петък, 27 януари 2012 г.

Бутафория на смисъла

Ива Николова като Инес в "Зоро" Дж. Камерън


за премиерата на мюзикъла „Зоро
 по музика на Gipsy Kings,
 адаптирана от Джон Камерън


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Изуството използва апарата на своята бутафория, правдиво наподобявайки, придавайки действителност на нереални неща и предмети, то се стреми да постигне откровение за истината на човешкото битие, за законите на взаимодействието човек-мироздание. Лъже откровено, за да намери достоверното, употребява фалшивото, за да оголи същността и постигне смисъла като очевидност. Последната премиера на Държавен музикален и балетен център (Музикален театър „Стефан Македонски”) мюзикъла „Зоро” по музика на Gipsy Kings, адаптирана от Джон Камерън, напротив използва реалността на телата и гласовете само, за да засили безсмислието на сценичната бутафория и за пореден път да напомни колко напразно е осъществяването на изкуство у нас. Изкуство, което не ползва никого - нито артисти, нито публика, но може би обслужва добре нечии джобове.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Кризата в Музикалния театър не е нито от днес нито от вчера, тя продължава вече близо 15-тина години и се задълбочава от сезон на сезон - веднъж заради пълната неспособност на ръководствата да създадат разпознаваем творчески почек на трупата, да зададат адекватен репертоарен план и да изградят цялостен културен облик на тази иначе уникална институция. Малко са Европейските градове, които могат да се гордеят със специализиран оперетен театър, още по-малко с толкова дълголетна традиция и художествени постижения, които носи аурата на Оперетата. Дали ретроградността, некомпетентостта или безидейността са основните виновници е трудно да се каже, но при всички положения от далечното дирексторсване на Пламен Карталов в началата на 90-те с красивите постанвки на „Хубавета Елена”, „Цигулар на покрива” и особено на „Прилепът”, в който блесна звездата на Цветелина Василева и с заразително артистичния Арон Аронов, в Оперетата не се случва нищо кой знае колко значимо. След многолетното твърде лакътушещо в художествено отношение управление на Светлозар Донев, настъпиха още по-неприятни дрязги и неуспешни трансформации. Временият директор Марио Николов беше отстранен, за да се отвори път на прогресивния, сега експерт в Министертвото на Културата, режисьор на несполучливи мюзикъли на театрани сцени Борис Панкин, който напълно резонно трупата не прие. След множество скандали и обединяването с балет „Арабеск” в една инстинуция, днес вече почти две години театърът е оглавяван от Тодор Димитров, изявявал се като хорист в хор "Мадригал", със заместник, една от звездите на трупата, Мариана Арсенова.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего и Румен Григоров като Рамон

Две години не е нито много, нито малко време за значими трансформации, но дава повод за разсъждение върху насоките и търсенията на ръководството и художествените перспективи. Дали обаче нещо се е променило?! Ясно ни е, че с пари може всичко, но майсторлъкът, голямото екзистенциално предизвикателство, не само на артистите, но и на българите въобще, е не само да се оцелява, но да се твори истинско изкуство да се живее в духовна свобода, въпреки очевидността на безхаберието, конюктурата и вечната криза. Трудно е да призная, че след всяко посещение в Оперета единственото което изпитвам, вече години наред, е съжаление – за труда на артистите, за музиката, за публиката, копееща за съкровено емоционално преживяване, за изгубеното време и омерзено изкуство и не на последно място към жалкото упорство на посредствеността да блести и да се покрива с труфила.

Ива Николова, Христо Сарафов и Лъчезар Лъчезаров

Защо ни е толкова трудно да назоваваме нещата с истинските им имена и да признеем не само житейското си, но и духовно поражение. Наистина изглежда е необходима Хераклова сила, за да се назоват-разобличат и изчистят Авгиевите обори. Постановката на „Зоро” нито спасява трупата от многогодишната кичозна летаргия, нито променя стереотипа – отново се гласува доверие на неможещи и доказали неспособността си за художествени открития хора. У нас винаги се случва все едно и също кадърните отстъпват пред кряскащата демонстративност на незнаещите. Панкин охули трупата, че е застаряваща (и тове не е далеч от истината), че трябва да поставя повече мюзикъли и дай сега да правим мюзикъл след мюзикъл и да каним кой ли не да попее на сцената само защото е млад и красив, макар още да не се научил добре да пее, танцува и да се превъплъщава. А Оперетата е храм на особен вид музика бравурната, жизнерадостна, шеговита, но и иронична, провокативна, великолепна и многопластва като тази на Офенбах, Щраус, Супе, Лехар, Калман и др. Защо не се търсят и класическите автори на мюзикъла като самия Гершуин, Джеръм Керн, Коул Портър, Ричард Родърс и Бърнсеин?! Риторическите въпроси са безкрайни.

Весела Делчева

Културното корабокрушение у нас не само е факт, но сега се молим сред оцелелите все пак да има повостроители. Очевидно неграмотността, дебелащитината, шуробаджанащината, безпардоността, губостта и твърдоглавието са чертите не само на политическото ни управление, но и оглавяващите културните ни институции, ръсещи безотговорни недомислици, заради които се случват жестоки последствия. Рибата се вмирисва от главата. След като се разрушиха всички големи извънстолични оркестри (разбирай без Софийска филхармония и Националното радио), създадоха се парадоксални, логично нефункциониращи, структури като Оперно-симфонични оркестри, затвориха се малките оркестри, съкратиха се щатовете на окестрите, хоровете и балетите към оперите и Оперетата, си е съмсем в реда на нещата всеобщото рухване на художественото ниво и завръщането към аматьорската силистика на първопроходците...

Румен Григоров като Рамон


Духовната парализа у нас е повсеместна във всички сектори на културата. Въпреки това, редно е в качество си на публика, да настояваме за художествена грамотност, почтеност, а защо не и за откривателство и постижения. Докога е честно и справедливо творците за неуспехите си и нелепостта на проявите да се извиняват външни причини?! И ако за културния процес един живот е миг, то едно-две десетилетия за твореца и за седящия в креслото на салона човек е много повече. Редно е, и в това е смисълът на прозрачната публичост, демократичността, плурализма – позабравено вече понятие, и най-вече за вътрешната свобода, да се изисва отговорност от онези, които се къпят в светлината на веобщото внимание били те политици, директори на театри или артисти.

Ива Николова като Инес

Защо „Зоро”?! В опитите да се съвземе Музикалният театър залага на успешни западни продукти, доказали касовият си успех. Миналата година нова постановка на „Иисус Христос Суперзвезда” тази на „Зоро”. Живеем в епоха на мултипликация и отсъствие на ориганала, на разрушената аура на неповторимостта на творбата. Мюзикълът е комерсиален и консуматорски музикален жанр, залагащ на достъпни и лесно запомнящи се мелодии, фрапантни сюжети и пищни сценични зрелища. Като продукт на масовата култура и като стилистичен кросоувър между танц, театър и пеене, вече притежава собствен облик и изисквания. У нас мюзикъл модата идва не само със закъснение, но и с характерното неразбиране за предизвикателствата на жанра.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Все още не сме видели адекватно превъплъщение. Творбите, които се правят у нас обичайно са с изтекли права за директни реплики – т.е. постановка идентична с оригинала като декор, костюм и режисура, различна само по изпълнителски състав, и са „адаптации-редакции”, нови режисьорски решения, което по нашенски означава пренебрегване на великото мюзикълно триединство – пеене, танц и актьорска органичност. Независимо кой мюзикъл ще посетите от вече не малкия репероар в Оперетата от „Йосиф...”, „Евита”, „Котки”, „Иисус”, той ще е осъществен все по един и същ начин с евтините напъни на наличното и дори можете да не го познаете, ако случайно познавате от записи на оригинала или се го съпреживели в чужбина. „Зоро” не предлага изненади – бледо копие на западен оригинал. В постмодерната ситуация на пласмасови емоции, без велики страсти и дълбоки идеи, но с кухи и прекрасни зрелища „Зоро” на Музикалния театър е тържество на бутафорията, зрелище без удивление. Веднъж заради режисьорската наивност и нелепи решения, втори път заради музикалната неубедителност, слабите актьорски превъплъщения, вялостта и отчайващата сценична скука.

