понеделник, 3 май 2010 г.

Малката смърт – без Ерос




„Paquerette”
на Сесилия Бенголеа и Франсоа Шeньо (Франция) на фестивала за съвременен танц и пърформънс
„Антистатик” 2010



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Изкуството е такова каквото сме самите ние днес. Всяка епоха има свое огледало-образ в собствените си художествени произведения, дори когато не смее да го признае. Безсрамно, тленно, неприлично, вулгарно, низко, хаотично, недефинируемо, плоско, първично, провокативно, празно, безсмислено, ексхибицинистично, невротично или направо невъзможно е изкуството на собствения ни ден?! Творбите са се превърнали в непрекъснат казус възможно ли е въобще изкуство? – и ако да, защо точно тази творба като че ли не би ли успяла да се нарече произведение, колкото и флуидни да са границите на понятията. Едно е обаче е неоспоримо - произведението на изкуството излъчва собствен смисъл, чрез който придобива поливалентна сематично-екзистенциална аура. Неговият смисъл е радикален спрямо наличния и напълно чужд на еднозначно ясното. Кутиите със супа, писоарът и ножовете на Анди Уорхол, макар и да са само това, което са – консерви, инструменти за рязане и порцеланова мъжка тоалетна - не са същите тези неща, които са били преди да се „преобразят”, да придобият плът и съществувание в-и-чрез изкуството. Голотата в банята не е същата като тази на сцената, макар и тялото да е едно и също.




Съвремениият танц е дълбоко провокативен и нееднозначен тъкмо в непрестанното си желание да се отказва от всички свои определения, през които е бил припознаван и разбиран. Нарушава интимността си с музиката, с ритъма, търси квинтесенцията на танцовото отвъд - не само в движението, но в колизията на мизансценното, театъра, в почти статуарната пластика, в простото присъствие и пространствена разположеност на телата, в обичайните им спазми или кинеми и дори достига до отсъстве или отричане на разгърнато движение. Открива и се любува на минималистични прояви - трепет, импулс, конвулсия, сучайни вибрации, тавтологични пулсации. Вече не общата идея за изкуство предпоставя творбата, а напротив творбата дефинира това, което е изкуство – едно атавистично състояние на свобода, но и на пустота, преди или срещу културата, където произведението е бунт, взрив, преобръщане и преобразяване, самоистория.


Чрез тези пространни уводни думи търся контекст, през който все пак рецепцията да има обозрим хоризонт. Поводът е финалната проява от третото международно издание на фестивала за съвременен танц „Антистатик” и спектакъла „Paquerette” (Маргаритка) на Сесилия Бенголеа и Франсоа Шeньо (Франция). Бенголеа е доста нашумяло скандално име, хореограф и изпълнител, които създава крайно провокативни произведения на ръба между танцов и физически театър, пърформанс и ... или просто „нещо за гледане”. „Paquerette” заявява, че „ изследва формите на физическото и символичното проникване като потенциални движения на съвременната хореография, разширява географията на танцуващото тяло и предизвиква пуританството, което изключва интимните области и ерогенните зони”. Че спекакълът ходи по бръснача на срама и приличието, че е щастливо арогантен в ексхибиционистичната си скромност това е така, защото всъщност е бенално предвидим, познат и уморителен в алтернативността си и доста шаблонен въпреки цялата си претенция за шок и смут. Смущава но не пуританската ни същност, а по-скоро с идийната си обезличеност, която излъчват телата. Това заявено изследване на потока на еротичното е колкото автентична и атавистична основа на танцовото, толкова и перманентен вътрешен топос на движещото като и в танц се тяло и е несполучливо, тъкмо защото е повторително и арогнтно в самозабравата си да се счита за провокация, във време когато и зрителят и душата ни, ако такава може да се докаже, че съществува, или поне още е жив и ефектен културен израз, са обръгнали на манипулации през недудобство, воайорска сласт и ламтежно всеядно сеирдиско любопитство.



