неделя, 24 май 2015 г.

В Космоса е като в кухнята




Световна премиера на „Space Opera”
(Космическа опера) от Ал. Новак
 

„Space Opera” (Космическа опера) Опера в две действия и шестнадесет сцени. Музика Александър Новак по либрето на Георги Господинов. Диригент: Марек Moс. Диригент на хора: Мариус Ото. Постановчик и сценограф: Евелина Пиетровак. Костюми: Катрин Нестерук. Видео: Петер Цаблински. Световна премиера 14. март. 2015 Театър Велки, „Станислав Монюшко” Познан, Полша.






Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



Да си сред първите слушатели на някое оперно произведение днес е лукс. Първо защото се създават малко подобни произведения, второ защото операта е труден жанр, към който композиторите все по-рядко посягат. Трепета от срещата с нещо напълно непознато и ново, с нещо току що създадено, е примамливо и любопитно. Благодарение на Театър Велки в град Познан, Полша и Полски институт София имах възможност да присъствам на премиерата на „Space Opera” от младия композитор Александър Новак и с българско участие - либрето е на писателя Георги Господинов, поканен от Новак, след като чул негово интервю по радиото за превода на посления му роман на полски.




Александър Новак е само на 36 години. Завършва китара и пиано, по-късно специализира композиция в Полша и САЩ под ръководството на украинската композиторка Уляна Билан и при Александър Лашон. По настоящем преподава оркестрация и композиция в Музикалната академия „Карл Шимановски” в Катовице.

Създава си име като автор предимно на камерна музика и на експериментални вокално-инструментални композиции за малки състави. Писал е за различни формации като квартет „Силезия”, Лондонската симфониета, Ансамбъл за нова музика Москва, Филхармония на град Шчечин, Филхармония Силезия, Националния симфоничен оркестър на Полското радио и др. Првите му стъпки в оперния женр е от сезон 2010- 2011, когато отново с Театър Виелки създава камерната опера „Внезаеп дъжд”, а на следващата година по време на Международния фестивал "Варшавска есен" оперния пърформанс жанрово дефиниран като мултимедийна квази-музикална драма за солови гласове и видео „Spoon River”, създадена в сътрудничество с Адам Дудек. „Космическа опера” е първият му голям опус и първата му многоактна опера.



 




Структурата на операта е по-скоро традиционна, въпреки че темата е прицелена към парещата актуалност на настоящето. Традиционна откъм текстова постройка и откъм композициона организация – мащабни масови сцени-хорове, дуети, арии-монолози, терцети и т.н. Операта включително и постмодерните си актуализации буквално се оказва мека форма, която може да „заснеме” и „застопори” в себе си мига, харакера на настоящето, но тъй като тя по презумция е изкуство на голечите човешки въпроси, страсти и стремежи, да очертае връзката между настоящето и общочовешко универсалното.




Либретото на Господинов е иронично, заредено с един горчив скептически оптимизъм за живота на човека, то се врязва смело в лепкавата материя на актуалността от ХХІ-ви век и в поставя тревожния въпрос как можем да живеем заедно, кое ни свързва и разделя, дали в човека е по-силна и спонтанна емпатията или нарцистичния егоцентризъм или в последна сметка всичко е пари и празна суета. Образите са аранжименти за основните персонажи на творчеството му и една всеизвестна муха. Блуждаещи души и иронични опаковки на културогеми.



Сюжетът постмодерен и пастишен, смесва с лекота сега реалии и универсални проблеми, високи идеи и низки щения, банализъм и метафизическа тревога. Пред човечеството стои поредното екстраорбитално предизвикателство – колонизирането на нови светове – червената планета Марс. На нея ще бъдат изпратени двойка Адам и Ева, не просто обикновени мъж и жена, а перфектни екземпляри, избрани след дълги кастинги. Действието се развива паралелно на земята където Продуцентът – демоническа фигура обобщение на капитала, парите и медийната власт влияе на мнението на земляните и копнее за повече и повече пари и в космоса на междупланетната ракета и в капсулата посред огнената пустиня на Марс.



Новите създатели на космическа раса човевеци трябва да оцелеят в малка капсула точно 500 дни и нощи, като общуват един с друг след изнурителни проучвания на враждебнията атмосфера на Марс. На кораба обаче се е прокраднала плодова мушица хермафродит (затова и представена от двама певци мъж-контратенор и жена), която припомня, че не човека, а животните са първите космонавти – от първите плодови мушици, та до великото куче Лайка. Мухите са леки бързокрили и непретенциозни същества, живеят кратко, помнят без тревога, виждат истината и я тълкуват откровенно, наблюдават и доволстват от съдбата си на Земята или на Марс – това за тях е без значение „В Космоса е като в кухнята”, но най-вече не се терзаят със значения по-големи от тях самите.












