вторник, 18 февруари 2014 г.

Зрелище без катарзис

 
Алиса Зиновиева -  Флория Тоска 


за гостуването на Русенска опера с „Тоска”
от Джакомо Пучини в София

 

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

 
 
Държавна опера Русе гостува в Зала 1 на НДК с нова постановка на „Тоска” от Пучини. Многоочакван гастрол - музикантите от крайдунавския град не са се представяли в София повече от десетилетие. Пък и Русе в безхаберните години на прехода като че ли най-добре съхрани музикалната си култура. Трупата от няколко сезона е под ръководството на диригента Найден Тодоров, чиято заразителна енергия и трудоспособност увличат и променят безцветната картина на класическата музика вън от столицата.

Сцена от "Тоска" на Русенска опера
Найден Тодоров - диригент


Пролетта имах възможност да чуя под негова палка една внушителна откъм идеи, стилова проникновеност и емоционална наситеност интерпретация на „Реквием” от Верди, в която убедително се представиха част от солистите и хора на операта, а през лятото запомнящата се „Аида” от Верди на Моцартовия фестивал в Правец със забележителната Цветелеина Василева. В „Тоска” се очакваше нетърпеливо и появата на солистите от Миланска скала Алиса Зиновиева и Марио Меланини. Но както често се случва препъни камъка идва от детайлите...

Алиса Зиновиева - Тоска и Марио Меланини - Каварадоси


Най-напред озвучаването. Знае се, че зала 1 е лишена от акустика, но какво недомислие – гласовете на певците са повдигнати неестествено над оркестъра, медните гърмят, докато щрайхът потъва, а тихите, и по партитура, дървени духови остават почти недоловими. Това създаде огромни трудности пред дирегента Найден Тодоров, който направи какво ли не, за да превъплъти с най-малко щети капризния, пластичен и филигранен музикален драматизъм на Пучини. Той владее оркетъра, диалогизира с инструменталисти и вокалисти с лекота и притежава рядко чувство за характера на операта. Тодоров отлично разчита гъвкавата музикална текстура, умее да насища звука с цветове, да намира отчетливи темброви характеристики и при това в логични темпа. Както е във внишителния химн „Te Deum”, където мащабността на звука се превръща в „акустична метафора” за всеобщото лицемерие, за прикритата с богобоязливост жестокост. Стратегията на Тодоров и хормайстора Стелияна Димитрова е постигната гласовете звучат плътно, мащабно и окръглено.

Алиса Зиновиева - Тоска 

Операта изисква не само стабилен окестър, защото наистина най-хубавото в тази вечер беше тъкмо оркетъра. Латвийското драматично сопрано Алиса Зиновиева притежава наистина интересен и колористично богат глас, красива и артистична тя обаче не успява да вдъхне нов живот във Флория Тоска. В първо действие има известни вокални разклащания при преходите, но общо взето е вокално стабилна. Проблемът не е нито в диапазона, нито дори в техниката. Интерпретацията на Зиновиева не изненадва, съобразява се прекалено с „големите образци” и това я сковава, гласът й не преживява драмата, а я илюстрира.

Алиса Зиновиева - Тоска 

Това лишава от спонтаност, непосредственост и задъханост вокалното приствие, то става психологически неубедително и стерилно – съсредоточно единствено в това правилно да се изпеят тоновете. Липсата на ясен интерпетаторски ракурс води и до артистичен еклектизъм. Нейната Тоска не е нито капризна оперна примадона, нито болезнено ревнива жена, нито отдадена на изкуството и любовта си наивница – тя е всичко това и нищо конкретно. Затова и незатрогващо прозвучава знаменитата молитва "Vissi d'arte" от второ действие.

 Марио Меланини - Каварадоси


Италианският тенор Марио Меланини като Каварадоси е доста по-колеблив, особено в първо действие. Певец отвъд вокалния си зенит, той компенсира с артистичност и опит. Все пак артист с така богата биография не би следвало да си позволява нелогични акценти и своенравни темпа. Очевидно в силовите моменти, особено при възгласа „Victoria”, където задържа максимално високия тон, е по-уверен и демонстрира класа, но низините са бледи, а средния дял безцветен. При "Elucevan le stelle" Меланини има трудности тъкмо с преходите от високи към ниски, а атаката е твърде напрагната. Силов вокален подход има и баритонът Александър Крунев като Скарпия, чиято интерпретация става еднообразна. Уморява се от задачата, която сам си е поставил - да намира само „плътни” и „тъмни” тембри. Неговият глас е много по-гъвкъв и светъл. Ако това е обосновано в „Te Deum”, то е някак пресилено в сцените с Тоска, където освен чудовище Скарпия е и влюбен мъж, почти джентълмен. Едно неминуемо вибрато се появява ненужно навсякъде, а височините се постигат нечисто с преходи.

Александър Крунев - Скарпия


Обвинявали са Пучини в угодничество пред масовия вкус, в прекалена сантименталност и вулгарна, почти натуралистична чувственост. Бенджамин Бритън дори си позволява да изрази своята „погнуса” от „евтинията и празотата” в тази музика. От дистанцията на времето обаче оперното му наследство се превръща в ключово звено между романтизм и новаторство. С „Тоска”, сама по себе си е връх и бляскав завършек на веризма, като че ли подготвя появата на невъобразимо смелата експресионистична естетика. Именно тук театърът и музикалната стихия на Пучини постигат своето завършено единство. Симфонично мислене е пронизало цялата партитура, оркестрацията е богата, умела и драматургично находчива, а богатството на мелодичния език удивително. Непрестанният музикален поток е напълно подчинен на драматургичното единство.

Александър Крунев - Скарпия


Ако целта на неговото изкуство е пълната емоционална съпричастност, то именно в тази опера се вижда и цялостната философия на художественото му търсене. В човек има нещо недоловимо, стихийно и безгранично, до което, оказва се, музиката има пряк достъп и само тя може да въплъти и изрази напълно „драмата на духа” с неговия неведом живот, неподдаващ се на рационално обяснение. В характерите на Пучини се борят началата и тяхното стълкновение поражда трагизма на човешката съдба. Ако в Тоска тържествува, дори през ужаса на едно убиство, саможертвата на любовта, то у Скарпия любовта се оказва задушена от сластта и самодоволството на властника. Така се постига дълбоката истина - човекът е същество на движението, на развитието и промяната и само чувствата, само очистващата сила на музиката могат да я разкрият.

Сцена от "Тоска" на Русенска опера, 
Делян Славов -Анджелоти

Нищо от това обаче не може да се разпознае в анахронична сценична версия на сценографа Иван Савов и режисьора Огнян Драганов, които са опитват да примирят традицонализъм и модерност. Единят въпреки мултимедията създава предвидима визуална среда, а другият въпреки опита си за „втори” метафоричен разказ превръща чистия пастос на Пучини в декоративна патетика. Носят се кръстове, правят се клади от ръце, хора се кълчи нелогично, докато глас зад сцена пее арията на овчарчето, две дечица на аванссцената се правят, че си припяват. Появяват се балетисти-овчари с бутафорни геги, които идват след разтрела, а накрая Тоска стои вцепенена в центъра на сцената, докато тълпата я обгръща.
Зрелище, но без катарзис...

Сцена от "Тоска" на Русенска опера

Сцена от "Тоска" на Русенска опера

Сцена от "Тоска" на Русенска опера


Александър Крунев - Скарпия
в сцена от "Тоска" на Русенска опера


* Статията е публикувана във в-к КУЛТУРА - Брой 6 (2755), 14 февруари 2014

Няма коментари:

Публикуване на коментар