неделя, 1 май 2011 г.

Възторг от тишината


Концерт на джаз дуото
Ференц Снетбергер и Маркус Щокхаузен, 
част от фестивала Jazz + 2011



Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Джазът е място, където все още живее душата, където все още е възможна непосредствената красота, защото изповядва парадоксалната надежда, че съществуването е преди всичко духовно приключение, а не просто биологична случайност. Джазът днес прекрачва както лесната наслада, така и безграничната самоцелност на експеримента. Опълчва се с еднакава дързост срещу масовото лустро на лесносмилаемата емоция и срещу прекомерните синтези на „нечовешко” във високата художествена музика, пренебрегнала същностното си основание за съществуване – да бъде дишащо откровение за истината на човешкото сърце, за страстта към живота и просветванята на духа. Концертът на джаз дуото Ференц Снетбергер - китара и Маркус Щокхаузен - тромпет, част от пролетния фестивал Jazz +, проведен за първи път изцяло на сцената на София Лайф Клуб, за кой ли път намеква за тази тайна на музиката. Копозициите им не се срамуват да бъдат носталгични, чувствени и многоизмерни, да бъдат душевни скитания в копнежа, мечтателно реене в непостижими иначе небеса. Разбира се, музиката притежава силата да бъде духовно прозрение само когато надрасне дребното, суетността и непредсказуемия нарцисизъм на бляскавата, но куха виртуозност.

Ференц Снетбергер и Маркус Щокхаузен на концерта си в София


Китаристът Ференц Снетбергер, родом от Унгария, е сред най-значимите изпълнители в нашето време. В репертоара му е Sequenza XI (за соло китара) от Лучано Берио, както и знаменитите концерти от Вивалди, Родриго и Тедеско, та до композиции на Джон Маклафлин. Сам пише, а стилът е странен синтез от цигански мотиви, фламенко, джаз, самба и класическа музика, наситен със смели инвенции, търсещи ярки и чисти състоянияния, поради което Die Welt го определя като „музикален космополит". През 1995 създава Концерт за китара и оркестър "В памет на моя народ", по случай петдесет години от холокоста. Маркус Щокхаузен пък е син на композитора Карлхайнц Щокхаузен, тромпетист и композитор, който се чувства еднакво добре в джаза, съвременната и класическа музика. Виртуозен и иновативен изпълнител с дискография от над 50 заглавия, известен и със своите необичайни арт проекти – музикално-светлинни инсталации в църквата St. Maternus в Кьолн с т.нар. интуитивна музика. Двамата се отриват в Германия през есента на 1999 и малко след това следва проектът „Landscapes”, както и новият „Navigator”, които представиха при гостуването си.



Двамата са изключителни музиканти, виртуози, но тук техническата свобода и майсторство са подчинени на извънредно взискателен вкус, точна мяра и удивитална музикантска почтеност – не се търсят външни ефекти, а по-дълбоки състояния, психологическа полифоничност, която разчита на интелектуалното съучастие на слушателя. Творбата е акустичен лабиринт от нюанси, който постепенно се разгръща в почти необятен емоционален хоризонт. Звуковата текстура е богата, плътна и наситена, въпреки камерността на изразните средства, постигната чрез минималистични, но разнообразни и хитроумни ефекти.

 Маркус Щокхаузен-тромпет

Маркус редува джаз тромпет, с кларино и алтовия flugelhorn. Композициите от „Landscapes” са осезаемо картинни и колористични. Непрестанно се играе с усещането за непосредствена близост и пределна далечина или висота. Ефект, постигнат по елекронен път, чрез два отделни микрофона – един естетвен и друг с дълго ехо. Така звуците сякаш се отпращат и отекват във висините, отлитат и сливат с безкрайността, сакаш рисуват необятен пейзаж. В пиесте личи дълбока носталгия по безпределността, звуците се тълкуват простраствено – едновременно линеарно и обемно, чрез тях се създават осезаеми хоризонти и сякаш реално се съзерцават пейзажи.

  Маркус Щокхаузен - тромпет

Маркус Щокхаузен е перфекционист- уверен и стабилен, но и деликатен изпълнител; непрестанно търси нюансите в звука, тембрите на фразата, а модулациите често неочаквани, променят отенъка на тези дълги и линеарно изящни акустични структури. Звуковите картини се постигат в изящен диалог между двамата, чието съвместно чувство прелива в невероятен синхрон и емоционална сговореност. Пиесите обичайно пластично са допълнени от свободни и сложни импровизации ту от единя, ту от другия инструмент, пулсиращи обаче в някаква пленително хармонична обща мисъл. Звукът е винаги подкупващо красив – независимо дали изненадващо блясва или пък потъва в опалова привечерна сумрачност. Снетбергер понякога щипе струните, драска полека по тях или ги използва като ударен инструмент, създавайки непривични, оригинални сякаш бързо бълбукащи звуци. Щокхаузен в солото на Ференц за контраст вади малък ръчен глокеншпил, за да създаде странна асоцияция за проскърцващ и пропукващ се лед. Мелодиите, меланхолични, изпълнени с мека тъга, са колкото осъзнаване на самотата, съзерцание на синьо-лилавата небесна лекота, толкова и изблик на неудържим копнеж по неосъществимото - по близост и съвършенство. Затова и са наситени с дълги северени лъчи, простор, ведрост и необичайна лекота.

Ференц Снетбергер - акустична китара


Пиесите от „Navigator” също тълкуват лекотата, но в друг аспект. По стил се съчетават елементи от free и cool джаза, някои са по-виртуозни, по-абстрактни и интровертни - не така образно комуникативни и романтични; изпълнени с причудливи структури, дълги паузи и бавни линеарни звукови силуети, но отново са посветени на деликатноста и финеса. Тромпетът хрипти, проплаква, писука, напомня животински рев, пропърхване на криле или свистене на студени ветрове, а в китарата декоструиращи се ритми от събудена боязън. Понякога гласът на тромпета сякаш достига до бреговете на страха, потъва в него, надвесва се над ужасното, след това идва колебание или утешение в тихи самотни фрази като от успокояващо се дихание. Посоките ту чезнат, ту се откриват – звуците лъкатушат от двоумене и отмала, яснота и мрак, до по-решителни ясни енергии откриващи смисъла на усилията от пътя. Умението за създаване на рафинирани звукови диалози е залог на сугестивната динамика. Въпреки, че повечето пиеси са приглушени, бавни и в умерено темпо, предизвикват интензивни вътрешни реакции. Релефната романтична творба „Rose”, изпълнена като бис, напомня изповед за изгубена любов, която обаче е осветена в спомена като благодат, а не просто като скръб.

Ференц Снетбергер и Маркус Щокхаузен

Ако е вярно, че нашето време не понася вече нито тишината, нито вързторга, то музиката на дуото Ференц Снетбергер и Маркус Щокхаузен е опит за опровержение. Защото е музика и на тишината и на възторга, на акварелната лекота; музика на скрития вътрешен възторг от сладостта да бъдеш – въпреки усилието на съществуването. И най-вече това е музика-прозрение за истината на душата, която едновременно търси смирение и екстаз, живот в милостта на малкото и благодатта на широтата – откровение възможно само за цялостния, неограничен човек.



* Снимките в статията са от концерта в София Лайф Клуб, дело на автора Петър Пламенов;

1 коментар: