петък, 9 декември 2011 г.

Гневът като грация

 In the dust, на 2 Faced Dance Company; Великобритания



В праха,
гостуване на британската танцова формация
 2 Faced Dance Company



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Ако днес изявата и търсенето на изящество и елегантност изглежда най-малкото нелепо, тълкува се осъдително, буди едва сдържана ирония и дори нетърпимост, то гневът е успешна художествена, ракламна, а и политическа стратегия. Гневът и грацията създват дълбока вътрешна опозиция, дори когато гневът, в онзи късно античен смисъл, е проява на свобода и съчувствие, защита на уязвеното нравствено съвършенство. Изявата на британската танцова формация 2Faced Dance Company на сцената на Младежки театър, в рамките на проекта Световен театър в София, представен от Британски съвет, разглежда импулса на гнева като подтик за движение, като основа на силовия, атлетичен танц.

Трупа от осем млади мъже, чиито създател е хореографката Тамзин Фицджералд, представя три пиеси, обединени в общо название In the dust (В праха) с обединяващия символ на земната прах. Непрофесионална провинциална формация от Херефорд участва през 2004 на Единбургския фриндж фестивал, успехът я извежда на ново ниво. Днес 2Faced Dance Company провокира с дръзко смесване на културни нива и съчетаване на модерен балет с хип-хоп култура, брейк и фрий стаил от улични танци.




Първата пиеса Subterrania е по хореография на Том Дейл и музика на дръм DJ Shackleton. Визуализация на действителността на едно постапокалиптично общество. В полу здрач анонимни фигури си взаимодействат с агресия, телата натрупват пирамиди, които непрестанно рухват под тежестта на желаещите да достигнат върха. Дейл на практика се опитва да изгради една по-абстрактна кинетична текстура въз основата на брейка. Но въпреки отличната, дори впечатляваща, техническа виртуозност на танцьорите и широкия дипазон от енергични, атлетични и не рядко напълно акробатични движения, кинетичният език е доста еднообразен, тавталогичен, насочен към повърхностни ефекти, които не смогва да обобщи в цялостна по-дълбока идея. Силовите елементи групови заноски, сложни прескоци със засилка, гимнастически превъртания с висока амплитуда във въздуха и т. н. не са инкорпорирани в драматургическото отношение. Дори най-абстрактният танц се нуждае от ясна драматургическа линия – това не е разказ, а взаимодействие, движението е образна колизия, която преполага сугестивно сценично съприкосновение. Тук напротив въпреки естествените за брейка съревнования, уличният танц е преди всичко премерване на силите между двама или няколко противника, надцакване, по-висок и по-сложен залог в спираловидно надиграване и изискване за ясен победител, те са превърнати в хаотични случайни сола на фона на анонимна група, или общо стремително движение, една статична агресия, която не подсказва нито своя източник, нито обекта си, а увисва като екзистенциално умонастроение на младия гневен вечно разочарован, демотивиран и депресиран човек, но не знаещ и неосъзнаващ защо.

Втората пиеса Politicking oath на Фреди Опоку Айде и музикален колаж от скречове върху национални и олимписки химни и семплирани спортни лозунги на Алберто Бернал е забавна и доста по-любопитна, върпеки елементарно илюстративната си основа. Пластическата лексика цитира кинетичните шаблони на олимписките спортове, за да разобличи политическата и спортна суета като маски, прикриващи социалното неравенство и скрития гняв, успешно ретланслиран, трансформиран и канализиран, чрез спортните захласвания и хъса за нищо незначещи победи.



Най-интересна е работата на самата Фицджералд 7.0, вдъхновена от посещението й в Хаити година след земетресението. Всичко е прокрито с прах, чувството на безпомощност предизвиква експлозии от гняв и омраза, но гневът се оказва странен изблик на състрадание, на съчувствие, припомняне на емпатичната гъвкавост на духа, възобновяване на вътрешната грация на нравственото сетиво. Въздействащата музика на Алекс Барановски, включваща електронни шумове, пиано, оркестър с акценти върху щрайха, наситена с кинематографичен привкус (композиторът пише предимно за театър и филми) засилва емоционалната енергия. Тук силовият брейк денс е по-добре идейно уплътен. Заслепени от страданието, докато се движат тъмни силуети ръсят прах, всяко докосване олющва, износва, телата сякаш се разпадат в опустошения свят. Онова, което пробужда е гневното състрадение, незададени въпрос защо?! Светът е рухнал, обществото се е завърнало към атавистичното право на силния, властта е брутално налагане чрез тяло на тяло. И тук гневът се появява като спасение - лично и човешко, като последна защита срещу своеволието, акт на съчуствие към съдбата на другия. Движенческият текст е изпъстрен с красиви и зашеметителни ефекти - въртене на ръка, дръзки сокове с превъртане гръб в гръб, прескоци, построяване на телесни групи, рязка смяна на динамиките, преземяване на ръце, превъртания на торса, отласквания от земя. Стилът на Фицджералд внедрява в брейк шаблона мотиви от съвмения танц, дори контактна импровизация и танц от опора. Въпреки това усещането за самоцелност и необоснованост на формалните находки си остава. И този микроразказ завършва необосновано, не само не постига някакъв извод, но не смогва ясно да постави своето питане, да заяви и оголи проблема – с красотата и дълбочината на нелицемерното защо?!

Младежкият устрем и хъс, впечатляващата виртуозност на танцьорите от 2Faced Dance Company, подсказват широта на творческия ресурс. Пластиката на културния процес е такава - логичното взаимодействие между спонтаността на уличното майсторство до по-рафинираното и задълбочено сценично изкуство и мислене. Защото, ако действителността редополага и показва явленията на принципа и това - и това; и-и, то сцената винаги прави оценка, тя йерархизира, субординира и в последна сметка осъществява, онова което е най-свойствено за човешкото - дава оценка, открива и синтезира смисъл спрямо безгрижното, безотговорно и случайно изливащо се битие.


* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 42 (2660), 09 декември 2011;

1 коментар:

  1. Страхотна статия,благодаря за нея.Наистина тази визуализация на показва действителността на едно постапокалиптично общество. В полу здрач анонимни фигури си взаимодействат с агресия, телата натрупват пирамиди, които непрестанно рухват под тежестта на желаещите да достигнат върха като този дейл на практика се опитва да изгради една по-абстрактна кинетична текстура въз основата на брейка. Страхотно бих го нарекла изкуство.Заслужава да се гледа на живо.Танцьорите от 2Faced Dance Company са жестоки.

    ОтговорИзтриване