Виковете на Сизиф

Едуард Вик спира финансирането на годишната награда за български роман, защото писателите са „недоразвити“, а публиката „необразована“

Но чете ли българинът и има ли нужда от българска литература? 

 

Петър ПЛАМЕНОВ

Викай, викай няма кой да те чуе!
Из вечната приказка за Неволята

Викът не е естественото сътояние на българина – напротив той е стиснал здраво зъби и мълчи като риба с опулени от болка и неразбиране очи... също както някога преди повече сто и петдесет години... Защо не умеем да викаме, защо не чуваме собствените си викове. Някак си потънали в пълната парадоксална абсурдност на българсия свят живеем живота само като изпитание и страдание без умение за щастие, благородство, приятелство и наслада. За Ботев, чиято поезия е сподавен и гневен вик най-страшното събитие е не физическата смърт, а страхът, че глъсът му ще мине „тихо като през пустиня“...

Съвсем на скоро, само няколко дни преди националния ни празник, в литературните и културните среди избухна пореден скандал – по нашенски абсурден, нелеп и трагикомичен.
Наградата за български роман на фондация „ВИК“ спира своята вече седем годишна дейност. Според отвореното писмо, публикувано на сайта на организацията, решението е продиктувано от самия учредител Едуард Вик, който спира финансирането на годишната награда за роман, връчвана през последните 6 години от 2004-та насам, заради собственото си огорчение. Това огорчение обаче е примесено и с безапелативна до нахалство грубост, която обаче показва дереджето на собственото ни самочувствие и незрялостта на културната ни среда, която още не може да излъчи и наложи меродавна литературна награда, годишен конкурс с награда и дори постоянно литературно периодично издание, което да развива вкус, показва тенденции, да подхранва дебети и творчески съперничества.

Красивата метафора, която използва г-н Вик за названието на премията - алюзията с прокъсващия, разтърсващ етера глас, разбирайки какво означава името му на български, се превръща сега в парадоксален момент - колкото и да надава викове българската култура, подобно на Сизиф, тя е непрестанно обречена от боговете на властта и дори от своите "благодетели" да страда от повсеместното безчувствие, невежество и твърдоглавие, които непрестанно отново и отново я натикват в калта.

Едуард Вик е родом Канада, на почтенната половин вековна възраст. Завършил е литература в Кеймбридж, основател на преводаческа компания. През 2004 г. обяви създаването на фондация "Вик" и учреди наградата "Роман на годината". Призът на фона на всеобщата мизерия и безхаберието на българските обществени и частни институции изглежда почти щедър - 10 000 лв. парична премия и опция за превод на английски на награденото произведение. По-скромни суми са предвидени и за номинираните. Тогава г-н Вик призна, че не познава българската литература, но наградата е "една възможност да се отвори вратата" и да се даде шанс да се прочетат книги, които иначе няма да стигнат до широк кръг читатели. "Направих този конкурс, за да окуража различието", твърдеше Едуард Вик. И наистина за тези години фондацията му успва да превърне премията в истинска атракция, канейки на пищните церемонии, несвойствени за литературното ни битие, популярни политици и певци.
Ние гледаме с удивление и радост на този благотворителен жест, дошъл от страна на чужденец, който изобщо не е свързан с културния ни процес и признаваме благодатта на 10 000-те хиляди лева за автора и превода на английски на спечелилия роман, но не забелязваме политическата й употреба, лобистките кръгове около журитата и членовете му.

От една страна няма какво да се обиждаме – прав е човекът от истината боли, но от друга подобна грубост от страна на благодетел е недопустима, още повече, че все пак в тази култура има значими фигури и явления.
Още през 2007-ма Едуард Вик признва в едно интервю: "Трудно е да накараш българина да прочете българска книга", а сега пише: „До ден днешен продължавам да се питам - защо книгите не се четат? Това е един въпрос, който Фондация „ВИК” задаваше многократно през изминалите 6 години. Много добре съзнавам, че една награда сама по себе не може да направи повече, че тези усилия просто не са достатъчни и че се нуждаем от подкрепа. Затова Фондация „ВИК“ потърси подкрепа от много места. На призивите ни за съдействие получавахме почти едни и същи отговори – това е един „благороден” проект, но за съжаление не и проект, който можем да подпомогнем“. Не че подобно безразличие не ни е присъщо – ние сеирджийстваме, но никога не подкрепяме с действие дори доброто, защо ли? - твърде подозрителни ли сме или пък сме духовно лениви?!
В чуждестрания печат г-н Вик е по-дързък в изказванията си и нарича българските белетристи „недоразвити”, а българската публика „нечетяща и необразована”. Това може лесно да се провери във вестник „This Is Nottingham”, издаван в Нотингам, а също и в българското списание на английски Vagabond. Допадна ми критичната ирония и своенравността, с която г-жа Леа Коен защитити както оттеглянето си от конкурса, преди няколко години, така и настоящия жест на г-н Вик.

Снимка БГНЕС

От друга страна знае се, че още в началото при първото издание на конкурса фондацията е поискала помощ от Народната библиотека, от писателските съюзи и от издатели, за да се ориентира. Днес резултатите са ясни и явни, въпреки натрупаните въпросителни.

Първи носител на приза става младият писател Стефан Кисьов за романа си "Екзекуторът". Наградата има и читателски вот, който често, а и напълно разбираемо, се разминава с избора на журито. Тогава гласът на четящите е даден за "Елада Пиньо и времето" на Керана Ангелова. През шестте години количеството на новите произведения, кандидати за "Вик", нараства и достига почти до 60. През 2005 г. я получава Емил Андреев за "Стъклената река", по която по-късно се създава и сценарий за филм. Боян Биолчев пък е носител на приза за 2006 г. за романа си "Амазонката от Варое". Георги Тенев е фаворитът за 2007 г. с романа "Партиен дом". Избран е сред 53 кандидати, а читателите отдават предпочитания на "Трикракото куче" на Мария Станкова. "Фото Стоянович" на Евгения Иванова е изборът за роман за 2008 г. Последни носители от 2009 г. по изключение се оказват двама - "18% сиво" на Захари Карабашлиев - редовен автор и на "24 часа", и Милен Русков, отличен за романа си "Захвърлен в природата".

Защо бългъринът не чете собствените си автори?! Може би защото нистина новите белетристи се занимават с твърде частни теми и не успяват да надхвърлят регионалното и да направят общочовешки обобщения?! Книгите са недостъппни веднъж поради високата си цена, лошото разпространение и медийното безразличие. Причините са повече, отколкото могат да се изброят. А и българинът би чел, ако най-сетне се появят писатели, които адекватно да изразяват бтието и светонагласата му, които да му дават мъдрост, надежда и утеха, а не само да го назидават или да му припомят горчивото минало.

Една култура просто е длъжна да опазва и стимулира творческата дейност, не за друго, а за да бъдат творците й регулатори на политическите безумия и масовата летаргия на обществото. Защото човекът е свободен не толково в ограничените си възможности за избор, колкото в съзнанието за отговорността на този избор и знанието за това, какво всъщност избира. Вкусът се формира, чрез отсяване, селекция, но и чрез натрупване, а за него е необходимо и време и човешки ресурс. Незабелязването на проблемите води до неизбежна деградация на вкуса, на обществото, на начина на възприемане на света и живота – четейки лоши книги, лесно можеш да развалиш не само вкуса си, но и вярата в човека. За да се появят обаче значими явления са необходими и лични и всеобщи усилия. Не е ли време да вземем нещата в свои ръце без да разчитаме все на благодетели отвън. Трябва да сме благодарни на безпардонния жест на г-н Вик, за да изречем вечната истина за българското, което трябва да осъзнае за пореден път, че свободата не се подарява отвън, а се извоюва и защитава отвътре, от собствената ни екзистенциална способност.