Весела Делчева и Ива Николова

Режисьорската инвенция на Бойко Илиев за пореден път, негов е миналогодишният „Иисус...” не залага на никакъв втори плън или конфликт, а търси евтините фекти като прелитане с въже тип терзан и възпламеняващи се огньове, без да се досеща, че след втория полет, това техническо средство е вече безинтересно. Режисьорът не задава характери, оставя певците да се лутат без конструиращ мизансцен по сцената, няма общо решение за драматургията, работи на парче и създава предвидими жестове и сутуации, безсрамно копира шабони без дори да се помъчи да ги интерпетира. Въпреки многотията на събития и образи действието тече вяло и не радко се превръща в досада. Сцените са еднотипни, жестовете груби и необосновани. Особено неприятни са сцените в Затвора и Пещерата.


Владимир Михайлов като Зоро-Диего иРумен Григоров като Рамон

„Зоро”, чиято премиера се е състояла в Лондон през 2008 вече няколко години е касов хит в и Париж, Тел Авив, Москва, Рио де Жанейро, Амстердам, Берлин, Милано, Токио и Шанхай. През 2009 получава пет номинаций за наградата „Лорънс Оливие”, включително за най-добро шоу и за най-добра хореография. Музикалната адаптация на Джон Камерън е за малък състав, дръм секция, медни духови, електронна и акустична китара. Стилът е поп-рок фламенко с типичните редувания на бързи и лирични бавни моменти. Ариите са написани удобно, а хоровите сцени са върху най-популярните рефрени на Gipsy Kings. Камерън се е справил добре по всички шаблони на жанра големи арии, масови сцени, дуети, фиеста и т.н, но партитурата не блести нито с оригиналност, нито със стилови изненади или обрати. Музикалната стилистика следва напълно логиката на установените модели на Уебър, търсенето на общ приятен, незатормозяващ, лъскав и като цяло сладникав музикален тон, с екзотичен привкус, полиран с поп лустро, касиви, лесно запомнящи се звукови конструкции, големи сопранови арии с рефрен.

Владимир Михайлов като Зоро-Диего

Камерън сякаш слага юзди на неудържимата стихия на мелодиите на Gipsy Kings, намалява градуса на варварската им виталност, пъстротата на циганската им страст и намалява блясъка на екзалтираната експозия от веселие и радост на това поп-фламенко, наречено Sevillana. Същите мотиви звучат по-скоро кротко и дори лежерно и разчитат на емоционалната инерция на хитовата памет в слушателя, а не на непосредствеността на музикалното събитие. Разбира се, сугестивността е доверена изцяло на изпълнителя, който разполага с удобна вокално партия, която да не го затруднява докато се танцува или се прелита и ако той притежава силна харизма ще успее, ако ли не - патията ще разкрие цялата си мелодична усредненост. Защото музиката на Камерън в „Зоро” е не толкова за слушане, колкото несмущаващ декоративен фон на ефектно зрелище.

Лъчезар Лазаров, Ива Николова и Ивелина Балчева

Диригентът Игор Богданов добре се справя с динамиките в партитурата, но за пореден път лъсват всеизвестните проблеми с акустиката в театъра. В първо действие звукорежисьорите вдигат толкова високо звука на оркетъра, че усещането е като за нощно заведение, гласовете не се чуват, изпълнителите грешат и се надвикват, музикалната маса е просто тътнеж. Когато това престава след двайсетина минути от началото солистите и хора вече са съвсем объркани. Началото е дадено от акапелен фламенко дует. В него особено убедителна е гостът Ивелина Балчева като Ширан, чисто вокална партия, която пее с хъс и страст и открива в гласа си силна, плътна, на места дрезгава, напълно адекватна за фламенко бленда. Това не може да се каже за Владимир Михайлов като Зоро-Диего, който е разконцентриран в първо действие и се затруднява и на бездруго не чак толкова виртуозно написаните фортисими в патията. Във второ действие е вокално по-спокоен и дори на финала успява да трогне в арията-изповед с добре намерен тембров оттенък. Въпреки голямото си старание е също толкова неравен е и като актьорско присъствие тича, скача, но като че не му достига енергия за чара и стихията на доблестния и загадъчен мъж Зоро.

Ива Николова

Липсата на режисьорско решение тежи и на Ива Николова като огнената циганка Инес. Тя е вокално сигурна и притежава рядкото умение лесно да съсредоточава вниманието върху себе си, за съжаление не може актьорски да градира образа си, нито да разгърне очевидния си дар, защото е заставена да се движи в прекомерно агресивен и елементарен мизансцен, наподобяващ жените фурии или Кармен. Въпреки това именно Николаева е истинското откритие на вечерта като органичност и надявам се един стойностен и мислещ артист в трупата, способен на развитие.

Весела Делчева

Весела Делчева притежава красив глас и пее много добре в партията на Луиза, но маниерното й, нарцистично и непресанно самонаблюдаващо се поведение в, и без това елементарните актьорски задачи, с избора на търде нелогични и неприятни кресливи бленди в говорните сцени, разваля напълно впечатлението от вокалните си постижения. Злодеят Рамон на Румен Григоров също е изграден доста еднопланово, но все пак опитът на Григоров го спасява както вокално, така и актьорски.

Декорът на Евгения Раева напомня всичките й постановки от последните петнадесет години – сценично пространство на два етажа, подвижни метални стълби и неизменните малки картини – стаи от стена и платформа на колелца бутана от сценичен работник, църква от свещници и чевена драперия– познати от вскеи спектакъл, без значение какво ще се гледа винаги всичко е напрено така в отдавна демодирания стил на сценографския функционален конструктивизъм. Още по-дразнещо е въздушното пространство тежко песъчкливо, сякаш каменно и пустинно, обичайно осветено в плътна охра, а не рядко се пее за ведрото синьо небе.

Лъчезар Лъчезаров и Христо Сарафов

Костюмогфията дело на Цветанка Петкова-Стойнова, издържана в пълната палитра на червеното от алено до кармин и циклама, черно, бяло и само при някои в сиво и бежаво, с яркосините сержантски униформени мундири на епохата, всъщност е единствено стилово адекватна – реплики на испански фламеко облекла, прекрасни подвижни набори на цигански поли и отчетливи силуети, въпреки че на мен ми липсваше пъстроцветието, дори в неговата циганска дързост. Очевидно червено-върху червено е режисьорска ремарка, която тежи през трите пълни часа на спектакъла, траеш приблизително колкото „Рейнско злато”.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Балетния състав на театъра отдавна се намира в неравновесно състояние липсват красиви фигури, разпознаваеми лица както в женския, така и в мъжкия състав. Въпреки, че се състои от школувани класически балерини качеството на пластическото им майсторство е твърде незадоволително и за съжаление не успява да въплъти прекраните танцови инвенции на двамата хореографи Антоанета Алексиева и Светлин Ивелинов. Двамата са поставили умели общи масови сцени между хор и балет, великолепни неми фламенко акценти от палмас – пляскане с ръце и тракане с токове, едва удържани в стил от певците танцови дуети, но заредени с много идеи и драматургичен финес.

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Антоанета Алексиева и Балета на Оперетата

Едва когато на сцената танцува самата Алексиева се разбира защо фламенкото е опасен танц на страстта, разкрива се дръзката му еротичност и горда неприсъпност. Нейното соло е магнетично, много чисто и близко до фламеко стила, наситено с толкова енергия и едва сдържана стихина страст, че спира дъха -големият артист въплъщава истински емоции, а не просто изпълнява движенчески текст.

