вторник, 24 ноември 2009 г.

Носталгичният път към надеждата – концернт на Сезария Евора




Петър Пламенов

Глас - едновременно горчив и сладостен, далечен, но и интимно откровен. Глас, който не гали и не ласкае, а разказва за изживяното, изпълнен с меланхолия и някаква тръпчива тютюнева носталгия, която увлича и трогва. Глас за далечините на копнежа, дълбок, напоен с тъга, нощна самота, дрезгав, заради болката, но и воден от трепета на една необяснима надежда. За втори път след 2005, Евора има концерт в НДК, зала 1, организиран от Жокер медия и отново залата е препълнена.

Съдбата и музиката на 68 годишната певица Сезария Евора са уникални за нешето време, отдадено на образите, опаковките и полиетиленовата привидност. Тази жена, родена в малката африканска островна държава Кабо Верде е световна суперзвезда без да е млада, силиковоново съвършена, без дори да има особено сценично излъчване. Там е статична, едва се полюлава в ритъма; облечена в прилично костюмче - синьо-зелено, с яка и панделка, също като това на баба ви, изглежда уморена, дори изхабена от дългите годни - типична старица и не съвсем. Докато пее сякаш е щастлива и това се усеща, но няма жестове, пози, мимика – вичко е обрано, а лицето - почти каменно. Своенравна е, не защото пее боса и обувките й са неудобни, а защото настоява с цялото си същество, чрез музиката да поддържа близост с истината и трезвостта.


Отраснала е на място – градчето Миндело на о. Сан Висенте, където хората ходят боси и заради бедността и защото това е Африка – люлка, първичната топла и плодородна земя, тъжния тропик на пределите на вълшебствата и жестокостта. Там пее от малка, акомпанирана от Луис Мораис, за нея пише и популярният композитор на морна Грегорио Гонзалвес, но известността я застига едва, когато наближава 50. До 1988 г., когато на нея се натъква френският продуцент Жозе да Силва и й предлага записи в Париж, никой не е чувал за изкуството й вън от десетте острова на Зелени нос. Така се ражда албумът „La Diva Aux Pieds Nus” - Босоногата дива. Появата пък на "Miss Perfumado" през 1992 я правръща в изпълнител от световна величина в жанра world music. И така до милионните копия на албумите й, непрестанните номинации – цели пет и заслужената статуетката „Грами” за етно албум на 2003.

Този път е тук, за да представи последния си, десети албум, от края на 2006 - „Rogamar”, с бенд от осем човека. Разбира се, Фернандо Андраде – Нандо забележителен на пияното, с един не по-малко магнетичен и артистичен цигулар, виртуозен саксофонист, който редува ту теноров, ту сопранов инструмент, китарист и изпълнител на cvaquinho – малка четириструнна китара и двама перкусионисти – единят на обичайна дръм секция, а другият на група от екзотични ударни - гуиро, бонгоси и разнообразни малки вибранти. До пианото на сцента има малка кръгла масичка, където тя почива на столче с чаша бяло вино, пура, която пуши с наслада по време на интермедиите.

Евора пее и говори с гласа си за същностните неща, за най-важното - любовта, копнежа, жестокостта, робството, надеждата, а не за привидностите. В гласа й се долавя нещо от мъдростта на старицата, преживяла безброй разочарования както и нещо от никога непорасналото дете, нещо диво, игриво, изначално и дълбоко човешко. Долавя се и тъгата, като съдба на човека, а също и непрестанния копнеж, който е по-скоро несподелено въжделение, съхранило една вече безвъзвратно загубена свобода. Сякаш в това се корени и тайната на стила й. Въпреки че музиката й може да бъде дефинирана като world, като екзотичен и дори сувенирен жанр – morna, тя всъщност е непосредствен разказ за истината на човека, който трябва да се справи със сполетялото го битие и съдба и да живее естествено и искрено, въпреки изпитанията. Морна е местен музикален стил, съчетал в себе си какви ли не влияния. Възникнал някъде през 18 в. Като своеобразно кръстосване на африкански ритми и перкусии с фадо, бразилската мондина и британски моряшки песни. Morna /от англ. оплаквам се и португ. приятен/ е свързана както с южните напеви lundum, така и със скръбните или траурни choros, но морна са винаги в бавно темпо, най-често lento и с по-сложна хармонична структура.

Морна е жанр на тъгата, океански блус, защото"изразява тегобата на живота", както недвусмислино казва самата Сезария. Песните й обаче преплит стиловете. Типичната мононност и бавност се разнообразява с виталистичните отенъци на стила коладейра – бързи островни напеви и мелодии, не рядко от неочаквани съчетания с португалски, кубински, испанскаи и бразилски елемети от чоро, форо, фадо, румба, танго, самба и дори кадрил. Евора, която пее ту на португалски, ту на местния креолски, има особено отношение към тестовете за своите песни и техните теми – това са едни от най-интересните южни поети Луиш Мораиш, Еуженио Тавареш, Б. Леза , Теофило Чантре, Ти Гой, Педру Родригиш, Мануил де Новаш и Амандиу Кабрал, където тъга, неволи, любов, скръб, радост и веселие пронизват този свят на бедност, ежедневни усилия и подчинение. Както се казва в един стих: "И Бог никога не спи, той пише в права линия, дори и несправедливости". Едноимената песен „Saudade”, която Евора пее с плътен провлачен и почти безнадежден глас, обобщова емоционалната атмосфера, защото saudade, е централно понятие в музиката и културата на Кабо Верде – това е понятие за мъката и копнежа в едно, за слодостното измъчване на носталгичното чувство, за жалостта по изгубеното, пропуснатото, по несбъднатото, самотата и пропилените часове с любимия; дума за очакването на отпътувалия през далечни води любим и упоритата вяра, че рано или късно ще се зъвърне, за дома и надеждата.



В концерта се рудуват бързи и бавни мелодии, пеене и музикални сола, виртуозни моменти и вглъбени вокални откровения. Обичайно, напълно в традиционна форма, песните започват с въведение от солиращ инструмент, което се разгръща в песен; структурата е циклична, като почти във всяка песен в средата има разгърната интструметална вариация, която дава и не малка възможност за свобода на импровизацията. Често солото на един инструмент - на саксофона се подема от ударните или се предава на цигулката или китарата, пулсът обаче се задава неизменно от cvaquinho. Всъщност характерът на стила се удържа от спецификата на ритъма – синкоп – своеобразен акцент в края на такта, който се удължава до следващия такт. Мелодията се гради вътре в отношението между първия ритъм и акцента. Всички песни, сякаш са пронизани от това особено чувство на носталгия, очакване и надежда - „Luisa”, „Petit Pais ”, „Miss perfumado”. Макар и уморена, но трогната от възторга на публиката, Евора изпълни на бис знаменитата „Besame mucho” и новия си хит „Afica nossa”.

Музиката на Сезария е окровение за безпределността на окенана и тъгата, за съдбата, любовта, страданието, но и земна изповед за надеждата. Музиката учи на най-важното изкуство - да се изживява мига, да се копнее, но и да се вкусва насладата. Песента винаги е била израз на едно особено отношение към света и Евора с тютюневата горчива сладост на гласа си ни напомня, че в музиката е стаен, несподелим по друг начин, копнеж по близост и чевещина.


Няма коментари:

Публикуване на коментар