събота, 19 февруари 2011 г.

Вътрешено виждане

 

„Потърси лицето ми” - роман на Джон Ъпдайк 



 
Автор: Джон Ъпдайк
Издател: АВС
Категория: ХУДОЖЕСТВЕНА
Страници: 320 
Корица: мека
Формат: 14.5 / 21.0 см
ISBN: 9789549323375
Цена: 14.00лв.
Вашата цена: 9.80 лв.
Спестявате: 4.20лвл






Петър ПЛАМЕНОВ

В свят, където всичко е образ, литературата се нагърбва с нова, значително по-трудна задача – да изразява скритото от очите, скритото от демаскиращата, разсъбличаща магия на погледа. И както абстрактната живопис е опит да се изведе същността на вътрешния живот във видимостта, така думите днес трябва да се превърнат във вътрешни портрети на човешката същност, на интимността на съзнанието, което узнава и прониква в себе си.

„Потърси лицето ми” от 2002 г. е един от последните романи на Джон Ъпдайк (1932 -2009), и излиза за първи път на български език. Ъпдайк има славата на извънредно плодовит писател-новелист, който издава нова книга всяка година. Създал е 22 романа и едва ли не необозримо количество разкази, есета, литературна критика като своевременно публикува и десетина книги с поезия. В този роман, посветен на една именита художничка, на живота в и чрез изкуството, на живописта в дълбочина Ъпдайк повдига въпроса за отговорността, която човек носи пред себе си като творец на своята личност, на своята съдба, на истинското си лице... Тревожи с осъзнаването как всяка личност е част от съзвучието на мирозданието и във взаимовръзките с другите, със света всеки винаги се оказва пред тази отговорност. Какво прави човек от себе си, до къде се простират способностите му да въздейства на живота си и в последна сметка, в какво лежи изначалната вина на съществуването? – вътрешната динамика на романа се задава от тези клокочещи, под привидното безгрижие питания.


Наглед историята е камерна, построена като мемоарно откровение или гигантско интервю, което се разпростира като структуро организиращо начало. „Потърси лицето ми” е в пълния смисъл на думата постмодерен роман – голям разказ, осъществен черз експлозиите на безброй микро истории, чиито мозаечен произвол в един момент се превръща в ясна катина на една човешка съдба. Ъпдайк се заиграва с шаблоните на постмодерното писане – игровото начало, фрагментарността, множествеността на разказите и нееднолинейността на репрезентирания свят от една страна, а от друга с формалните постулати на високия модерен роман. „Потърси лицето ми” е работа, чието действие се развива в един единствен ден, подобно на емблемата „Одисей” на Джеймс Джойс, не рядко се предава гласа на „вътрешния поток” измежду изречените спомени, а писихологическият уклон е част от авторовата дискурсивна позиция, скрита зад гласовете на двете жени, чиято изящна диалогична игра е емоционална, мирогледна и онтологична битка.
И така „Потърси лицето ми”, разкрива живота на една художничка чрез собствените й спомени, измежду лъкатушенята на един не лек разговор за успеха, кариерата и триумфа на живопистта, за отношенията мъж-жена, любовта, таланта и излъганите надежди. 79-годишната  Хоуп, приема за интервю в своята провинциална къща в щата Върмонт младата 27-годишна журналистка от Ню Йорк Катърин, която иска да напише   статия за живота и творчеството й. Хоуп търпеливо разказва за редица събития от дългия си живот. В ранния предпролетен ден, наситен с „аромат на сезон, който предстои” в хола или докато пият чай в кухнята Хоуп споделя за своите именити съпрузи, за бясъка и славата, но и за изгубените надежди, за разочарованията и за силата на духа... Скоро обаче Катрин осъзнава, че Хоуп е подчинила своя собствен артистичен талант, за да подкрепи кариерата на своите съпрузи и е изневерила на дарованието си...  