Танцът изначално събужда страстта, изначално зове Ероса, в движението е диханието и страстта, играта на Ероса, който нигога не нито тук, нито там, а в пулсацията, трепета, до екстазния миг – сублимацията, малката смърт или тресформираното желание, удовлетворено от красотата. Но танцът е и нещо друго той е мисъл през страстта, подвижна мисъл за човека в-и-през времето и битието, екзистенциална приказка за живеенето като такова, през неговата кинетична и протяжна същност. Древната голота в танца е свещенна веднъж, защото в танца човекът е музически обзет и втори път ентусиазмено повдигнат, в него е проникнал Богът – самия принцип на съществуванието – подвижността. Голотата на военния танц е тържество и жертва, на мистерията е постигането, на съблазънта е сливането. Тук голотата е банална и празна, защото оголва едно консумерческо желание за потреба, което не се превръща в нещо повече от продукт за воайорска динамика.


Какво се случва на сцената? Мъж и жена седят в десния ъгъл на аванссцена, още докато влиза публиката, началото е същото дълго седене и гледане. Тя и той - облечени в нещо като роби откъм гърба - тя в отровно турско синьо, извезано с едри златни флоралии, той в жълто-златисто. Гледат директно в настаняващите се – тя с хрисимия поглед на ученичка, той с изцъклеността на проститутката от ъгъла. И така доста време. Спектакълът не е рамкиран от нищо – тече в реалността, без ремарки, паузи или емфази, без музика. Развива се на смущаващото в неделикатната си острота дежурно осветление на сцената и върху публиката, която се чувства оличностена и разсъблечена в толкова светлина и подложена на това изтезаващо гледане от страна на артистите. По някое време след доста взиране започват да се чуват тежки къркорещи, стомашно-гърлени сподавени звуци, които се градират ту от нея, ту от него тебата не трепват, после се раздвижват, пълзят, гърчат на бавни тласъци. Робите падат при едно преобръщане от глава – голи тела – ето и причината за тези констипативни звуци – всъщност това са били звуци от наслада в двата ануса има по един силиконов вибратор. Нейната голота е съвършенна – мека, женствена, мамеща, неговата безполова, хермафродитна и травеститоидна, усещане засилено и от дългите руси къдри. Разказът е прост двамата се гърчат докато се опитват с крак или ръка да подскачат, така че да не изпуснат вибраторите от себе си, като се мъчат да го натикат по-дълбоко. Хапят се по петите, краката, лактите, връта, целуват се. Но няма нищо еротично... остава се в руината на интимността. Двамата са напълно самотни макар и заедно, макар и да повтарят в синхрон едни и същи движения. Когато вибраторите падат ги заменят пръстите..., но така и не се стига до оргазъм, до пик – всичко утихва, победено от невъзможността да се случи каквото и да е било.



Вулгарното идва от опубличностеността на обсесията и от неспособността за истинска близост. Преживяването е по-скоро жалко – дори в търсенето на наслада съвременият човек е пошъл, егоистичен и безкрайно наранен, копенее за нещо, но не знае как да го назове, как да го получи и даде, защото е изгубил способността си сам да създава свят за себе си, смисъл от себе си. Пластическият език предполага кинемата на обсценното, задава един по-скоро ежедневен ракус към тялото, което не притежава друго освен своя нагон. Хореографските идеи не търсят пространствената динамика, а по-скоро взаимодействието между телата, между тялото и фетешизирания обект на наслада.




Спектакълът на Сесилия Бенголеа и Франсоа Шeньо обаче е просто зарегистриране на тази нищожност и невъзможност, на емоционалната пустота, която води до физическо оскверняване, невъзможност за мигове на мистично преобразяване, на вдъхновена сублимация на „малка смърт”, както на френски метонимично изразяват пика на наслаждението. Несполучлив е най-вече защото ни оставя в скуката на позната от реалността истина, без да я преобрази, да я превърне в изкуство – в истина изобщо за човека, която разпознава дълбоката му природа. Освен това насилствено превръща зрителите в насилници воайори като ги принуждава да свидетелстват този ужас на невъзможната близост, заигравайки с чувството за неудобство и срам. Транспонирането на срама, рамката на театъра, която прави акта на самозадоволяването публичен, разобличава пълната липса на интимно укритие в нашия свят, където няма масто за съкровеността на аза и на неговия копнеж, а консумеризмът е довел правото на плътта до закон и от тук е довел до пълна безсрамност пред нуждата на нагона удовлетворението. Но без срам в смисъла на Соловьов, срам-дистанция, чрез който опазвам смисъла на Аза и на битието, е невъзможна и насладата и малката смърт - екстаза на преобразяването, на преживяването на по-големия смисъл, до който се въздигеме веднъж по природа, втори път чрез усилието на смирението и най-сетне чрез благодатта на любовта.


1 коментар: