петък, 25 декември 2009 г.

Тъмната нощ на гласа



ТЪМНАТА НОЩ НА ГЛАСА

Петър ПЛАМЕНОВ


Какво може да се спаси от тъгата?! Кое може да убегне на скръбта?! Накрая всяка светлина, всяка надежда, целия пъстроцветен свят, биват погълнати от черната божия вечност. Светлината е някакво упорство, радостта миг, а музиката единственото истинско утешение. Вик и молитва, изповед за страха и любовта, прехласване пред красотата и неудържима носталгиа по далечината фламенкото – тази дълбока песен на горестта и чистата радост е колкото ридание, толкова и роптание, път, търсене на отговор. От тази материя е сътворен проникновения спектакъл "Tan Solo Flamenco" на знаменитата фламенко изпълнителка Исабел Байон, организиран от Джаз + в зала 1 на НДК.



Нищо излишно. Сцената е черна, напълно гола, на нея са само столовте на певците Мигел Ортега и Давид Лагос, китаристите Хесус Торес и Пако Ариага, Антонио Коронел кахон и палмас. Тяхното автентично, майсторско музициране е драматургичната основа и емоционалната атмосфера. Гласовете са едновременно дълбоки и ости, сърцераздирателни и оголени в откровеността на риданията и молитвите си. Тютюнево плътния глас на Ортега е в красива опозиция с високия плачещ тембър на Лагос. Тъмната нощ на болката в гласовете им прелива в плътната страст на тялото на Исабел.



Мрак, светлината е оскъдна, от тъмно синьо лъчение изплуват силуети на фигури. Тишина. Серия от гневни стъпки разкъсва мълчанието.Тишина. Самотен глас започва напева, към него се присъединява едва трепета на струните, издъно отпява друг. След това всичко се взривява. Удивителна, зашеметяваща, почти варварска енергия залива пространството. Жаждата по живота е толкова могъща, че преобразява тялото и гласовете. Песента е непрекъснато ламенто, плач и едновременно с това неистова радост, екстаз, възхита от диханието, от страстта, която е пропита във всеки трепет на гласа, в най-малкото движение на тялото. "Tan Solo Flamenco" не търси никави външи ефекти. Спектакъл изповед, слизане на вътре. Тук не се разказват външни истории, а се оголва истината за потока на вътрешния живот, за непознаваемостта. Ето защо е изграден на основата на най-старинните форми на канте хондо и търси изчистеност и класическа простота на формата. През напрегнатия ритъм на отлично подбрана поредица от различни фламенко песни Исабел Байон построява своя сложен монолог, осъществен в характерните – тангос, тиентос, фарука, малагеняс, сигирийа, халеос. Почит към традицията, но и стремеж към задълбочено итерпретаторско тълкувание личи във всички пластически решения. Понякога се променя обичайния ракус или логика на движението, допълва се тремолото на торса от раменете или ханша, вплитат се неочаквани нюанси. Танцът не търси пространствена разгърнатост. Той е вертикално композиран, подобно на вик, стипките са серии в рондо и пресичащи се диагонали, накъсани от внезапни подскоци – вдишвания-издишвания, ридания. Всичко създава движение ритъм, музика. Цялото тяло в движение създава звуци, то е инструмент, струна, звук и облик на преживяването. Ето защо пляскането палмас и тропането се възприемат като музициране - самото тяло е приравнено с гласа. В хореографиите си Байон изследва тъкмо това сливане и единство между тяло и напев, което се извежда до пълна съгласуваност и съвършенно единство.


Истинското фламенко майсторство личи тъкмо в соло танца. Когато тялото няма опора в диалога с това на партньора и отразява само цялата емоционална гама, единствено в драмата на своето движение, тогава кинетичните градации се нуждаят от повече нюанси. Исабел е майстор на филигранноста, на оттенъка, музикалността на движението удивлява. Цялото тяло е отглас на напева. Глас и тяло са се слели в едно. Китките ваят линията на вокалните мелизми, а когато пръстите се разперят струните вибрират в така специфичното за стила китарно rasgueado. Стъпките отекват в темпото указано от кахона и пляскането с длани. Ръцете й в един момент са съблазнително грациони, пределно гъвкави, взихително ласкави, безнадеждно самотни и крехки, докато в следващия се превръщат в остри мълнии на гнева и решителността, хладни надменни оръжия, съдници на ревността. Стъпките са ритмизирани в непрестани удари в такт-притупващо сърце. Акцентите се изграждат в статични паузи сред сериите или като градациозни експлозии. Контрасътът между ретардациите и елегичността на ръцете и силата и стремителната динамика на краката е стилов градеж. Байон обаче използва експресията в целия корпус.




Торсът се полюлява и вие в спирали, предаващи съблазънта, неуловимостта и убегливостта. Изкушаваща прелест, която също е и гибелена и страховита...

Във фламенкото на Исабел се въплъщава едно съществено прозрение за непознаваемостта, за несподелимата мъка, любов, самота и страх. Именно в това е тайната на канте хондо - онзи дълбок, първичен и горчив напев. "Tan Solo Flamenco" е музика и танц за неразбираемата стихия отвътре – за неразбираемостта на мъката и смъртта, но и за неразбираемостта на битието и радостта. Неясен е не само света, но и живота вътре. Тук сякаш се докосваме до неудържимия изначален импус на съществуването, до пределната страст по живота, която ни сътворява. И Исабел Байон със своите музиканти успява да ни упъти в нейния безкраен път...







                                      






Виртуална експозиция на страстта











Няма коментари:

Публикуване на коментар