Инкорпорирането в текста на няколко романови начала като мемоарното, биографичното и психологическото, покрити от общата структура на интервюто, по ироничен начин разобличава настоящата ситуация на човешкото, което съществува наистина само докато бъде отразявано, предавано от медиите, но оставено само на себе си чезне. Днешната фалшива откровеност, от която се храни егото и медийният рейтинг са ново лицемерие, което е по-опасно от обичайната престореност и двуличие, защото се самозалъгва и този, който лъже, докато се представя пред другите.


Ъпдайк не е далеч от усещането, че днешният човек се страхува от откровенноста и я прикрива зад темпераментно безсрамие, което граничи с рушителния цинизъми срещу всяко достойнство и човешко право на свенлива интимност; от натрапливата и продажна показност на изиграна искреност пред медийте, пред другите, но не и пред себе си. В лицето на своята централна героиня Хоуп белетристът разкрива несъстоятелността на медиизираното общуване, което дистанцира, а не пресеща хората, представя, но не разкрива темперамета, говори, но не осъществява диалог... Оттук и непрестанното усъмняване и подозрителонстта на Хоуп в подбудите на Катърин да пита, да пише, да се интерува. А всеки поглед е зов, отрковение и съдба, но и акт на излизане навън, на любопитство и сила, защото който поглежда навън, рано или късно следва да се обърне навътре, към своето, към дългите проекции – отражения и сенки в себе си.


Джон Ъпдайк е сред най-значимите представители на Американската литература от втората половина на ХХ-ти век, носител е на множество литературни отличия, сред които и две награди Пулицър за своята знаменита тетралогия от романи за заека „Заеко, бягай”, с подобно постижение може да се гордее още само Улям Фокнър. Всъщност през в целия си творчески път Джон Ъпдайк продължава голямата реалистична традиция на американския роман на ХХ-ти век. Ето кое дава право на британската литературна звезда Иън Макюън през 2009-та, да възкликне, че със смъртта му идва "края на златната ера на американския роман през втората половина на 20 век". На практика изкуството на Ъпдайкамериканската традицията на Фокнър и   Фицджералд, от друга поема щафетата на европейските търсения по отношение на психологията, пола, сексуалността на Дейвид Лорънс, интелектуализма на Джойс и не на последно място представянето на индивидуалното съзнание на Марсел Пруст.

„Потърси лицето ми” въпреки, че е една виртуална история на модерното изкуство, в основата си полага най-съществения проблем на модерното изкуство – отказването от образа, надхвърлянето, надрастването на реалността на видимото и потъването в стихията на сетивността отвътре. Преходът от реалистичното, регионално изкуство към абстрактната обобщеност и психологическа откровеност са обрат не само за изкуството на Живописта, а духовен обрат за всички хора – генерална културна трансформация на погледа към съществуването, на знаенето какво и кои сме и къде сме себе си – от грубия материализъм на перспективата, към изплъзващата се субтилност, към „духовния живот” вътре в индивида. Едно ликуващо завръщане или по-скоро припомняне на забравеното, на: „многоцветното нашествие в един нов езически свят, изкуството, съблечено от своите задължения към историята, към благочестието, към всичко, освен към славата на всеки ден и неговата пъстра кожа от цветове”.
Интересът на Ъпдайк към реалността на човешката съшност, в този негов двадесети роман, предприема един колкото интелектуален, толкова и  психологически любопитен ракурс – изкуството като висша духовна дейност, като място на непомерна свобода всъщност не е независимо от историята на света и на индивидите. Изкуството е форма на съпротива срещу обезумяването на човека, срещу „шутовския костюм на Дявола” и неговите саморазрушителни страсти. То е инструмент за познание, чиято дълбочина е непосилана за другите форми на знанието, то е вид вяра, която го превръща в начин на съществуване, защото „да правиш изкуство е най-възвишената, най-чистата човешка дейност, най-близкият досег до Бога, Богът, който е създал Себе си с това „бутане и дърпане” на цветовете”. Но самото изкуство е безмилосттно в откровеността си, тъй като е безстрастно и спокойно огледало за човешката направа, за човешкото в неговото живо и „пре-живяващо” събитието на съществуването естество.