Мюзикълът като жанр просто изисква синкретична изравненост на вокален, актьорски и танцов дар от страна на артиста, умелост и остроумност от страна на постановчика и отдаденост на трупата. Отдавна на Запад знаят, че успешното зрелище, което пълни касите, макар и да е дъвка за очите е слажен рисков занаят, който изисква мислене, че лесносмилаемото не е толкова лесно за напава. Зрелището „Зоро” буди не просто въпроси с демодираната си естетика, овехтели театрални средства, анахроничен език, но сякаш се превръща в симптоматична диагноза за състоянието на Българската Култура и Държава – всичко се прави наужким, бутафорно, лишено от какъвто и да е смисъл, за келепира, за сеира, за да се замаже положението, наполовин,а без майстрлък, но най-вече без вдъхновение. Онова, което остава е съжалението за пропиляното на вятъра – за изкуството наужким, за живота науким, за смисъла наужким.

  • Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 3 (2665), 27 януари 2012
  • Фотосите,използвани като илюстрации са дело на автора Петър Пламенов



9 коментара:

  1. Негативизъм! Само това се пише, вижда и чува! Злобата ни е заляла!

    ОтговорИзтриване
  2. не съм съгласна с тази унищожителна, иронична рецензия, в която личи откровения нарцисизъм на автора й. Нито с констатациите за останалите мюзикъли на Музикалния театър (напр. "Исус"). Да се прави мюзикъл по време на криза и е трудно, и рисковано дори и за гениални режисьори и хореографи. Но да се сравняват напъните на Панкин с постановки като "Зоро" и "Исус" на Б. Илиев е тенденциозно. Да, озвучаването имаше проблеми (говоря за първата премиера на "Зоро"), но певци с качествата на Владимир Михайлов да се иронизират (като "затрудняващи се с фортисимите") е нелепо. Същото се отнася и за пеенето и присъствието на Весела Делчева. Декорът не е оригинален и нов, но балетът се справи отлична с танците. Вероятно ако имаше сериозен бюджет и ок. 1 година време за подготовка на спектакъла, нещата щяха да са други. Но ние живеем тук и сега, в България, и реалностите са други (в сравнение с Париж, Лоднод и др.) Затова вместо да охулваме труда и таланта на трупата, на вуликолепните музиканти и актьорите, певците и танцьорите, да си спомним колко е крехко и трудно това изкуство, което освен всичко, за да съществува, трябва да се развива, да е в процес ... на провали и възходи, на създаване на традиции, на отглеждането на тези традиции... И да се радваме на добре направените мюзикъли, без да ги сравняваме първо и непременно с това, което става на световните оперни, оперетни и театрални сцени. И то само с най-доброто там...!

    ОтговорИзтриване
  3. Негативизмът по отношение на всичко и всички наистина е болест на съвремието ни. А тя разяжда отвътре и самото изкуство, творците, които се опитват (въпреки мизерията, профанацията и хаоса)да творят, да създават с любов и отдаденост сценичните си творби. Препоръчвам на всички да гледат мюзикъла "Зоро", да видят красивите танци и костюми, да чуят изпълнителите, да се пренесат за 2 часа в един друг свят... Ако ли не - да си седят пред телевизионните екрани и да гледат скудоумни предавания, да се радват на скечовете на слаби актьори и набедени водещи на занимателни предавания. Но преди да охулят един спектакъл, събрал творческите усилия и таланта на десетки наистина сериозни творци (музиканти, певци, актьори, хореографи, танцьори)- първо да отидат в театралната зала. Може би това не е бутафория на смисъла, бутафория на живота и на изкуството.
    Патосът на автора на статията е смущаващ - още в началото заявява "колко напразно е осъществяването на изкуството у нас"!!! Изкуството никога не е напразно, напразни са опитите то да се охулва, да се дискредитира всичко стойностно - с мотива, че не е велико. И че великото става там, на Запад, а при нас е напразни усилия. Ето това е бутафория на смисъла! Една наукоподобна статия - претенциозен анализ на музикално-сценична творба, която просто се вписва в познато идеологическо клише - изкуството е в криза, да го унищожим, вместо да хабим пари за него.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. във в. "Култура", където статията е отпечатана първо, коментарите са сходни - зрителите харесват "Зоро": актьорското изпълнение, танците и постановката като цяло. Това, че на малцина "елитни" критици този мюзикъл се струва "бутафорен", не е беда. Нека посещават театри, в които според тях актори и режисьори се справят по-успешно и пиесите са достойни за вкуса им. Но нека не хулят значими явления от сценичния сезон на 2011-2012 г. Потресаващи са други неща, но за тях не се пише във в. "Култура", нали? Например будещата недоумение постановка на Пернишкия театър "Да готвиш с Елвис"!!!

