събота, 23 февруари 2013 г.

Мъдрост, която псува




за авторския моноспектакъл на
Димитър Живков
„Живак” - обещаващ творчески дебют
 
 
 
Петър ПЛАМЕНОВ
 pet27@abv.bg

Шегата е победена тъга, възмутената псувня стаява мъдрост. Смехът се възправя както срещу собствените ни недостатъци, така и срещу несгодите и като по чудо ги надмогва, защото помага да се проясни духа, да осъзнем какво е ценно и да оцелеем въпреки натрупаното разочарование. Сякаш в дълбочина това е непретенциозното, но и мъдро послание на моноспектакъла „Живак” на Димитър Живков, изненадващ както с ярко своеобразие, така и със свежестта на актьорската органика и ясния си темпоритъм. В последните няколко години едва ли е имало такъв по хлапашки дързък, но и обещаващ творчески дебют при това едновременно на изпълнител и драматург. За своята пиеса Живков се вдъхновява от темперамента, сочния диалект и странно бодливото, не рядко непристойно чувство за хумор на българите от северозападния край. В сценичната реализация се включва стегнатата, премерена режисура на Димитър Стефанов, пестеливата хитроумна сценография от огледални плоскости и стол, напомнящ старинен домашен олтар с долапчета на Димитър Димитров и акустичната среда на Мартин Каров. Младият актьор Димитър Живков притежава широк диапазон, помагащ му едновременно да разсмива и да сгъстява драматично присъствието си, очарова с умение да намира точните психологически акценти, гъвкаво да прелива емоционални състояния и да изненадва с неочаквани обрати.



Да се прави моноспектъкъл е риск за всеки актьор независимо от опита. С успешни интерпретации на нашата театрална сцена могат да се гордеят малцина. Сред безспорните достижения от последните години са тези на невротичния самотник, философ на тишината и музиката на Валентин Ганев от „Контрабаса”, мъдрият бакалин арабин, надарен с неочаквана мъдрост на Мариус Донкин от „Господин Ибрахим и цветята на Корана”, нелепия селски учител на Камен Донев от „Възгледите на един селски учител” и не на последно място многоликият Мариус Куркински от „Български разкази”, през „Сътресение” та до „Дон Жуан”, а следва да припомним и неотдавана напусналите ни Андрей Баташов и неговата поредица на Богосян и легендарния Наум Шопов с парадоксалната му Бекетова интерпретация нd "Последната лента на Крап". Въпреки риска на младостта си Живков, вече част от трупата на Сатиричния театър, успява да намери както необходимата органична непосредственост, така и подходяща мяра, предпазваща от маниерност и излишество. В енергията на монологичното му откровение се забелязват някои познати похвати и ефекти, но въпреки това става ясно, че е актор, надарен с разпознаваем глас и специфично присъстие, което се нуждае от още смели художествени провокации.




Здравко Димитров, самоуверен и хладнокръвен бизнесмен, застава пред огледалото, за да отрепетира приветсвена реч за поредната успешна годишнина на своята фирма. Звъни по телефона и нарежда мащабно закупуване на земи от района, където е роден, които да препродаде с висока печалба. Изведнъж, се поглежда от страни и осъзнава, че изгубил истиниския си образ, а тези думи са никому ненужни гладки празнословия. Припомня си детството, изплува образът на бабата, която ги отглежда с брат му. Споделя цветисти истории от казармата, за неочакваното приятелство с вечно отнесения бъдещ писател и поет Снайпера, за първата си любов хубавата магазинерка Ана... Припомня си сватбата на брат си Йоско и лудото врачанско празнуване, танцуване и пиене на блага ракия. Накрая изплува и ликът на грозновата Буба, но с душа от памук, незнайно защо дошла на село. Всички я отбягват, и за да я прокудят обвиняват новодошлата в кражба на кокошка, но Здравко разобличава лъжата. Помежду им се ражда доверие скоро, макари още млада, Буба умира. В селото няма църква, построяват я с дарение, което при зографисването става ясно, че е на отритната самотница, чиито лик ще украси ктиторския люнет. Сладко-горчивите спомени и възродилият глас на своеволния младеж, карат предприемача да преосмисли живота си и да се върне при корените си...


Въпреки бликащата си жизнерадост, парадоксална цинична веселост и свойствена провокативност „Живак” е по-скоро пиеса за търсенето и откриването на истинските житейски ценности и нелекия път дf осъзнаването им. Защото всяка земна мъдрост е преодоляване на необуздания егоцентризъм и утвърждаване на приятелството, любовта и доверието като същност на човешите взаимоотношения. Драматургичният текст притежава своеобразие, чар и пластичност, въпреки конструираността на сюжетната рамка и някак предвидимия финал. Истинското постижение на Живков и като драматург и като изпълнител е доловената и откроена непосредствена емоционалност, белязана от неочаквана човешката топлота, способна да разпознае и възстанови смисъла на дребните наглед ценостти на близостта, доверието и обичта.




Изобразяването, чрез лудата глава Здравко, запленен от вкуса на локумените вафли с бяла глазура и пустосващ на воля всичко, на онова особено необуздано жизнелюбието и неговата заразителна духовна щедрост, преобразила света и даваща надежда, че у човек има скрита сила, с която да надскочи нещастията и отчаянието. Пленително разкрита както в неустоимо смешните сцени със Снайпера или Ана, така и в по-драматичните с Буба, със загубата на Анна или сватбата. Героят на Живков е чепат, но чувствителен, чешит, но мекосърдечен. Неукротимият Здравко, възпитаник на поправителния дом в Бойчиновци е колкото свободолюбив, неудържим, алчен за приключения младеж, толкова и личност, която постепенно открива себе си – своята способност да обича, да се грижи, да бъде отговорен, да се справя с превратностите и многоликата болка, без да изгуби нищо от жизнелюбието и вкуса си към щастието. Именно споменът и носталгията към родния дом му помагат да стъпи отново на верния път към своя свят, да се върне към забравената истина и да си преоткрие надеждата, защото всеки човек сам намери своя неповторим начин на щастие, обобщен чудвовато в афоризма „Я мога да карам и само на пцувни". 



Театърът, като изкуство на живата споделеност, цели да обърне огледалото навътре и да осъществи напрегнатия диалог на душата със самата себе си – ту нехайно лекомислен и нелепо комичен, ту изпълнен с горчивина и мъка. Диалог колкото болезнено изпитание, толкова и освобождаващо прозрение.

* Текстът е публикуван във в-к ДУМА21. Февруари 2013, брой 43/2012


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар