събота, 20 ноември 2010 г.

Стихотворението на света


За поезията на Арсений Тарковски


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



Искам да вдъхна във стихотворение
целия свят, със облик все различен
…скритото движение,
… тревожно – мигновеното величие…

Арсений Тарковски “Дъжд”
(прев. Владимир Морзоханов)

Светът е стихотворение. Светът е сътворен от стихията на словото, от лирическият прилив на любовта у Бога. Поезията е онова от изкуствата, което показва тайната на мирозданието като творение от словото, като лирическо откровение. Поезията на Арсений Тарковски е опит битието да бъде преживяно именно като лирическо откровение. Нищо не може да бъде откъснато и отграничено от този акт на лирическо познание. Арсений Тарковски е поет в класическия смисъл на думата, творец който се самоосъзнава и сътворява чрез словото, който разбира и разгадава битието през изкуството.


Ето защо и неговото присъствие в руската култура и литература е далеч от епицентъра на литературната суета и междуособни препирни на измите формализъм, имажинизъм и тн. Неговата поетическа същност е насочена към всевременното и актуалното за човека въобще, дори когато повод за стихотворението е някоя повседневност, тя е разкрита в глобалния мащаб на човешкото. Стиховете му са толкова далеч от грубите експериментаторства на имажинизма, колкото и от самоцелните разпявки на формализма. В творчеството му има едно неокласицистично безстрастие към младежките бунтарства и недоволствата на одързостени към традицията млади поети. Въпреки, че през целия си живот пише, още в първите си творби, както и в късните си произведения у Тарковски се открива един пиетет към доведената до съвършенство класическа форма на стиха, на римните и стъпкови схеми, на сонетната форма, чиято формална безупречност е съзвучна на умиротворението, което постига мисълта, на хармонията, която е колкото принцип на живота, толкова и на творчеството и на отделната творба. Съзвучието на мисъл и форма, на живот и поезия, на поезия и философия са част от класическия аромат на това творчество, сродено с античната традиция с римското поетично наследство и далекоизточния пиетет към словесността. Хармонията в парадоксалния хераклитов мащаб на мироглед и лирическа структура, на откровение и цел, на парадоксално единение между раздор и любов.


Поезията с класическо аристотелово умонастроение, където поезията е говор за общото, за обобщения и цялостния човек, за уедрената картина на човешкия етос. В която се долавя отчетливо тежнение към едно философско осмисляне на съществуванието, поезията е философско-лирически акт на оцелостяване на “самосъзнаващата се душа”. Поезията е отговор на една лирическа сама по себе си стихия в човека да се самоопознае, саморазгаде, да проникне в театъра на съществуванието, да го разбере и чрез това разбиране да се домогне до правото да бъде творец на себе си и на битието си. поезията е отговор на извечния въпрос:

Не зная кой и откъде съм – в Ада
или в Рая съм заченат бил,
но знам, че за такова чудо с радост
бих своето безсмъртие сменил...

В поезията на Тарковски по оригинален начин се съчетават две много сложни психологически явления на актуалната “ситуацията на времето” и всеактуалната енергия на поезията като изкуство въобще. От една страна Тарковски осъзнава униженият статут на словесността в ХХ-ти век, все по незначещата нищо словесност, неспособността на модерния човек да се съгради в слово - ценност памет да има и обитава слово-света, така осезаем и в езическата античност и в християнското 9средновековие. У Тарковски се усеща страха от девалвацията на словото, от девалвацията на аграматичния дух, който става отвъд нравствен, хипо-етосен без словото, а словото винаги е откровение и присъствие на онзи вложен в човека от неговия Творец морален мир, които се изгубва без думите, който не може да бъде видян, и е единствено откровен в живителността на словото. От друга страна поетичното му изкуство не би могло да бъде изкуство без тази носталгия по словото, по демиургината и космизираща мощ на думите и без опита, колкото и безнадежден, трагичен и отчаян да е той, поезията да промени да преобърне, да преформулира света, изгубеното, да промени погрешната посока. Затова и поезията се превръща в мировъзрение в тотално изкуство в творчество и призвание. В онова, за което Торкуато Тасо настоява: “Никой не заслужава да се нарече творец освен Бога и поета”. Поетът не е съперник, но е съ-творц и има самосъзнание за това и, но самосъзнание надарено със “смирена гордост”.