      Изтриване
  4. Тази статия ми се струва като част от поръчковите ангажименти на "интелектуалци", заели се с мисията да доунищожат и без това немощното тяло на българската култура, на истинското и стойностно изкуство. За да остане само масовата и непретенциозна попкултура, чалгата и евтините комерсиални забавления. Иначе защо велики ерудити като автора на статията не пишат например за Софи Маринова и Евровизия? ето това е бутафория на смисъла, профанация и опасно тиражилане на лошия вкус и чалгата... Но вероятно мисията е да се внушава на хората, че не си струва да се ходи на театър, да се гледат мюзикъли и оперети... защото Музикалният театър е в криза. Ако това е целта на автора, чието име няма и да изписваме сега, то той е поредният камък, хвърлен срещу изкуството и творците в България. Но Изкуството има свой живот и само създава своите медиатори, своите актьори - и няма да загине, дори и ако останат шепа ентусиасти, уважаващи сцената и влюбени в нея! ГЛЕДАЙТЕ МЮЗИКЪЛА "ЗОРО" И НЕ СЕ ВЛИЯЙТЕ ОТ ПРЕДВАРИТЕЛНИ КОМЕНТАРИ. проверявайте ги, мислете защо са написани тези текстове и кои имена в тях са обругавани, а кои хвалени... Там се крие отговорът на много от въпросите - между редовете.

    ОтговорИзтриване
  5. вече бе забелязано от читателите на в. "Култура", че авторът на тази статия дори изписва имената на изпълнители неправилно! напр. Ивелина Балчева се появява като Ивелина Балтаджиева!!! Показателно за професионализма му и задъблочения му анализ!!! Без повече коментар... Браво за поръчковия критик на в. "Култура"

    ОтговорИзтриване
  6. Колко ти платиха, г-н Пламенов? Знаем ги ние тези работи, човече!

    ОтговорИзтриване
  7. ПРЕПОРЪЧВАМ НА ВСИЧКИ ДА СИ ПОДАРЯТ ЕДИН ПРЕКРАСЕН СПЕКТАКЪЛ - НА 12 ДЕКЕМВРИ 2012 - "ЗОРО" В ИЗПЪЛНЕНИЕ НА: ВЛАДО МИХАЙЛОВ (ЗОРО),ВЕСЕЛА ДЕЛЧЕВА (ЛУИЗА), РУМЕН ГРИГОРОВ (РАМОН) ...И ВСИЧКИ ПРЕКРАСНИ МУЗИКАНТИ, АКТЬОРИ И ТАНЦЬОРИ, КОИТО НАПРАВИХА ТОЗИ СПЕКТАКЪЛ НАИСТИНА СЪБИТИЕ.

    ОтговорИзтриване
  8. Много е хубав спектакъла! От целия репертоар за 2012 това ще се запомни. Не намирам ни най-малки основания за упреци към постановката освен с цел да се умаловажи труда на състава. За толкова пари - това е положението и мога да кажа, че е доста добре почти отлично! Г-н Пламенов явно се е филмирал нещо и е влязъл в ролята на велик експерт по оперета, бих го посъветвал само да се скрие някъде и да не плаши хората с крайно експертните си умозаключения, които ще се одобрят единствено от още двама трима негови приятели също такива "бродуейски" експерти, владетели на словоблудстването и почитатели на крайния критицизъм.

    ОтговорИзтриване