вторник, 26 януари 2010 г.

Защо перлите са фалшиви



Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg



Успехът на турските сериали:
 “Перла”, “1001 нощ”, „Гордата Аси”, “Листопад”, „Мелодията на сърцето”, „Сълзи над Босфора” и “Пътища на съдбата” е според мярата на духовната криза у нас




ЕПИЗОД І
ЕПИЗОД II

Ако в предишната „серия” на материала се прави преди всичко портрет на стила и естеството на „турските теленовели”, то в настоящата „серия” акцентът пада върху възможните причини за бългалския захлас.



Най-важно е да се отговори на сления въпрос: Каква е разликата между високото и низкото, между истинското и неговия умел фалшификат. Питането вече задава траекторията на търсеното - осъзната действителност – реалността днес се маскира и губи във „визуалната” безплътност на медийните привидности.

И високото и низкото и оригиналът и фалшификатът се замесват от една и съща човешка материя, от начина, по които човек реагира на битието. Оръжията са все едни и същи, но разликата става съвсем отчетлива, когато се разпознаят целите, на които служат тези две начала и това как именно въплъщават и изразяват енергията на човешката материя и идеи през себе си, през своята представителна тълкуваща и условна реалност.



Екранът окупира живота

Хората вече не живеят живота, те го гледат на екраните, не говорят помежду си, но слушат как биха могли да го правят, не пътуват, но познават и най-далечните кътчета на света, без да са излизат от своите холове. Нравтвената ни нищета сякаш е еквивалентна на телевизионната нищета – скучно и еднообразно, въпреки пъстротата на многоцветието.



Твърде тежката за понасяне реалност е заместена с разбираемата Романтика на сериалите. Основният таргет безпорно са жените – девойки, домакини – среднообразовани и зрели матрони, но копнеещи за някакво автентично преживяване на чувство. Ориенталската романтика е достъпна за българката, близка й е. Чалгата отприщи стилистиката на гюбека - жената е обект на желание, тя се покорява с пари, власт и внимание. Едностранчивото представяне на отношенията в турските сериали между мъжете и жените просто не подхожда на епохата след феминистките революции и еманципацията на правото на жените да имат свой особен светоглед. В тези филми все още битува мъжкият императив над жената и затова тя е представяна преди всичко иконично, т.е. през функциите си на любима, майка, довереница, но не и като личност с отговорността и свободата на духовното пълноправие. Въпреки, че самите сериали настояват жената, която представят да е модерна и еманципирана, но зад този афиш все още проличава двуякостта на статута й в турския социум. А и преднамерената Романтиката в сериалите е отчетливо фалшива, защото лъже за истината на човешкото взаимодействие. Лъже за любовта, за която днес трябва да се воюва с емоционална интелигентност, а не с първичнстта на дай, за да ти бъде дадено – както често тук се оказва. В нашия свят най-трудното нещо е искреността, а на нас ни липсват най-вече модели на откровеност и непосредственост. Когато изкуството лустросва драмата на съперничествата и борбите между половете, включително в този аспект на близостта и привличането, наболялостта на проблемите се изостря. В турските сериали рядко се представят интимни сцени, те често са свенливо загатнати, няма я обичайната голота от латиноамериканските сапунки. Рядко се говори за секс. Това допада на „свенливата” полуразкрепостена българка, особено на средните поколения, от друга страна е симптоматично и за все още незрялото ни отношение към естеството на тази „нова” за региона ни свобода, в която сексът е инструмент за рекламни стратегии и комерсиална продукция.




Сериалите, и особено турските, ни освобождават от необходимостта да търсим приятели, да създаваме преки човешки отношения, да копнеем за дом-крепост. Толкова сме самотни, че превръщаме телевизора в център на битието си. Вкички бързат да се приберат, за да гледат. Турските сериали ни възвръщат копнежа по семейството. Но Семейството се разпаднало като духовна мяра, макар и да е жива функцинална икономическа клетка в структурата на обществото. Днес то се сътои от следния основен състав: Телевизор – баща, майка, деца и, понеже не може да се купи/наеме по-голямо жилище, баби и дядовци. Често когато TV екранът е само един се стига до тежки кавги, но не и в 20 часа, когато всички се събират за поредния епизод. Семейството сега се случва около центъра на мъдростта на телевизата, пред чиито авторитет се мълчи без други аргументи. Мълчи се, за да се чуе чуждото, но самите хора не общуват, нито разговарят помежду си, а втренчено се взират в хладните екрани, без да преживеят действителността на собствения си живот, без да обговорят проблемите и нуждите си, а подменят своята действителност с измамната реалност на телевизионното. Технологията е все по-развита, но комуникативните ни способности изглеждат закърнели.



Проблемът лежи тъкмо в пълната неспособност за изработване на свой свят и мироглед, който да не е манипулиран от медиите и който да отговаря на настоящата екзистенциална ситуация. Бабите и дядовците, които толкова са се увлекли по турските сериали, всъщност сами са изгубили своята роля в житейската пиеса на внуците си, сами са пропуснали първенството. Те вече не разказват приказки, не превръщат собствения си живот в пример, защото не носят актуална мъдрост, но очакват почитание, което не заслужават, поради своята духовна ленност и нравствена пасивност. Защото кой друг, ако не те самите са виновени, че знанието им не намира комуникативни пътища към сърцата и умовете на младите. Борбата и различията между поколенията винаги е била и ще е лайтмотив на човешката индивидуация, но заслуженият респект е най-вече урок по достойнство. Сега тъкмо това ни е най-нужно - как да бъдем хора със самоуважение, личности с дойнство, а не просто консуматори без цел и смисъл пред себе си – сами зрители на собственото си съществувание.



Присъстващите на екрана пет-шест теленовели не са от един и същи калибър или стилов ранг и е добре да не се мерят с един и същи аршин. Ако „1001 нощ” е наистина търсено и унесено красив, то бурлесковия елемент при „Брак с чужденец”, предполага сатирична преувеличеност, а и дистанция, която не акцентира на прекрасното. Докато „Листопад” разчита на силата на семейната драма и конфликта между положетелен песонаж Неджля и надъхан протагонист „злодейката” Фикрет, обичайно облечена в зелено, откъдето очевидно прозира усещането за изконната двойка добро-зло, девойче-магьосница. Но страстното заслепение не ни помага да прозрем многоликостта на собствените си съседи и нивата в тяхната култура, високото и средното измерение, спецификата на мирогледа им, колкото и да е близка за нас. Жалко е да споделяме само трохите на духа им за сметка на безпроблемно достъпното и бързо пазарноусвоимо. Тогава учудващо ли е, че се пътува до Истамбул не за да се види и преживее тази многовекона Столица на духа, Град на три цивилизации, а за да се види фасадата на къщата на Шехерезада?! Учудващо ли е, че тези герои от сериали – еднодневки, дъвка за очите, семки за попълване на времето, се превръщат в образци на поведение и много млади, уж образовани, майки и бащи решават да кръстят отрочетата си с техните имена, без да се съобразят че само след пет години няма да могат да обяснят на децата си защо носят тези имена и че баба им не се е казвала Ламия?!

Теленовелите, нескончаемия им поток, един след друг, и така до безкрай - в чисто фройдистки смисъл сублимират – преобразуват, тъмните енергии на Балканските ни страсти, като подменят действието с бездействие, живеенето с гледане. Неизчерпаемия итерес се корени и в скритото ни желание все да бъдем напътствани и ръководени, без сами да имеме отговорност за посоката и пътя. Оголват и настоящата ни неспособност да носим свободата си, да бъдем духовно пълнолетни в смисъла на Кант – т.е. сами да изработваме нравствената си мяра и житейски модел. Странно ли е, че мъже и жени, че деца и младежи, че невръстни фолк фурии и млади родители се поддават безкритично на опиянението на ориенталското, по-скоро на изкривения му образ?! Бизнесмени стават по първи петли, в пет, не за да отидат на фитнес, а за да гледат повторението – разпознавайки себе си във властния богаташ, за да укрепят уязвеното си мачисткото самолюбие. Статистиката е болезнено откровена. Баби и дядовци, захвърлени в покрайнините на социума се умиляват и ронят сълзи пред синия екрана, заради уважението и почитанието на децата към най-стария представител на рода в телевизиония разказ, но така и не желаят да направят нещо, за да бъдат разбрани и уважавани и те самите.


Реалността е такава каквато е - не можеш да промениш света, но можеш да промениш себе си, може поне да се проникне в причините на този захлас, на това опиянение, колкото и да са горчиви изводите от разбирането. Опитът да се обясни възхитителността на локума обаче е невъзможна, ако се приравни с точещите се безкрай сладникави визуални локуми на теленовелите. Жанрът е не просто комерсиален, а базсисен за поп-ситуацията на сегашността, за нравствеността на консумерческото безгрижие и потребителския рай. Времето тук е едновременно вълшебно и епическо. Времето се представя като вечност, събитията са забавени от епическа ретардация, която нагнетява настроението, поддържа интереса и подготвя логическата кулминация, съвпадаща със справедливото възмездие и сватбата на финала. Също както приказките от 1001 нощ тук терапевтичният, възпитателният, насладният, сублимиращия и образователен момент са контаминирани от сладостта. Но ако в класическия арабски епос това е зашеметяващия разгул на словото, то тук тази роля се поема от визуалната пищност. Пишеството от ориенталска екзотика, така силно въздействаща на Западния свят още по времето на Моцарт, ХVIII в. с прословутият му „Турски марш”, за нас е същностноприсъща, част от делника ни, но и примамливо носталгична. Зашеметяващите гледки от Босфора, Златния рог, пейзажите на един от вечните градове Истамбул, красивите, невини сластнооки жени и мъжете със сияйно сини очи са нежната примамка, част от клопката на маркетинга. Опаковката е великолепна, но сладкишът в нея накърта, просто е минал е срока на годност. По-интересна е не спецификата на направата, нейната комерческа угодност, техническа разточителност и съдържателна шаблонност, които тъй или инак са прозрими и с просто око, а причините заради които българинът е така заслепен, захласнат и трогнат до сълзи от този възможно-невъзможен „приказен” свят?! Той е изнемощял и обезнадежден от собствената му вечна криза, че вече не успява да различи фалшиво от истинско. Фалшиви перли, но все пак перли. Опошляването на вкуса е опасно, защото се превръща в меродавен критерий за стойностите. Защото така се създава манипулиран изотвътре човек, които не може да се опълчва на безумията на системата, защото не е способен да ги види и разпознае. Защото илюзорността на това фалшиво щастие го кара да бъде само безропотен консуматор, роб на неудовлетворените си страсти, но не и творец – творец на собствената си съдба.


Синтезирано гледаемостта е обяснима с няколко очевидности – историческа, етническа и културна близост. Носталгията в колективно несъзнаваното по „сигурното” съществуване в ограничената, но и перфектно организирана среда на голямата фамилия, която е в основата на успеха на всички сериали. Патриархалната безметежност изглежда още по-примамлива, заради ясните правила на живота в нея и лесните нравствени позиции и решения за добро и зло. Но привидно ценения от българина висок нравствен максимализъм, скрива факта, че всъщност той боледува от най-острите форми на духовна корупция и морален релативизъм, т.е. липсва ценностна система. Ясно е, че генотипно бългъринът е страстен сеирджия, но и безпощаден съдник на чуждите провинения, но с чувство за безнаказаност на своя собствен произвол. Да той е толерантен, но е такъв не от благородство, а от страх. Търпелив е, но от мързел, защото е щедро метежен и хлевоуст самохвалко, герой на всички сражения, единствено на масата и в кръчмата. Той е поблазен от сигурното възмездие, което неминуемо въздава справедливостта и възръща космическия ред – детайл присъстващ във всички сериали, но този възвърнат ред на битието е двусмислен, защото е твърде далеч от собствения му духовен обем.

Сериалите компенсират либидната и социална незадоволеност в обществото за справедливост, възмездие и нравствена мяра, която разобличава хибридния либерален морал. Капиталистическата несигурност фрустрира българина и обостря отрицателните му черти. Сериалите, колкото и да са сладникави, му помагат да си припомни за човешкото, но и то за жалост е осъзнато в мярата на инфантилното, а не на зряло отговорното.



Затова масовата култура става все по-безпардонна – чалгата, ширпотребата, фалшивия блясък, превзема не само кабелните, но и националните ефири. А нейния облик на Рая е не любов и дълбоко общуване, а суетно преклонение пред божествата на блясъка: Автомобила, Мобилния, Басейна, Яхтата, Силикона. Съществува се само, за да ти завидят, за да се тържествува безпаметно на масата сред скъпи храни, горчиво-сладък дъх на пури и сто годишно уиски, покрай купени приятели и евтини красавици. Този Рай е толкова празен и безсмислен, колкото и усилията той да бъде завоюван. Едем - фалшив, но и напълно реален, защото измества истинските форми на достойно съществувание.

Страхът от фалшивото изкуство на перлите идва от опасението, че ще забравим как да живеем действително, че няма да можем да разпознаем истинските ценности – приятелството, любовта, споделеността, взаимопомощта и разбирането на другия. А заслепени ще сънуваме фалшиви перли. Пошлото трябва да бъде разобличавано и осъзнато, за да не бъде единствения спътник на съществуването.



Очаквайте продължение - нов епизод на сериала за сериалите...



Няма коментари:

Публикуване на коментар