ ала точи упорито/ нож за тебе твоят стих”.

Стихотворението на света не само трябва да бъде из-речено, но и из-живяно само така светът, а и самите ние имаме шанс да се превръърнем в устойчиво стихо-творение.


Ето и малък подбор от новия сборник със стихове на Тарковски:



Из „Самосъзнаваща душа”
Избрани стихове и проза от Арсений Тарковски
Двуезично издание
Издателство: „Ерго”

Подбор и превод от руски: Владимир Морзоханов

„Пиша това, за да бъда разбран напълно не като стихотворец, което не си струва усилията, а като знак, поставен от времето на този път, по който то вървеше. Гласът ми звучи правдиво, защото времето не само търкаляше своите чугунени топузи, но и слушаше само себе си: а то имаше глас, подобен на единния глас на симфоничния оркестър. Той беше абсолютно множествен и всичко, което беше, беше: аз не можех да се родя извън него и предчувствайки бъдещето понякога с година, понякога с ден, все пак, волю-неволю, растях в неговите длани.”




Из „Фрагменти“

Падна ми се да живея дълго и аз бях пристрастен наблюдател на измененията, които протичаха в самосъзнанието на човечеството, в характера на неговите знания. Моите баща, майка, брат ми оставиха в наследство интереса към точните науки и литературата. Бях възпитан да се прекланям пред законите на човечността, уважението към личността и достойнството на хората. Смятам, че най-главното в света е идеята за доброто. Идеята за доброто във всичките й въплъщения.

(...)
Аз вярвам, че човек трябва да прави това, което му е присъщо по вътрешното му убеждение. Най-любими са ми тези мои стихове (може би те не са най-добрите), в които съм изразил докрай своето отношение към света, към нещата, към чувствата човешки.

(...)
“По-вярна си, сърдечна памет...” - това не е съвсем вярно, защото сърцето без разума и разумът без сърцето са невъзможни. В стиховете, в които чувството не се проверява от разума, а разумът не се проверява от чувството, нищо не се получава. Виждаме това от маса примери. Това, което ни предлага съвременната поезия, е или разум без чувство, или чувство без разум.




Свещ


Проблясвайки със пламък жълт,

свещта все повече се стапя.

Тъй и в живота е – топят

плътта искрите на душата.



1926





Към младостта



Вината за раздялата ми тегне.

Прости. След време – гасне ревността -

гранита, вече роден, ще досегна,

протегнал още живата ръка.



Живот сградих, успокоих сърцето,

поставих аз огледала за теб,

живея там. Защо градих го? Ето -

с ръка допрях гранитния си склеп.



Докато в твоите очи кипеше

животът ми, в дома, от мен граден

във името на дълг и дело, беше

ти заедно в онези дни със мен.



С припряността ти спореше се трудно

и бе животът с теб за мен тегло.

Не идвай: днес при мене има чудо,

днес с мен е огледалното стъкло.



Че двоен е животът, ми се струва,

че в огледалото ми с теб съм аз,

дорде от теб ръката се срамува,

опипвайки дома ми в тъмен час.



Домът – като лице с очи бездушни,

в гранита роден влизам, но без теб,

а в огледало, като в яма душна -

на труд напуст безсънното лице.



23 септември 1938



Щурче



Да си кажа аз честно -

домашно щурче съм по кръв,

пея песен заветна

на топличко край пепелта,

някой вряла вода

върху мене ще лисне със стръв,

златно клонче пък друг

ще приготви за мене в нощта.



Ще си спомни за моя глас

странник в далечни земи,

ако даже със знойни

цикади замести ме там.

Кой, не зная и аз,

мойта бедна цигулка стъкми

но че с песни богат съм

подобно цикадите, знам.



Толкоз руски съгласни

съм сбрал във езика си аз,

а в кутийка от лико

пословици имам безчет,

та в кутийката моя

да шарят децата в захлас

и в цигулката стара

с единствена струна от мед.



Зад стена скрит часовник -

тъй слаб ми е сякаш гласът,

ала вслушай се само -

и с мене ще тръгнеш на път,

като нощен пазач се провиквам

и скача домът!

И със отклик тромпетен

задречни сигнали звучат.



1940





* * *

За хляба насъщен, за всякоя капка вода

благодаря,

за туй, след Адам че и аз ора тази бразда,

благодаря.

За този пророчески, този безсмислен талант,

че нито слова,

ни птичи оброци не ще ни спасят от беда,

благодаря.

За туй, че ще сляза във родната душна земя,

ще стана трева,

че пътят ми свързва земята с висока звезда,

благодаря.



1945


  • В публикацията за илюстрации са използвани работи на Рене Магрит

сряда, 17 ноември 2010 г.

Уеб вселени



11- то издание

на Конкурса БГ Сайт 2010
или дефиниции към Изкуството на сайта



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Уеб световете съблазняват като забранената ябълка на познанието.

Виртуалната реалност обезплътява действителното, но умножава световете. След смъртта на пишещата машина и появата на клавиатурата и екрана, на преносимия лаптоп сякаш самата реалност се е трансформирала, преобразила се е в нещо различно, защото не признава границата между въображаемо и реално и едното и другото лесно разменят местата си или надникват едно в друго. Светът на образите, на всевъзможното, на въображението и информацията на паралелната действителност, които до съвсем скоро бяха приоритет или на мечтанието или на изкуството днес като че ли нахлуват в плътта на живеенето и го моделират, без той да оказва някаква съществена съпротива.



Новата интернет култура вече не е една от тенденциите на съществуванието, а по-скоро актуално наличен modus vivendi. Електронното пространство е флуидно, интерактивно, светкавично, то събужда желанието за творчество в същата степен както и приспива в благ и греховен мързел. Сайтът е свят със своя логика и ритъм и ако се пошегуваме и той е напълно завършен като таралеж, ако се закачим за игрословицата на Фридрих Шлегел по отношение на фрагмента.


Сайтът е автономен свят, виртуално взаимодействие от образ, слово, техническа обезпеченост и икономически и социален смисъл, но той не е нито изкуство, нито само образ или текст, а съвместност интеракция, сериозна игра. Лекува и задълбочава човешката свобода. Парадоксалността е в самото му естество. Жанровете и видовете показват многоликостта на човешката енергия и смисъл. Но едно е общото мигновеност, светът е миг, цъкване на мишката, без различие на местоположение и дори език...


Сайтовете обаче са нова медия, синтетично майсторство от какви ли не начала - интелектуални и технически – фотография, визуални ефекти, 3D графика, видео, интерактивна кинетика, саунд, музика, текст и др. Като информационни полета-среди те са посредници, места за срещи, комуникация, за обмен на идеи и блага от очевидно социално и културно значение. Ето защо вече има и надпревари за най-добро произведение – сайт и колкото и изненадващо да звучи то стартира у нас вече преди повече от десетилетие.


БГ Сайт е най-старият, вече утвърден като престиж и критическа енергия български конкурс за уеб светове. Той започва съществуването си през 1999-та година и се осъществява ежегодно. Инициатор на идеята и организатор е „БГ Сайт“ и Уебсеминара, част от уеб агенцията ABC Design & Communication. От 2009 организирането поема Фондация БГ Сайт, чието мото е „Крачка напред” ( вж. http://www.bgsite.org/).



И така не отдавна на официална церемония (12 ноември 2010) в Модерен театър София бяха обявени и връчени наградите за най-добър сайт на 2010 година. Конкурсът за най-добър БГ Сайт включва номинации в 14-ет категории. Таз годишното издание е единадесетото по ред. В надпреварата участват 221 уеб страници на български език. Те са оценявани от 50-членно жури, което определя носителите на наградите - Златни статуетки, изработени специално за събитието от скулптура Иво Арнаудов, превърнала се и в запазен знак на конкурса – артистично намигащо „Маймунско @”.


За първи път в историята на конкурса е връчена и сребърна статуетка за млади Уеб дарования до 25 години в категория Startup. Именно в тази категория има най-много участници - 43. Любопитен факт е и рекордният брой гласове, подадени от българските Интернет потребители в онлайн гласуването за наградите на публиката – цели 28 267 гласа!


Специални награди на експертния съвет получават Огнян Младенов, Томас Хигинс и СуперХостинг-БГ. Специалната награда на EURid отива за http://www.buketi.eu/.
Ето и подробен списък с наградените.




Победители БГ Сайт 2010
- награди на журито,
по категории

Банки и финанси
Първо място - Корпоративен сайт на Българо Американска Кредитна Банка
Второ място - Корпоративен сайт на MKB Unionbank
Трето място – DarikFinance.bg

Електронен магазин
Първо място - Kidi.bg
Второ място - laptop.bg
Трето място - Notebook.bg

Kауза, събитие, общност
Първо място – Webcafe.bg
Второ място - Без Насилие
Трето място - Великолепната шесторка

Корпоративен сайт
Първо място - Лукрат
Второ място - Корпоративен сайт на Теси
Трето място - Sofbuild.com

Личен блог/сайт
Първо място - Ъплоуднати постинги за делитване
Второ място - Дрешникът на Ина
Трето място - Д-р Каляшева

Медии
Първо място - btv.bg
Второ място - kaldata.com
Трето място - Nova TV

Образование и наука
Първо място - АвоБел - Кеймбридж изпити
Второ място - Pomagalo.com
Трето място – Меридиан 22

Онлайн информационни услуги
Първо място - kaldata.com
Второ място - РЕНТ БГ
Трето място – Beboran.net

Пътувания и туризъм
Първо място - eSKY.bg
Второ място – Vakanzia.bg
Трето място - astralholidays.bg

Публична администрация и НПО
Първо място - Министерство на външните работи
Второ място - Национална агенция за приходите
Трето място - Национална здравноосигурителна каса

Социални мрежи и сайтове за запознаства
Първо място - MyTeam
Второ място - Gepime.com
Трето място - Beboran.net

Промо сайт
Първо място – Мрън-мрън
Второ място - Стъклен дом
Трето място - Виваком Телевизия

Интернет Реклама
Първо място – С AVON красотата е избор, не само късмет - избери, завърти, спечели
Второ място - О, Кренвирши! О, LEKI!
Трето място - Участвай в играта на HugoBoss

Startup
Първо място – ThreeChess - онлайн шах за трима
Второ място - Creative Kings - уеб дизайн
Трето място – The Elephant - Veselin Bozhinov







Победители БГ Сайт 2010
 - награди на публиката,
по категории

Банки и финанси
Първо място - Project Media
Второ място - Корпоративен сайт на Българо Американска Кредитна Банка
Трето място – DarikFinance.bg
Трето място – Корпоративен сайт на MKB Unionbank

Електронен магазин
Първо място - Bomba.bg
Второ място - NovaVizia.net
Трето място - Zadrujno.bg

Kауза, събитие, общност
Първо място - Коалиция „За да остане природа в България”
Второ място - Великолепната шесторка
Трето място - Zadrujno.bg

Корпоративен сайт
Първо място - Победа АД
Второ място - Web & Events
Трето място - Астрал Бизнес Център

Личен блог/сайт
Първо място - SEO оптимизация
Второ място - Ъплоуднати постинги за делитване
Трето място - Адвокат Атанасова

Медии
Първо място - kaldata.com
Второ място - btv.bg
Трето място - Господари на Ефира

Образование и наука
Първо място - IT School
Второ място - Pomagalo.com
Трето място - Литературен клуб

Онлайн информационни услуги
Първо място - kaldata.com
Второ място - Женско онлайн списание Hera.bg
Трето място – Beboran.net - Онлайн

Пътувания и туризъм
Първо място - Бояна М
Второ място - Tripi.bg - Пътувай и на света се любувай!
Трето място - astralholidays.bg

Публична администрация и НП
Първо място - Национална агенция за приходите
Второ място - Община Бургас
Трето място - Национална здравноосигурителна каса

Социални мрежи и сайтове за запознаства
Първо място - Zadrujno.bg - първият сайт за групово пазаруване в България
Второ място - Beboran.net - Онлайн дневници на бременни, бебета и деца
Трето място - MyTeam - Спортно-социална мрежа

Промо сайт
Първо място – Стъклен дом
Второ място - Виваком Телевизия
Трето място - Бутер тесто BELLA – изпълни с въображение

Startup
Първо място – ThreeChess - онлайн шах за трим
Второ място - ATV България - Българският ATV портал
Трето място – obiavigo.com – Безплтни обяви


Вижте още на: www.bgsite.org


събота, 13 ноември 2010 г.

Съблазанта на огледалото



„Самосъзнаваща душа”

избрани стихове и проза от Арсений Тарковски



Двуезично издание
Издателство: „Ерго”
Поредица: „Събеседници”
Подбор и превод от руски: Владимир Морзоханов
Графично оформление: Илко Грънчаров
Обем: 500 стр. (вкл. цв. ил.)
Цена: 25 лв.

ISBN: 978-954-92279-7-0



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Каквато и друга роля да имат словото и поезията те са най-напред огледало – огледало за вътрешния живот, за потока на мислите и скрития несподелим глас на душата. Първо огледало, огледало-откровение за непрозрачната и трудно достижима истина. Поезията на Арсений Тарковски възниква тъкмо от дълбоката необходимост за самопознание, от трескавото питане на вътрешния глас, който се обръща към себе си и мирозданието, за да се прозре скритата истина отвътре - в самия аз, в битието, което поражда, носи и жертва същя този аз. Затова и стихотворенията на Тарковски със своята класицистична умъдреност и спокойствие са по-скоро диалог, посветен на откровението на истината, осъществено през меандрите на различните форми на съществуванието, отколкото самотен монолог на отчуждената от света душа.


За първи път лириката на знаменития руски поет намира деликатна и адекватенна поетична форма на български език в новия превод на Владимир Морзоханов, обнародван наскоро от издателство „Ерго” в луксозно двуезично издание „Самосъзнаваща душа“, в поредицата „Събеседници”, която ще представя в нови преводи някои от най-значимите върхове на световната поезия. Книгата е богато илюстрирана от самия преводач Владимир Морзоханов, който е много по-известен като художник. Томът е особено изящно и примамливо книжно тяло, отличаващо се с полиграфски финес, изискан формат и оригиналност на художествено оформление, дело на Илко Грънчаров, което ненатрапчиво сговаря репродукции, текстова плът, заглавки и шрифтово внушение в обща графична амалгама.

Владимир Морзоханов;
 Бижан в тъмницата, 2000; Маслени бои, фазер, 33 x 65 см;

До сега у нас избрани стихотворения на Арсений Тарковски са се появявали в едва няколко превода в антологии на Новата руска поезия през 70-те и 80-те години на ХХ-ти век. Преведачът Светлозар Жеков пъви въвежда в неговия свят с изданията "В средата на света", на "Народна култура" от 1982 г. и "Арсений Тарковски и други руски поети" на "Нов Златорог" от 2007 г. Въпреки просветителския патос на преводите обаче в тях се долавя затруднение да се намери подходящия словесен еквивалент на сложния език и свят на поета, на удивително богатия и пъстър речников запас, полифонична метафорика, витиеват и своеобразен синтаксис. Тарковски има вкус към архаична, философска и висока лексика.


В стиховете му често се откриват редки и далектни думи, а благородството на езика и сдържаността на стила отговарят на стремежа към постигане на дълбокото съгласие-диалог между вътрешно и външно, свят и човек. В новите превди на Морзоханов се прави успешен опит оригиналът максимално да съхрани своята чистота и многозначност в българската си форма - както на ритмично и лексикално, така и на семантично и символно ниво.

Защото лириката на Тарковски е не само емоционално, психологически задълбочена, но и пределно виртуозна във формално отношение. Съобразявайки се с класическите лирически структури тя преобразява съдържателно сонетната и антологична форма, насищайки ги с нови теми и образи. Макар и по-рядко дръзко смесва стъпковите начала в по-свободни форми, дори достига и до оголената откровеност на белия стих, но като цяло стремежът е към формален перфекционизъм и максимално уплътяване на класическите ритмически образци.


Всъщнот фигурата на Тарковски, колкото и да е сродна с течението на акмеистите с поезията на Пастарнак, Цветаева и Манделщам, колкото и да се родее с Блок, да диалогизира с Ахматова, все пак стои на известно разстояние; философският и уклон води към тъмния, загадъчен Григорий Сковорода, към натурфилософската лирика на Тютчев и Фет, чиято линия и търсения сякаш продължава. Поезията на Тарковски е лрика на ценостите на емоционалната и нравствена ценост, на самоуважението към живота и скромната трезвост, която извежда из трънливите пътеки на превратната съдба. Лирика на самопознанието като алтернатива на разблудната лудост на световната гълчава и греховна безпътност. Досегът до нея възвръща доверието не само към словото, но и към нравствената сила у човека като цяло.


Но кой всъщност е скромният и строг мъж с толкова изтънчена душа?! Велик преводач на руски на източни поети и фолклор. Кой е този пределно сдържан, мълчалив поет, гениален баща на не по-малко талантлив син?! Арсений Тарковски е роден на 25 юни 1907 година в Елизаветград (по-късно Кировград), Украйна, в дворянско семейство. Майката е учителка, бащата Александър Кирилович е стар народоволец. Тъкмо бащата, събужда в сина си страстта към езиците и литературата, той сам владее повече от девет езика - седем чужди и два древни. По онова време в зората на ХХ-ти век Елизаветград е развит и богат град, който преди Революцията има славата и на значим културен център, където се изявяват такива фигури на руската и световна култура като поетите Фьодор Сологуб, Андрей Бели, Игор Северянин, където гастролира Фьодор Шаляпин и дори виртуозния пианист и композитор Ференц Лист.


Всичко това както и семейната среда, отдадена на уважение към словото, знанието, книгите и изкуството определя любовта му към поезията, музиката и театъра, широтата и дълбочината на мирогледа на бъдещия поет. Най-значимото увлечение на Тарковски си остава обаче дловото. Още като юноша той е силно впечатлен от делото и творчеството на забележителния украинския философ от 18 век Григорий Сковорода. На едно място в соята проза споделя, че дължи почитта си към него на своя баща и близкия му приятел доктор Афанасий Михалевич, който го въвежда в неговата философия. Детството и юношеството на Тарковски са белязани от политически трусовете, които довеждат населението до крайно тежко положение. Страданието и трансформациите оставят траен отпечатък в съзнанието му.


Докато през 1923 г. заминава за Москва, а още на следващата година вече сътрудничи на вестник "Гудок”, където редовно води рубрика със стихотворни фейлетони. Сред колегията във вестника са именитите писател Михаил Булгаков, Юрий Олеша, Иля Илф и Евгений Петров, Валентин Катаев. Тъкмо в този период се запознава с друг голям поет Осип Манделщам, а по-късно и с Анна Ахматова, която наскоро се е завърнала от емиграция, с които го свързва дългогодишно приятелство. През 1924 г. кандидатства в Брюсовския институт за художествено слово, който обаче скоро е закрит след смъртта на Брюсов. През 1925 г. постъпва във Висшите държавни литературни курсове, които завършва през 1929 г. Пише стихове, които публикува в студентски сборник през 1926 г., а от 1932 г. начева и неговата преводаческа кариера. Особено внимание отделя на класическата поезия на Изтока, именно на него руската култура дължи едни от най-хубавите стихотворни преводи от туркменски, арменски, грузински и арабски езици.


През 1941 г. се записва като доброволец и заминава на фронта. Там воюва до декември 1943 г., когато е тежко ранен и единият му крак бива ампутиран. През Отечествената война е кореспондентът на вестник "Бойна тревога", получава военно звание Гвардейски капитан Арсений Тарковски. На фронта създава значителен брой стихове.