Говорейки с Катърин, вглеждайки се в съвремената й фигура, обута с ботуши с дебели токове и дрехи от скъпа материя, предпочитаща кафе, пределно самоуверена, за да бъде деликатна, Хоуп неочаквано и за самата себе си изрича истината за своето изкуство – добре осъществено занаятчиство, защото се е отказала от най-скъпоценното в своето дарование, а именно странното, космизиращо и като че дълбоко инстинктивно чувство за красота. Хоуп е пожертвала именно него, за да изглежда „актуална”, за да бъде във вихъра на художествените полемики, но по този начин е осакатила себе си, своята способност да се докосва до истината:
Чувствахме се много интелигентни, отракани и в известен смисъл леко порочни, проклети, дори злонамерени... За да има истински напредък, трябват не само смели сърца, но също така и известна гнилост в нещата, за която само някои посветени се досещат. Точно този подход към гнилото води до чувствителността и до смелостта. Шокът беше градивен, знаеше, че опитомяване означава заличаване на изкуството...
Чувствителността й към красотата, е онова, което я остави на второ място като художничка. Големите, великите творци отиват отвъд красотата – отхвърлят я. Дяволски дар, но Дяволът предлага в замяна света...”.
Красотата е сред централните теми на романа – тя изкача ту тук, ту там, но чрез нея Ъпдайк заговаря веднъж за способността на творците да изразяват себе си и втори път за поврата в мисленето на човека, за способността му да изпитва радост и интензивно и плътно да съществува в материята на настоящето. Защото за Хоуп красотата е някаква интезнивност, вдъхновение, мотив за любов, близост и изкуство и колкото и да бяга от нея тя винаги изпитва носталгия по откровението на хармонията. Оказът, пренебрегването на красотата за сметка на грубата, мъжка и стихийна изразителност на емоционалните турболенции, обаче я оттласкавт далеч от истината за самата нея, откъдето и горчивото чувство за жертва и вина...

Силата на стила на Ъпдайк е в умението му да разкрива драмата на един живот през детайлите и съсредоточеността на словесните нюанси. Думата тук е пространството на кризата, в което събитието получава своята точна оценка. Зад големия разказ в изтънчеността на наблюдението проличава търсенето на ценностите, които създават достойнството на личността. Те са малките повратни точки, в които от тривиалното се извличат ароматите на неповторимата съдба. Често критиците определят Ъпдайк като „невъздържано наблюдателен” – авторският му поглед умее  да превръща детайла в арена на големите събития за героя. Когато говори за цвета, за съхнещата пастьозна материя на маслото, за мамещото ухание на боите Хоуп разкрива дълбоката си творческа страст,  жуженето на надеждата, за чистата илюзия също както зад думите й за тялото на съпруга й великия художник Зак, лошия пияница, великия мъж, за чиито прототип Ъпдайк използва фигурата на Джакън Полък, прозира не толкова страстта, колкото „ежедневното чудо” на близостта и как и изкуството и любовта са форми на желанието на човека да съхрани, да възпре мимолетното, да осъзнае изплъзващия се живот, да насите дните с нещо повече от безсмислено изтичащи часове...      


„Потърси лицето ми” е сложен и нееднозначен роман, творба на творческата зрелост на Джон Ъпдайк, в която покрай множеството теми и проблеми се прокрадва и един много съществен въпрос – възможно ли е човек да живее и обича без надежда. Няма ли да се обезличи същността му ако се отдалечи от копнежа си по красота, ако се отрече от крехкостта на емоционалното си пъстроцветие – може ли да се живее отвъд вярата, отвъд ценността, отвъд Бога. Романът не дава отговори, неговата сила е в питането и опита за равносметка за личното крушение, за крушението на един грандиозен проект за човека като „венец на творението”. Защото се долавя един интимен благ и същевременно осъдителен поглед, който ни разкрива такива каквито сме не пред света, а пред самите себе си - и тук пред лицето тази хипнотична и ужасяваща гледка започва и завършва всяка история... 



Няма коментари:

Публикуване на коментар