Attila and his Hordes Overrun Italy and the Arts, Eugene Delacroix, 1847
За постановката на "Атила" от Джузепе Верди във Варна,
За постановката на "Атила" от Джузепе Верди във Варна,
гостуване в
София
“Старая се да бъда общодостъпен и
ясен,
доколкото това е възможно!”
доколкото това е възможно!”
из писмо на Дж.
Верди
до А. Мандзони
Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg
Въпреки, че Верди е може би най-поставяният у нас оперен композитор неговите ранни опери, донесли му слава като “Маестро на италианската революция”, не са добре познати и не са очертали специфична интерпретаторска традиция. И това е колкото любопитен факт, толкова и естетическо предизвикателство. В рамките на Новогодишния музикален фестивал в НДК, зала 1, Варненската опера представи нова постановка на “Атила” с обещание за автентично музикално тържество. Празникът се получи, но по нашенски, с отчетлив привкус на горчивина от собствения ни художествен провинциализъм.
Въпреки, че Верди е може би най-поставяният у нас оперен композитор неговите ранни опери, донесли му слава като “Маестро на италианската революция”, не са добре познати и не са очертали специфична интерпретаторска традиция. И това е колкото любопитен факт, толкова и естетическо предизвикателство. В рамките на Новогодишния музикален фестивал в НДК, зала 1, Варненската опера представи нова постановка на “Атила” с обещание за автентично музикално тържество. Празникът се получи, но по нашенски, с отчетлив привкус на горчивина от собствения ни художествен провинциализъм.
И така най-напред за рамката на
спектакъла. Таз годишният фестивал, чиито основател и идеен вдъхновител бе
незабравимият Емил Чакъров, е все по-рахитичен от година на година, с все
по-безхарактерна, разводнена програма и все по-очевидни компромиси в
художественото качество, артистичния подбор и открояваща се неяснота в общата
стилистична линия, което естествено води до потъмняването на до неотдавна
луксозната, а и престижна марка. В този контекст “Атила” се предпоставя като
акцент и заради трепета да се види на сцената по-рядко произведение от първия
творчески период на Верди в стил Risorgimento, и заради удоволствието да се чуе
един балансиран състав и най-вече Юлиан Константинов, които от доста време не бе
гастролирал в София.
Диригент-постановчик е Христо Игнатов. В
интерпретацията си той добре следва основната стилистична линия, въпреки
известната акустична изравненост на оркестъра, в който често пъти детайлите са
трудно доловими. Нещо, което може би се дължи освен на диригента и на не особено
успешната тонрежисьорска работа. Известно е, че акустиката на зала 1 е трудна за
класически оперно-симфоничен репертоар и звукът, често пъти буквално потъва глух
и безцветен. Въпреки възможно най-добрата озвучителна система, с която залата
разполага, и тази вечер акустиката не притежаваше необходима архитектонична
яснота, особено в началото на спектакъла, когато гласовете на солистите бяха
изведени прекомерно силно над оркестъра. От друга страна Игнатов демонстрира
увереност и инстинкт при партньорството с певците и успява да изведе коректно
вокалното соло и групата. Плахостта в разчитането на някои темпа, забавянето на
места и не достатъчно подчертаната контрастна колористика при разчитането на
партитурата, емблематична тъкмо с богатството на мелодичната си картина, с
героичната напрегнатост и тревожния интонационен поток на цялото, издават
някаква стилистична примиримост и “обичайност” в твърде тълкувателния подход на
Игнатов.
А стилът на Верди в “Атила” следва централните търсения на ризорджиментото, съчетавайки романтическия уклон по крайна емоционална наситеност с този на реализма в психологическата достоверност, свързани от единна интонационна приповдигнатост както в драматичните, така и по-лирично-интимни моменти с определено търсене на един изведен в творбата до генерализирне принцип на метежен духовен патос. Подобно на търсенията му в “Набуко”, “Ломбардци” и “Ернани”, “Атила” /1846, Венеция, Театро “Ла Фениче”/ е по героичен исторически сюжет с бунтовен подтекст и призив към духовна еманципация. Музиката му следва традиционния италиански оперен стил и е изградена на принципа на контрастността, без обаче да се използва единен тематичен материал и да се достига до лайтмотив. Операта е драматургично организирана около няколко отделни номера – арии, дуети терцети, ансамбли и хорове, където оркестърът има, преди всичко, акомпанираща роля. Масовите сцени са особено ярки, наситени с героика и драматична сгъстеност. Хорът на Варненската опера, под диригенството на Малина Хубчева обаче е далеч от звуковата мащабност, необходима за тази опера, както и красивата хомогенност на оперното хорово вокализиране. Женският състав е по-уверен и стабилен, за разлика от мъжкия и особено теноровата група, която на няколко пъти не смогва да се присъедини на време към правилното темпо.
Всъщност приятната
изненада на вечерта е солистичният екип и баланса в него. Софийската публика се
умори както от експерименти и неподходящи вокални присъствия в Националната
опера, така и от очевидното отсъствие на добри певци от сцената, от липсата на
родните звезди, за които се чете, но не могат да бъдат чути. Звездата на вечерта
бе Юлиан Константинов. Неговият Атила е пламенен и изпълнен с тъмна енергия,
страстен варварин, способен на жестокости, но и изпълнен с тревогата на мрачни
предчувствия. Във вокално отношение гласът е обемен, плътен и впечатляващ с
тембровата си способност. Певецът успява да намери подходящите оттенъци в гласа
си във всеки един момент и да ги градира, в тази трудна партия, където
движението е от гняв към ярост, от сдържано презрение към ненавист, и общо взето
от силно и мощно, към още по –силно. Но дори в тихите моменти в гласа му сякаш
остава скрито да клокочат стихиите на неудържимостта. Още повече, че
Константинов е сигурен и свободен в сценичното си присъствие и с много добро
парньорско чувство. Той с лекота и деликатен усет интонира по време на дуета с
Енцио - Нико Исаков в пролога.
Драматичният сблъсък между героите, всъщност бе отлична колегиална работа мужду двамата певци, чието вслушване и надпяване един с друг достигна автентичността на психологическата картина - сблъсък между две силни воли и страсти, но преведени чрез акустичната мощ на добре водени и хармонизирани един с друг гласове. Пролича, че Нико Исаков се чувства много добре в партията на Енцио и тази стабилност, го освобождава да оставя гласа си да се лее свободно, без напрежение и да постига адекватната на партията белкантова широта.
Убедително бе и присъствието на Калуди Калудов като Форесто, чиито лек теноров глас с аморозен тембър и много добре поставен вокален център, прекрасно се справя с превъплъщаването на любовта, подозренията и разочарованията на любимия на Одабела. Като решителната дъщеря на градоначалника на Акуилея се представи Линка Стоянова и бе приятната изненада да се чуе нейния красив, окръглен, лиричен сопран. Очевидно Стоянова притежава не просто добре поставен глас, но и е много убедителна техника на вокализиране със стабилно легато, добра атака на височините, въпреки няколкото разклащания при задържането на височините. Голямата ария на Одабела не само не я затруднява, но певицата успява уместно да осъществи преходите от пеене с пълен глас към тези в медзавоче. Запомнящ се е дуетът между Одабела и Форесто в началото на първо действие, където гласовете на Калудов и Стоянова вълнуващо въплъщават емоционалното движение от съмнение и ревност, към радост и доверие; изтръгвайки се от интимната унесеност те прерастват в тържествена клетва и непоколебима в твърдостта си решимостта за съпротива срещу бесния хунски вожд.
И ако интерпретаторската дързост на диригента Христо Игнатов е доста въздържана, то тя напълно отсъства в режисьорските решения на Павел Герджиков. Неговата режисура е не просто традиционна и угаждаща на обичайния консервативен вкус, но е напълно статична, предвидима и анахронична. Образите са суховати, окаменели и статуарни, обичайно се стои и пее на аванс сцена и нищо не се случва на втори план, а камо ли на трети. Масовите сцени са просто телесното присъствие на хора, а дуетите и ансамблите са като на концертно изпълнение с разстояние мужду партньорите и с лице към зрителното поле. Цели сцени не са разработени по никакъв начин. Например драматичната сцена на ревност мужду Форесто и Одабела, или тази на бурята и виденията, оставена просто да прозвучи, а на сцената дори не се променя осветлението.
Недоумение буди гощавката при Атила, в която не се разбира нито защо има пиршество, нито защо заговорът е осуетен и по социалистически е лековато илюстрирана от дамски балет - няколко наложници. Наивното решение на финала е толкова неубедително, че смъртта на Атила изглежда нелепа и буди усмивка. Вярно е, че либретото на Т. Солера, разводнява драматичното напрежение на трагедията на З. Вернер, но все пак предлага достатъчно интересни възможности и напрегнати колизии. Сценографията на Иван Токаджиев е стилна и лаконична няколко самотни обгорени от пожар йонийски колони, прави в небето, а на земята група гранитни руини, но в декора се долавя някаква необходимост от дълбочина, която отсъства. И сценографията е статична и психологически монотонна, подобно на режисурата. Тя представя един единствен облик от началото до края на операта и гради ситуативните картини само чрез прегрупиране на зрителния ъгъл от дясното в лявото зрително поле, посредством малки подиумни повдигания и почти без промени в осветлението. Не по-малко безинтересни са и костюмите на Чавдар Чомаков, повечето вън от епохата както в линията, така и цветови характер, вън и някаква цялостна концепция, в безвремието на “нещо като”.
Ако работата на солистите, превърна вечерта в интересно събитие, то цялостният облик на спектакъла за пореден път откроява един от най-съществените проблеми на българската музикална и културна политика. Липсата на обща стратегия и програма за развитие, налагаща се тенденция към ретроградност и все по-болезнена загуба на критерий за качество и стойност; нагло отсъствие на уважение и подкрепа за талантите и каквато и да е било представа за път към обновяване и модернизиране на културния процес.
* Текстът е публикуван във в-к КУЛТУРА
* Sostenuto furioso – сдържано гневно, словесна игра от два музикални термина sostenuto – сдържано темпо и furioso – яростно, необуздано, гневно;
Юлиян Константинов- Атила
А стилът на Верди в “Атила” следва централните търсения на ризорджиментото, съчетавайки романтическия уклон по крайна емоционална наситеност с този на реализма в психологическата достоверност, свързани от единна интонационна приповдигнатост както в драматичните, така и по-лирично-интимни моменти с определено търсене на един изведен в творбата до генерализирне принцип на метежен духовен патос. Подобно на търсенията му в “Набуко”, “Ломбардци” и “Ернани”, “Атила” /1846, Венеция, Театро “Ла Фениче”/ е по героичен исторически сюжет с бунтовен подтекст и призив към духовна еманципация. Музиката му следва традиционния италиански оперен стил и е изградена на принципа на контрастността, без обаче да се използва единен тематичен материал и да се достига до лайтмотив. Операта е драматургично организирана около няколко отделни номера – арии, дуети терцети, ансамбли и хорове, където оркестърът има, преди всичко, акомпанираща роля. Масовите сцени са особено ярки, наситени с героика и драматична сгъстеност. Хорът на Варненската опера, под диригенството на Малина Хубчева обаче е далеч от звуковата мащабност, необходима за тази опера, както и красивата хомогенност на оперното хорово вокализиране. Женският състав е по-уверен и стабилен, за разлика от мъжкия и особено теноровата група, която на няколко пъти не смогва да се присъедини на време към правилното темпо.
Юлиян Константинов- Атила
Юлиян Константинов- Атила
Драматичният сблъсък между героите, всъщност бе отлична колегиална работа мужду двамата певци, чието вслушване и надпяване един с друг достигна автентичността на психологическата картина - сблъсък между две силни воли и страсти, но преведени чрез акустичната мощ на добре водени и хармонизирани един с друг гласове. Пролича, че Нико Исаков се чувства много добре в партията на Енцио и тази стабилност, го освобождава да оставя гласа си да се лее свободно, без напрежение и да постига адекватната на партията белкантова широта.
Убедително бе и присъствието на Калуди Калудов като Форесто, чиито лек теноров глас с аморозен тембър и много добре поставен вокален център, прекрасно се справя с превъплъщаването на любовта, подозренията и разочарованията на любимия на Одабела. Като решителната дъщеря на градоначалника на Акуилея се представи Линка Стоянова и бе приятната изненада да се чуе нейния красив, окръглен, лиричен сопран. Очевидно Стоянова притежава не просто добре поставен глас, но и е много убедителна техника на вокализиране със стабилно легато, добра атака на височините, въпреки няколкото разклащания при задържането на височините. Голямата ария на Одабела не само не я затруднява, но певицата успява уместно да осъществи преходите от пеене с пълен глас към тези в медзавоче. Запомнящ се е дуетът между Одабела и Форесто в началото на първо действие, където гласовете на Калудов и Стоянова вълнуващо въплъщават емоционалното движение от съмнение и ревност, към радост и доверие; изтръгвайки се от интимната унесеност те прерастват в тържествена клетва и непоколебима в твърдостта си решимостта за съпротива срещу бесния хунски вожд.
Калуди Калудов - Форесто
И ако интерпретаторската дързост на диригента Христо Игнатов е доста въздържана, то тя напълно отсъства в режисьорските решения на Павел Герджиков. Неговата режисура е не просто традиционна и угаждаща на обичайния консервативен вкус, но е напълно статична, предвидима и анахронична. Образите са суховати, окаменели и статуарни, обичайно се стои и пее на аванс сцена и нищо не се случва на втори план, а камо ли на трети. Масовите сцени са просто телесното присъствие на хора, а дуетите и ансамблите са като на концертно изпълнение с разстояние мужду партньорите и с лице към зрителното поле. Цели сцени не са разработени по никакъв начин. Например драматичната сцена на ревност мужду Форесто и Одабела, или тази на бурята и виденията, оставена просто да прозвучи, а на сцената дори не се променя осветлението.
Калуди Калудов - Форесто
Недоумение буди гощавката при Атила, в която не се разбира нито защо има пиршество, нито защо заговорът е осуетен и по социалистически е лековато илюстрирана от дамски балет - няколко наложници. Наивното решение на финала е толкова неубедително, че смъртта на Атила изглежда нелепа и буди усмивка. Вярно е, че либретото на Т. Солера, разводнява драматичното напрежение на трагедията на З. Вернер, но все пак предлага достатъчно интересни възможности и напрегнати колизии. Сценографията на Иван Токаджиев е стилна и лаконична няколко самотни обгорени от пожар йонийски колони, прави в небето, а на земята група гранитни руини, но в декора се долавя някаква необходимост от дълбочина, която отсъства. И сценографията е статична и психологически монотонна, подобно на режисурата. Тя представя един единствен облик от началото до края на операта и гради ситуативните картини само чрез прегрупиране на зрителния ъгъл от дясното в лявото зрително поле, посредством малки подиумни повдигания и почти без промени в осветлението. Не по-малко безинтересни са и костюмите на Чавдар Чомаков, повечето вън от епохата както в линията, така и цветови характер, вън и някаква цялостна концепция, в безвремието на “нещо като”.
Ако работата на солистите, превърна вечерта в интересно събитие, то цялостният облик на спектакъла за пореден път откроява един от най-съществените проблеми на българската музикална и културна политика. Липсата на обща стратегия и програма за развитие, налагаща се тенденция към ретроградност и все по-болезнена загуба на критерий за качество и стойност; нагло отсъствие на уважение и подкрепа за талантите и каквато и да е било представа за път към обновяване и модернизиране на културния процес.
* Текстът е публикуван във в-к КУЛТУРА
* Sostenuto furioso – сдържано гневно, словесна игра от два музикални термина sostenuto – сдържано темпо и furioso – яростно, необуздано, гневно;