вторник, 30 март 2010 г.

ИСТОРИЯ НА ВЪТРЕШНИЯ ГЛАС

   image


Людмил Ангелов свири Шопен

 



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg
 




„Аз само се опитвам да дам израз на човешкото сърце и душа“
Фредерик Шопен

След невероятните три концерта с музика на Шопен Людмил Ангелов, от амбициозния му поект да изпълни на живо целия интеграл от всички произведения за пиано на великия романтик, меломаните се питат какво ли ги очаква на поредния рецитал. Ангелов е не просто безупречен изпълнител, защитаващ реномето си с будеща респект и възхита техническа стабилност и бляскава виртуозност, той е преди всичко поет и философ на пианото.

Дълбочината на неговата интерпретаторска мисъл извлича толкова неочаквани нюанси от добре известните произведения, постига толкова оригинални емоционални сътояния, че слушателят има чувството, че за първи път влиза в досег с тези творби. Звукът под пръстите на Людмил Ангелов ту е напълно лек и безплътен, сладостно унесен, ту драматично експлозивен и дори трагично наситен. Портретът от звуци, който задъхано рисува, пред публиката всеки път, представя неизчерпаемата многоликост на музиката на Шопен и драмата на тази романтична душа, копнееща за спокойствие, но захвърлена в житейските бури, търсеща любов и нежност, но и вкусила от жестокостта на хладината, ревността, подозрението и неутешимата самота. В едно свое писмо до своята приятелка Гжимала той пише: “Навсякъде и винаги се чувствам сам, сам, сам, макар да съм заобиколен с хора“.


Програмите на рециталите са подредени по хронологичен ред на създаването на творбите и тяхната опусова номерация, но всъщност следват не просто биографичната линията и нейните криволичения, а разкриват скритата вътрешната история на Шопен – неговите търсения, пристрастия, радостни и скръбни преживявания. Ангелов се интересува тъкмо от този вътрешен образ на поета на пианото, на тази загадъчна личност, която оставя след себе си копнежа на своята душа. Реалността е твърде жестока, но утешението на илюзорния свят е призрачно - бягството се е оказало невъзможно, душата е била поразена – съвършенството е невъзможно и най-силната любов може да се преобрази в омраза, накрая всичко потъва в неизлечима самота.“Къде омърсих сърцето си?” - пита веднъж Шопен.
Скръбта е победила...



Включеният в програмата знаменит 15 прелюд назован „Дъждовни капки“ е акустичен образ на усещането за съдбата и екзистенциалната неумолимост, за идпрявянето на човека пред жестококата случайност. Според свидетелството на Жорж Санд, творбата е вдъхновена от дъждовете, които се изливали през онази злощастна зима в Майорка, когато двамата с Шопен отиват там, за да избягат от шума и любопитството на Париж и за да ознаменуват любовта си. Прелюдът начева с безгрижна прелестната мелодия, която сякаш следва смирения ход на ромолщия дъждец и неговия меко меланхоличен, сънно монотонен глас. Внезапно настроението се променя, сякаш се дочеват стоновете на далечна буря, които се усилват ли усилват и стават неудържими, докато стремителният, будещ вцепенение и страх ритъм не обзема всичко със своята могъща и тъмна сила.
Човекът е застанал лице в лице с неумолимостта... И тук както и в повечето си произведения Шопен тъси истината, но не в измерението на външната реалност, а по-скоро в неизповедимото вътрешно битие на личността, на лутащата се и търсеща надежда, утеха и спасение душа. Оказва се, че музиката е този безмерно откровен език, които може да постигне всичко това...

Смъртта на Шопен, Теофил Квиятовски


Знае се от писамата му с голямата любов на неговия живот писателката Жорж Санд, а и от свидетелства на приятели, че Шопен композира директно върху пианото, като така превежда идеите си непосредствено върху клавишите в единство със свежестта и стихията на мига. Прецизността му въпреки това е очевидна, по своята форма партитурите са забележително явление както по дълбочина на драматургична енергия и замисъл, така и по чисто виртуозната си изтънченост. Жорж Санд обичала докато шета из дома през тихите часове на предиобедите да го слуша как работи, понякога пък излиза в градината на лятната им къща във френската провинция и се удивлявала на лекотата и съвършенството на звуците, които Шопен изтръгвал от пианото.

 
 За разлика от Моцарт, който пише върху нотни листа, перфекцинизмът на Шопен търси връзка тъкмо със спецификата на инструмента, които се превръща за него в способ за изразяване на цялата сложност на вътрешната емоционална гама – без помощта на други гласове. Въпреки този своеобразен аскетизъм музиката на Шопен не е монотонна нито еднообразна, а напротив в нея се долавя стремеж към акустични експерименти, неочаквани обрати, резки контрастни състояния и калористично богатсво. Ако на пръв поглед в произведенията му е водещ принципа на мелодията, то един по-задълбичен поглед резкрива вкуса на Шопен към смели хармонични решения, които не рядко са почти дисонантни.

"Бал в Хотел Lambert, на който свири Шопен "
Теофил Kвиятовски, дърво, 1855-60;

Няма коментари:

Публикуване на коментар