петък, 11 март 2011 г.

Олекването на света

Калуди Калудов като Херцога на Мантуа


Риголето
на Софийска Национална Опера


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Нашето време страда от недостиг на дълбочина. Образите приучават духа да се плъзга по пъвърхността на съществуването, консумерческия уют притъпява вътрешните противоречия. След епохата на масовата култура, като глобално село светът олеква, олеква в леснината на все едно и същото, на блудкавата наслада на лесно прозримото, на грубата еднаквост. Изкуството обаче на инат продължава да е призвано да тревожи и да поставя въпросите за същността, въпреки шаблонизираната всеобща душа от ХХІ-ви век. Ето защо операта ни става все по-скъпа – тя е памет за изгубена сетивност, за забравеното богатство на емоционалната многоизмерност, разбуждане на закърнялата човечност.


У нас днес изкуството не се цени много, а на операта се глада като на ненужен каприз. Оставени на произвола, превърнати в нефункциониращи дружества, оперите ни се задъхват, парализирани от липсата на средства, човешки ресурс и идеи. Дори първият ни театър Софийската опера не може да си позволи вече половин сезон нова премиера. Затова все по-редките сполучливи репертоарни спектакли, притежават особена културна стойност. А факт е публиката е жадна за качествено изкуство и изпълни до предел салона за една от най-обичаните у нас Вердиеви творби „Риголето” (режисьор – Пламен Карталов; художник на декора - Любомир Йорданов, художник на костюмите - Елена Иванова). Все пак, за да не се рутинира съвсем нивото, ръководството в лицето на директора Пламен Карталов предприема оригинален ход – поканването на изявени диригенти и събирането на балансирани състави.


В лицето на италианския диригент Алесандро Санджорджи /1960/, изявявал се като музикален директор в театро „Сан Паоло”, Бразилия и на ателие „Богета” в Арецо, а понастоящем директор на Римската опера, тази толкова популярна музика придобива неочаквана интерпретация. В своите търсения, възпитанкът на Консерваторията „Джузепе Верди” в Милано, не се страхува да намери свои акценти и решения, да се отдалечи от класическата рецепция. Смело полага похвата на контраста като решаващ ключ за интерпретацията на партитурата, наложен както в звуковото модулиране на оркестъра, така и в темпоритмичното решение. Дълбоко промисленото динамично нюансиране, има своето драматургично и музикално основание – опозицията между безгрижната лекота и плътната драматична наситеност, мекотата на любовната унесеност и отчетливата гневна рязкост, пронизват акустичната текстура в не редки бързи и дори неочаквани поврати. Санджорджи търси и открива динамиката на бравурни и безгрижни танцувални темпа, които по-сетне са заменени от нагнетени с драматизъм паузи, остри акценти и мащабни взривове – както ефектно и особено релефно изгражда сцената с Бурята, която сякаш сумира в едно неговите търсения. Под палката му оркестърът придобива сила и енергичност и колористична плътност – тембрите са добре изведени, а щрайхът е ту мощна стихия, ту вдъхновен порив. Той е диригент, който слуша певците и се съобразява с тяхното присъствие и особености, което хомогенизира тъканта на спектакъла и е от съществено значение за успеха на вечерта.

Калуди Калудов катоХерцога на Мантуа

„Риголето” ще се запомни и заради завръщането на тенора Калуди Калудов на Софиска сцена и в двете вечери като Херцога на Мантуа, демонстрирайки неподозирано добра вокална форма. Гласът се лее с лекота, светъл, бодър, младежки, удивително подвижен и подкупващо сладък. Твърде отдавна не бяхме слушали подобна интерпетация на тази извънредно виртуозна и коварна партия, която изисква отлична концентрация, ясно чувство за мярка и сигурна техника. Калудов съумява да превъплъти тъкмо вокално безгрижния, леконравен херцог с ласкавата съблазнителност на един едновременно топъл и мек тембър, който обаче без усилие се домогва до сигурно овладени, чисти и продължителни височини, с умение без форсиране да се постигне блясък в най-добрите традиции на белкантото. И разбира се, увереното, дръзко изпълнение на знаменитата „La donna è mobile” предизвиква напълно заслужен многоминутен аплауз.

Калуди Калудов катоХерцога на Мантуа и Александър Крунев като Риголето

Като Риголето се представи баритонът Александър Крунев. В неговата интерпретация свадливия шут и нежния баща получават адекватно превълъщение. С особен драматизъм и красота той изгражда дуета от второ действие с Джилда „Sì, vendetta, tremenda vendetta“. Бих искал обаче да отлича една друга интерпретация през този сезон на същата партия – тази на Венцислав Анастасов, която успява да разгърне, в онази особена вокална пълнота драмата на излъгания, обиден и огорчен човек, който е колкото горд безумец, толкова и нежен и любящ баща. Именно известната липса на обем и риск при вокализирането правят Риголето на Крунев не изнедващо, докато гласът на Анастасов е винаги на ръба между най-тъмното отчаяние и мъст от една страна, а от друга на неизповедимата обич на родителя. Той търси тъкмо емоционалната границата между почти отприщена стихия, която е удържана само от предаността към дъщерята. Анастасов пресъздава прочутия монолог “Pari siamo” като екзистинциален ултиматум към самото битие, а на финала при осъзнаването на собственото му безумство гласът предава едно пълно метафизическо крушение, безсилен гняв пред надвиващата съдба. Плътност, която преди десетилетия вокално осъществяваше големият Стоян Попов.

Венцислав Анастасов като Риголето

Много интересна е Джилда на Диана Василева. Младото сопрано, чиито успешен дебют в Хофманови разкази и Лакме, подхранва очаквания за стабилно развитие. В тази класическа колоратурна партия Василева се чувства в свои води. Преимуществото на нейното музициране не е в силата на гласа, а в прецизността, деликатността и стилистическата акуратност. Средният регистър е много уверен, овладян и красив, а умението да се фразира създава динамически елегентни преходи. Тази Джилда е нежна, чистосърдечна, но и решителна; разочарована, но и достатъчно силна да обича и защитава с жертвата си светостта на своята любов. Гласът е напълно гъвкав, когато покрива серията каскади на високите тонове, но понякога те не са овладени достатъчно благородно, а пианисимите не са напълно безупречни, не са надарени с нужната мекота. От доста сезини липсваше подобно непринудено и емоционално тълкувание на образа, толкова лирична откровеност и деликатност каквато показва Василева в пленителната любовна ария от първо действие „Gualtier Malde... Caro nome” или в изповедтта от трето.

Сред солистичния състав не бива да се отмине Спарафучиле на Ангел Христов, чиито много мощен и тъмен бас напълно импонира на образа. Христов намира в тембъра си едно особено заплашително тремоло, което клокочи както в сцената с Риголето, така и в тази с Мадалена.

Изкуството не е нито лесна, нито благородна дейност, то изисква усилие и отговорност от тези, които го създават, както и от тези, които му се наслаждават. Изкуството е борба за смисъл, дори изобретяване на смисъл и човешки ценности, опълчване срещу всеобщото потъване в празнодумството на лесните готови схеми на съществуване, срещу инерцията на плоскостно мисления свят. Затова като че ли в музиката в това най-безплътно, най-мимолетно и крехко изкуство просветва смисълът, и дълбините на душата стават осезаеми, а не полирани зад ясни видимости. И винаги ни напомня, че той светът се спасява не през силата и властта, а чрез малкото и чрез крехкото.

Калуди Калудов катоХерцога на Мантуа и Александър Крунев като Риголето

  • За статията е използван илюстративен материал от личния архив на Калуди Калудов, Венцислав Анастасов и архива на Софийска Национална Опера, "Риголето", 19-20 февруари 2011;
  • Статията е публикувана във в-к Култура, бр. 9, 11 март 2011;

Няма коментари:

Публикуване на коментар