вторник, 1 февруари 2011 г.

Събеседване с душата



За поезията на Арсений Тарковски


Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg


Двуезично издание
Издателство: „Ерго”
Поредица: „Събеседници”
Подбор и превод от руски: Владимир Морзоханов
Графично оформление: Илко Грънчаров
Обем: 500 стр. (вкл. цв. ил.)
Цена: 25 лв.

ISBN: 978-954-92279-7-0



 Ж  
ивотът на душата, вслушаността във вътрешния диалог, откриването на верен събеседник, дочуването на шепота на създанията ето едни от подтиците към поезия. Арсений Тарковски е поет на диалога, поет който превръща събеседването с душата – както със собствената, така и с тази на света - в път към истината, но истина не каква да е, а „поетическа истина”. Това не е онази истина на математическата наука, нито на логиката или пазара, това е истината за това какво значи да се живее като човек и как се прави това.


Постигането на тази истина е не просто прозрение, но е и чудо. То обаче се постига и като концентриране-вглъбяване и като от-варяне навън, като за-говаряне – дружеска беседа. Само така се преодолява несъвършенството на сетивата, надмогват се фантазмите на самоизмама и суетните заблуди на света. Поезията е особен диалог, който отвежда до истината, път през сърцето и ума, но не и през спора, през ироничното изобличение, а напротив през съзвучието; истина, постигната чрез прозрението, че „не сме за малкото създадени”(Паскал). Така именно душата и нейният самосъзнат живот става пространство и основа на истината. Сякаш на това изненадващо откритие поезията на Арсений Тарковски, дължи цялата си главоломна дълбочина и магнетична сила.
В своя предговор към неговите "Стихотворения", руската поетеса Маргарита Алигер признава: "Да се говори за стихове e въобще трудно, а за прекрасни стихове – двойно по-трудно. Възприемаш ги с чувствата си като музика, (а нима е леко да се разкаже за нея? Но ако все пак заставиш себе си да се освободиш от магията на поезията и да се вгледаш в поезията на Тарковски, ще стане очевидно неговото изкуство да възвръща на думите истинската им стойност и тежест, умението му внимателно да вгражда в своя речник нова дума или ново понятие, които озаряват изведнъж с нова светлина цялото стихотворение."


Каквато и друга роля да имат словото и поезията, те са най-напред огледало – огледало за вътрешния живот, за потока на мислите, глас на душата, откровение за трудно достижима истина. Поезията на Арсений Тарковски възниква тъкмо от дълбоката необходимост за самопознание, от настойчивото питане на вътрешния глас, който се обръща към себе си и мирозданието, за да се прозре скритата истина отвътре - в самия Аз, в битието, което поражда, носи и жертва същя този аз. Затова и стихотворенията на Тарковски, със своята класицистична умъдреност и спокойствие, са диалог, посветен на откровението на истината, течащо през меандрите на различните форми на съществуванието, а не самотен монолог на отчуждената от света душа.
Поезията на Тарковски е начин битието да бъде преживяно и пресътворено именно като лирическо откровение. Нищо не може да бъде откъснато и отграничено от този акт на лирическо познание. Арсений Тарковски е поет в класическия смисъл на думата, творец, който се само-осъзнава и съ-творява чрез словото, който разбира и разгадава битието през изкуството, който пише „стихотворението на света”.


Ето защо присъствито му в руската култура и литература е далеч от епицентъра на литературната суета и междуособни препирни. Цялата му поетическа същност е насочена към непреходното и всевременното към винаги актуалното за човека: дори когато повод за стихотворението е някаква повседневност – тя се разкрива в глобалния мащаб на човешкото.  В творчеството му има едно неокласицистично безстрастие към одързостените бунтарства срещу традицията. Още в ранните творби, както и в късните произведения, у Тарковски се открива пиетет към доведената до съвършенство форма – най-често класическа, чиято безупречност е съзвучна на проникновението, което достига мисълта, на хармонията, която е колкото бленуван принцип на живота, толкова и modus vivendi  изобщо на творчеството и на отделната творба. Съзвучието на мисъл и форма, на живот и поезия, на поезия и философия  е част от аромата на това творчество, което търси вътрешното взаимодействие, сцеплението между началата. Или изречено с други думи хармонията през противоборството, защото е дълбоко сродно с хераклитовия мироглед на потока, на съзвучието през противоречието. За Тарковски хармонията е диалогично състояние, което се разпростира до парадоксалния мащаб на цялостно завършен мироглед и до пределно изчистена лирическа структура, израз на взаимовръзката между откровение и цел, на оксиморонното единение между раздор и любов.


Това е поезия, наситена с уравновесеността на класическото аристотелово  умонастроение - говор за общото, за обобщения и цялостен човек, за уедрената картина на човешкия етос, концентрирана в личната нравствена отговорност; философско-лирически акт на о-целостяване на “самосъзнаващата се душа”, който е отговор на една поначало творческа, а и лирическа сама по себе си, стихия в човека – жаждата да се само-опознае, само-разгаде, да проникне в драмата на съществуванието, да го разбере и чрез това разбиране да извоюва правото да бъде творец на себе си и на битието си.
В изкуството на Тарковски по оригинален начин се съчетават две много сложни психологически състояния на актуалната “ситуацията на времето” и всеактуалната енергия на поезията въобще.


От една страна е съзнанието за унижения статут на все по-незначещата словесност на ХХ-ти век, на все по-ограничения й потенциал  да изразява  дълбоките „вътрешни съ-бития” на неизповедимото вътре на душата, в което се корени и страхът от повсеместна девалвация на словото, от цялостен упадък на духа – когато прекрачва отвъд речта и става а-граматичен, т.е. без-нравствен и без-словесен. Ако словото е откровение и присъствие на вложения в човека смисъл и морален мир, то без него смисълът и нравствеността чезнат, заплашени от похищенията на отчуждеността от себе си и без смислеността на усилието да бъдеш.


От другата страна на страха е носталгията по словото, надарено с демиургична, космизираща мощ, опитващо се -драматично и отчаяно - да промени, да пренареди света, да прекрати състоянието на креене, да спаси изгубеното, да отклони от погрешната посока и възвърне хоризонта, смисловия, семантичен хоризонт, възвръщащ надеждата. Стихът е жадуваното и дълго лелеяно чудо, чудото сега, което осмисля живота, което продължава да говори, въпреки упорито мълчащия зад битието Демиург. Въпреки катастрофичното усещане за забравеност, изоставеност и безродност, самото му очакване е парадоксално осъществяване на чудото; не само заради просветването на надеждата като актуално присъствие на желаното, а заради самата способност да се очаква, упорито да се надява -   това вече е акт на чудо.
В света ни няма чудеса –
очакване на чудо само.
Поетите крепи това,
че тази жажда извор няма.

А чудото е преди всичко удивление и поезията както се подчертава в един стих на Осип Манделщам дава: „...кръвните проби на сънища вечни,// вливай все тъй от бокал във бокал” (из стихотворението „Батюшков”). Тя е изконно лоно на това усещане, извор, който не утолява жаждата, а я превръща в спасение, защото се жадува не някакъв предмет или постигната цел, жадува се самата жажда, жадува са жаждата по живота.




 Думата-откровение създава свят, обяснява го и го изживява – тя е събитие и съдба. На едно място самият Тарковски казва: “думата в прозата и думата в поезията се отнасят помежду си като физическият опит към чудото” (1967).  Поетът притежава профетическа сила, прозира в миналото и бъдещето, разбира временното и вечното, той е буквално посредник между времената, защото се занимава с обобщения портрет на човешкото. Поезията е разшифроване на загадката на битието “на някакви звезди...безсмисления слог”, тя е заговаряне на битието и ухо за неговия все още нечленоразделен отговор.  Поезията прониква в смисъла, нейният език е език за същностите “надвременен език”, израстнал от самата тъкан на битието от каменните и растителни срички на битийния говор “Аз по каменна книга надвременен уча език”, език усвоен “от тетрадка на трева”.




Поезията припомня и проговаря този чуден и учудващ език на съществата, този   птичи език”, който охранява смисъла и достойнството на всичко съществуващо: “тревите и близките не унижавах”. Владеенето на този език, говоренето на него, чрез поезията възвръща достойната мяра на човешкото и го съизмерва с непреходното “Цялата вселена,/ тихо, бос, смирено/ ще обиколя”. Поезията на Тарковски показва цялостния човек и се грижи за достойнството му, в смисъла на латинското dignitas:   духовно и физическо достолепие, за високото положение на човека като съ-творец, като даващ имена, като първенец, като великолепно творение като потомък на Адам: “...росата - това са сълзи./ Знаех: всяка фасетка .. на пламтящото слово пророческо дом е/ и секрета Адамов по чудо открих”.
Тарковски тъкмо като поет, като  опиянен от словото и близък с думите, има съзнание за този статут на човека, но пак като поет има особено самосъзнание, надарено със смирена гордост и благодарност, заради дълбокия вътрешен акт на беседата с чудото на живота; заради за-говарянето и проговарянето на всемира и съществата, които го обитават.


Затова и достойнството се мисли като човешкия начин за съзвучие със мирозданието, като баланс между началата на самото човешко, като онова равновесие, което предпазва от огрешеността като парадоксална „мелодия на тишината”. Целостта на човешкото едновременно тяло и дух, каквото впрочем е и самото слово - дух и материя, знак и действие; е онова, което човекът трябва да изисква от себе си, а не сам да се осакатява, като хули, тормози или  пренебрегва ту духа си, ту тялото си, защото:
Душа без тяло грях е,
тъй като то - без риза,
непочнати  увяхват,
дела и стих и мисъл...
Поезията възвръща на човека целостта, широтата на възмечтаното, спасява с “лекота небесна”от “тежината земна”, тя е един титаничен жест светът и съществуванието да бъдат не само изговорени, но и да им се даде тласък, да се намери изгубения хоризонт. В словото има някаква жертва, както има и отговорност и вина. Жертвата се носи от твореца, но чрез нея се осъществява спасението, защото ние не знаем в какво се състои нашето безсмъртие, но усещаме, че нещо в нас е безгранично, въпреки обречеността ни на времето; и вярваме, че не губим живота си в думите, а го спасяваме чрез тях, макар думите да костват и изтръгват живота си от нас самите. И както пише Тарковски: “Думата е само ципа/ на човешките съдби”. Защото вглеждайки се като в огледало в тихите води на словото, можем да съзрем не друго, а своето собствено раждане.


Поезията на Арсений Тарковски е лирика на ценностите на емоционалната и нравствена ценност, на уважението към живота и скромната, просветлена трезвост, която извежда из трънливите пътеки на превратната съдба. Лирика на самопознанието като алтернатива на разблудната лудост на световната гълчава и греховна безпътност. Досегът до нея възвръща доверието не само към словото, но и към нравствената сила у човека като цяло. Прозрение, което е твърде близко до думите на императора-философ Марк Аврелий: "Не прави онова, което съвестта ти осъжда; не говори онова, което не е в съгласие с истината; спазвай това и ще изпълниш всички задачи на живота си."  
А стихотворението на света трябва не само да бъде из-речено, но и из-живяно. Само така  то действително се осъществява.



* Като илюстрации към материала са използвани репродукции на картини и литографии на Марк Шагал

Няма коментари:

Публикуване на коментар