Чудото на спонтанността

Живият дъх на звука

в последния албум New World Sinfonia

на Ал Ди Меола

Ал Ди Меола е жива легенда в света на съвременото джаз изкуство и защото си сътрудничи с такива значими фигури като Чък Къриа, Карлос Сантана, Стенли Кларк, Джими Пейдж, Франк Дзапа, Люк Понти, Стиви Уондър и дори Лучано Павароти, но и защото неговата виртуозност не е самоцелна. Тя е прицелена не в изумителния ефект, а в дълбоката експресивност. Меола превръща съвършенната си техника в уникално средство за изразяване и завръщане към лирическата стихия на музиката. Собствената му дискография се простира в 21 проекта, а участва и в записите на още трийсетина албуми, сред които мултиплатинения концертен "Friday Night in San Francisco" – шеметно трио с други две китарни легенди - Пако Де Лусиа и Джон Маклафлин, незабравимото "The Guitar Trio" от 1980. Албум с над двумилионен тираж, емблема на съвременното джаз мислене за китара и образец на ансамбловата музикална мисъл и на безупречната изпълнителска техника. Ал притежава две сатуетки "Грами" и редица топсингли във всички съществени джаз класации. Обявявяван е цели четири пъти за най-добър джаз китарист.

На концерта в Зала България в края на ноември, а също и в Бургас и Габрово, той представи някои от последните си композиции, едната създадена и записана само преди месец в Маями, а другата посветена на неговия баща (Micheldngelo). Концертът следва общо взето произведенията, от новия чисто актустичен проект New World Sinfonia 2008 (записан на лайф в Милано), изследващ живия дъх на звука; едно трепетно търсене на непосредствената енергия на страстта и чудото на спонтанността. На сцената е със собствената си формация „Al Di Meola New World Sinfonia”, създадена през 2000 - Фаусто Бакалоси - акордеон и вокал, Гумби Ортиз – кахон, тарамбука, бонгоси, триъгълник, звънчета; Петер Казас - барабани и Виктор Миранда - бас.

Преживяването на подобен концерт е уникално веднъж заради скромността и естествеността при музицирането без търене на външни ефекти и втори път заради диалога вътре между музикантите и тяната вслушаност - този съвършен баланс между дисциплина и импровизаторска свобода, между вдъхновеност и изработеност, която придава на музиката неустоима прочувственост.

Акордеонът на виликолепния Бакалоси изтръгва ту нежно елегично сфумато, ту остри и пронизителни тонве, граничещи с устна хармоника или съвсем леко потъва в най-дълбоки и плътни регистри, напомнящи за странни атавистични духови. Ритмите на Гумби Ортиз пък са виталистично наситени, разнообразно колоритни; плъзгат се по мелодията, влизат в диалог, хармонират или репликират нейния разказ. Композициите са вътрешно наративни, но логиката не е линеарна.

Те предават историята, драмата на чувството, на спомена през различни гласове, вплитат в себе си различни акустични актанти. Структурата е свободна, преминава през красиви дълги експозиции, неочаквани кулминации, накъсвани от крехки лирически състояния, мигове на меланхолна отмала, мечтание или кантиленна лекота, за да се завърнат отново към стремителните страстни емоции, взривяващи се в бурни финали, иронично близки до класически тушета.

 Творбите са колкото виртуозно динамични, толкова и пластично лирични (Micheldngelo). Някой са по-светли (Cafe 1930), дори танцово безгрижни (Cinema Paradiso, Mediterranean Sundance), докато в други настроението е по-смътно, обгърнато от тиха печал или мистично упътено (Umbras), изразено с тихи странни и дълбоки звуци – както е в двете произведения от Пиацола.
След паузата Меола свири и на електрическа китара – дълга виртуозна композиция, в която звукът е хладен, блестящ, напрегнат и остър.

Урбанистична музика, възникнала като желание за радост и щастие, но и изпълнена с копнеж по безискуствената на непосредствения глас. Музика на модерността и мегаполиса, която свързва стилове, следствие от смалилия се свят, преживяван като пресрещане на култури, времена и мелодии. Тук по остроумен, артистично неочакван, но и логичен начин се свързват в едно елементи от танго, фламенко, латино и класическа музика. Вплетени в общ джаз израз, в пластичен groove, който стилистично обединява разноликостта. Композициите са вдъхновени от езика и мелодическите инвенции на Астор Пиацола и не крият духовната си и емоционална близост с неговите произведения, Меола е бил близък приятел с великия аржентинец и е един от най-интересните интерпетатори на негови произведения (внушителният соло албум „Grand Passion”). Влиянието обаче не е натрапчиво, а напротив въздейства като приемственост и продължение.

Липсва заострената акустика, ярките контрасти, горчивата меланхолия и тъмната страст. Образът на страстта е по-скоро носталгичен, водещата итонация е лирическата топлота - всичко е по-меко, по-светло. Акустичната вселена се създава от диалозите между китарата и дълбокия кънтящ екот на кахона, от многогласието на удартите и специфичния просторен тембър на акордеона. Музиката е обърната към спомена,търси чистото чувство и оттенъка на страстта, напомня за обичания, за онзи, които липсва, но винаги е близък в обичта.

Музиката и стилът на Ал Ди Меола, мислени като образци на fusion jazz, се пораждат от сложното взаимодействие между различните природи на свободните джаз елементи, комбинирани с класически мотиви, разнообразни танго и фламенко темпа както и съблазнителнителните латино-ритми. Едновременно продължава линията на интелектуалния стил, на cool джаза и достиженията на Майлс Дейвис, но им придава нов смисъл, упътва ги в една различна посока, която се натъква на емоциите като концентрирана витална енергия. Най-същественото в тази музика е преоткриването на лирическото, на многообразността на чувството, която не накърнява експериментаторската игра и интелектуалната свобода, а ги полага в друга дълбоко психологическа перспектива.

Това са произведения виртуозен опит с възможностите както на класическата, така и на електрическата китара, пренасяне на техники и способи на звукоизвличане от едната към другата. Силно впечатляват удължените проточени акустични ефекти, ярките емфатични акценти в акордите, стремителните преходи и зашеметяващи градации - ухото долавя, но окото не вижда как това се постига.

 Ди Меола превръща своята стряскаща бързина и изтънчена филигранност на звукоизвличането, съчетани с отлична фразировка и пълна техническа свобода в сигурно средство за мигновено въплъщение на вдъхновението, на прелитащото чувство, което бива пленено от свирещите пръсти. В музиката си изразява всекидневието на града и неговия жител, обичайните вълнения, през които прохожда душата, сблъсквайки се с шемета на модерния свят, но и удивителното чудо на чувството, което всеки път се ражда наново. Търси в деликатни мелодии онази трудно достъпна, убягваща за думите, истината за съществуването. По своята същност неговата музика е колкото стремеж да се „отрази живота”, толкова копнение за онзи, оголен и откровен миг на докосване до сърцето, който причиняна болка и радост. Миг, който задушава, защото приближава до съкровеното и е начин за изживяване на самата плътност на живота. Бисът No Potho Reposare буквално предизвиква вихър от емоции и дълго нестихващи аплаузи.

Днес джазът охранява насладата, умението за доволство, от което постмодерносттта е все по-далеч, защото е изхабила автентичността на съществуването. Чрез своите неочаквано лирични и трогателни изпълнения, изследва самото движение на звука, материята на акустичното и сложната емоционална пластика на доволството. Така постига една необятната свобода, необходима, за да се достигне чистата спонтанност на чувството-поток. Музикантът се отдава всецяло на този неудържим и зашеметяващ поток, потъва в стихията му и увлича в него всеки един...