петък, 26 февруари 2010 г.

Срам и поп фолк



Защо поп-фолкът предизвиква срам в своите почитатели


Петър ПЛАМЕНОВ

Поп-фолкът вече е толкова агресивен, че е опасно да се противопоставяш на неговата повсеместност и на постоянното одобрение, на което се радва сред широките народни маси, защото рискуваш да бъдеш заклеймен като мухлясал интелектуалец или предвзет глобалист, който бяга и се свени от "родните" си корени. Дали това е музика само на тълпата, на низките страсти, на долницата или е залитане-компенсация срещу наложените сереотипи в музиката и културата по времето на социализма, когато художествени съвети подбират текстове, мелодии и изпълнители?

Пошлото обаче, колкото и да се лустросва, никога не може да скрие, дори зад отличния макияж и силикон, отсъствието на нещо друго освен илюстрирането на първосигнални нагони и събуждането на лъстиви страсти. Музиката в основата на своето възникване смесва няколко начала. От една страна тя наистина служи на сексуалния подбор като естествен афродизиак (срв. музика в природата - птици, маймуни), сочещ по-добрия партньор. Музиката създава общност, превръща аморфната маса хора в група - такава е нейната роля при племенния стадии. Факт, които остава необорим и днес - все още почитателите на даден стил се чувстват обединени по особен начин - рокери, джаз-фенове и т.н. На трето място е сложната роля на музиката като трансформираща енергия, т.е. като емоционална и ментална способност.



За съжаление многообразието на смисъла на музиката, на нейните прояви и цели, което е съществено за нейното правилно функциониране, в жанра на поп-фолка се модифицира и изражда, елеметаризира до най-грубата си форма.

Онова, което учудва е, че вече липсва желание за съпротива. Пазарният устрем и капиталовият успех на поп-фолк индустрията, която като октопод погълна почти всички звена на развлекателната музикална индустрия превзима редиа, канали, предавания и дори официозните ефири на националнопредставителни медии. А тези, които трябва да се противопоставят, сврени в ъгълчето си, гледат учудено, изненадано и безпомощно.




Въпреки това, когато едно общество проявява прекомерна толерантност към уж периферни за културата явления в един момент те заменят основните й стоиности и се превръщат в аршин за ценностите й.



Съвсем на скоро бе публикувана класация за най-обичаните от българите музиканти и вид музика. Статистиката е повече от смущаващо откровена. Подрастващото поколение се забавлява само с този тип звуци, които формират вкуса й и въпреки че мнозина слушат поп-фолк, трудно се осмеляват да си признаят, че това е любимата им музика и това не е случайно. Макар и да не сме протестанска култура, която се развива в силна релация с една етика на срама, нашата патриархална сплотеност и агонизираща охтичава ортодоксия ни помагат да разпознаваме чрез срама себе си и да осъзнаваме болезнената истина за своята безпътност и духовна изостаналост.



Защото срамът не е просто чувство или усещане, той е израз на светоглед и до голяма степен се предопределя от дълбокото съзнание за култура.
Интересен феномен все пак е защо, макар че по-голямата част от българите неистово слушат чалга, все пак продължават да се срамуват. Това форма на комплекси ли е или пък показва колко неуверени сме като преценка - циганите не се срамуват от музиката си, нито пък сърбите или гърците, а ние си я обичаме, но си се срамуваме от тази своя привързаност?!

Дали пък самът не разкрива все пак, че въпреки всичко собствената ни нищета ни унизява?!Срамът се появява там където има нарушаване, престъпване срещу естеството на човешката природа и се появява съзнание за вина, заради изопъчаването й.
Поп-фолкът изкривява представата за българина, за неговите ценности и стремежи, за нравствената му способност. От друга страна ситуацията, която създава чалгата около себе си – симулиране на успех, безгрижие, просто обясним и лек живот, е симптоматична за самото но общество, което буксува в плагиатсване, фалшификации, заемане на модели ту от изнок, ту от запад и т.н, но и то, както и тази спонтанно възникнала музика, не се опитва да се отърве от порочните си навици, без дори да се помъчи да създаде нещо напълно ново, оригинално, истинско или стойностно...


Чувството за срам от пристрастеността към този тип музика, напомня азбучната истина по отношение на усещането за срам. Тъй като той е една от скритите форми на страха – от това е не бъдеш различен или че не знаеш как да бъдеш нещо повече от човек-маса.


Чувство за страх принуждава човека да се стреми да избегне неприятното преживяване от разобличаването му като слаб или самотен и за това скрива истината зад собственото си неудобство, но като по този начин отново лъже, но най-силно измамен остава пак самият той...

2 коментара:

  1. В последните години навлезе една доста често използвана сентенция-"Всяка нация си заслужава президента". Може би в конкретния случай, с леко видоизменяне ще стане-"Всяка нация си заслужава музиката".Твърдо заставам зад позицията,че поп-фолка е храна за бедните духом.
    Но не мисля,че те изпитват срам. Дори напротив.

    ОтговорИзтриване
  2. Някъде бях чела цитат от Моцарт, нещо от сорта: "За да разберете какъв е един народ, чуйте музиката му."
    Съгласявам се с Кристабела - повечето слушатели на чалгата, не се срамуват от предпочитанията си, даже гордо ги развяват и демонстрит цялостно чалга-поведение. Може би има единици, които изпитват срам, че слушат поп-фолк, но те са наистина малко.

    ОтговорИзтриване