неделя, 23 май 2010 г.

Писмеността е оръжие




За смисъла на празника 24 май

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg



В една своя миниатюра проникновеният поет Александър Геров пише за българите: „това е гениален народ”. Кой е истиниският български гений?! Геният на завистта и омразата или геният на духа, на словото? 24 май е истински празник на духа. Обичайно празниците се посвещават на големи исторически битки, паметни сражения или пък са институционализирани религиозни чествания, а това е единствен по рода си празник на писмеността, на просветата чрез образование.



Това е онази истинска битка, чиято победа трябва да се удържа всекидневно от всеки един човек и от всяко ново поколение като цяло. Духовно сражение за духовна светлина. До голяма степен идентичността и гордостта на българското могат да се разпознаят в този празник, защото празниците не са просто свободни от работа дни, а време, в което хората символично заявяват себе си и изразяват способността си да живеят едни с дуги, обединени от общи идеи. Дидактичната шаблонност на обичайните трафарети и лозунги, затъмняват лесната прозримост на смисъла на този ден, в който българите постигат и изразяват своя истински духовен облик, чрез почитта си към знанието и просветата.



Всъщност този ден е възниква по инициатива на големия възрожденски будител Найден Геров - за първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив, където той преподава, се организира честване на двамата равноапостоли като създатели на славянската писменост. През 1857 г. празникът на Солунските братя започва редовно да се отбелязва освен в Пловдив още и в Цариград, Шумен и Лом. Денят е нарочно избран - това е общият църковен празник на двамата светии, включен в ортодоксалния празничен канон, както сочат най-ранните извори, през ХІІ-ти век, макар че двамата били признати от църквата за светци още в края на IX век. Има нещо наистина показателно, че тъкмо скептикът-ироник, заслужил писателска слава като разобличител-баснописец и остроезичен сатирик, Стоян Михайловски създава химна „Химнъ на Св.св. Кирилъ и Методи” през 1892 г., който се превръща в позната всеучилищна песен – „Върви, народе възродени!”. Химн, изразяващ една непоколебима вяра в човешката мъдрост и красива надежда в тържеството на духа на един млад и опиянен от свободата си народ.

В оригинал творбата се състои от 14 строфи, но днес се изпълняват най-често първите шест с музиката на Панайот Пипков, създадена специално за честването през 1900 г. За официален е обявен с решение на Деветото Народно събрание на 30 март 1990 г. Статистиката отчита, че това е и най-дълго чествания в новата ни история празник. От друга страна ласкае и факта - неговата уникалност – никой друг народ няма подобен ден, общонародно честване, посветено само на буквите, книжовността, просветата и културата. Но преди всичко 24 май е празник на духовното извисяване, на стремежа към усъвършенстване и знак за постигането на една общност, основана на едно дълбоко и ново признаване на човека като творец на смисъла на съществуванието.

Но какво означава празник на духа. Какво означава един народ да чества празник на своята писменост на буквите? Школският празник поддържа спомена в общонационалното съзнание, но едновременно с това заслепява дълбокото разбиране за този ден. Какво означва 24 май за нас днес и празнуваме ли го наистина? Какво означава за българския дух сега? Колкото и да е гениална способността ни като народ да разпознаваме маловажността и отрицателните си страни, колкото и да силен националният ни нихилизъм, подкрепен от чувството за вечно отрицание и вкуса към робско примирение, породено от крайната горчивина на отчаянието ни и неспособността ни да живеем добре – все пак не можем да отречем един факт, който още дядо Вазов, поетът на националната ни митологема, ние – „българският дух” е създал нещо велико и будещо гордост – собствения ни език, гениален, защото е език превърнал се в дом на една неприютена никъде другаде по този начин нравствена идея за човешкото.


 Eзикът е непрестанно прозрение, сила и свобода, която сътворява от изначалното зверство човека и го кара да съществува като човек, придава му достойнство и сила и прави малкия народ, значим не за друго, а защото успява по-добре да осъзнае тази така неудобна истина. На вечно надвисналия над главите ни тревожен въпрос „Какво сме дали на света?” на Вазов, който с решителната реторика на един възрожденски патос отговаря: „...че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси славоне книги да четат” .

В наивността на това питане личи едва прикрит смут, усещане за непълноценост от една страна, а от друга желание за трезво осъзнаване на собствения духовен принос, разпростиране на духовния хоризонт до предела на едно величествено и извисено съзнание. Защото зад въпроса всъщност проличава моралната способност на българина като човек, осъзнаването му, че към дара на съществуването, човек има дълг. Съзнанието за дълга, обагря наивизма на питането с особена нравственост – дългът, разкрива разбирането, че съществуването на човека не е безсмислено, че той следва да го изпълни със смисъл и дух, че животът не бива да се пропилява напразно, че е „грехота” да се пилее неговия дар. За българското словото, писмото се превръщат в източник на идентичност в история и онази субстанция, която му придава съобщност и го превръща в народ.


Днес почитанието към културата, езика и писмеността, към просветата придобиват ново измерение. Празникът подсказва, че двамата братя са постигнали „святост” и памет, защото са извършили повдиг. Подвиг не само в буквалния общокултурен и филологически аспект – писменост с удивително премислена структура, ясна филологическа концепция, станала основа за изграждането на един литературен език върху жива народна основа, но и база за създаването на нова култура, оригинална писмена цивилизация в Европа, алтернативна на триезичния догмат. От своя страна 38-те буквени знака изразяват силабиката на славяноезичната реч до най-финните нюанси, чрез което се конституира наличието на едно фонетично езиково богатство.


Извоювайки една това толерантност към проявите на духа и достойнството на жаждата по познание – все цености авангардни за девети век, които и днес са сред духовните ценности на Европа. Правото на култура е право на духовна самостоятелност, еманципация и изява на едно „ново съзнание”. Не е случайно, че Св. Св. Кирил и Методий са обявени за покровители на Европа, защото тяхното дело се е превърнало в изразител на най-дълбоките европейски цености. Само хора способни да дисциплинират себе си през усилието на писмеността и културата са способни от кипежа на настоящето да отсеят привидното, ненужното и суетното и да открият така необходимите ни аргумети за това кои сме, какви сме, откъде идваме и на какво бъдеще сме способни. Само тези личности способни на отговорността на свободата могат да изсоват новото лице на българското, което да не бъде нито наивно глуповато, нито провициално самодоволно, а значимо за духовното многообразие на света.


Патосът на културата е най-вече потос на свободата, търпимостта и нравственото усилие. Книжната цивилизация на ХХ-ти век – ерата на Гутемберг сега се трансформира във Глобилизираната мрежа на все по-виртуално екзистиращия свят, който обаче не може да загърби плътта на своята реалност. Какво да прави човекът днес? Как да живее? Как да надмогне самотата и отчуждението си? Как да се измъкне от собствените си капани? Това са все въпроси, на които само културата е призована да търси и дава отговор, но за да го стори тя трябва да продължи да съществува и буквално да се пре-въплъщава и пре-образява в нови и нови личности. Чрез знанието личността се опълчва на масовия човек, на леснината на разрушението и консумацията, които мамат, че битието е безгрижно еднозначно.



Осъзнаваето на значението на празника 24 май е особено важно сега в обезплътения ни, рекламно-повърхностен, измамно пъстър свят, когато интернет прави информацията лесно достъпна, но съществуването все по-нереално; когато опаковката и повърхностното заместват същността и дълбочината, когато учеността изглежда нелепа и непразна, вглъбявянето и съзерцателността ненужни човешки качества. Напомня ни как се ражда човешкото достойнство – а именно като личностно и всеобщо усилие, отстояващо нравтвената позиция на свободата на мисълта и духовната волеизява.

Само мъдростта надмогва апатията и отегчението на консуматорския и мосов тип култура, когато всичко е продукт, който се потребява, но нищо не е преживяване, събитие, съ-битие - сближаване с истината. Само знанието все още индивидуализира и се превръща в оръжие на личностните и социални права. Знанието не е даденост, а благодат и дар – то се унаследява, предава от поколение на поколение, натрупва се и се съхранява от човек на човек, от уста на уста, от страница на страница. Знанието – е най-напред лично просвещение, способност да бъдеш отговорен пред себе си и едва това и пред другите.


Гениалността на българския дух е прозрението за тази дълбочина, изковавенето на „език свещен” за истината на това как да бъдеш човек през избора на свободата, свободата акт на себесътворяване през знанието и езика и умението да срещнеш другия прак през знанието и езика – въпреки или през времето и различието.


Няма коментари:

Публикуване на коментар