Скоро се разбира, че май мухата може се окаже истиниският пра-марсианец. А Адам и Ева са си напълно недостатъчни и чужди, напълно отекчени един от друг и дори любовната им сцена, завършила със съвсем реален физически акт и койтус, е белязана не от страст, сливане и желание за близост, а от самота, неизличима, болезнена, съдбовна, сякаш самата същност на съществуването е празна, космически пуста, оголяла от човешки смисли, лишена не само от земни копнежи, но и от метафизическа надежда. Е все пак те мечтаят да се завърнат, а и Ева носи първото космическо дете. Но всу пак остава въпросът може ли човекът да претендира, че битието му е по-плътно, по-изпълнено със смисъл, по-важно от гледна точка на необозримата космическа безкрайност от това на мухите, та нима сами ние не сме толкова дребни и незначителни щом споделяме всеобщата космическа съдба, а тя е вечното потъване в нищото, обречеността на космическия хлад. Операта завършва с тишина, която поглъща и привлича вика на душата - човешката, но и тези на ефимерните същества експерименталните плъхове, котки, охлюви и плодови мушици, които могат за питат, но не получават отговор, защото „скоростта на душата е различна”, а не се знае дали съществува космически роуминг за душите.




Музиката на Новак е своеобразна актуализация на минамалистичните търсения от последните 20 години в сферата на новата музика. Операта въпреки традиционната си композиция пролог, епилог и 16 сцени в две действия стилистически може да се присъедини към минималистичната опера. Въпреки това тя не стои във високия регистър на експериментаторството, бунтарството и авангардиското търсачество съпротива срещу авторитетите, а по-скоро е поп културно, постметафизическо, музикално охарактеризиране на възможностите на жанра опера въз основа на изградените естетически и културни натрупвания и постигнати формални открития.




Новак не си поставя целта да бъде откривател, а да приложи съвременните композиционни техники и способи към традиционната оперна структура. Очевидно този млад полски автор притежава нужната зрялост и композиционни умения, защото „Space Opera” е сръчно и виртуозно написана творба с очевидно умение за оркестров и вокален баланс. Новак не се страхува от културните шаблони и клишета, а смело оперира с тях. Очевидно е влиянието на Вагнеровата опера, на вагнеровия оркестров стил, както и на начина, по който Джон Уиламс си представя „музиката на небесните сфери” в знаменитата кино поредица „Междузведни войни”, не на последно място и диатоничната пулсация на Джон Адамс. Те като че ли обаче са изпозвани плакатно и преднамерено цитатно като звуково-стилови емблеми на съзнанието, на което се налага да мисли в мащаба на съвременното светоусещане и на космическото бъдеще на човечеството. През Уилямс-Адамс ароматите музикалната текстура се универсализира, докарва се модерна, по американски свежа и комуникативна.



Не съм сигурен дали това е иронична дистанция или почеркова зависимост, но ясно доловима стилистическа тенденция. Минималистичната пулсация при Новак е доведена до конструктивен момент. Атоналните моменти иградени на принципа на алеаториката целят ярки темброви ефекти, които са разведрявани от Новак с по-традиционни тонално разработени мелодични пасажи. Той като че ли предпочита принципа на колажа и постига емоционално иронична, резигнативна атмосфера, посредством този противоречив композиционен похват.




Новак демонстрира особено майсторство в масовите вокални сцени – още първата сцена – хорът на пилигримите (Пролог) е виртуозно вокално платно, траещо поне дванадесетина минути със сложни пулсации и преходи между вокалните групи мъжки и женски. Хорът на Познанска опера е изключително добре поготвен – гласовете, по славянски сочни, са балансирани, звуковата емисия е хомогенизирана и особено плътна, за което носи отговорност диригента на хора Мариус Ото. От първо действие най-силно музикално впечатление правят оркестровата интерлюдия блуждаенето в космоса и последвалата я ария на генеалогията на Мухата в изпълението на контратенора Томас Рачкевич и спораното Мартина Цимерман.



 

 


Двамата са особено артистични и експресивни. Вокално Цимерман е най-впечатляващата за вечрта певица, надарена с красив, светъл сопран. Нейната партия е изключително виртуозна, но тя се справя с лекота с накъсаните секвенции и бързите преходи межу високи и ниски тонове и ефектните дължини. Макар и не така балансиран Рачкевич е много артистичен и очевидно мислещ вокалист, който успява да индивидуализира партията си и да й придаде неочакван вокален характер. От второ действие в композиционно отношение е много интересен терцета между мухите и Продуцента, който е подготен от накъсана остра секвенция в оркестъра, която по-късно се поема от вокалистите. Финалът е звукова ретроспекция на някои пасажи от излитането, носталгията на Адам и Ева и мотива на мухата, които накрая се сливат в една обща меланхолнно-тревожна пулсация, разкъвана от вокални изблици все-по-тихи и отдалечени.