У поезията на Тарковски има желание да се възстанови изгубеният статут на словото, да се възкреси съзнанието за изначалната му сила и роля в онзи отхвърлен и носталгичен библейски смисъл на откровение и спасение. Думата е жадуваното и чакано чудо: “Както си бродиш из града,/ кой знай отде връхлита лудо/ и ти пролазва по гърба/ нелепият копнеж по чудо”, откровението, което осмисля живота, защо само тя е способна да го проумее. Думата е чудо, чудото сега, откровението, което продължава да говори, въпреки упорито мълчащия зад битието демиург. Въпреки катастрофичното усещане за забравеност, изоставеност и безродност, за невъзможността за чудо в този неподваластен на словесността и ословесимостта свят:

В света ни няма чудеса –
очакване на чудо само.
Поетите крепи това,
че тази жажда извор няма.

Очакването обаче е парадоксално възстановяване на чудото, защото надеждата е актуално присъствие на желаното, самата способност да се очаква, упорито да се надява е вече чудо, а чудото е преди всичко удивление и поезията е архив на това усещане, на този неведом говор, извор, които не утолява жаждата, я превръща в спасение, защото Думата е откровение, защото тя създава свят, обяснява го и го изживява, думата е събитие и съдба. И

За туй живеем в този свят,
работим и като с печат
тя свързва ни, че несъмнено
ще се превърне в стих отлят,
ако поети сме родени.

На едно място самият Тарковски казва: “думата в прозата и думата в поезията се отнасят помежду си като физическият опит към чудото” (1967). Поетът притежава профетическа сила, той прозира в миналото и бъдещето, той разбира временното и вечното, той е буквално посредник между времената, защото се занимава с обобщения портрет на човешкото. поезията е разшифроване на загадката на битието “на някакви звезди...безсмисления слог”. Пя е заговаряне на битието и ухо за неговия отговор, дешифроване на на пръв поглед неразбираемият език на съществуванието: “водата и речта/ й в онзи ден – безцелна и безсмислена” или както в едно друго стихотворение се казва: “прохладен поток,/ бъбрещ припряно весден/ без да има какво”. Поезията прониква в значението, нейният език е език за същностите “надвременен език”, прочетен в самата тъкан на битието в каменния и растителен архив на битийния говор “Аз по каменна книга надвременен уча език”. Език усвоен “от тетрадка на трева”.


 Поезията припомня и проговаря този език на съществата, този невъзможен да човешката уста “птичи език”, който охранява смисъла и достойнството на всичко съществуващо: “тревите и близките не унижавах”. Владеенето на този език, говоренето на него, чрез поезията възвръща достойната мяра на човешкото и го съизмерва с непреходното “Цялата вселена,/ тихо, бос, смирено/ ще обиколя” .Поезията на Тарковски показва цялостния човек и се грижи за неговото достойнство, в смисъла на латинското dignitas достойнството – духовно и физическо достолепие, високото положение на човека като сътворец, като даващ имена като първенец като великолепно творение като потомък на Адам: “...росата- това са сълзи. /Знаех: всяка фасетка .. на пламтящото слово пророческо дом е/ и секрета Адамов по чудо открих”.



Достойнството е балансът между началата на човешкото, равновесието, което предпазва от огрешеността. Целостта на човешкото едновременно тяло и дух, каквото впрочем е и самото слово и дух и материя и знак и действие, е онова, което човекът трябва да изисква от себе си, а не сам да се осакатява, като ранява или пренебрегва ту духа си, ту тялото си, защото:

Душа без тяло грях е,
тъй като то - без дреха,
без тялото- безделна,
безсмислена, безсловна...

Поезията възвръща на човека целостта, широтата на възмечтаното, спасява с “лекота небесна”от “тежината земна”, тя е един титаничен жест да се изговори света и съществуванието, но и да му де даде тласък. В словото има някаква жертва и тя винаги се носи от твореца, чрез жертвата всякога се осъществява спасението, защото ние не знаем в какво се състои нашето безсмъртие, но усещаме, че нещо в нас е безгранично, въпреки обречеността ни на времето, и ние вярваме, че не губим живота си в думите, а го спасяваме чрез тях, макар думите да костват и изтръгват живота си от нас самите. И както пише Тарковски: “Думата е само ципа/ на човешките съдби,/ ала точи упорито/ нож за тебе твоят стих”.

Стихотворението на света не само трябва да бъде из-речено, но и из-живяно само така светът, а и самите ние имаме шанс да се превръърнем в устойчиво стихо-творение.


