петък, 20 април 2012 г.

Радостта от споделянето

Ангелина Гаврилова и Васил Дипчиков в “Carmina Burana” по Карл Орф


  50-ти рожден ден
 на хореографа Боряна Сечанова


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

На празник като на празник. Радостта да споделиш, да подариш щастие е като че ли една от дълбоките тайни на изкуството. Боряна Сечанова отпразнува своя 50-ти рожден ден, заедно с балет „Арабеск”, на който е директор от 2000 година. На сцената на Музикалния театър, бяха показани фрагменти от: „Квартет” по Едвард Григ, "Дон Жуан" по музика Христо Петков, „3/4 Луна” по Йохан Щраус, “Carmina Burana” по Карл Орф, "Лудо вино" по народни мотиви, "Ах, този джаз", "Коса" и др. Водещ бе Николай Сотиров, а специалните поздрави от премиер солистите на Националната опера и балет Дарина Бедева, Трифон Митев и Росен Канев, артистите Николай Ганчев - Руди, Жени Лечева, Елена Атанасова, Станислав Димитров, Росен Белов, Николай Дограмаджиев, хореографа Анна Пампулова и др.

"Квартет" по Едвард Григ, Теодора Стефанова и Асен Наков

Вечерта протече с приповдигнато настроение, с особен аромат на художествените превъплъщения, защото артисти поздравяват артист. Незабравими са поздравите и изпълнението на примата на трупата Теодора Стефанова, която сякаш по удивителен начин успява да въплъти идеите на Боряна не просто за танца, но и за битието – една често будеща смях и състрадание наивна и опасна игра. Дълбоката истина за духа, съдбата и историята на твореца всъщност са самите му произведения. Боряна Сечанова е особен тип личност и творец – деликатна, но упорита; крехка и уязвима, но умееща да устоява на изпитанията; сладкодумна, но отдадена на мълчаливата експресия на движението.


Завършва Националното училище по танцово изкуство в София; 1981 е част от състава на Софийска опера и балет. Специализира в Москва при проф. Олга Тарасова – през 1990 г. се дипломира в Балетна режисура, ГИТИЗ. От 1991 се изявява като хореограф. През 1996 получава Първа награда за съвременна хореография на Международния балетен конкурс - Варна. Автор и хореограф на над 40 балетни и театрални постановки в Национална опера и балет София, балет “Арабеск”, НТ “Иван Вазов”, оперните в Стара Загора, Варна и Русе, в театър “Пантданс” и др. През лятото на 2006 г. е избрана за член на журито на Международния балетен конкурс - Варна. Носител на наградата на Софийската община за най-добър спектакъл – “Фауст” (2003), а заедно с костюмографа Цветанка Петкова-Стойнова получава “Кристална лира” като творчески екип за “Carmina Burana” (2006).

Съвременната българска хореография през последните почти три десетилетия е под хегемонията на жените. След трансформиращата енергия на Маргарита Арнаудова, жалонирала естетиката, посоките и търсенията на българския съвременен танц, именно имената на Антония Докева, Румяна Маркова, Мила Искренова, Олесия Пантикина, Галина Борисова, Анна Пампулова и разбира се, на Боряна Сечанова, оформят пъстроцветието, идейната многопосочност и разноликост на движението, тласкайки напред съвременния танц.



"Дон Жуан", Теодора Стефанова и Станислав Димитров

Изкуството на Боряна Сечанова, нейната пластическа мисъл, са своеобразни, лесно разпознаваеми, дръзко еклектични. В дълбочина нейното светоусещане тълкува движението като емоционална драма. То не е просто формално търсене, нито изразно чисто средство, а чувствено събитие, телесно демаскиране на скрития вътрешен живот. Тялото в движението е откровено, непринудено, оголено от условности - живо, страстно и тръпно, изпълнено с противоречиви и сложни енергии, които го превръщат в кръстопът на страховитата и великолепна екзистенциална драма.

Ангелина Гаврилова и Васил Дипчиков в “Carmina Burana” по Карл Орф

Стилът на Сечанова по парадоксален начин съчетава лирика и ирония, възвишено и гротесково. Не се страхува да пародира лустросаната емоционална лъжа, да разобличава захаросаните чувства и да се вглежда в дълбоките чувствени противоречия на инстинктите, да преследва и задава въпроси за това как духът живее в тялото, какви са причините както за огледалния синхрон, така и за непрестанните дисбаланси между плът и мисъл. Стил, роден от долавянето на парадоксите вътре в самото съществуване, в недрата на желанието и чувствено-емоционалната способност на човека и парадоксалността на собствените му начала. Онова, което привлича в изкуство й е откровеността, будната емоционалност и съблазняваща топлота. Движението на Боряна показва човека като желание, като една непрестанна трансформация на жаждата за съществуване.

"3/4 Луна" по Йохан Щраус

Танцът на Сечанова е динамичен, своенравен и разнолик. С удивителна свобода свързва наглед противоречиви идеи - еклектично приобщава абстрактно с характерно, класическо с модерно, локално и театрално. Не се страхува от образци и има куража да търси там, където вече има безброй натрупвания от идеи, стереотипи и дори шедьоври. Дръзко преекспонира шаблоните като по този начин ги преосмисля.

Поздравителен етюд Теодора Стефанова и Ники Сотиров

Сечанова изследва драмата на страстта и тялото като нейно убежище. Оттук и многоезичието и смяната на ракурсите, без това обаче да я лишава от личен почерк. Хореографката мисли движението веднъж като съприкосновение от тела, докосване-драма диалог-взаимодествие и борба на различни енергии, смешение на активно и пасивно със неочаквана смяната на ролите и стремителни обрати на силата и властта в докосващите се и въздействащи си същности-тела и втори път като общо пространствено разгръщане-копнеж. Танцът за нея е особено сетиво за изследване-осезаване на пространството в неговата граничност и безграничност, в кинетичните му откровения и интензивни метаморфози, които притежават духовен смисъл.

"Квартет" по Едвард Григ, Даниела Иванова, Асен Наков,
Константина Ханджиева и Мариана Попова

Ако „Квартет”, за 5 танцьора, е изключително красива творба, в стила на високия модернизъм, развиваща естетиката на абстрактния танц. Едно деликатно изследване на привличането и копнежа, на болката от емоционалната откритост и търсенето на невъзможно утешение, то “Carmina Burana” се съсредотчава върху стихията вътре в индивида и противоборството между идивидуалното и колективно начало. „Пепеляшка” по Прокофиев пък се поражда от корелацията със симфоничния неокласически танц, като рамкира всеактуалността на приказното с неговата болезнена актуалност. В последните си хореографски интенции „Дон Жуан” и „Лешникотрошачката” Сечанова търси пресечната точка между движение и театралност, идеал и реалност, а основното средство е ироничното претълкуване на културните митове и мисловни стереотипи.

"Малко по-късно", Мариана Крънчева и Трифон Митев

Тенденция, която се разпознава още в премираната във Варна1996, миниатюра „Малко по-късно”, великолепно представена в юбилейната вечер от Мариана Крънчева и Трифон Митев. Умората и инерцията в отношенията между мъжа и жената днес; нарушеният диалог, шумът в комуникативния канал, създаден от всеобщата емоционална неспособност. Двама танцьори, допреди миг преживявали романтичния унес на Жизел, след падането на завесата, са напълно отчуждени, макар и да се опитват не откриват начин да надмогнат както умората, така и отчаянието си. Пародийно-хумористичен е и естетическия ключ към ведрата и иронична „3/4 Луна” както и към архетипално първичната пародийна „Сватба” по Стравински.

  “Carmina Burana” по Карл Орф

Боряна търси в танца многоликостта, затова и той е жизнелюбив, пъстър, забавен, ироничен, злободневен, проникновен, елегантен и дори носталгичен, но никога повърхностен и едноизмерен. Защото за нея движението е пряк път към копнежа, към разгадаването на искрата, от която се разпалва съществуването, една жива надежда, която трансформира настоящето, дарявайки му неподозирана свобода. И понеже хореографите познават тайната на младостта, а движението е винаги ново, току що родено и свежо, искрено желая на Боряна Сечанова още дълго да споделя с нас умението си да разпознава радостта от битието, чрез удивителния език на движението.

"Лудо вино" по народни мотиви, Дарина Бедева, Мариана Крънчева,
Трифон Митев и Росен Канев


* Статията "Боряна Сечанова - радостта на споделянето" е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 15 (2677), 20 април 2012;

* Фотосите са дело на Костадин Чернев

Г А Л Е Р И Я


петък, 13 април 2012 г.

Поп-арт афродизия?

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

Любовен елексир”,
опера-буфа от Гаетано Доницети
премиера в Софийска опара и балет


„Любовен елексир” опера-буфа от Гаетано Доницети, либрето Феличе Романи, в две действия и четири картини, след либрето на Йожен Скриб за операта „Le philtre” (1831) на Даниел Обер; с първо изпълнение в Teatro Della Canobbiana, Милано, 12 май 1832. Премиера на Софийска опара и балет с диригент Диан Чобанов, режисура Вера Немирова, сценография Вернер Хутерли и дир. на хора Виолета Димитрова .

Участват: Георги Султанов, Даниел Острецов, Кирил Шарбанов, Илина Михайлова, Сара Кобаяши, Силвия Тенева, Атанас Младенов, Иван Кабамитов, Свилен Николов, Мартин Цонев, Петър Бучков, Петър В. Петров, Антония Иванова, Силвана Пръвчева, Оркестър и хор на Софийска опера и балет


Петър ПЛАМЕНОВ


Операта е изкуство на ценностите – по-скоро наследени, отколкото актуално адекватни и от тук оригиналната й криза вече повече от век. Но какво да правим с операта, както и какво да правим ценностите във време, което подрива устоите, руинира представата за красота, вкус и етос и строи своите йерархии единствено по принципа на агресивната печалба?! Изкуството обаче продължава да съществува и, като последен бастион на ценността, не само се съпротивлява като поставя творец и зрител в ситуация сам да осъзнае и преконструира стойностите, но и като заставя именно тук и сега да се направи избор, и то ценностен, което означава и екзистенциален. Въпреки непрестанно обявяваната кончина на операта като художествено активен жанр, тя не само живее, но и продължава да провокира. В този аспект премиерата на „Любовен елексир” на сцената на Софийска опера заслужава внимание, защото е следствие именно на питането какво да правим днес с операта и каква следва да бъде нейната форма на съществуване и за какво ни служи?!

Неморино - Георги Султанов

Проблемът за средствата и целта, осмисля ценността, разкрива смисъла, ефекта и нивото на художественото постижение. Една максима на Шамфор гласи: „В театъра целта е да се направи впечатление. Но разликата между талантливия и бездарния поет е, че първият се стреми да направи впечатление с разумни средства, докато за втория всички средства са добри. Така е и с добрите хора и с мошениците ...”

 „Любовен елексир” е една от най-обичанете у нас опери, често поставяна из цялата страна. Последната й реализация на Софийска цена бе дело на Павел Герджиков, преди около петнайсетина години. Сега режисьорското решение е поверено на Вера Немирова, която поставя тук за втори път след компромисната „Момичето от златния запад” от 2008 г. Немирова, изявявала се в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния има име и собствен почерк, развиващ основните търсения в съвременната оперна режисура. Като немски възпитаник има вкус към драстичния жест и смелото транспониране на време, място и действие и свободното концептуално преакцентиране. Може би, нейният оперен театър не е така социално и политически ангажиран по характер както типичния немски стил, или пък смело натуралистично-психологически, и физиологически като този в Америка, нито дори така символен като френския или деликатно нюансивен като италианския, но е смел и предизвикателен спрямо носталгичния оперен консерватизъм, към който не рядко иронично реферира, като руши очакваните схеми.

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

Днес е епохата на режисьорската хегемония в операта. След постиженията на Дзефирели, обявил, че в операта „всичко е действие”, музикалната режисура не може вече да остане същата. Но сега често пъти образите и актьорската игра са по-важни от вокалната убедителност, общото музикално внушение и диригентската инвенция. Въпросът каква следва да е йерархията си остава отворен, въпреки че отдавна е ясно хомогеността на жанра изисква завършено колективно художествено постижение, за да реализира като смисъл своя потенциал. Настоящата постановка на Вера Немирова е младежка, бравурна и неимоверно весела, възползва се от какви ли не комични приоми, за да събуди смях, любопитство, еротически да подразни апетита и в последна сметка да изтръгне съзнанието от обичайното, да създаде яркото и ведро усещане за безгрижие и безнаказано лекомислие. Ефектът е налице – публиката се забавлява, реагира, поддържа се напрежението, гледа се с интерес и наистина след спектакъла се запазва вкусът на лекотата, но...

Немирова е пренесла действието на операта от затънтеното и идилично италианско селце на частен ограден плаж, където Неморино е хигиенист на басейн в SPA-Рай. Виждаме го в началото как изхвърля празни бутилки от минерална вода, фасове и найлонови пликове, докато Адина събира слънчев тен и общува с приятели. Именно тук пристига с рекламен кемпер (любим топос, подобен на онзи от „Момичето...” и познат от версията в Опера Лион с Аланя и Георгиу от 2009) д-р Дулкамара, придружен от две палави сетстрички блондинки и три жрици на безвкусието с огромни перуки, бюстове и силиконови устни, видими дори от трети балкон и един съблечен по мускули и сухожилия жив манекен-мъж, лишен от кожата си, но подвижен. Мизансцените са изобретателни, понякога хитроумни, непрекъснато разиграват някакви всеизвестни шаблони – пускане на хартиена ракетка, жунглиране с бутики минерална вода, обиграване на метла с дръжка - ту като микрофон, рок китара или вещерско летателно средство, което Адина яхва с булчинска рокля, заедно с Дулкамара, понякога преки цитати от други известни постановки. Масовите сцени са разрешени или като часове по динамичен пилатес и тай чи или като измерване на килограми в програма за отслабване и уелнес и спа процедури за блаженната средна класа, която получава масажи и ябълки от аниматори, които се грижат за разтухата им и за създаването на ваканционен авантюризъм.


Не може да се отрече на Немирова, че владее занаята, че умее да гради кулминации и отношения, че създава пластически характери, че добре овладява плановете на сценичното пространство. Непрекъснато нещо се случва, всичко се движи, всеки има своя задача, а и очевидно певци и хор се забавляват, защото освен точни указания им е предоставена и значителна свобода за импровизации. Забележителна по детски увлекателна и откровенно палава е сцената на терцета от първо действие когато Неморино, докато мие с пръскалка басеина, а Адина флиртува пред очите му с Белкоре, за да го предизвика, той започва да ги пръска с вода и играят на гоненица...

Адина -Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов 

Стойността на режисьорското постижение е повече от компромисна. Въпреки, че общата транспонация е сполучлива, закачлива и като цяло завършена, на места редица от действията са немотивирани и сякаш напълно случайни. Има сцени външни за събитията като позирането на мъжа по мускули, трите жрици, озовали се на кемпера почти през цялото 2 действие, борбата и победата на Неморино с войниците от втора картина, непрестанното събличане и преобличане на влюбения младеж от гащеризон по бельо или по униформа. Масовият мизансцен понякога е толкова динамичен, че нарушава музикалното внимание, а образите се преакцентират с излишна кинетика, която е напълно самоцелна и не води до никъде като момента, в който Неморино преди да се продаде на войската за 20 скуди, мете току що отронилия се от палмата кокосов орех...

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов 

Усещането за фарсово своеволие лишава образите от вътрешна история и автентичност и прави всичко да изглежда еднопланово и твърде лековато. От концепцията на Немирова могат да се извлекат редица важни ироничнични разобличения на човешката природа и настояще – лековерието, суетата, двуликостта, безнравственото лукавство, социалните игри, разслоението, любовното кокетство, оглупяване и т.н., но въпреки възможните поддатки тя не отива по-далеч от безпроблемното забавление, не търси нито иронични, нито сатирични оттенъци и оставя всичко плоскостно, налично и безвъпросно в стила на поп еднозначността. Онова, което се вижда е и самата същност, отсъства всяка дълбочина, всичко е все същото.

Д-р Дулкамара - Мартин Цонев

За разлика от романтическата естетика на тайната, „недостъпна” за образа, но стаена във всичко, върху която Доницети гради откровението на „любовната напитка”. Недостъпното за буквализма е реалността на чувството, емоционалната защита на избора – именно тук постановката не поставя въпроси и не дава никакви отговори; не оправдава музикалната разноликост на енергията на художествените открития на Доницети. Театърът на Немирова наподобява леките романтични кино комедии, дъвки за очите, които веселят, но не успяват да утолят същинския духовен глад, да подпомогнат смисъла на съществуването. Такова е и времето ни - бляскаво и повърхностно. Усещането за подмяна на стойностите, на същността с несъщностното, обаче идва малко по-късно, щом смеха утихне.

Въпреки огромния опит на сценографа Вернер Хутерли (Германия) работа му е безинтересна и по-скоро скучновата. Четирите картини са сведени до две, като разликата е само увесването на няколко светлинни маркучи за градинско парти. Подът е покрит с ярко жълт пясък, в ляво басеин, облицован с тюркоазена мозайка и извит душ-чучур; по средата хавайска палма, множество сини шезлонги, а дъното е от сиво-зелена полупрозрачна ограда, зад която патрулират въоръжени войници, а отгоре лятно синьо небе. Костюмите, дразнещо обикновенни, навяват не чувство за лукс, а за неделен пазар.
 
Неморино е в зелен гащиризон, избеляла тениска и летни парашутки, Адина се появява в спорен анцунг, а по-късно в цветен бански и пареуо. Хорът нахлува с бели халати и развлечени домашни анцузи. В другите общи сцени мнозинството гастролира в черни или сиви костюми и рокли с дантелени чорапогащници.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Макар и с колеблива в художествено отношение режисьорска версия, спектакълът може да се гордее с доста по-адекватно защитена музикалната страна. Диригентът Диан Чобанов предлага много стегната и стилистично акуратна интерпретация. Отлично гради дуети, ансамбли и преходи от солови към масови сцени, с грижа за акустичния баланс. Темпата са ясни и логични, а цветовете на гласовете в оркестъра добре откроени и наситени. Всъщност голямата заслуга на Чобанов е усещането за единство и монолитност на музикалния текст и отличния инстинкт за драматургичен акцент като изразителността се създава чрез внимателния диалог между оркестрова основа и вокал.

Струва ми се напълно основателно търсенето на звуков блясък, сочност и красива мелодична линия, които с характер налага Чобанов, защото все пак в „Любовен елексир” Доницети продължава търсенията на Росини. Неговата грациозна и оригинална оркестрация се основава колкото на блясъка, толкова и на пълнозвучието. В Елексира той все още мисли именно в мярата на естественото взаимодействие между кантиленност и танцувалност; откъдето идва и свойственото мелодическо пъстроцветие, гъвкавост и лесна запеваемост както и така характерната вътрешна вокална драматургия между лирическа мекота и динамичност.


Неморино - Кирил Шабранов

Стиловото откритие на Доницети е, че самото звуково взаимодействие между нежност и устрем е толкова живо и естествено, че е способно да въплъти хумора не механически, а вътешно и с цялото му темброво богатство. Забързаните, особено енергични и дори нервни ритми, поддържат колкото пулса на действието, толкова и резонират деликатните, изпълнени с финес вокални откровения и завършват естествената пълнота на човешкото, олицетворявайки дръзките и красиви безумия на младостта.

Мелодичното изящество и отличното чувство за форма редуването на арии, дуети, терцети, квартети и хорове, ясно въплъщава в себе си непосредствеността и многоликостта на чувство - радост, тъга, съмнение, ревност или коварство и извеждат смисъла на Доницетиевата лирическата експресивност. Мелодиите са гъвкави, хитроумни, сочни и бляскави и неочаквано грациозни, но също така и емоционално богати. И макар че на повърхността всичко изглежда като идилия, в своята дълбочина тази музика пита как е възможно човешкото щастие; и разпознава неговата реалност не в забавата от съперничеството и игрите на флирта, нито в капризите на красотата и своеволието младостта, а в предалната искреност, в откритостта и смирението пред любовното чувство и неговия опиянетелен екстаз, като вдъхновение за самото битие.

Адина - Сара Кобаяши и д-р Дулкамара - Петър Бучков

Хуморът в музиката на "Любовен еликсир" е грациозен и светъл, лишен от сатирична острота, но не и от дълбочина. Основният двигател тук е неистовият копнеж за щастие и разбирането за човека, като същество, чиято свобода е постижима чрез смисъла разпознат в радостта и удовлетворението, идващо от любовта. Парадоксално е, че Доницети, написва своята блестяща опера буфа само за 15 дни, с ден повече от Росиневия Бръснар..., но и с цели 7 над нужните му за шедьовъра „Дон Паскуале”. Като изключително продуктивен творец, създал над 85 опери, от който запазени едва 70, във всички възможни жанрови вариации – комични, лирични, романтични, героични, исторически, в стила на френската гранд опера, онова, което вълнува и днес е особената емоционална органика на музикалния възторг, показващ избликването на щастието, но и ясното осъзнаване, че то е повече копнеж, отколкото постижимост.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султано

Големият принос на Доницети, не рядко обвиняван, че е твърде повлиян от Росини или дори от прекия си съперник Белини, в развитието на оперния стил е съзнателното търсене на вътрешния психологизъм в музиката и способността й да въплъщава пряко екзистенциалната истина на образа, да бъде сама по себе си драма, а не описание. Обрат и идея, които оказват особено съществено влияние върху еволюцията на италианската опера сочещи към Верди и дори Пучини, но дори и към Вагнер. В неговите опери не само само утвърждава стила на бел кантото, но разгръща възможностите на вокалната драматургия.

Адина - Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов 
и Неморино - Георги Султанов и Джанета - Силвана Пръвчева


Особено приятна изненада е доброто общо ниво и при трите солистични състава. В Адина най-убедителна е японката Сара Кобаяши, чиито звънък, слънчев, свеж и мощен сопран с лекота обема техническите предизвикателства на партията и е отлично настроен инструмент за лъчистото кантиленно белканто. Онова, което впечатлява във виртуозното владеене на възможностите на гласа й, освен способността за каскади от височини и водопади от фиоритури, са прекрасните пианисими и великолепно окръглени вокали. От кантилената от първо действие, през дуета с Неморино, балкаролата с Дулкамара, и до голямата лирическата ария от второ действие Кобаяши намира безброй акустични нюанси, които да придадат собствен отенък на нейната Адина.

Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Не по-малко въздействаща е и артистичната й освободеност, органичността на сценичното й превъплъщение. Ако в първо действие е палава, горделива и своенравна, то във второ разкрива женската си ловкост, топлина и обичливост. Кобаяши се съобразява с основната идея на Доницети за Адина и Неморино – комичното при тях е външно в основата, в дълбочината е лирическото, любовната нега, а това означава, че образите са постижими чрез вътрешната динамика между напрежение и ласкава мекота.

 Адина - Илина Михова и Неморино - Георги Султанов


Илина Михайлова, на втората вечер, от своя страна впечатлява с лирическото си дарование, и чувството за мелодическа линия. Център на нейното изпълнение става прочувствената ария-изповед от второ действие „Ти си скромен, мил и кротък”, която изпълва с трогващо вокално изящество, мекота и кадифени полутонове. Силвия Тенева също е убедителна, въпреки известното си затруднение да намери правилен стилистичен подход и ненужното преакцентиране във виртуозните моменти.

 Д-р Дулкамара - Петър Бучков

Като Дулкамара се редуват Петър Бучков и Мартин Цонев. Бучков, който притежава плътен и силен бас тук успява да градира вокалната емоция от тревожно лукавство и притворство, до изненада и гротескно самоудовлетворение. Гласът му свободно се разполага в партията и придобива характерната гротескова обагреност на звукоизвличането при буфо-баса. Това му дава свободата да изгради един запомнящ се образ на шарлатанин, който се възползва от ниското самочувствие, лековерието и инерцията на тълпата и живее в блаженството на непоклатимата си самоувереност. Особено красиви са дуетите му с Неморино и Адина, където проличава нееднозначността на неговия характер ту игрив, ту зловещ, ту съобразителен.

  д-р Дулкамара - Мартин Цонев

На финала, при скока в басеина, Бучков изненадва с автентичността на комичната си сериозност. Мартин Цонев, който само преди месец има много успешна изява в Роберт Дявола, сега не по-малко удачно се превъплъщава в измамния доктор на всички недъзи. При Цонев, за разлика от Бучков, който търси обема на звука и играе с плътността, вокалната интерпретация се гради на отчетливи акценти и общ баланс.

Адина - Илина Михова и д-р Дулкамара - Мартин Цонев

Не толкова изравнени като постижения са певците в партията на Неморино. Голямата изненада идва от страна на Даниел Острецов, представил се на третата премиера, който демонстрира не само неподозирано артистично майсторство за комедийни роли, но и завидна вокална увереност. Изявите му в Хофманови разкази, Рейнско злато, Роберт Давола, изявяваха музикалност и чувство за стил, но като че ли едва тук Острецов разгръща в пълнота вокалния си диапазон, интерпретаторска способност и отлична дикция. Гласът му притежава характер и мощ, но също така е звънък и топъл. Тъкмо той се справя най-добре със знаменитата „Una furtiva lagrima". В нея копнежът, негата, нежността и отчаянието са прекрасно балансирани от младежка свежест и светлина.

 Адина - Сара Кобаяши, Неморино - Георги Султанов

Острецов е толкова магнетичен и смешен, така изобретателно допълва, и без друго хитроумните мизансцени на Неморино, че предизвиква изблици на искрен смях. Неговият влюбен младеж е колкото наивен хлапак, толкова и самоотвержен човек, отстояващ правото си на чест и щастие. Образът му се движи се между наивното чистосърдечие и хитроумна палавост, през упоритата решителност, та до щастливата отдаденост. Неморино на Георги Султанов е вокално изравнен и артистично защитен, но на места гласът е твърде безцветен, докато Кирил Шабранов от своя страна форсира повече от нужното и набляга най-вече на силата, отколкото на вокалния нюанс и завършеността на звученето.

Адина - Сара Кобаяши, Белкоре - Атанас Младенов и Неморино - Георги Султанов

Трима са баритоните в Белкоре - Атанас Младенов, Свилен Николов и Алек Аведисян. И тук като че силите са изравнени. Младенов е много стабилен, но най-голяма изненада предлага Аведисян с умението си да се натъква на неочаквани вокални цветове.

Смехът в изкуството има особена роля, той не е просто средство за разтуха, но най-вече начин за освобождаване на човешката истина от нейните собствени стереотипи, начин за постигане на свобода от недъзите вътре в личността и не на последно място е оръжие срещу всичко, което ограничава духа, красиво тържество на живота. Музиката на Доницети в „Любовен елексир” е неустоимо свежа и стремителна, оптимистична и така опиянително забавна именно защото въплъщава идеята за свободата на любовта, като свобода на духа, на избора, колкото морален, толкова и екзистенциален.

Адина - Сара Кобаяши и Неморино - Георги Султанов

Новата постановка на "Любовен еликсир", залага преди всичко на ентусиазма и артистичната енергия на младите оперни дарования и някак подсказва, че е дошло време за равносметка и трансформация, за преоценка и откриване на нови художествени стойности. Защото след провокацията и забавния експеримент следва да се търси истинският облик на художествената ценност, повече от пищното и забавно зрелище, която храни духа и задълбочава мисълта. Смехът преди всичко е преодоляване на лекомислието, а не както изглежда на нашето време негово въплъщение, което е основното смущение в постановката на Немирова - отсъствието на действителен ценностен избор. Като че ли изкуството и операта са ни така необходими, тъкмо за да имаме огледало, в което да огледаме собственото си време с неговите заслепения,предразсъдъци и нищета, но и огледало-памет, където видим вечното в менливата си представа какво точно е същността на човешкото.

* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА- Брой 14 (2676), 13 април 2012, под заглавие "Попарт в операта?"
* Снимките са дело на фотографа Виктор Викторов;
* L'elisir d'amore - Gaetano Donizetti, Сан Франциско опера 2008, пълен запис.