понеделник, 26 април 2010 г.

За тъмното и светлото


„Силфида”
на трупата на Софийския национален балет


Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Рядко, но по някога се получават истинаски празници на изкуството и това става, когато се надмогнат обичайните дребнотемия, а хората, създаващи изкуство го правят от любов и сърцатост с вкус и стремеж към високо качество. Става дума за представянето на балета „Силфида” от трупата на Националния балет София. В лицето на директора Сара-Нора Кръстева, макар и бавно, промените започват да се долавят.

Дарина Бедева - Ефи, Алексъндър Александров - Джеймс, Медж - Йордан Кръстев

Трупата, затънала в съществени пробеми не само от финансово, но и от чисто художествено и дори човешко естество, сякаш започва да се окопитва. Законът за пенсионирането на балетните артисти превръща танцьорите в залог на кризата – въпреки тежкия физически труд, те трябва да остават на сцената и след обичайната четиресет годишна възраст. Немарливостта на политиците почити разрушава трупата като принуждава дори големите имена да се позорят и да се появяват вън от форма, в третостепенни роли.

Така се руши връзката между поколенията – тъй като много от отличните ни балетисти напускат поради мизерно заплащане, ограничен щат и още по-отчайваща, стагнирана поради пълна липса на средства и идеи, постановъчна политика. Ако някога трупата наброява 150 танцьора, сега са 60 и при това с корепетитори и художествен екип. В лицето на Сара-Нора има стремеж да се съхранят ценостите и да се намери път към разрешаване на проблемите. Сполучлив ход в тази аспект е категоричното опазване на всички значими заглавия от бавно и трудно изградения репертоар от последните сезони, дори и ако някои се изпълняват само по веднъж или два пъти.


Похвално е - така се съхранява от една страна енергията на трупата, разгръща се стиловия диапозон на артистите, а от друга се запазва разнообразието на и без това съвсем малкото постановки – пет-шест. Премиери се правят все по-трудно, а и липсват хонорари за стойностни постановчици – както се получи и с последната „Дамата с камелиите” по Верди, която е доста лековата, драматургически повърхностна и пластически шаблонна. Но още по-похвално е, че се дава път на можещи и скромни артисти, които дълго време се доказват, за да получат по-широко поле на изява – имам предвид сега Илиана Филипова в „Силфида”, а малко по-рано Иванка Касабова в „Лешникотрошачката” и разбира се, доверяването на солови партии на съвсем млади изпълнители.


Силфида - Мария Илиева, Джеймс - Никола Хаджитанев

След премиерата през 2002 г. спектакълът „Силфида” се е изиграл не повече от седем-осем пъти, бе избран от голямата прима Маша Илиева през миналата година като равносметка и сбогуване с палцовата техника. И този път отново само за едно изиграване, е на сцената, но това е и успешно и смело решение. Веднъж защото е защитено с отлично артистично качество и втори път защото подсказва политика, реноме и говори за ясна тенденция. Българската публика е тромава и рядко прегръща непопулярни и раритетни заглавия, такова за нашата страна за съжаление е и „Силфида”, което все още не е разпознаваемо като фаворитно и любителите подхождат с недоверие към него.

 А то е и значимо и интересно не само защото представя друга визия към романтичния шаблон, добре изразен в „Жизел” например, но и защото показва една доста по-нетипична пластическа мисъл за облика на класическото движение. Да не говорим, че настоящата ни постановка, която е всъшност втора по ред, след руската версия от 1988, е реализирана с помощта на голямата познавачка на стила Бурнонвил Дина Бьорн. Бе се събрала ценителска публика, която присъства на едно значимо художествено събитие.


А. Бурнонвил

„Силфида” е балет, изразяващ основната идея на епохата на Романтизма – дълбокото чувство за тъга от непостижимостта на съвършенството, огорчението от далечината на копнежа и разривът между вътрешен и внъшен свят. Съществуването е осъзнато като болезнена двойственост между идеално и реално, а усещането, че наличното се нуждае от своята алтернатива, за да бъде довежда до отчаяние от реалността, която безмилостно унищожавабляна. Вече самата тя не е нито така лесна, нито така хармонична както изглежда на пръв поглед. Оттук се поражда онова характерно желание за бягство от действителността, отнова своеобразно завръщане към безгрижното, красиво и хармонично пространство на щастието, неопетнено от двусмислието и сенките на битието и егоизма. Но бягството се оказва не само неуспешно, но и невъзможно Джеимс умира, любонта-бян е потъпкана, заради страха и дързостта на гордостта.

Както сполучливо отбелязва Лудвиг Тик относно отвъдния копнеж и романтичната представа за бягството от реалността: "Всичко това е много красива романтична представа, но всъщност се оказва вакуум, който изтръгва човека от действителността. Онези, които се отддават на очарованието му са наистина отговорни за страданията в настоящото състояние".
В какво тогава се стътоя истиниския празник?! Най-напред в подбора на солистите и не по-малко значимия факт в трансформацията на общата енергия на трупата, която от дълго време не е стояла на сцената нито така уверено, нито така лъчезарно.

Илиана Филипова в центъра, Сцена от "Дамата с камелиите", 2009/2010

Като Силфида, едва за втори път, се представа Илиана Филипова – една твърде интересна и вече напълно завършена балерина, на която не само може да се гласува доверие, но може да се изгради и по-постоянна репертоарна зона. Филипова е от онези надарени, съвестни, особено красиви и скромни артисти, които извоюват мястото си не със сила, а с деликатност, търпение и упорита работа. Дълго време е само в кордебалета и в кратки сола, където се откроява с изящество, задълбоченост, филигранност, стабилност и голяма вътрешна артистичност. Нейната красота, а и начина, по които стои на сцената са нетипични за нашето време. Тя не търси зрелищност, нито атрактивност, а напротив с мекото си меланхолно, дори чисто шопеново, излъчване създава един особен цвят, който придава богатсво на трупата, а и е рядък и поради това особено ценен. Просто не разбирах какви са причините за нейното бавно напредване, освен някои малки технически забележки, особени силата на пируетите, които са пренебрежими, а и несъществени. Един от отговорите е може би тъкмо това несъответствие със съвременната представа за балетната актриса, тази отявлена характерност на роматичена балерина, която подходяща за тясното поле на образите от Силфида и Жизел.

  Знаменитата Мария Тальони като Силфида
От друга страна красивите сола на Филипова в „Спящата красавица” като принцеса Флорина от дуета със Снята птица, една от четворка силфиди, Малък лебед, две вилиси, приятелка на Мари в „Лешнико трошачката”, па де дьо от „Пахита” няма как да не се забележат. Защото стилът на Филипова е забележим – добре разгърнати движения, цялостна елегантна линия, съчетани с отлична работа на ръцете и изящни движенчески фрази. И в спектакъла тя бе изпълнена с много лирично настроение, лекота с дух и красота като Силфида. В нейната интерпретация образът не е така палав и закачлив като при Мария Илиева, нито пък е така драматично наситен като при Веса Тонова или чудновато отвъден като при Диляна Никифорова. Илиана открива своя ключ в пределната грация и безплътност, в чистотата на образа и неговата копнежна унесеност. Да тя е палав и радостен дух, но тази игривост е облъхната от една чаровна и ненатраплива мекота. Невиността в любовта е това, около което Филипова гради своя нюанс. Особено красива е сцената с прелитащата пеперуда или ози с цветето, в който проличава цялото доверие на призрачното създание към Джеймс. Сцената на смърта е покоряваща не с драматичността, а с тишината, която рисуват движенията - Силфидата просто прелива в мълчанието, кинетичният диапазон се ограничава до трепет, линията бавно се прибира, а ръката едва пропърхва до върха на псътите. Няма омраза и обвинение, нито съпротива, а само смирено гаснене и тя пада в ръцете на своите посестрими... Като особено достижение на Филипова бих откроил изумителната филигранна работа на ръцете – детаилизираността във всеки един момент, безотказно елиптичното завършване и рисуване на линиите, деликатността на акцентите и отличната усвоеност на стила, които предполага много бълзи стъпки, които обаче се намират в контраст с бавно прибиращите си ръце и ниското водене на пулсациите от рамото или лакътя.


За силата на внушението помага чувството за естествена грацията и емоционалната интелигентност, която й помага да намери свои акценти – отвъд обичайните – например не само пръскането и пиенето на водата, но и поднасянето на цветето на Дежймс, лукавото надникване от вратата. Надявам се скоро Филипова да се представи и в други значими образи, сред които безспорно е и този на Жизел, тъй като след това съвсем категорично, в качеството и художествената си стойност превъплъщение, тя заслужава този шанс.

Веса Тонова - Одета и Трифон Митев - Зигфрид в "Лебедово езеро"

Не по-малко за радостното усещане от вечерта допринася и премиерът Трифон Митев като Джеймс. Той е толкова артистичен, внушителен и стабилен, че подпомогна не само изразителността на своята парньорка, но и наелектризира публиката с перфектното изпълнение като по учебник на голямо соло на Джеймс. Митев притежава онова специфично премиерско движение - едновременно елегантно, стаяващо сила и красива сдържаност. Скоковете му са пределно високи, дълго удържани в разгърнатост, напълно безшуми и надарени с учудващо елегантна дъга. Изяществото на ръцете е артистистично защитено от достолепна осанка и ярка артистичност. Неговият Деймс не сямо импулсивен, безотговорен и вятърничав младеж, който тъси мечтата си и загърбва реалността, а личност, която се съмнява, която търси истината и я намира в откровението на любовта.


Диляна Никифорова - Силфида и Александър Александров - Джеймс

Трифонов тълкува Джеймс по-скоро като трагичен образ, защото отхвърляйки любовта на Ефи, в страха си пренебрегва и дълга и гостолюбивостта, а накрая става жертва на мъста на старата жена, докато осъзнава, че тъкмо той носи вината за смъртта на Силфидата. Митев е прекрасен партньор, въпреки, че в този балет двамата любими дори не се докосват, защото умее да подчертава взаимоотношенията и да се вслушва динамикте и темпото на диалога с другия. Странно е, че на сцената между Митев и Филипова се получи особена образна амалгама, която подпомогна едновременно открояването на характера и темперамента и на двамата артисти. Почти призрачната меланхолност и поетична рафинираност у Филипова, се съчетава с топлата мекота и мъжественост на Митев – една прекрасна комбинация, която е подходяща за естеството на балета и засилва неговата въздейственост.

Сцена от първо действие 

Тук не бих искал да пропусна и дебюта на Елена Пампулова като Ефи, която поема ролята след едно от емблематичните превъплъщения на прецизната, технически безупречна и много емоционална Дарина Бедева. Пампулова се обляга на виртуозността на партията, която превръща в ключ към образа. За нея Ефи е излъгано момиче, но тя е и твърде млада, за да се откаже от живота и набързо преодолява любовното си разочарование като приема предложението на Гурн – Кирил Иванов. Пампулова акцентира върху безметежната жизненост на своя образ, върху бликащата емоционалност и незлоблива доверчивост. Нейната Ефи е колкото неподкупно лъчезарна, толкова и открита и незлоблива. Увереното, красиво соло от бързи стъпки, стегнати подскоци с резки промени в линията от първо действие, разкрива един интересн потенциал и подсказва емоционална разкрепостеност. Кирил Иванов има добър сезон. След интригуващото превъплъщение в „Дамата с камелиите” като Жорж Жермон, сега като Гурн, въпреки характерната за стила му острота и не достатъчно отлята чистота на линиите, успява да изгради образа така че той да стене четим.

Екатерина Станимирова като Медж

Екатерина Станимирова като магьосиницата Медж също успява да се открои. По начало Станимирова е запомняща се балерина, особено ярка в характерните партии. Надарена с ярка сценична сугестивност, която налага с темперамент и решителност, тя успява да сътвори поредица от успешни превъплъщения - Циганката в „Дон Кихот”, Италианска кукла в „Лешникотрошачката”, одалиска в „Козият рог”. За съжаление от края на миналия и началото на този сезон изявите и са доста колебливи като качество и се радвам, че отново започва да се бори за стабилност и стил. Нейната Медж е образ на съдбата, на мъстта и злопаметността. Ако фаворитката на тази партия Пенка Йосифова, акцентира върху тремолото в общото движение и присмехулното високомерие на този демоничен образа, то Станимирова подхожда през свадливостта на пренебрегнатия и страховитостта на желанието за отмъщение. Още малко задълбочаване на образа, разнообразяване на тремолото в ръцете в сцената със варенето на отровната отвара и иронична отсянка при съдбовните жестове, само би подсилило естеството на сценичната й харизма.


Спекакълът се получи не на последно място и заради общото вушение от излъчването на трупата. Кордебалета бе акуратен. Общите диагонали и масовия танц от Първо действие бяха заредени с необходимата приповдигнатост и веселие, а женският състав в бялата картина от Второ действие съумя да изгради правилното внушение за безплътност и да запази хеореографските образи и линии. Четворката силфиди Лора Бошнакова, Анита Манолова, Александра Александрова и Мария Лозанова изпълняват квартета с лекота и с необходимата за стила устремност на темпото.
Бих откроил и работата на диригента Борисв Спасов, който очевидно притежава дарованието да разбира кинетичния момент в музиката, да задава точни темпа и създава емоционални пикове, а и добре чувства онова, което определяме като романтичен стил. Той успява да изгради материята на музиката на барон Херман Льовенсколд като сложно взаимодействие между шотландски напев и класически стил и прирачно-сумрачна колористика, като тъси и психологическия аспект на тази ярко изобразителна музика, редуваща усещания за пърхаща нематериалност, картинна зримост и страстна жизнеустойчивост. И разбира се, както винаги на последък, валдхорната поне веднъж свири фалшиво, за да ни научи да се радваме на красотата в щрайха и прецизните сола на коцертмайстра Мария Евстатиева.

  •  Надписаните снимки в текста са дело на фотографа Виктор Викторов

Няма коментари:

Публикуване на коментар