понеделник, 30 май 2011 г.

Тиха утеха



Хайку рецитал “Молитва за Япония”


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


01 юни 2011 г., 18:00-20:00 часа
Хайку рецитал “Молитва за Япония”
Национално музикално училище “Л. Пипков”,
Pала "Петко Наумов"
София "Оборище" 17; Ет. 3,

В програмата включва:

Чайна церемония
Хайку рецитал “Молитва за Япония”
Мултимедийна презентация на проекта "Оризови полета" (фотография и хайку)
Хайга изложба

Български Хайку Съюз съвместно с Дружеството за популяризиране на японската култура и Хайку клуб – София организират поетичен рецитал “Молитва за Япония”, посветен на Японския народ в знак на съпричастност с гордия му дух.

Поезията каквато и да е била в дълбоката си основа е молитва, обръщение към онова което живее и е по-голямо вътре в самите нас. Обръщение към силата и стихията на живота, извикал у нас собственото ни дихание. Защото поезията освобождава в духа живота на нещо безгранично, на нещо способно да поражда вселени. Не на последно поетичното е изблик на неизразим иначе копнеж по далечината, по другото, по щастливото утро. Молитва, защото е и договор осъществен и скрепен чрез слово - договр за смисъл, за извоюване на смисъла от напразната случайност. Поезията също както молитвата утешава живота, намира компенсация за неговото тление, страдание и крехкост и превръща мигновението му в откровение за неизменното.

Чрез силата и тайнството на своята природа си поезията намира път за утеха. Утешение, че светът не е изгубил смисъла си, че нищо- никоя скръб, никоя гибел, никое отчаяние не могат да накърнят дълбоката жизненост вътре в човека. Да почетем чрез думи и стихове паметта за безбройните крехки същества, отнесени от стихията... да почетем в молитвата на стиховете самата човешката крехкост, несмогваща да се опълчи на невъзмутимостта и произвола на стихиите по друг начин освен чрез топлината на съчувствието, чрез нежността на обичта и меката неизцерима тъга на състраданието.

 
Всяка позия-молитва, поезия-състрадание чрез самата себе си смогва да потуши гнева срещу несправедливостта на гибелта, срещу тишината на мълчащото, срещу собствената ни безпомощност, помага да се намери онзи, така трудно постижим, благодатен мир в духа. Защото колкото и да е дълъг и честит един човешки живот в последна сметка той си остава мигновение, проблясък, но този проблясък променя всичко, променя самото мироздание. Нека тези тихи и изпълени с топлина, тъга и съчувствие думи на българските хайку поети за донесат умиротворение за терзанието и болката, и чрез трепета им да провидим най-важното, което винаги остава неизказано на ръба на езика, едва доловено, но винаги дишащо и живо...

Молим се за онова, което обичаме. Всяка молитва проси не друго, а отново обич, защото молитвата е израз на доверие между човек и битие, между Творец и творение и най-сетне молитвата показва, че мирозданието е сътворено не по принципа на жестоката стихия, а по този на милостта – всичко се нуждае от милост, и живее чрез нея; милостта, която е и благодатта самия живот.

Ето и малка извадка от стиховете, който ще бъдат прочетени:


Хайку рецитал “Молитва за Япония”

ДЕВЕТ ПО РИХТЕР
БЕЗ ДА УСЕТИ,
ВИШНАТА ЦЪФНАЛА /СОФИЯ ФИЛИПОВА/

ПРОЛЕТНО МОРЕ.
СЛЕД ГРОХОТА НА ВЪЛНИТЕ
ВСИЧКО СЕ ДВИЖИ... /ЗОРНИЦА ХАРИЗАНОВА/

ВЪЛНА
БРЕГА ПОГЪЛЩА
ДОРИ СПОМЕНИ НЕ ОСТАВЯ /ЦОНКА ВЕЛИКОВА/

НЕ Е НУЖНО МНОГО
СВЯТ В КОЙТО
ДА СЕ ОБИЧА /ПЕТЪР ПЛАМЕНВОВ/

ДЪЛГИ ДЪЖДОВЕ
КНИЖНИ ЖЕРАВИ ВИСЯТ
МЕЖДУ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА /АНТОАНЕТА НИКОЛОВА/

НИЩО ОТ ТЪГАТА
НЕ СМОГВАТ ДА ИЗПЛАЧАТ
СЪЛЗИТЕ НА ДЪЖДА /ПЕТЪР ПЛАМЕНОВ/

ПРОЛЕТНО НЕБЕ
ОБЛАЦИ СЛЪНЦЕТО ПРЕМРЕЖВАТ
ТУ СВЕТЛИНА, ТУ СЯНКА / ЗОРНИЦА ХАРИЗАНОВА/
 
СЛЕД ЗЕМЕТРЪСА:
ТОЛКОВА ЦВЯТ
ПОД ДЪРВОТО /ПЕТЪР ЧУХОВ/

ДЪРВЕТА
С КОРЕНИ КЪМ НЕБЕТО...
МЪРТВИ ПТИЦИ /ОМИЛА-ЦВEТА ДЖАГАРОВА/

ПЕПЕРУДА
НА КУПИЧКА С ОРИЗ
РАВНОВЕСИЕ /ИЛИАНА ИЛИЕВА /

НАВСЯКЪДЕ ЦЪФНАЛ ЦВЯТ
САМО ВЪРХУ ОНЗИ ХРАСТ
КНИЖНИ ЖЕРАВИ /АНТОАНЕТА НИКОЛОВА/

1000 КНИЖНИ ЖЕРАВА
ИЗЛЕТЕЛИ –
ЙЕРОГЛИФИ НА НАДЕЖДАТА /ЛАЗАР ТОПАЛОВ/

ОРИГАМИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ
С МОЛИТВА
ДО ОСТРОВА ДОЛИТАТ /СОФИЯ ФИЛИПОВА/



неделя, 29 май 2011 г.

Сладката тежест на тялото

Цанко Цанков "По пладне Масло"; Платно, диптих, размер 80 x 120


За изкуството и картината на 

Цанко Цанков "По пладне"



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Цанко Цанков предприема един интересен експеримент - изследва различните състояния на времето чрез цикъла актови платна, посветен на денонощието. Именно времето и неговия поток или неутрализиране е разковничето към тълкуванието на интереса му към любопитния ракурс представящ разнообразни състояния от женската красота, в която някак парадоксално се долавя не само изтичащото време, но и просветването на нещо от неизменимото, от вечното.


В поредицата женски голи тела, назовани по имената на частите на деня, художникът като че ли се опитва да демонстрира именно прекрачването във вечното, чрез пленителното откровение на красивото, чрез художественото залавяне на мига. Сюрреалистичния ефект за огънато нетечащо-статуарно време е постигнат най-красноречиво в акта "По пладне". Тук в долния ляв дял на платното се открива филигранно изпипан и "летящ", реещ се в безтегловност натюрморт. Чайник, бяла порцеланова чиния и непадаща ябълка - чиято полу материалност, създадена от прецизния кинетичен ефект, постигнат в разработката на плаващите сенки, е в контраст с хиперреализма на изображението, достигащо фотографска реалистичност. От другата страна тежи женското тяло, чрез което както на чисто формално, така и на емоционално- смислово ниво композицията е контрастно-диалогично уравновесена.


Женското тяло от своя страна е напълно спокойноза разлика от политналите предмети.Главата е извъната, очите не се виждати става ясно, че погледът на голата не забелязваслучващото се край нея, а гледа някъдедалечпо диагонал... Тялото се е облегнало на масата и се усеща, че пребивава в една своя реалност, която е чужда на вещитеи притежава своя сладостна тежест и своя собствена реалност и време, различно от това на вещите.

Сложното взаимоотношение на творбата с цикъла постига интересни смислови обертонове - всяка красота е съпротива срещу естеството, макар и да е негова най-съвършена изява - от една страна, а от друга полага свой конкретен обем от метафорични внушения, надскачащи директната заявка на видимото - погледът е принуден да се превърне от любуване в съзерцаване-разпознаване на екзистенциалната истина - чивекът въпреки отделеността си от света в рамките на своето, на човешкото, е свързан и синхронизиран във всеобщото космическо съзвучие.


Цанко Цанков е роден през 1962 г. в София. През 1988 г. завършва Националната художествена академия, специалност Сценография. През 1988 започва преподавателската си кариера като учител в Тhe Stage Designers Art High School – Пловдив. От 1992 е художествен дизайнер в БНТ – София. През 1994 и– 1998 осъществява арт експедиции до Индия и обучение в Vradja academy – Vrindavan, Uta Pradesh.

Творби на Цанко Цанков са обект на притежание на редица частни колекции в България, Германия, Холандия, Англия, Италия, Испания, Белгия, Франция, Великобритания,Гърция, Индия, Сирия, Аржентина, Мексико, САЩ, Япония. Негови произведения са част и от множество обществени колекции сред тях са : Националната галерия, Пловдив, Градска галерия Владимир Димитров-Майстора, Кюстендил, Георг галерия, Suld, Westerland, Германия; Waytimor галерия, Лондон;йМиро галерия – Прага;йShardjah Музея за изящни изкуства, Shardjah, ОАЕ и мн. др.

петък, 27 май 2011 г.

Dance contra Dance



Танцът след смъртта на танца
във фестивала "Антистатик"


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Четвърто издание на международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик”, проект на brain store project, Център за култура и дебат “Червената къща” и Информбюро; 1-5 април, София; на сцените на Младежки театър “Н. Бинев”, “Червената къща”, Театрална лаборатория @лма @лтер и галерия “Райко Алексиев”.


Изкуството днес се тълкува повече като проблем, отколкото като специфична човешка дейност и потребност. Не само на себе си, но проблем на човека-творец и на човека-публика. Какво означава проблема – изречен или неизречен конфликт, еднозначност или неудобство от разбирането. Фестивалите са особени форуми - изявяват художествени идеи и тенденции, вклиняват тълкувания на актуалното състояние на проблема и смело повдигат основателни питания - веднъж като осъществяват селекция и композират програма и така налагат конкретни визии; и втори път като откриват публика, която проявява вкус към „различното” и развива чувствителност към по-рафинирани арт явления. В продължение на пет поредни дни софиянци имаха възможността да посетят 11 танцови изяви, сред тях две премиери и две представяния – на новата книга на Галина Борисова „Танцови представи и артистични предпочитания”, занимаваща се с изкуството на танца след художествената революция на Фокин, Баланчин, А. Дънкан, М. Греъм, Д. Хъмфри и Х. Лимон; и презентация на театрална академия DasArts в Амстердам, където се осъществява една от най-престижните магистърски програми за танц театър в Европа.

Какъв е стилът на „Антистатик” на четвъртото му издание? Продължава да е провокативен, но твърде често в маниерен и дори тенденцизен аспект, а не толкова в същностен. Свеж е, но пък демонстрира твърде „зелени” артистични персони. Намери своя публика, въпреки интензитета на интереса у младите, специалистите и блуждаещите, често разочарованието е по-силно от ентусиазма на съприкосновението. Умее да контекстуализира арт проектите в аспекта на gender проблемите, социалната търпимост, релативността на ценностите – но пък винаги ги остава в тясно поле на бунта на малкия и чудатия с неудобния смут да знаеш, че нещо е, но не и да го разбереш. Ясно извежда търсенето на нестандартни и спицифични форми – но рядко открива истински значими постижения, характеризиращи възможната „голяма” история на изкуството и танца и още при малките факти. От друга страна не може да се отрече, че за нашето дълбоко консервативно, патриархално, мачиско и художествено вулгарно общество подобни фестивали са крайно наложителни и за да пропукат свойственото дебелоглавие на сетереотипизираното ни съществуване; и за да преодолеят упоритата и трагична самоизолираност и изостаналост на металната ни способност да виждаме, приемаме и създаваме модерна култура, различна от натрапчивата умилителна носталгия по възрожденския художествен героизъм или прилепчивата плагиаторска силиконова страст. „Антистатик” е полезен защото дразни, шамаросва еснафщината на вкуса, но ако непрекъснато остава до нивото на раздразнението и малките шокове към уж нравствената ни „свенливост” ще изгуби смислогенериращата си енергия. И детето на четри трябва не само да проходи и да се обръща на име, но да реши да се познае в огледалото, което обичайно става на пет, но днес времето тече много по-бързо и като субективна човешка материя, както още Августин разбира, става все по-нетърпеливо и нетолерантно към протакането.


Танцът през миналото столетие се е отказал от красотата, от професионалната изтънченост и виртуозност, отказал се е от съ-битието си с музиката, по-късно от ритмичната модулация, от смисъла, замисъла, от драматургичността, от изобразителността, експресивността, дори от формалността. Ограничил и блясъка на концертните си форми до все по-малки състави и пространства. Оголен е намерил чистотата си, срещнал се е с тишината. Разширил е пределите си до чистото движение, до скритата драмата на всяко кинетично, т.е. театъра, или до примитива, дори е стигнал до стасиса, до неподвижното или се е опрял на естественото и ежедневното в тялото, вгледал се е в случайното или се прехвърлил в танца на отвъд човешкото, на техничиската матрица на машината... Осъзнал се е не просто като изкуство, а и като средство за лично саморазпознаване, образование, възпитание, терапия и обобщаващ ракурс на избран битиен модус. Всичко това е дълбинна информационна констелация, която се чете в актовете на конкретните творби и от фестивала. Нито една от 11 изяви не може да не рикошира в някои елемент от тази „теория-практика” на танца, нито да се състой без да се заиграе по някакъв начин със сложните жанрови пресрещания, дефинирани като „нов вид представления от смесен тип”(Р. Костеланец).

Големият въпрос сега като че ли е какъв е смисълът от изкуството от танца днес, когато то не може да си позволи да бъде просто забавление, но и също така и поучение. Кои са границите на творбата и на художествения акт. След „смъртта” на конвенционалите подходи, в плурализма на охудожествения кич и консумерческата стихия на наслажденията изкуството е преди всичко алтернатива – ментална и духовна. Рухването на обичайниата опозиция творба-публика, актьор-зрител, отказът от фигурата на гения обаче не правят произведението по-лесно разбираемо и достъпно. Измамното чувство за по-безпроблемно създаване на кинетични текстове без класическия догмат за виртуозност играе лоша услуга. Творчеството и неговото възприемане е винаги вид усилие, изявяване на вид съзнание, постигане на осъзнаване, вид деятелност, дори движение. Отказът от видим „професионализъм”, рухването от профетическата висота, смяната на местата, танца без танц - поставят това изкуство пред много трудно самоосъществяване чрез непроменимия обаче непосредствен и интимен инструмент –тялото, въпреки взаимоотношението му с новите свободни стилове, разнообразнни техники и медииите. Така танцът в зависимост от предприетата посока се доближава или до театъра, или до пластическото изкуство и инсталацията, до неоконцептуализма на смесените форми, или дори до писхо-физическия тренинг.


Откриването е с „Look Look” са Ан Журен и Крут Юрак (Франция/Австрия/Естония). Театрално-пластичен, забавен и комуникативен спектакъл. Движенията се предопределят от дрехите и стереотипа на подуиумото презентивно движение. Атмосферата е наситена с иронично отчуждение и усещане за празнота от безсмислието на суетата. През дрехата и движението на преден план се изнася основата на постммодерна екзистенциална ситуация – тялото се усеща като бреме, защото налага свои биологични и социални стереотипи и в последна сметка властва над съзнанието и личността, интериоризирайки в собствената си тъкан напразната история на съществуването и политическите принуди.


Отново театрален е изказа и в „+/- 359 Topology” съвместен проект на немската формация Deufert Plischke и българската brain store project като тук може да се говори за интерактивност и танцова инсталация. В този еклектичен в началата си жанр усещането за изкуство идва от дистанцията на действието, което макар и да наподобява естественото и дори обичайно поведение е лишено от утилитарната си плътност и е запратено в игровата свобода. Тук има буркани с туршия и кисели краставички, пране, джаги дори игра на карти и печена баница. Неоконцептуализма на творбата създава един актуален портрет на Българското като се разчита на взаимодействието между артисти и посетители, които в последна сметка сами стават част от произведението и реализират чрез телата си неговото послание.


В сложния жанр на интерактивната танцова инсталация работят още две изяви. Едната е на LIGNA-radio ballet – Германия „The New Man” по идея на: Оле Фрам, Михаел Хюнерс и Торстен Михаелсен. Може би най-смелата, концептуална и сугестивна работа на фестивала във формата на интерактивния пърформанс с премиера през 2008. Публиката от 79 човека е поканена в напълно черна зала, галерия „Райко Алексиев”. Всеки получава слушалки с МР3 player. През цялото време от близо час на немски или английски език получава указания как да се движи, върти, спира, сяда, лежи, обляга; да премества столове, да взаимодейства с другите групи, да пляска с ръце, маха и здрависва, да вика или подскача и изобщо какво да върши. Указанията са изведени с кратки теоретични концепции за танца, за естеството на движението или за характера на търсения Нов човек. Очевидно има няколко групи и всеки минава през ситуацията на другите до края на акцията. Непосредственото желание за съучастие, нелепостта и условността на свободната игра намекват за изборите, за естеството на групите, за превръщането на актанта в публика и после неговото повторно връщане в играта. Психосоматичната реакция е разчетена и като психо-тренинг с моменти на релаксиране, съзерцание, динамична активност, взаимодействие, откриване на партньорство. Виртуозността на съгласуването на групите се градира в ясно доловим ритъм, напомнящ битиен кръговрат – сега седиш, после тичаш, после си във везна, после лежиш с вдигнати крака – после гледаш как го правят дугите и т.н.


 Релаксиращият момент е част от перформативния ефект ти си актант и наблюдател, част от произведението и творец на творбата. Обичайнотстта на размиването на граници и посоки, нарочното транспониране на художествените позиции, все пак не е шаблонно заради спецификата на медията – ти си затворен в света на своя собствен слух и усещания, макар и да си с другите си дистанциран в своята сетивност и емоционална изобретателност. По този начин създателите указват истината за битийната ни самота и за нищетата на медийната ни епоха – съществуваща не непосредствено, а в серия от дълги предавания-дистанционни комуникации репрезентации, които отклоняват от свежестта на директното докосване, чиито хоризонт е само обект на носталгична невъзможност. Финалът – призив за свободен и динамичен дискотечен танц в мрака пронизан от бляскавите точки на слънчеви зайчета, пробягващи от огледалните парченца на голяма диско топка.


Бързината постепенно губи обороти, забавя се и спира съвсем... в центъра създателите бутат количка със ягоди, шампанско, синьо сирене и бри – награда за актантите. Накрая храната връща към реалността, както винаги най-трезвото очиства от бляна на илюзията – животът е свързан с веществото, сетивно активен, динамичен той е интериоризирано движение и стремеж, независимо от вкуса му – великолепен или блудкав, животът се консумира и ни консумира. Наградите и смисълът са несигурни – за мнозина ягодите не достигат, други не понасят мириса на синьо сирене, а шампанското все пак не беше френско....


Следва...

  • Снмиките в статията са от архива на "Антистатик" и фотографии на Петър ПЛАМЕНОВ; 

сряда, 25 май 2011 г.

Надникване в интимността



За картината на Цанко Цанков
"Привечер"



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


"Привечер" не е типична актова творба - въпреки заигравката с класическата и изчистена позиция на композицията. Тук тялото не е изследвано конструктивно, а напротив търсени са социалните обертонове на модерната голота като особено състояние на човешко присъствие - женското тяло е атлетично, спортно, потънало в слънчев загар, еротично активно и някак агресивно живо - сенките от сваления бански подчертават активността и живота на плътта, нейната съблазнителна мощ, грижата за формата в тази по-скоро зряла възраст, съхранила младежка бодрост. Лицето не е толкова сугестивно, колкото архитектониката на плътта и детайилната разработка на коремните мускули, които са белег за жизнен статус.

Фонът е иронична, втора тълкуваща зона - черно бял - като социалните и политически уместности, конотирали интимния свят на днешния човек и контролиращи неговата слънчева и съблазнителна естественост.


Цанко Цанков е роден през 1962 г. в София. През 1988 г. завършва Националната художествена академия, специалност Сценография. През 1988 започва преподавателската си кариера като учител в Тhe Stage Designers Art High School – Пловдив. От 1992 е художествен дизайнер в БНТ – София. През 1994 и– 1998 осъществява арт експедиции до Индия и обучение в Vradja academy – Vrindavan, Uta Pradesh.

Творби на Цанко Цанков могат да бъдат намерени в частни колекции в България, Германия, Холандия, Англия, Италия, Испания, Белгия, Франция, Великобритания,Гърция, Индия, Сирия, Аржентина, Мексико, САЩ, Япония. Негови творби се намират в множество колекции сред тях: Националната галерия, Пловдив, Градска галерия Владимир Димитров-Майстора, Кюстендил, Георг галерия, Suld, Westerland, Германия; Waytimor галерия, Лондон;йМиро галерия – Прага;йShardjah Музея за изящни изкуства, Shardjah, ОАЕ и мн. др.



вторник, 24 май 2011 г.

Благодарност към буквите



ЧЕСТИТ 24-ТИ МАЙ!
ДЕН НА БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА И
НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ



Петър ПЛАМЕНОВ

С какво българите допринасят към Световния културен дух?!

Може би, с единствения по рода си празник в стара Европа, а и в целия свят – почитанието към писаното слово, книжовността, знанието и образованието и творците му. Празник на смирения дух, на осмисленото духовно достолепие и нравствена городост, че е по силите на крехкия и мимолетен човек, да се докосне до всевечните иститини, до действително ценното и непреходното, което няма еквивалент в финикийска мяра, а има мярата в себе си. Ние българите сме народ, събран като общност не през политическото могъщество, а през духовната просвета, езиково-културната съобщност, свят на християнско почитание и толерантност, обединена от уважението и преклонението пред словото и бестящата му мъдрост . Единение, постигнато през слово и писменост, чрез дух, и то не веднъж, а още в зората на първото царство, дало подслон на учениците и делото на двамата братя Св. Св. Кирил и Методий, на един от първоучителите св. Климент Охридски и по-стене след столетия препотвърдена от възвишените усилия на хилендарския монах Паисий, припомнил на потъналия в забрава, срам и робство народ, че е по силите му гордостта на знанието. Та до стихийната мощ на духовните ни титани Ботев, Раковски, Каравелов, Вазов и Захари Стоянов, които обобщават българския пиетет към свобода като пиетет и към познанието като онази неотменима духовна способност, която е основа на всяко самосъзнание, свобода и културна уникалност. Знанието, преклонението и смирението пред културата е памет за делото на предците, за ценостите пренесени през вековете от традицията, за силата на миналото, което живее и пребъдва в настоящето и съзнание за ролята, която всеки един писмен човек – поет, писател, критик, учен, историк, журналист, читател носи както пред себе си, така и пред другите. Благодарността стои в почитанието на писмеността, на културната взаимовръзка на предаване, съхраняване, обнова и откриване, които са живата същност на всяко познание.


Не е възможно иначе човекът да удържи в себе си човешкото, да съхрани своето достойнство на „мислеща тръстика”, през чиято плът буквално прозвучава безграничният смисъл на всемира. И ако в етимологията на названието "азбука", произхождащо от сливането на първите две букви от глаголицата - азъ и боукы - веди – т. е. аз зная буквите, всъщност е залегнала непреходната идея, че светлината на ума, свободата на духа са възможни единствено чрез знанието, т.е. чрез самосъзнването. Днес все още чуваме в тази дума ехото на нейния смисъл и факта, че това е дар, за който следва да се благодари. Всеки човек, носи в себе си признателност към своите духовни спътници - вечно живи за него - творци - писмовници и книжници, независими от пространство и време, завещали чрез книжното си дело и подвиг, своята собствена сила и мъдрост на всеки жаден. Всяка осъзната личност следва да притежава признателност и към онази най-търпелива, скромна и всеотдайна сила в обществото - просветителите учители, които са му помогнали да отвори сърцето, духа и ума си към чудото на знанието за живота. Защото той е пределно многообразен, разнолик и наситен пъстроцветна красота. Благодарността към учителя, към духовния наставник е колкото дълг и признателност, толкова знак за жива култура, но и скрита наслада от споделеността, от разбирането, от единомислието. Само така се преодолява самотата, границите и враждебните различия.
Сполучливо Емил Трайчев пише за значимостта на признанието: „ Посланието на Кирил и Методий - тези светци, покровители на Европа, е, че евангелието на живота и човешката история ни е дарено от Бог-Слово, Който се въплъщава, за да изкупи човека от злото на греха и да го спаси от бездната на терзанието. Мисията на св. братя се утвърждава по чудесен начин посредством техните ученици и особено благодарение на трудовете на св. Климент Охридски, духовен покровител на СУ. Ние, учениците на св. Климент, трябва да съхраняваме и предаваме знанията и мъдростта на тяхното културно наследство, завещано на всички народи”.

Паметта на писмеността е дълбоката свобода на човешкия дух, на съпротивата срещу властническото безчинство, произвола на глупците и варварството на губостта – ето защо каквито и да се собствените ни резерви към нашето настояще, не можем да отречем вътрешното сияние и достолепие на Българския дух, прозрял още в зората си взаимосвързаността между слово и свобода, дух и слово и заложил в епохата на своето възраждане фундаменталната ценност на будния и търсещ ум, на развиващата се чрез учение душа, готова на саможертви, но не и да се откаже от уникалната си способност да любопитства, да жадува, да споделя, да бъде просветлена и светла, коещо ще рече способна на азбука, писмовна и пишеща.

А Благодарността е дълбока и вътрешна красота на духа, неизчерпаем източник на неговата енергия.


понеделник, 23 май 2011 г.

Разкош по цигански



Концерт на 100-те унгарски цигански цигулки


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Кой днес мисли за почтеността?!
В изкуството има едно неписано и неотменимо правило за почтеност. Въпреки това то е закон на вяска наслада, на всяко духовно споделяне. Честността към вкуса също е от не по-малко значение, защото е форма на непомрачена истина. Че у нас посредственост надмогва както истината, така и вкуса е вече пословична истина. Концертът на най-големия цигански симфоничен оркестър от Будапеща, т. нар. 100 унгарски цигански цигулки, с директор Шандор Буфо Риго, състоял се в Зала 1, на НДК, организан от “Арт БГ”, като част от Унгарските културни дни, за кой ли път потвърди правилото. Залата е претъпкана от ентусиазирана, но крайно некултурна публика, която купува между 100 и 40 лв. билет, за да присъства – закъснява доволно и спори за местата си на каруцарско наречие, говори по телефона, гризе солети и пие не само вода, при това почти през цялото време, но като си е заплатила такава висока цена ще се кефи на сеира, та каквото и ще да става, а и е дошла единствено с пищното настроение за маса и очакванията й никак не са излъгани. За да влезнеш в залата минаваш през мутренско секюрити, което гледа накриво и някак се чустваш виновен, макар и без да знаеш защо.

Оркестърът е основан през 1985 г., в деня на погребението на легендарния цигански цигулар виртуоз Шандор Ярока, когото дошли да почетат всички колеги. От уважение засвирили заедно и така в негова памет се създава тази голяма оркерстрова формация. Въпреки името си на културна забележителност, турнетата и наградите от цял свят, оркестърът далеч не е толкова изненадващ нито като репертоар, нито като музикантско равнище. Не ми се иска да отрека виртуозността на някои от цигуларите и особено на цимбалиста Оскар Окрос, който в бляскавото и страно почти 15 минутно соло, доказа класата си, славата си на особено провокативен и артистичен музикант с отлично чувство за мяра, импровизация и звукова архитектоника, но като цяло изненадата е крайно неприятна, но нека по ред.

Оскар Окрос - цимбал

Най-напред силно е да се каже, че това е симфоничен окестър - удвоени състав цигулки, не толкова виоли и виолончели и 11 контрабаси– ефектно нали. От духовите четри чифта кларинети и толкова и 3 цимбала – твърде далеч от звуковото многообразие на симфониното многоласие, но не тук е проблемът. Най-напред в пределно лошото озвучаване на залата – звукът е глух и мътен, като през завеса, въпреки множеството щрайховата конституция е като бръмчене, лишена от каквито и да е нюанси. Тонрежисьорите очевидно нищо не разбират, защото често солата не се чуват или изгърмяват в „пианисимо”. Всички знаем колко трудна е Зала 1 като акустично предизвикателство, но фирмите организатори най-често пестят от звукорежисьорския екип на НДК и озвучават как да е. Нищо. Опиянената публика пляска и не недоволства, то там кой ли разбира от рафинирана звучност. В пресата вече тече поток от медни хвалебствия, а във фейсбук суперлативи от хора, които за първи път стъпват на „симфоничен” концерт и са крайно впечатлени от „непостижимия” професионализъм. Не само озвучаването е проблематично – самите музиканти, свирещи наизуст без партитури, а и без диригент – солистите, които се сменят са едновременно и диригенти. В групите често се бърка, дори не рядко се долавят фалшиви тонове, дори се разминават с цели тактове и цари по-скоро хаос, отколкото съзвучие.


Циганският темперамент и музикален мотив често е вдъхновявал редица композитори и в програмата са включени антологично почти всички от Брамс, Лист, Шопен и Чайковски през Сарасате, Росини, Бизе, та до Щраус и дори Хачатурян; не на последно тук са и ефектните емблематични пиеси от Виторио Монти и Григориу Динику, както и серия от мъжествени катюши и задължителните "Очи чорние". Обработките обаче са доста кичозни, почти винаги изпъстрени със съвсем произволни и заради това несполучливи импровизации, който твърде рядко са наистина оригинални. Стилът като цяло е далеч от хомогенно търсене и стилизаторската енергия преследва само гола ефектност, често за смека на логиката или красотата на партитурата и естествено предизвиква раздразнение във вески, който познава оригиналите. Въпреки тълпата на сцената звукът нито е пишен, нито нюансивен, нито пък мощно монолитен. През цялото време се чудех къде са гласовете от тези над 40 цигулки, къде се стопява енергията на 11-те баса и защо кларинетите едвам се долавят.

Редно е, след такова звуково менте пишество, да си припомним, че почтеността е доверието ни към собственото ни достойнство, към цеността на другия и нашата способност да бъдем свободни. Народната мъдрост е неотменима - не е луд онзи, които яде банацита, а онзи който я дава. Българинът е лъган често и на всички нива, но не умее да се съпротивлява срещу лъжата, не изпитва срам, че я приема. Вярно е, никой никога не се е споминал от няколко фалшиви ноти, но загрубелите български души стават все по-опасно свирепи. В тълпите като че ли се долавят стонове от жаждата по духа, но те вече нямат съзнание за това какъв е смисълът на тази жажда, за която един мистик казва, че не бива да се моли за утоление, а за блаженството на жажда по жаждата. Надеждата обаче все си остава така гладна нещо да се промени, нещо да ни сепне. Тегобата на българския вкус е, че предъвква все същото и никога не намира път към нови копнежи и нови хоризонти, към нова духовна дързост. Жалкото е, че твърде често си го напомяме и не ни остава място за забрава.

петък, 20 май 2011 г.

Прозрения на насладата



За седмото издание на фестивала
Джаzz +


Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Всяка музика носи в себе си някакво прозрение. Какво тогава е прозрението на джаза и защо днес, почти сто години по-късно след появата си, продължава не само оригинално да се развива, но и да бъде срещуположност както на шлагерната еднозначност, така и на хладното експериментаторство на новата художествена музика, без това обаче да му пречи да разширява обема и посоките на своите стилистични проявления?

Не е възможно да не възникне подобно питане при сблъсъка с пролетната селекция на VІІ-ия Джаз + фестивал, събрал на сцената на Sofia Live Club в шест концерта такива значими имена от европейската джаз сцена като Маркус Щокхаузен и Ференц Шнетбергер, Ларс Даниелсон и Лешек Можджер, Антонио Форчоне, Хавиер Колина и др. Като утвърден музикален форум фестивалът представя не просто изпълнители, а цели стилови тенденции в съвременния джаз. От тук идва свежата му евристична сила и общо културно значение, без да разчита на лесни решения налага висок критерий за стил. Вглеждането в търсенията на оригинални камерни състави е залогът за успех и този път. Явно индивидуалната стихия, независимостта от големите звукозаписни лейбъли, дават на изпълнителите почти неограничена възможност за свобода.

Джазът е музика на свободния смисъл, на лекокрилата игра на духа, на цялостния човек и в някакъв аспект противостои на консумерческата действителност на потребителя, потънал в самотата на слушалките с МР3, на данлоудващия хитове от компютъра хакер. Джазът се ражда в дишащото активно взаимозействие на живото изпълнение, на непосредствения ток между изпълнител и слушател в щастието на акустичното събитие, което предполага съвместност, съ-емоционалност и диалогично споделяне, а не разчита на фотьойлния комфорт или на усамотената домашна CD употреба.

Антонио Форчоне

Началото е силно - два поредни концерта на италианеца Антонио Форчоне – брилянтен акустичен китарист, който в първата вечер представя интерпретации на джаз стандарти, а във втората, в дует с бразилския перкусионист Адриано Адеуале, създава жизнерадостна и хитроумна музика. Най-впечатляващи са пиесите с африкански мотиви, в които се дочува изгубеният девствен и непокътнат свят на предците. Двамата са много артистични, а Форчоне не се бои да експериментира в съчетанията на бразилски, испански и африкански мотиви, дори в тъканта само на една пиеса.

Антонио Форчоне и Адриано Адеуале


Не по-малко провокативен е финалният концерт на младата шотландска група Hidden Orchestra от Едимбург. Четиримата представят успешния си проект Night Walks. Музикалната текстура съчетава електронни семпли от естествени звуци – течаща вода, шум от грамофонна плоча, птичи гласове с живо изпълнение на две ударни секции, електронна цигулка, синтезатор, а в някои от пиесите саксофон или тромпет. 

Hidden Orchestra, Едимбург

Парадоксално, но записите са по-сугестивни от живото изпълнение, при което детайлите се губят за сметка на преекспонирания бийт и високи клубни децибели, които убиват нюансите. Въпреки очевидния стремеж за многопластовост повечето пиеси са с предвидима архитектоника и им липсва драматургична пластика. Като че ли най-сполучлива е Dust и заради неимоверно красивото соло на сопрановия саксофон и заради стилистичната завършеност.

CMS - Хавиер Колина – контрабас,
Марк Миралта – барабани и Перико Самбеат – саксофон

Запомнящо се бе и гостуването на триото от Испания CMS - Хавиер Колина – контрабас, Марк Миралта – барабани и Перико Самбеат – саксофон. Уверени и спяни музиканти с отличен рефлекс и добре изработен общ тон. Стилът на тяхната музика е ярка еклектична смес от би-боп, латино, фламенко и фюжън. Някои пиеси са по-деликатни и носталгични и именно те оставят най-слно впечатление – старинни мотиви или градски напеви отлично обработени с широко поле за импровизаторски изяви, други пък са силно динамични и бяскави, построени в логични и отчетливи ритмични структури. Хавиер Колина умее да поддържа ансамбъла, да води темпоритмичната инвеция, да я разнообразява и създава релефност, а солата на Самбеат са от най-високо качество, издаващи отлично техническо умение и проникновеност.

Ференц Шнетбергер и Маркус Щокхаузен

Истинското попадение на фестивала е изключителното представяне на Ференц Шнетбергер и Маркус Щокхаузен, син на големия авангардист Карлхайнц Щокхаузен. Едва ли често може да се долови такава силна музикална експресивност, постигната чрез безупречна, но интровертна техническа виртуозност и филигранно нюансиране на звука; толкова изобретателна импровизаторска игривост, задълбочена и пластична мелодична мисъл и толкова ненатрапливо партньорско присъствие. Разноезичието на така несходни инструменти като акустичната китара на Ференц и тромпетите – кларино и сопрано на Маркус, откриват своето примамливо и изумително съзвучие в колористината темброва наситеност. Това е колкото високо интелектуален, толкова и силно емоционално зареден джаз, в който постиженията на класическата музика са основа за своеобразието на джаз инвенцията. Сложните и виртуозни звукови ефекти на тромпета, чиито звук е веднъж предаван акустично, а друг път от микрофон с ехо са не по-малко живописни от меките и странни звуци, изтргвани от струни бързо разфлабвани от грифа или пък потупвани и драскани с пръсти. И всичко това, за да може звукът да придобие безпределност, пейзажна акварелност, странно носталгично своеобразие или прелюбопитна крайна нетипичност. Концерт от най-висока класа!

 Ларс Даниелсон-контрабас и Лешек Можджер - пиано

Не по-малко съществена и изумителна бе изявата на контрабасиста Ларс Даниелсон и пианиста Лешек Можджер. Тук джазът е неудържима игрова стихия, експериментът е превънат в артистичен принцип за създаване на поразителни и напълно изненадващи музикални светове. Гласовете на инструментите сякаш са се слели в любовно единство, музицирането на двамата прилича ту на виртуозна игра на пинг-понг, ту на деликатно и изящно редуване на приливи и отливи, на безгрижно съвместно течение. Музика е силно сугестивна, деликатна и чудато филигранна, а свободата на импровизациите ги отвежда до най-неподозирани звукови образи. И Ларс и Лешек са неудържими в умението си да създават мелодии, да ги деконструират, трансформират и преобразяват, да търсят нови и нови ефекти и звукови преживявания.

Ларс Даниелсон-контрабас

Звукът за двамата е събитие, действие, а не средство. Лешек често „препарира” пианото или част от клавишите, прави го ту крайно сфумато, тътнещо и глъхнещо като провира хавлиена кърпа между чукчетата или струните, ту остро метално вибрантно като слага метални плочи или изтръгва най-чисти клавесинни отенъци, докато Ларс от своя страна свири с пръсти и лък на баса, с голям лък на виолончелото, строи стремителни архитектури от пициката, щипе и опъва струните или дори прилага китарни техники. Стилът е весела, пъстра и неопределима, напълно оригинална смесица от елементи на класическа и нова музика cool куул и мелодичен джаз.

Гостуването на тъкмо тези два дуета правят фестивала незабравим и не само заради виртуозността, а заради дълбочината на творческата енергия на емоционалното прозрение. Защото джазът открива нещо особено съществено днес – умението да се съществува в наслада, да се доволства, не да се изпитват сити удоволствия, а да се събуждат копнежи и да се преживява блаженството от радостта, от разкрилия се скрит хоризонт на собствените ни души.




* Статията е публикувана и в сп. ЛИК, Май 2011, бр. 5;
под заглавие: "Блаженството на джаза";

* Документалните снивки от концертите във фестивала са дело на автора Петър Пламенов;

сряда, 4 май 2011 г.

Топлина в снега


За спектакъла
 "Каквото направи дядо"
на театър "Кредо" - Нина Димитрова
 и Васил Василев – Зуека


Петър ПЛАМЕНОВ


Има нещо, което ни дава енергия, което ни вдъхновява и топли и то не е от материално естество, нито може да се окачестви и оцени по мярата на пазара. Тъкмо за тази тайна на топлината вече шест години спектъкълът „Каквото направи дядо...”, дело на Нина Димитрова и Васил Василев – Зуека или иначе казано Театър “Кредо” на сцената на Театър 199 продължава да вънува и трогва, да провокира сърцето и ума, защото е посветен на откриването на истината за безрезервното доверие в любовта като непоклатима основа на смисъла на съществуванието.


Спектакълът има своята премиера през късната есен на 2005 година като част от 200-та годишнината на великия датски приказник Ханс Кристиан Андерсен и намира повод в една от късните Андерсенови приказки “Каквото направи дядо, все е добре”, сполучлива драматургична адаптация на Юрий Дачев. Действието не случайно е пренесено от жаркия летен ден сред зимните преспи. Снегът и студът, прекрасно и остроумно изобразени на сцената от пухкава бяла вата, са контрастни спрямо топлината на човешкото чувство и близостта. Пределно опростената история е наглед иронично-глуповата и истинското събитие е постепенното разкриване на нежността. Двама старци живеят в пределна нищета. Вече нямат нужда от немощния полски кон. Дядото отива да го продаде на пазара. Не случайно бравурната и шумна атмосфера на тържището е така силно заредена с ироничен привкус за напразна суета, а надлъгването напомня античната мисъл, че когато се отива на пазара човек трябва да помни, че сам отива да бъде излъган и по някакъв странен начин актуализира Сократовата духовитост: „Колко много неща от които нямам нужда!”. Именно тук изобретателността на театралния език на Нина и Зуека е във своя вихър само за няколко минути и при това със съвсем пестеливи средства те съумяват да внушат както сергийната пъстротия така и сложна емоционала гама от любопиство, хитрост и страст.


И така дядото най-напред заменя дръгливия кон за още по-стара крава, кравата за овца, овцата за гъска, гъската за кокошка, кокошката за чувал гнили ябълки и все за да достави удоволствие на своята мила бабичка, за да имат млекце и сиренце, вълна за чорапи, пух за възглавници, печена гъска за Мортенов ден или масчица, яйчица, щрудел... Чуждестранни търговци се учудват на чистосърдечната наивност на стареца, граничеща с пълно безумие и се обзалагат с него на торба жълтици, че когато жена му разбере за случилото се ще го натупа добре, а дядото настоява, че не само няма да го гълчи, но дори ще го целуне и ще възкликне: “Каквото направи дядо, все е добре!”. Бабата прави точно това и те спечелват златото.


Двамата актьори са виртуозни в перипетиите към щастливия край на историята, играта им е увличаща и вдъхновена. Декорът, костюмите, реквизитът всичко е от бяла вата; усещането за хлад, уют и време е умело предадено чрез осветлението. Театърът на Нина и Зуека е възхитителна смесица между чисто драматични и кукловодски техники. Играе се с всичко, нищо не остава мъртво и неодухотворено. От всичко се сътворява функционален предмет, гради се образ, въвлечен в действието. Конят се “ражда” от шапката, одеалото и щеките, кравата от торбата, от нея овцата, кошницата става гъска и кокошка, шейната пък ту е къщичка, ту топла печка, ту светещ прозорец в далечината или искрящо имане. В мизансцена, свързан с преобразованията на реквизита и пространството, няма излишни движения, всичко е удивително компактно. Динамиката на спектакъла се гради от ритъма на отделните разговори между дядото и търговците. Изобретателните оригинални метаморфози, диалога между актьор и оживяващия, надарен с характер куклен образ, са изпълнени с хитроумна ирония и весели закачки. Те спасяват от монотонната линия замени и разказват забавно за криволичещия път на близостта. Димитрова в ролята на бабата и всички търговци, играе уверено с глас и облик; всеки път по нов начин се учудва на глуповатия старец, а известното съжаление в тембъра на финала при узнаването за разните замени е съчетан с нови каскади от възгласи на доволство.


Това е театър в ренесансов смисъл, в който се чува отглас от комедия дел`арте, театър на веселието, където всичко носи свой живот; но и на задълбоченото послание излъчено чрез радостта. Тук “поуката” е постигната по чисто постмодерен начин, посредством съчетаването на отделните фрагменти, често пъти самостоятелни със силата на скечова завършеност, в една по-голяма история. Така са съчетани две нива на разказване – едното на конкретните случки, на буквалната действителност, а другото на големия разказ на Любовта, изразен в един символен език и съчетани накрая в целувката между двамата, научили най-ценния урок на живота умението да обичаш и непрестанно да се сближаваш с някого действително.


Спектакълът се заиграва и със ситуацията, в която поставя зрителския поглед, принуден да се лута по ръба между усещането за свежестта на детското представление и тънката нюансировка на “вътрешното събитие”, нуждаещо се от тренирания, натрупал опит взор на възрастния, познаващ лабиринтите и клопките на близостта. Нина и Зуека забавно и заразително изразяват факта, че няма по-голяма ценност от безкрайното доверие в човека, когото обичаш, но и няма по-трудно богатство. Натрупваното с години може да се прахоса за миг.


Златото, което ощастливява старците е награда за онази мъдрост, която съхранява и укрепва тяхната любов. Трогателното заслепение на бабата, глупостта на стареца са осветени от една висша мъдрост – тази на любовта, тя превръща наивността им в проницателен разум. Двамата притежават драгоценно съкровище - истинското доверие и не е учудващо, че то може да се превърне в имущество жълтици. Ироничният тон от артистите е гъвкаво заменен от умилението пред топлината на чувствата, от един възвишен глас. Приказката се е осъществила отново. Така простичкото послание на театър “Кредо”, че за човека любовта и щастието са по-големи изпитания от бедността и зимните несгоди, но и по-ценни от всичко останало, отново вдъхва надежда и припомня ролята на изкуството в живата ни, а именно да ни прави по-осъзнати и по-способни на щастие същества. Показва, че приказното в нашия свят все още е възможно, макар и прикрито под дебелите пластове ненужна суета и иронична горчилка.


* Снимки: Архив на Театър 199;

неделя, 1 май 2011 г.