След края на войната вече е подготвил за печат своята първа поетична книга, но през 1946 г. тя е "заклана" по собствените му думи. В една своя рецензия литературният критик Книпович казва: "Много талантливият поет Тарковски принадлежи към този черен пантеон, към който се числят току-що репресираният поет Манделщам, разстреляният белогвардеец Гумильов (макар той ни­кога да не е бил белогвардеец), А.Т. Ахматова, за която току-що имаше постановление, и Ходасевич."

На практика в зрелостта си Тарковски успява да публикува книга за първи път. Той е вече на 55 години, когато излиза дебютната "Преди снега" (1962). В кратката анотация към стихосбирката се казва: "Арсений Тарковски, широко известен преводач, се представя в книгата "Преди снега" като оригинален поет. В книгата са събрани стихове от няколко десетилетия, тя е резултат на сериозна работа, благодарение на която пред нас се разкрива сложният свят... на мисли, чувства и спомени на съвременника."

Почти незабавно реагира Анна Ахматова, която оценява високо стихосбирката като я , нарича "скъпоценен подарък за съвременния читател". Дълго време е тегнела необяснима забрана върху неговите „кротки” стихове, дълго време те са събуждали неясна враждебност. Но дори и след дългоочакваното "разрешение" за обнародване, творчеството на Тарковски продължава да бъде упорито премълчавано и прескачано. Официозната съветска критика го представя по речници и сборници като извънредно талантлив преводач и признава значимостта на приноса му, но не желае да го оцени като поет от съществено значение за историята на руската литература и култура. Едва с последната, издадена приживе книга "От младостта до старостта" (1989), идва признание удостоен е с Държавна награда, връчена посмъртно...



Почти по същото време на „Преди снега” на екран излиза филмът на сина му именития кинорежисьор Андрей Тарковски - "Иваново детство", където бащата чете сам свои стихове. Творбите на Арсений Тарковски звучат и в други филми на сина му като "Сталкер" и "Огледало". Тук звучи едно от най-одухотворените му послания "Първи срещи", чиито финални стихове са колкото равносметка, толкова и изповед: "Когато ни преследваше съдбата, тъй както някой луд с бръснач в ръка".

Сборникът „Самосъзнаваща душа”, включва представителен подбор на цялостното творчество на Тарковски от дебютната книга „Перед снегом“ (1962), през „Земле — земное“ (1966), „Вестник“ (1969), „Волшебные горы“ (1978), „Зимний день“ (1980), „Стихи разных лет“ (1983), „От юности до старости“ (1987), „Быть самим собой“ (1987), „Звезды над Арагацем“ (1989), та до последното посмърно издание, в което са отпечатани и непубликувани до момента стихове „Благословенный свет“ (1993). И ако е вярно, че лириката - самата материя на стихотворението, акта на поетичното себепознание и космическо разгадаване, е огледало както за твореца, така за читателите, то също така е вярно, че и преводът е огледало, което умножава образа и води към ново познание, към нови светове...

Защото вглеждайки се в тихите води на словото можем да съзрем не друго, а истината за своето, за живота...


петък, 5 ноември 2010 г.

Гальовна тъга



Концерт на фадо певицата
Крищина Бранко в София


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Дълбокото докосване, на което е способна музиката й отрежда функцията на акустично прозрение за истината на човешката същност. Концертът на Крищина Бранко, организиран от “Джаzz+” в зала”България” надминава обичайниото очакване за непознато преживяване. Нетипичната естественост и непосредственост на изкуството на Бранко и музикантите й Рикардо Диас - пиано, Жозе Мануел Нето – португалска китара-виола, Бернардо Куто – китара и Фернандо Майа - бас, прераства в емоционално откровение, в гальовно любуване на съдбата.


Бранко представя проекта „Кronos” 2009 г., посветен на потока на времето, на недържимото движение на същества, образи и настроения. „Кronos” е десетият албум на Крищина, родена през 1972 г., чиято стремителна световна кариера започва не чак толкова отдавна в Амстердам през 1996 г. Разказът протича в акцентите на различни настроения, който гласът представя с изключителна деликатност и лекота в почти неуловими придихания, но винаги сякаш обладан от една специфична възхита от съществуването, възторг от самата емоционална способност, опиянен в щедростта да изразява и дарява всичко това. Музика, която се втъкава в поезията, извирайки от отошението между мелодия, дума и смисъл.



Особеното отношение към вокализирането, което ту е шепот, бавен поток, ту сподавен вик, ридание, ту напевен наратив, пърхащо нетърпение или задъхан екстаз прелива в не по-малко деликатните арнжименти на старите образци и на оригиналните композиции на Рикардо Диас, основани на клавир и китари – акустична, бас и потугалска, чиито треперлив, вибрантен звук с почти мандолинен отенък нюансира меката извивка на мелодичната линия. Песните понякога се въвеждат от аскетични сола на някоя от китарите или пианото, а друг път допълват акапелното въведение. Много интересни са вътрешните интермедии, изпълняващи ролята и звуков пеизаж спрямо изповедта на гласа – “Histyrias Do Tempo”, или пък се явяват някакъв негов коментар – както е в „O Meo Calendario”.


 Палитрата на настронията пътува от светла тъга, през горичва носталгия „O Shtio”, до тихо разочарование през кратки мигове на безгрижна забрава – например в особено пластично иновативната пиеса „Bomba Relygio”, въведена от палав, дрънлив мотив, който прераства в скоклива гласова скороговорка, успокоява се, а на финала се достига до безгрижие чрез спецефичните фадо мелизми, извисяващи гласа, обичайно запазени за присвиванията на сърцето, а тук по детенски радостни и сякаш лишени от всяка скръб и напълно лекомислени. Мъката тук обаче не е осъзната само като неизменна участ и трагически жребий, а напротив като повод духът да разпознае своята сила и кураж да се опълчва чрез красота.


В пиесите не рядко фадо се съчетава с елементи от танго и боса нова. Бранко продължава традицията на лисабонското фадо Cantado и това на Амалия Родригеш, но в дълбочина разнообразява мелодичните мотиви, чрез инкорпориране на сложни вокални детайли и нетипични диалози с инструментите.



Целта на музикантите, свирещи в удивителен сговор, е да се съхрани лирическата непокътнатост на чувството и музиката да бъде извор на неговата спонатност. Лирическото е част от интимността на изповедтта, която е колкото споделяне-разказ, толкова и признание, молитва и неизречен копнеж. Фадо музиката на Бранко се съсредоточава в дълбочината на поетическото, което обобщава част от същността на Човека, в онзи смисъл, за който говори Хосе Ортега и Гасет – „лирическо същество”.


Музиката й изразява еднавременно близкото и далечното, съдбата и копнежа, без това да поражда логическо противоречие. Младежкият й, но и меланхоличен глас, напоен с образи, умело търси тембрите, чрез който да въплъти разноликите емоции. Ако при Мариза акцентът е драматината противоречивост, при Мизия усещането за обреченост, при Дулсе Понтеш жизнеустойчивостта въпреки тъгата, то при Крищина гласът е настойчиво блуждаене из копнежа, носталгично и гальовно съзерцание. Стилът й се характеризира със специфична сладостна мекота на звукоизвличнато, освободеност при вокализирането, пределна вглъбеност и техническа безупречност.


Fado (от лат. fatum) на порт. ез. означава съдба, е не просто градската музика на Лисабон и начин да се изкаже човешката участ, но и средство да се намери опора и инструмент за съпротива, за спасение. За разлика от фламекото или тангото, тук страстта-съдба не е по-малко трагична или драматична, но е представена омекотена от носталгията, от нежността на копнежа, като овладана от мъдрост мъка – saudade.


Това е колкото несподелимата тъга, толкова и любовното влечение, колкото разочарование от действиетелността, толкова и жаждата по далечината. Онова съзнание за неизповедимата тъга да бъдеш, пораждаща и болката от невъзможното и опита мечтата да добие плът поне в песента. При Крищина Бранко саудад е сладостня спомен, присвиването на сърцето от тъга и милост, но най-вече докоснатото в бляна щастие, защото което не е възможно в реалността е възможно в мирозданието на музиката.

Още за Крищина Бранко в статията "Градините на копнежа"

Музика: