24 май или защо честваме словото

 

 

ЧЕСТИТ 24 МАЙ

НА ВСИЧКИ ТЪРСЕЩИ СВЕТЛИНАТА

 

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg


Българският дух е духът на най-високата човечност, на най-висшата ценност и най-висшата цивилизованост?! Можете ли да си позволите тази висина?! Не е ли истина, че именно българите са онези, единствени почитащи в празник създаването на своята писменост и чудото на знанието, спасението чрез буквите.

Човекът и обществото се възвисяват чрез словото, чрез буквите и пак през тях придобиват силата и дълговечността си. Духовната свобода е свободата на самоосъзнаващият се буквен човек, който чете света и себе си в своето умение да любопитства, да се учудва, пита и мисли, да надмогва теснината на времето и убогостта на мястото.

Какво значи да честваш писмеността. Най-напред да осъзнаваш езика като победа над мимолетното, като средство да се опазва духа, но най-вече като фин инструмент за преобразяване на мирозданието. Почитайки словото ние казваме, че по-важната от силата на мишците е силата на духа, че безграничността започва от способността да назовем и да закопнеем.

Българите са нужни на света, защото са му дали най-висшата идея почитта на словото, писмеността и азбуката, но не като идолопоклонничество, а като Божието озарение и милост, посредством, което хората обикват света и живота, учейки се да живеят. Не случайно 24. Май. е единствения в света празник на Духа като Знание, Мъдрост, История, Памет, Почит и Поезия.

Само с това българското може да се гордее и възвисява. Само тук можем да прозрем, защо носим толкова страдания, които трябва да преобразим с мъдростта на думите, със спасителната сила на словото....

 

 

 

Икони на модерността

Музейна
Галерия за Модерно Изкуство
на една година

Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg

Вече не е странно да посещаваме в София експозиции на едни от най-значимите имена в изкуството и художествената култура на ХХ-ти век като Марк Шагал, Анри Матис, Пабло Пикасо, Савадор Дали, Хуан Миро, както и на сложните провокативни фигури от съвременната арт сцена от началото на ХХІ-ви век – Анди Уорхол, Роберт Индиана, Деймиън Хърст, Христо Явашев, Хънт Слонъм, Джери Снайдер и др.

Анди Уорхол

Не е необичайно, защото вече от една година Музейна Галерия за Модерно Изкуство,на Оборище“ 10, открита на 17 декември 2009, вече активно се включва в художествения живот на столицата и страната и оформя чертите на своя характер като изгражда ясна стратегия за динамично културно присъствие. Само до преди година екзотичната сила на тези имена, превърнали се в „икони на модерността”, изглеждаше като мираж на фона на институционалния духовен провинциализъм, чието закъснение в мисленето е с повече от десетилетия, на фона на вечната културна стагнация превърнала се в уравниловка за вкусовете и руинирала интереса на публиката към високите стойности и провокации на модерното и съвременно изкуство.

Президентът на МГМИ - Деница Атанасова

Именно Музейната Галерия за Модерно Изкуство привнася живителна струйка въздух в застоялата атмосфера на месния ни битовизъм и успява само за година с почти ежемесечни прояви да представи пред родната публика, и при това напълно безплатно, оригинали на тези знаменити културни фигури. Чрез съвместното си сътрудничество с национални институти като Националната галерия за чуждестранно изкуство, както и в партньорството с Министерството на културата Галерията успя само за няколко месеца да се превърне в център на дискусии и оживени значими събития. Чрез иронични PR стратегии смогна да разбуди съня на „интелектуалците”, често отказващи пряк дебат със скоростта на съвременните арт тенденции.

Роберт Индиана - "Love"

И така само за година Музейна Галерия за Модерно Изкуство представи уникалната колекция сериграфия на портрети на Анди Уорхол на кинолегендата Мерлин Монро, да организира гостуване на абстрактния постекспресионист Хънт Слонъм, да покаже скандалните точки на Деймиан Хърст или неговата гарафика с диамантен прах „Victory over Death”, за направи достъпни великолепните камерни произведения на Пикасо, Дали и Шагал, кокто и да състави презентации на оригинални тематични серии на тези велики творци.

Знаменателно остана и откриването на галерията, на което лично присъства внучката на Пикасо, Диана Пикасо. Нейната книга “Pablo Picasso: Art Can Only be Erotic”, разкрива тайни от интимния свят на художника, но отразени в изящни еротични творби с камерно звучене, които разбиват монолитността на мачиския образ на Пикасо, за сметка на усещането за деликатност, наслада и дори нежна емоционалност. В емблематичната експозиция писъстваха произведения от най-известна серия от еротични графики на Пикасо - Vollard Suite, както и графики от късния период - Серията 347 Series.

Пабло Пикасо - графика

Салвадор Дали е представен чрез оригинални литографии от сериите „La Conquete du Cosmos" и от „The Divine Comedy", цикъл, посветен на едноименната творба на Данте Алигери. Забележителната серия от 24 оригинални цветни литографии, рисувани по библейски сюжети на Марк Шагал, с характерния му лирико-магически привкус на стила, превърнал го в един от предшествениците на сюрреализма, са част от настоящата празнична експозиция, която включва и литографии с библейски мотиви и на дръзкия Салвадор Дали, за когото библейския мотив е тълкуван като част от вътрешната история на личното съзнание, което чрез хипнотичната си откровеност достига до неразрешимите въпроси за началата на съществуването.

Постоянната експозиция на галерията съдържа преди всичко графични творби, литографии и др. сериини техники, част от които са и притежание на колекции на такива световно известни музеи като този на Пабло Пикасо в Париж и Барселона, на Дали в Испания и САЩ, на Миро в Барселона, прочутите Метрополитън, Музея за модерно изкуство, Уолхол Музеум, Д'Орсе и Тейт в Лондон и др. В нея са и няколко изящни образци на неудържимия стихиен темперамент на Хуан Миро - серията от цветни литографии La Melodie Acide.

Кристо и Жан-Клод - Портите, Central Park, Ню Йорк, Февруари 2005

Тук са и част от проектите на световно признатият концептуален артист от български произход Христо Явашев-Кристо за две от най-прочутите му инсталации, съвместно дело със съпругата му Жан-Клод - „Портите" ( The Gates), от Central Park в Ню Йорк и „Чадърите". „Портите" е екстериорна ландшафтна инсталация създадена през февруари 2005 год., в която 7503 парчета оранжев плат са монтирани по протежението на 23 мили из алеите на парка, движени от ветровете. Тази творба предизвиква невероятен фурор и привлича над пет милиона наблюдатели. Докато „Чадърите" от 1991 год. отново екстериорна ландшафтна инсталация се състои от хиляди жълти и сини чадъри, подредени в специфичен ритъм върху огромна площ в Япония и Калифорния.

Деимиън Хърст с произведението си "Победата над смъртта"

През новия сезон на 2011 г. Музейната галерия ще налага и още един нов експозиционен хоризонт към следвоенното и съвременно американско изкуство, както и поглед към утвърдените имена на българското съвременно изкуство - Павел Койчев, Хубен Черкелов, Греди Асса и др.

Анди Уорхол - 12 портрети сериграфия на Мерлин Монро

Уникална културна мисия на галерията се простира не само в България, но и на територията на цяла Източна Европа, където е единствена по рода си – функционираща едновременно като музейно средище и активна галерия, представяща на регионалния пазар произведения с музейно качество на достъпни цени. По този начин ценителите могат да отсяват качеството и да изграждат меценатска и колекционерска стратегия за своя вкус. Затова и Музейна Галерия за Модерно Изкуство се ангажира с осъществяването на образователни курсове и семинари, водени от арт-експерти, асоциирани към големите аукционни къщи за изкуство като Christie’s и Sotheby’s или към най-престижните университети в света за изящно изкуство - Харвард, Йейл, Принстън, Оксфорд, Кеймбридж, Сорбона и Хайделберг.

Деймиът Хърст - Vanitas

Изкуството е духовна, нравствена и екзистенциала опозиция на властовото безумие и своеволието на културните реформатори, алтернатива на консуматорското затъпяване, защото обръща погледа навътре към ценността и смисъла, към човешкото. Покрай кръстоносния поход срещу културата у нас от страна на обезумелите и опиянени от силата си политици Музейна Галерия за Модерно Изкуство показва един друг, и при това успешен, модел, който просвещава и утвърждава духа. Нужно ли е непрекъснато да се напомня специфичната ролята на изкуството, което не просто е социален буфер срещу агресията и жестокостта, безгрижна сфера на свобода, но и буфер срещу саморазрушителните стихии вътре в самия човек.

Деймиън Хърст - литография

 Фотоколаж: ©  Петър Пламенов



Изборът като съдба

Размисли за НГДЕК
и  г-жа Гергина Тончева

Петър ПЛАМЕНОВ

pet27@abv.bg


Трудно е да се помни – стореното добро, изборът в полза на нравствеността коренно променя света. Всеки избор е творене на свобода и свят, друг въпрос е, че най-често алтернативите са не само вътрешно противоречиви, но и до голяма степен лишени от активен свободен елемент, т.е. те са принуда, в която личността проявява себе си само като действие, което призовава отговорността.

Настоящата статия е реакция на един материал посветен на г-жа Гергина Тончева, легендарен директор и духовен ръководител на НГДЕК „Константин-Кирил Философ”, известна и с факта, че е най-дългогодишният директор на училище в България. Статията „Учител, който те кара да плачеш” от 14.09.2010, на Боряна Филипова, повдига един съществен въпрос как и колко ценим личностите, които променят нашия живот и които се отдават напълно на своето дело. Актуалната тема е пенсионирането на г-жа Тончева и трудният и отговорен избор за нов ръководител на може би най-духовното и „елитно” българско училище, не заради блясъка и децата на министрите и богаташите в него, а заради подбора на изучаваните предмети, уважението към хуманитарните ценности, начинът на преподаване и толерантността към различието.

Очевидно материалът е дело на класически възпитаник – г-жа Боряна Филипова, написан е с емоционално пристрастие, но и иронична дистанция. Въпреки, че в него не се лъже, липсва ясна позиция, която да укаже къде може да лежи истината. Къде е тезата – г-жа Тончева прави училището институция и му придава истински смисъл, или пък не е съумяла да го адаптира към новите поколения, нито е открила сред своите колеги човек, който може да продължи делото не само на нейния живот, но и на такива знаменити и скромни хора като г-н Милко Рунев, учителят по физическо възпитание, без когото едва ли НГДЕК би могла да бъде създадена и опазена в бурното море на Българското пренебрежение към духа или на вече покойната г-жа Людмила Добринова – Мама Доби, създател и диригент на православния мъжки и фолклорен девически хор към училището, а и на мнозина още. Училището е открита на 10 октомври 1977 г. в София, лицей към СУ, такова каквото е и каквато тридесет и три годишната му традицията го е наложила, е преди всичко място, където се събират и зараждат таланти.

 Оттук са поели пътя си едни от най-интересните и успешни млади българи в какви ли не области на живота – учени, адвокати, лекари, филолози, педагози, журналисти, културолози, артисти, режисьори и т.н. НГДЕК е именно това място на духа, което показва какво означава ценността и как тя трябва да се открива, защитава, отглежда и осъществява като човешки избор. Борбата сега е да се осмисли и запази точно като такова пространство на интелектуална свобода и безкомпромисност особено съществено за самото общество, колкото и нелепи да изглеждат високите хуманитарни идеали на технически линейното настояще и на консуматорски опростеното съществуване.

Да макар и озазис в НГДЕК има всичко и толериране, и пренебрежение, и дребнавост, но важното е тъкмо ти как ще се пребориш с връзкарството, суробаджанашката приветливост и пренебрежителната ирония на преподаватели към ничиите деца, които попадат там само заради ума си, а не по родов принцип - стилът на училището – самоусъвършенстването и борбата. Дали в последна сметка ще се назовеш личност и ще се отстоиш своята позиция - в НГДЕК това е най-важното дори не оценките. „Помогни ми да те возвися!” – девиз, който следва да се превърне в идея и на нацията – да се позволи на можещите и знаещите да зададат посоката, след като слепите, глухите и инатливите препречват пътя на кадърността и качеството.

Аз самият също съм възпитаник на гимназията и тъкмо там разбрах, че да се бориш означава да пазиш достойнството си и да го отстояваш със средства, подхождащи на мярата на личността ти - защото всичко е възможно с пари и връзки, но не всичко струва пари, а изборът ти е твоята отговорност и свобода. Кое не струва пари, кое не може да се окачестви и оцени по пазарен принцип - на това трябва да се научим – Духът, Добротата, Образованието, Културата, Изкуството - това са дейности, които те срещат с истината какво означава да си човек и личност, а не какво е да си само консуматор, връзкар, бизнесмен, политическо протеже... Неспестяването на истините за живота, за тежестта и бремето, за кризата на човешкото, за необходимостта от доверие и съмишленици, които срещаш, за силата на идеите, с които се сродяваш – всичко това повдига и извисява. Но най-важният урок е ясното знание, че човек сам създава и извоюва свободата си - и това се научава в усилието да устоиш, да заявиш достойнството си.

Г-жа Гергина Тончева умее да пази духа, да го предава като ценност. Не мога да отреча пропуските нито да идеализирам строгата дисциплина и тежка школа на НГДЕК, но осъзнавам колко е трудно да намериш друг толкова всеотдаен човек, така отдаден на идеята и толкова достоен. Тя е преподавател-будител, който открива ценното във всеки един и умее да го уважава, дори в хулиганите. Човек, който дава шанс – едно от будещите удивление и почит качества. Достолепна дама, опиянена от духа на просветата, на знанието. Надявам се, който наследи мястото й да изгражда, а не да руши по български с омраза към успеха на другия и със слепота към извоюваният смисъл. Защото човек е същество на смисъла, а смисъл тегли към смисъл. Разрушението е твърде лесно и поради това съмнително като сила – безнравствено, дори само задето е толкова безгрижно. Докато традицията е вглеждане, съхраняване на ценността и учи не само какво е било преди, но и как да се разпознае новото, как то да се оцени. Понеже да изградиш и да помниш означава най-напред да оцениш.

Гергина Иванова Тончева е родена на 25 декември 1932 г. в с. Садовец, Плевенско. Завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, със специалност българска филология. Учителствува в I Немска гимназия — гр. София като преподавател по български език и литература до 1977 г., когато е поканена да заеме длъжността директор на новосъздадената класическа гимназия (НГДЕК „Константин Кирил Философ“). В училището, което ръководи, преподава предмета Любословие. На 17 май 2003 година е наградена с орден „Стара планина“ за изключителния принос към българската култура и образование.

Виковете на Сизиф

Едуард Вик спира финансирането на годишната награда за български роман, защото писателите са „недоразвити“, а публиката „необразована“

Но чете ли българинът и има ли нужда от българска литература? 

 

Петър ПЛАМЕНОВ

Викай, викай няма кой да те чуе!
Из вечната приказка за Неволята

Викът не е естественото сътояние на българина – напротив той е стиснал здраво зъби и мълчи като риба с опулени от болка и неразбиране очи... също както някога преди повече сто и петдесет години... Защо не умеем да викаме, защо не чуваме собствените си викове. Някак си потънали в пълната парадоксална абсурдност на българсия свят живеем живота само като изпитание и страдание без умение за щастие, благородство, приятелство и наслада. За Ботев, чиято поезия е сподавен и гневен вик най-страшното събитие е не физическата смърт, а страхът, че глъсът му ще мине „тихо като през пустиня“...

Съвсем на скоро, само няколко дни преди националния ни празник, в литературните и културните среди избухна пореден скандал – по нашенски абсурден, нелеп и трагикомичен.
Наградата за български роман на фондация „ВИК“ спира своята вече седем годишна дейност. Според отвореното писмо, публикувано на сайта на организацията, решението е продиктувано от самия учредител Едуард Вик, който спира финансирането на годишната награда за роман, връчвана през последните 6 години от 2004-та насам, заради собственото си огорчение. Това огорчение обаче е примесено и с безапелативна до нахалство грубост, която обаче показва дереджето на собственото ни самочувствие и незрялостта на културната ни среда, която още не може да излъчи и наложи меродавна литературна награда, годишен конкурс с награда и дори постоянно литературно периодично издание, което да развива вкус, показва тенденции, да подхранва дебети и творчески съперничества.

Красивата метафора, която използва г-н Вик за названието на премията - алюзията с прокъсващия, разтърсващ етера глас, разбирайки какво означава името му на български, се превръща сега в парадоксален момент - колкото и да надава викове българската култура, подобно на Сизиф, тя е непрестанно обречена от боговете на властта и дори от своите "благодетели" да страда от повсеместното безчувствие, невежество и твърдоглавие, които непрестанно отново и отново я натикват в калта.

Едуард Вик е родом Канада, на почтенната половин вековна възраст. Завършил е литература в Кеймбридж, основател на преводаческа компания. През 2004 г. обяви създаването на фондация "Вик" и учреди наградата "Роман на годината". Призът на фона на всеобщата мизерия и безхаберието на българските обществени и частни институции изглежда почти щедър - 10 000 лв. парична премия и опция за превод на английски на награденото произведение. По-скромни суми са предвидени и за номинираните. Тогава г-н Вик призна, че не познава българската литература, но наградата е "една възможност да се отвори вратата" и да се даде шанс да се прочетат книги, които иначе няма да стигнат до широк кръг читатели. "Направих този конкурс, за да окуража различието", твърдеше Едуард Вик. И наистина за тези години фондацията му успва да превърне премията в истинска атракция, канейки на пищните церемонии, несвойствени за литературното ни битие, популярни политици и певци.
Ние гледаме с удивление и радост на този благотворителен жест, дошъл от страна на чужденец, който изобщо не е свързан с културния ни процес и признаваме благодатта на 10 000-те хиляди лева за автора и превода на английски на спечелилия роман, но не забелязваме политическата й употреба, лобистките кръгове около журитата и членовете му.

От една страна няма какво да се обиждаме – прав е човекът от истината боли, но от друга подобна грубост от страна на благодетел е недопустима, още повече, че все пак в тази култура има значими фигури и явления.
Още през 2007-ма Едуард Вик признва в едно интервю: "Трудно е да накараш българина да прочете българска книга", а сега пише: „До ден днешен продължавам да се питам - защо книгите не се четат? Това е един въпрос, който Фондация „ВИК” задаваше многократно през изминалите 6 години. Много добре съзнавам, че една награда сама по себе не може да направи повече, че тези усилия просто не са достатъчни и че се нуждаем от подкрепа. Затова Фондация „ВИК“ потърси подкрепа от много места. На призивите ни за съдействие получавахме почти едни и същи отговори – това е един „благороден” проект, но за съжаление не и проект, който можем да подпомогнем“. Не че подобно безразличие не ни е присъщо – ние сеирджийстваме, но никога не подкрепяме с действие дори доброто, защо ли? - твърде подозрителни ли сме или пък сме духовно лениви?!
В чуждестрания печат г-н Вик е по-дързък в изказванията си и нарича българските белетристи „недоразвити”, а българската публика „нечетяща и необразована”. Това може лесно да се провери във вестник „This Is Nottingham”, издаван в Нотингам, а също и в българското списание на английски Vagabond. Допадна ми критичната ирония и своенравността, с която г-жа Леа Коен защитити както оттеглянето си от конкурса, преди няколко години, така и настоящия жест на г-н Вик.

Снимка БГНЕС

От друга страна знае се, че още в началото при първото издание на конкурса фондацията е поискала помощ от Народната библиотека, от писателските съюзи и от издатели, за да се ориентира. Днес резултатите са ясни и явни, въпреки натрупаните въпросителни.

Първи носител на приза става младият писател Стефан Кисьов за романа си "Екзекуторът". Наградата има и читателски вот, който често, а и напълно разбираемо, се разминава с избора на журито. Тогава гласът на четящите е даден за "Елада Пиньо и времето" на Керана Ангелова. През шестте години количеството на новите произведения, кандидати за "Вик", нараства и достига почти до 60. През 2005 г. я получава Емил Андреев за "Стъклената река", по която по-късно се създава и сценарий за филм. Боян Биолчев пък е носител на приза за 2006 г. за романа си "Амазонката от Варое". Георги Тенев е фаворитът за 2007 г. с романа "Партиен дом". Избран е сред 53 кандидати, а читателите отдават предпочитания на "Трикракото куче" на Мария Станкова. "Фото Стоянович" на Евгения Иванова е изборът за роман за 2008 г. Последни носители от 2009 г. по изключение се оказват двама - "18% сиво" на Захари Карабашлиев - редовен автор и на "24 часа", и Милен Русков, отличен за романа си "Захвърлен в природата".

Защо бългъринът не чете собствените си автори?! Може би защото нистина новите белетристи се занимават с твърде частни теми и не успяват да надхвърлят регионалното и да направят общочовешки обобщения?! Книгите са недостъппни веднъж поради високата си цена, лошото разпространение и медийното безразличие. Причините са повече, отколкото могат да се изброят. А и българинът би чел, ако най-сетне се появят писатели, които адекватно да изразяват бтието и светонагласата му, които да му дават мъдрост, надежда и утеха, а не само да го назидават или да му припомят горчивото минало.

Една култура просто е длъжна да опазва и стимулира творческата дейност, не за друго, а за да бъдат творците й регулатори на политическите безумия и масовата летаргия на обществото. Защото човекът е свободен не толково в ограничените си възможности за избор, колкото в съзнанието за отговорността на този избор и знанието за това, какво всъщност избира. Вкусът се формира, чрез отсяване, селекция, но и чрез натрупване, а за него е необходимо и време и човешки ресурс. Незабелязването на проблемите води до неизбежна деградация на вкуса, на обществото, на начина на възприемане на света и живота – четейки лоши книги, лесно можеш да развалиш не само вкуса си, но и вярата в човека. За да се появят обаче значими явления са необходими и лични и всеобщи усилия. Не е ли време да вземем нещата в свои ръце без да разчитаме все на благодетели отвън. Трябва да сме благодарни на безпардонния жест на г-н Вик, за да изречем вечната истина за българското, което трябва да осъзнае за пореден път, че свободата не се подарява отвън, а се извоюва и защитава отвътре, от собствената ни екзистенциална способност.

Срам и поп фолк

Защо поп-фолкът предизвиква срам в своите почитатели

Петър ПЛАМЕНОВ

Поп-фолкът вече е толкова агресивен, че е опасно да се противопоставяш на неговата повсеместност и на постоянното одобрение, на което се радва сред широките народни маси, защото рискуваш да бъдеш заклеймен като мухлясал интелектуалец или предвзет глобалист, който бяга и се свени от "родните" си корени. Дали това е музика само на тълпата, на низките страсти, на долницата или е залитане-компенсация срещу наложените сереотипи в музиката и културата по времето на социализма, когато художествени съвети подбират текстове, мелодии и изпълнители?

Пошлото обаче, колкото и да се лустросва, никога не може да скрие, дори зад отличния макияж и силикон, отсъствието на нещо друго освен илюстрирането на първосигнални нагони и събуждането на лъстиви страсти. Музиката в основата на своето възникване смесва няколко начала. От една страна тя наистина служи на сексуалния подбор като естествен афродизиак (срв. музика в природата - птици, маймуни), сочещ по-добрия партньор. Музиката създава общност, превръща аморфната маса хора в група - такава е нейната роля при племенния стадии. Факт, които остава необорим и днес - все още почитателите на даден стил се чувстват обединени по особен начин - рокери, джаз-фенове и т.н. На трето място е сложната роля на музиката като трансформираща енергия, т.е. като емоционална и ментална способност.

За съжаление многообразието на смисъла на музиката, на нейните прояви и цели, което е съществено за нейното правилно функциониране, в жанра на поп-фолка се модифицира и изражда, елеметаризира до най-грубата си форма.

Онова, което учудва е, че вече липсва желание за съпротива. Пазарният устрем и капиталовият успех на поп-фолк индустрията, която като октопод погълна почти всички звена на развлекателната музикална индустрия превзима редиа, канали, предавания и дори официозните ефири на националнопредставителни медии. А тези, които трябва да се противопоставят, сврени в ъгълчето си, гледат учудено, изненадано и безпомощно.

Въпреки това, когато едно общество проявява прекомерна толерантност към уж периферни за културата явления в един момент те заменят основните й стоиности и се превръщат в аршин за ценностите й.

Съвсем на скоро бе публикувана класация за най-обичаните от българите музиканти и вид музика. Статистиката е повече от смущаващо откровена. Подрастващото поколение се забавлява само с този тип звуци, които формират вкуса й и въпреки че мнозина слушат поп-фолк, трудно се осмеляват да си признаят, че това е любимата им музика и това не е случайно. Макар и да не сме протестанска култура, която се развива в силна релация с една етика на срама, нашата патриархална сплотеност и агонизираща охтичава ортодоксия ни помагат да разпознаваме чрез срама себе си и да осъзнаваме болезнената истина за своята безпътност и духовна изостаналост.

Защото срамът не е просто чувство или усещане, той е израз на светоглед и до голяма степен се предопределя от дълбокото съзнание за култура.
Интересен феномен все пак е защо, макар че по-голямата част от българите неистово слушат чалга, все пак продължават да се срамуват. Това форма на комплекси ли е или пък показва колко неуверени сме като преценка - циганите не се срамуват от музиката си, нито пък сърбите или гърците, а ние си я обичаме, но си се срамуваме от тази своя привързаност?!

Дали пък самът не разкрива все пак, че въпреки всичко собствената ни нищета ни унизява?!Срамът се появява там където има нарушаване, престъпване срещу естеството на човешката природа и се появява съзнание за вина, заради изопъчаването й.
Поп-фолкът изкривява представата за българина, за неговите ценности и стремежи, за нравствената му способност. От друга страна ситуацията, която създава чалгата около себе си – симулиране на успех, безгрижие, просто обясним и лек живот, е симптоматична за самото но общество, което буксува в плагиатсване, фалшификации, заемане на модели ту от изнок, ту от запад и т.н, но и то, както и тази спонтанно възникнала музика, не се опитва да се отърве от порочните си навици, без дори да се помъчи да създаде нещо напълно ново, оригинално, истинско или стойностно...


Чувството за срам от пристрастеността към този тип музика, напомня азбучната истина по отношение на усещането за срам. Тъй като той е една от скритите форми на страха – от това е не бъдеш различен или че не знаеш как да бъдеш нещо повече от човек-маса.

Чувство за страх принуждава човека да се стреми да избегне неприятното преживяване от разобличаването му като слаб или самотен и за това скрива истината зад собственото си неудобство, но като по този начин отново лъже, но най-силно измамен остава пак самият той...

Поредното безумие

Закриват Полския културен институт в София

Петър ПЛАМЕНОВ

Поредното безумие е налице. Закрива се Полския културен център в София. За съжаление причините и мотивите за това решение са доста неясни, но едно е факт - ако българската общественост реагира на време ситуацията може да бъде променена. И без друго оазисите на културата са малко и всеки един от тях е особено важен за все по-редуцираното ни духовно простраство.

Полският институт присъства в София и България вече повече от 60 години. Институтът е завоювал своето специфично лице, развивайки динамиката на културните отношения с Полша, чиито основи са положени от Българо-полското дружество, популяризиращо през миналия век полската култура у нас и основно на страниците на издаваното в периода 1918-1935 г. списание “Полско-български преглед”, както и в поредицата Полска библиотека. Основоположници на Дружеството са изтъкнатият литературен критик Боян Пенев (1882-1927), поетесата и видна преводачка Дора Габе и Тадеуш Станислав Грабовски (1881-1975) - първият посланик на Полша в България след възстановяване независимостта на Полша през 1918 г.

Мостовете се създават, за за може да се съхрани възможността за среща, духовния обмен на идеи и пътя на една култура към друга, на един народ към друг. Изгарянето на тези мостеве сега, след толкова години упорство, изглежда е проява не само на недомислие, но и на безотговорност.

Прилагам писмата, уведомяващи за започната процедура по закриването на Полския институт:

"Полското Министерство на външните работи е взело решение за

закриването на Полския институт в София. Това решение предизвиква тъга

и недоумение у всички приятели на Полша в България и у всички поляци,

свързани с България. Институтът трябва да прекрати съществуването си в

средата на 2010 година. Може би това е последният момент за реакция

срещу безразсъдното решение на МВнР. Българските полонисти и

полонофили много решително се изказаха в защита на Полския институт в

София. Те разчитат много на подкрепата на полските медии,

на интелектуалните и формиращи общественото мнение кръгове. Да не

позволяваме Полският институт да изчезне от културния пейзаж на

България и Европа"

Лилиана Бардиевска [известна преводачка на българска литература]

В друго писмо от Лила Мороз-Гжелак, научен сътрудник в Института по славистика към Полската академия на науките, се отправя молба за разпространяването на информацията и се правят някои конкретни предложения за реакция към случващата се нелепост:

"...Това е печално и скандално решение, изискващо незабавно действие.

Известно е, че МВнР прави икономии по всички линии, като м. др.

ликвидира т.нар. нестратегически задгранични представителства, за да

има средства за други дейности (напр. в Афганистан). Сигурно няма да

кажа нищо ново, което да не е казано вече от другите, изпратили тази

тъжна информация, но все пак... Необходимо е проблемът да бъде

направен достояние на полските медии, като се представи (в сбита

форма, защото вземащите подобни решения не четат дълги писма) дългата

история на Полския институт в София, като се акцентира върху

полско-българските връзки в миналото и върху българската подкрепа за

Полша в периода 1915-1918 г., когато поляците търсят (и получават!) подкрепа в

в усилията си да получат независимост."

Много важен в този контекст е "гласът" на София, на българските интелектуални среди, на полониститите. Именно реакцията ще докаже необходимостта от съществуването на Института в София и ще се превърне в красноречив контрааргумент срещу политическите своеволия.