Скуката на еклектиката

“Маммам”- танцов спектакъл
на Жан-Клод Галота

Удряме главите си една в друга - ще счупим свойте черепи

без да сме успели под този тътнещ шум да чуем свойте мисли...

Ленард Ноленс

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg

Вече няколко години Френският културен център съдейства в София да пристигат едни от нашумелите съвремени френски хореографи. Този път в Народния театър “Иван Вазов” бе показан “Маммам”- спектакъл на Жан-Клод Галота, поставен в далечната 1987 и спечелил награди в Монреал и Лондон. Той има над двайсет постановки между, които и “Одисей” с Пиетрагала. Работи в Париж, Буенос Айрес, Япония, негови представления са изнасяни в 89 страни, трупата му е създадена през 1979.

Събитието обаче се оказа не на очакваната висота. Въпреки емблематичното име, което предшества Галота на “забележителен хореограф на постмодерността” неговото пластическо мислене в “Маммам”е “постмодерно”, но в аспекта на Бодриар – на специфичното разсейване на ценности и разпиляно съществуване без център, на празния знак. Спектакълът започва с премерен, откъм насилие върху акцентите, намек за строй от млади хитлеристи – в потници, къси панталонки в бяло с чорапки и тяхната организирана кинема тип физзарядка раз-два-три. И ако този намек е умерен, то всичко от тук нататък е лишено тъкмо от умереност. Движението е често силно вулгаризирано, грубо органично и недвусмислено копулативно.

 Не липсват и очевидни иронии на класически клишета тип Баланчин или още по-грубото – младите хитлеристити на няколко пъти се оттеглят от сцената, или я обикалат в специфичния стил на вилисите на Петипа от “Жизел”. Това разбира се би имало силно художествено въздействие, ако прекомерността не бе превърнала движението в еднопланова гротеска насочена не към властта и нейните идеологически извращения, а към семпли хомосексуални намеци и груб хумор на “пръднята”- двама танцьори един върху друг, единят с лице в задните части на другия, който произвежда специфичн звук. През цялото време танцьорите не просто се движат, те викат, говорят, тананикат, подскачат или тичат.

Тук ироничното не пародира невъзможната хармония на класическата красота, но се окопава в грозотата търсейки от грозното още по-грозното (Бодриар). Невъзможността да се осъзнае границата на грозното лишава движението от всякаква вероятност да придобие метафоричност – дълбоката идея на танца като екстаз – израз на психическо състояние.

Пределната телесност и конкретиката на движението, го откъсват от неговото духовно намерение в смисъла на Платон – безсмъртно е всяко нещо, което се движи само / Федър, 245 - с/. Тук видима е смъртта на движението, неговата тежест и безсмислие.

Еклектиката без цетър, който да я организира се напластява на всички нива – драматургично, чисто пластично и музикално. Елементи от physical theatre, класически танц, хореография на лежащото тяло, спорт и др. са смесени на фона на електронна музика, звуци на самолет, естествени шумове, птици и насекоми (в сцената, когато осемте танцьора лазят като стоножка) класичиска музика, Пинк Флоид, рок и др. Колажът е направен от Хенри Торг и Серж Хупен. Безмерността на пъстротата уморява, създава усещането за бит пазар, където многотията е без стойност. Не че трупата е лишена от качества сред петимата мъже има танцьори с завидна техника, трите жени, две от които японки, определено бяха технически неустойчиви. Деветият член на трупата самият Галота – костелеив мъж с насечени движения, през цялото време напява, диктува и ритмува с глас, явно в ролята на идеологически ментор. На финала всички бягат, без да знаят на къде, а после по команда от гласа падат и умират.

Самотата в подобно множество наранява с най-острите си оръжия. Гледайки подобни спектакли, човек може да се почувства извънредно ограбен и самотен в свят без център и обща мисъл. Където скуката от обезценената пъстрота изважда на показ цялата неспособност на модерния човек да съществува и неумението му да о-ценности и фиксира своето битие в някакъв смисъл. Няма нищо по-скучно от еклектиката – без-стилието от стилове, без-смислието от мисли. Еклектиката е механика без избор, а-символия. Именно това прави спектакъла на Жан-Клод Галота пребивава в скуката на еклектиката без да открие нейния символ. Хубаво е понякога да видим лутането на другия, за да можем да осъзнаем и нашето лично търсене на път през несполуките на днешното постмодерно битие.