Ето и малък подбор от новия сборник със стихове на Тарковски:



Из „Самосъзнаваща душа”
Избрани стихове и проза от Арсений Тарковски
Двуезично издание
Издателство: „Ерго”

Подбор и превод от руски: Владимир Морзоханов

„Пиша това, за да бъда разбран напълно не като стихотворец, което не си струва усилията, а като знак, поставен от времето на този път, по който то вървеше. Гласът ми звучи правдиво, защото времето не само търкаляше своите чугунени топузи, но и слушаше само себе си: а то имаше глас, подобен на единния глас на симфоничния оркестър. Той беше абсолютно множествен и всичко, което беше, беше: аз не можех да се родя извън него и предчувствайки бъдещето понякога с година, понякога с ден, все пак, волю-неволю, растях в неговите длани.”




Из „Фрагменти“

Падна ми се да живея дълго и аз бях пристрастен наблюдател на измененията, които протичаха в самосъзнанието на човечеството, в характера на неговите знания. Моите баща, майка, брат ми оставиха в наследство интереса към точните науки и литературата. Бях възпитан да се прекланям пред законите на човечността, уважението към личността и достойнството на хората. Смятам, че най-главното в света е идеята за доброто. Идеята за доброто във всичките й въплъщения.

(...)
Аз вярвам, че човек трябва да прави това, което му е присъщо по вътрешното му убеждение. Най-любими са ми тези мои стихове (може би те не са най-добрите), в които съм изразил докрай своето отношение към света, към нещата, към чувствата човешки.

(...)
“По-вярна си, сърдечна памет...” - това не е съвсем вярно, защото сърцето без разума и разумът без сърцето са невъзможни. В стиховете, в които чувството не се проверява от разума, а разумът не се проверява от чувството, нищо не се получава. Виждаме това от маса примери. Това, което ни предлага съвременната поезия, е или разум без чувство, или чувство без разум.




Свещ


Проблясвайки със пламък жълт,

свещта все повече се стапя.

Тъй и в живота е – топят

плътта искрите на душата.



1926





Към младостта



Вината за раздялата ми тегне.

Прости. След време – гасне ревността -

гранита, вече роден, ще досегна,

протегнал още живата ръка.



Живот сградих, успокоих сърцето,

поставих аз огледала за теб,

живея там. Защо градих го? Ето -

с ръка допрях гранитния си склеп.



Докато в твоите очи кипеше

животът ми, в дома, от мен граден

във името на дълг и дело, беше

ти заедно в онези дни със мен.



С припряността ти спореше се трудно

и бе животът с теб за мен тегло.

Не идвай: днес при мене има чудо,

днес с мен е огледалното стъкло.



Че двоен е животът, ми се струва,

че в огледалото ми с теб съм аз,

дорде от теб ръката се срамува,

опипвайки дома ми в тъмен час.



Домът – като лице с очи бездушни,

в гранита роден влизам, но без теб,

а в огледало, като в яма душна -

на труд напуст безсънното лице.



23 септември 1938



Щурче



Да си кажа аз честно -

домашно щурче съм по кръв,

пея песен заветна

на топличко край пепелта,

някой вряла вода

върху мене ще лисне със стръв,

златно клонче пък друг

ще приготви за мене в нощта.



Ще си спомни за моя глас

странник в далечни земи,

ако даже със знойни

цикади замести ме там.

Кой, не зная и аз,

мойта бедна цигулка стъкми

но че с песни богат съм

подобно цикадите, знам.



Толкоз руски съгласни

съм сбрал във езика си аз,

а в кутийка от лико

пословици имам безчет,

та в кутийката моя

да шарят децата в захлас

и в цигулката стара

с единствена струна от мед.



Зад стена скрит часовник -

тъй слаб ми е сякаш гласът,

ала вслушай се само -

и с мене ще тръгнеш на път,

като нощен пазач се провиквам

и скача домът!

И със отклик тромпетен

задречни сигнали звучат.



1940





* * *

За хляба насъщен, за всякоя капка вода

благодаря,

за туй, след Адам че и аз ора тази бразда,

благодаря.

За този пророчески, този безсмислен талант,

че нито слова,

ни птичи оброци не ще ни спасят от беда,

благодаря.

За туй, че ще сляза във родната душна земя,

ще стана трева,

че пътят ми свързва земята с висока звезда,

благодаря.



1945


  • В публикацията за илюстрации са използвани работи на Рене Магрит

Няма коментари:

Публикуване на коментар