Възторг от тишината


Концерт на джаз дуото
Ференц Снетбергер и Маркус Щокхаузен, 
част от фестивала Jazz + 2011



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Джазът е място, където все още живее душата, където все още е възможна непосредствената красота, защото изповядва парадоксалната надежда, че съществуването е преди всичко духовно приключение, а не просто биологична случайност. Джазът днес прекрачва както лесната наслада, така и безграничната самоцелност на експеримента. Опълчва се с еднакава дързост срещу масовото лустро на лесносмилаемата емоция и срещу прекомерните синтези на „нечовешко” във високата художествена музика, пренебрегнала същностното си основание за съществуване – да бъде дишащо откровение за истината на човешкото сърце, за страстта към живота и просветванята на духа. Концертът на джаз дуото Ференц Снетбергер - китара и Маркус Щокхаузен - тромпет, част от пролетния фестивал Jazz +, проведен за първи път изцяло на сцената на София Лайф Клуб, за кой ли път намеква за тази тайна на музиката. Копозициите им не се срамуват да бъдат носталгични, чувствени и многоизмерни, да бъдат душевни скитания в копнежа, мечтателно реене в непостижими иначе небеса. Разбира се, музиката притежава силата да бъде духовно прозрение само когато надрасне дребното, суетността и непредсказуемия нарцисизъм на бляскавата, но куха виртуозност.

Ференц Снетбергер и Маркус Щокхаузен на концерта си в София


Китаристът Ференц Снетбергер, родом от Унгария, е сред най-значимите изпълнители в нашето време. В репертоара му е Sequenza XI (за соло китара) от Лучано Берио, както и знаменитите концерти от Вивалди, Родриго и Тедеско, та до композиции на Джон Маклафлин. Сам пише, а стилът е странен синтез от цигански мотиви, фламенко, джаз, самба и класическа музика, наситен със смели инвенции, търсещи ярки и чисти състоянияния, поради което Die Welt го определя като „музикален космополит". През 1995 създава Концерт за китара и оркестър "В памет на моя народ", по случай петдесет години от холокоста. Маркус Щокхаузен пък е син на композитора Карлхайнц Щокхаузен, тромпетист и композитор, който се чувства еднакво добре в джаза, съвременната и класическа музика. Виртуозен и иновативен изпълнител с дискография от над 50 заглавия, известен и със своите необичайни арт проекти – музикално-светлинни инсталации в църквата St. Maternus в Кьолн с т.нар. интуитивна музика. Двамата се отриват в Германия през есента на 1999 и малко след това следва проектът „Landscapes”, както и новият „Navigator”, които представиха при гостуването си.



Двамата са изключителни музиканти, виртуози, но тук техническата свобода и майсторство са подчинени на извънредно взискателен вкус, точна мяра и удивитална музикантска почтеност – не се търсят външни ефекти, а по-дълбоки състояния, психологическа полифоничност, която разчита на интелектуалното съучастие на слушателя. Творбата е акустичен лабиринт от нюанси, който постепенно се разгръща в почти необятен емоционален хоризонт. Звуковата текстура е богата, плътна и наситена, въпреки камерността на изразните средства, постигната чрез минималистични, но разнообразни и хитроумни ефекти.

 Маркус Щокхаузен-тромпет

Маркус редува джаз тромпет, с кларино и алтовия flugelhorn. Композициите от „Landscapes” са осезаемо картинни и колористични. Непрестанно се играе с усещането за непосредствена близост и пределна далечина или висота. Ефект, постигнат по елекронен път, чрез два отделни микрофона – един естетвен и друг с дълго ехо. Така звуците сякаш се отпращат и отекват във висините, отлитат и сливат с безкрайността, сакаш рисуват необятен пейзаж. В пиесте личи дълбока носталгия по безпределността, звуците се тълкуват простраствено – едновременно линеарно и обемно, чрез тях се създават осезаеми хоризонти и сякаш реално се съзерцават пейзажи.

  Маркус Щокхаузен - тромпет

Маркус Щокхаузен е перфекционист- уверен и стабилен, но и деликатен изпълнител; непрестанно търси нюансите в звука, тембрите на фразата, а модулациите често неочаквани, променят отенъка на тези дълги и линеарно изящни акустични структури. Звуковите картини се постигат в изящен диалог между двамата, чието съвместно чувство прелива в невероятен синхрон и емоционална сговореност. Пиесите обичайно пластично са допълнени от свободни и сложни импровизации ту от единя, ту от другия инструмент, пулсиращи обаче в някаква пленително хармонична обща мисъл. Звукът е винаги подкупващо красив – независимо дали изненадващо блясва или пък потъва в опалова привечерна сумрачност. Снетбергер понякога щипе струните, драска полека по тях или ги използва като ударен инструмент, създавайки непривични, оригинални сякаш бързо бълбукащи звуци. Щокхаузен в солото на Ференц за контраст вади малък ръчен глокеншпил, за да създаде странна асоцияция за проскърцващ и пропукващ се лед. Мелодиите, меланхолични, изпълнени с мека тъга, са колкото осъзнаване на самотата, съзерцание на синьо-лилавата небесна лекота, толкова и изблик на неудържим копнеж по неосъществимото - по близост и съвършенство. Затова и са наситени с дълги северени лъчи, простор, ведрост и необичайна лекота.

Ференц Снетбергер - акустична китара


Пиесите от „Navigator” също тълкуват лекотата, но в друг аспект. По стил се съчетават елементи от free и cool джаза, някои са по-виртуозни, по-абстрактни и интровертни - не така образно комуникативни и романтични; изпълнени с причудливи структури, дълги паузи и бавни линеарни звукови силуети, но отново са посветени на деликатноста и финеса. Тромпетът хрипти, проплаква, писука, напомня животински рев, пропърхване на криле или свистене на студени ветрове, а в китарата декоструиращи се ритми от събудена боязън. Понякога гласът на тромпета сякаш достига до бреговете на страха, потъва в него, надвесва се над ужасното, след това идва колебание или утешение в тихи самотни фрази като от успокояващо се дихание. Посоките ту чезнат, ту се откриват – звуците лъкатушат от двоумене и отмала, яснота и мрак, до по-решителни ясни енергии откриващи смисъла на усилията от пътя. Умението за създаване на рафинирани звукови диалози е залог на сугестивната динамика. Въпреки, че повечето пиеси са приглушени, бавни и в умерено темпо, предизвикват интензивни вътрешни реакции. Релефната романтична творба „Rose”, изпълнена като бис, напомня изповед за изгубена любов, която обаче е осветена в спомена като благодат, а не просто като скръб.

Ференц Снетбергер и Маркус Щокхаузен

Ако е вярно, че нашето време не понася вече нито тишината, нито вързторга, то музиката на дуото Ференц Снетбергер и Маркус Щокхаузен е опит за опровержение. Защото е музика и на тишината и на възторга, на акварелната лекота; музика на скрития вътрешен възторг от сладостта да бъдеш – въпреки усилието на съществуването. И най-вече това е музика-прозрение за истината на душата, която едновременно търси смирение и екстаз, живот в милостта на малкото и благодатта на широтата – откровение възможно само за цялостния, неограничен човек.



* Снимките в статията са от концерта в София Лайф Клуб, дело на автора Петър Пламенов;