Сценичничната реализация на „Space Opera” е умела и функционална. Тя съчетава мултимедия и импозантен футуристичен декор – постановката и сенографията са дело на Евелина Пиетровак. Основното внушение се гради от видеопроекциите които зашеметяват погледа създават илюзия за космическа безпределност, шеметно движение и непрогледни бездни. Капсулата-Кораб е вдигната в средата на сценичното пространство и в белотата си сякаш се рее сред нищото ту стая-убежище, ту затовор-клиника. При паралелизма Земя-Марс – земното е демострирано от хора натъпкан в барове-коловози, а онгоре далече е космоса и Марс. Пиетровак не е толкова изобретателна в мизансцена – той е максимално обран и някъде преднамерено статичен, но в протежение на близо двучасовото действие този ефект изглежда изкуствен и доскучава.







За атмосферата съществен принос има и отличната изобретателна и провокативна костюмография на Катрин Нестерук, която превръща костюма не само в израз на характера, а в функцинален знак към общия смисъл на сценичното действие както е при ефектния синьо-езелен металико-кубистичен костюм на Продуцента или роклите на Мухите и белите стерилни скафандри на Адам и Ева.




На общата статика се опълчва прекомерната жествост и агресивно физическо присъствие на Продуцента – басът Анджей Огрукевич. Сценичната самоувереност на Огрукевич, обаче не е подплатена от вокално и има редица интонационни проблеми. Адам на баритона Бартоломей Мишуда е метросексуален самодоволен мъж, който трудно разпознава нуждата от нежност в себе си и е отдаден на нарцистично самодоволство. Мишуда прекрасно намира по-хладни и остри интонации в гласа си, които в любовния дует са заменени от меки, кадифени и носталгични тонове. Не толкова нюансирана е Ева на мецосопрана Магдалена Ваховска. Нейната Ева е прицизна, изискваща, еманципирана жена, леко своенравна, но по земно му отегчена от събитията около нея, може би затова тя предпочита по стегнатото, ясно, но и обрано звучене, което обче прави вокалното й интерпретация прекалено монотонна.



От особно значение за сценичното единство на постановката е увереното присъствие и смела интерпретация на диригента Марек Мос. Оркестърът на опера Познан излъчва под негова палка особена акустчина сугестивност и гъвкавост. Минималистичните творби са особено предизвикателство за интструменталиста. Такава е и партитурата на Новак – нейната тяга се осъществява от особеното натрупване на близки, но все пак не съвсем еднакви ритмически структури, които градират или се разреждат и най-важното се оказват нюансите и достигането до акцентите на пречупването. Мос с вещина предава като едва доловимите вибрирации на тишината-музика на космическата безпределност и пространствено разпростиране, така и нелепостта на баналните земни гълчави с тяхната алеатона произволност и спонтанност, както и мощните звукови обеми на боботещи вибрации от мотора на космическия кораб или акустиката на Марс с нейния сякаш сплескан съскащ звук. Оркестърът е някакъв отзивчив пулсиращ инструмент, който лесно следва мисълта на диригента и буквално диша с неговата воля.



За мен не бе изненада високото музикално равнище на цялостното изпълнение на „Space Opera” в Познан, а усещането за самочувствие и увереността на музикантите, тяхното удовлетворение от работата, което не може да не е придружено и от едно общо усещане за пълнота на смисъла и удовлетвореност от живота като цяло. Не на последно място реакцията на публиката. Тя е настроена откривателски и толерантно, в нея се долавя отчетлив интерес към нови и непознати произведения, които тя изследва и се опитва да разбере и осмисли, а не прибързано да отхвърли. „Space Opera” не е лесна задача за стилистически „ненавикнало ухо”, но полската публика демострира образованост, интерес и внимание, които няма как да не направят впечатление. При многоминутните аплаузи тя ясно показва одобрението си – в случая не само към диригент, постановчик и солисти, но и към композитора и либретиста. И някак не е учудващо, когато този не съвсем голям театър си е поставил задачата да развива полските композитори, артисти и изпълнители, като трайно е въвел в постановъчната си политика освен класическите заглавия и множество нови и съвременни заглавия.



Постмодерното изкуство не може да не сподели постметафизичното усещане за безпътица пред човечеството застопорило духа си във вечната еуфория на косумерческия празник, но лишено от надеждата на един голям конструиращ смисъл, който да удържи света в цялост. Разпадането на смисъла и множеството несводими един до друг светове е тема и на „Space Opera” и може би човекът ще успее да задържи човешкото в себе си чрез активирането на един нов хуманизъм на малкия смисъл, на милостта към другия и уважението към чувството, ако не го стори хладината на космоса ще го залее с пустотата на произвола и ненужната случайност на всичко живо.

Познан - София




* Фотосите в статията са дело на автора Петър Пламенов и са от Световната премиера на 16.ІІІ. 2015 Тетър Виелки, Познан, Полша. С изключение на № 2, 4, 8, 10 и 12 - архив на Опера Познан;

* Статията е публикувана във вестник
КУЛТУРА - Брой 19 (2811), 15 май 2015
 
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар