събота, 27 януари 2018 г.

Изящната отрова на кича





Руски мултимедиен театър на балета 
с Мария Александрова 
и Владислав Лантратов 
в „Лебедово езеро” 
гостува в София и Варна 




Петър ПЛАМЕНОВ
pet27@abv.bg



Ако в центъра на балетното, още когато възниква през Класицизма, е изразяването на достойнството на личността и разумната й способност, разпростяла се както над света, така и над собствените страсти, днес като че ли е обект повече на празната пищна зрелищност, която унизява духа и омаловажава вкуса, особено когато технологиите са в пълен разрез с традицията. Подобни мисли навява гастролът в София Зала 1 на НДК и Варна с „Лебедово езеро” на Руски мултимедиен театър на балета, създаден в Москова през 2012. Събитието буди интерес с обещания за невиждан 3D мапинг и среща с актуалните звезди от Болшой - знаменитата прима Мария Александрова и многообещаващия премиер Владислав Лантратов. Наистина е прекрасно само няколко месеца след появата на емблематичната асолута Светлана Захарова в „Жизел” и утвърдилият се в много роли Денис Родкин, да се срещнем на живо с майсторството на артисти от ранга на Александрова и Лантратов.


Очакванията обаче напълно се различават от реалността, може би затова организаторите от "DEGRIS EVENTS" никъде в мащабната кампания не подчертават своето участие. Зала 1 на НДК е препълнена, тук е не просто обичайната балетна публика, но и множество, което навярно за първи път се среща с класическия балет. След поредицата неуспешни гостувания на треторазредни трупи от бившите соц републики с нискокласни солисти от Болшой и Мариински, организаторските фирми като че прозряха, че не могат да лъжат до безкрай и ограничиха подобни безвкусни, компромисни прояви. В настоящия гастрол порочната практика отново е на лице - единственото солистите са наистина самите себе си. Прословутият 3D мапинг е чисто и просто зле направена, лошо компютърно синтезирана виртуална среда с несръчно изчислен мащаб, който създава пародийно усещане за криво огледало. Естетиката на анимацията е нещо средно между манга бутафория с дисни презахаросване и нелеп опит за природен реализъм. В двореца блещукат свещите, прииждат вълните на езерото, а листата трепкат в парковата картина сред летящи светулки, а лебедите летят и кацат или отлитат, при бурята езерото се разплисква, а вихър огъва дърветата. Нищо не е по-нелепо от скованото кацане и отлитане на Ротбарт – орел с червени очи.


Проицираният декор бледнее и затруднява сценичното осветление, което е компромисно построено със засилени тъмни цветове, които правят телата твърде обемни, поради липсата на странични канали, а и принуждават артистите да се движат в сянка или да танцуват само на аванс. Необяснимо е отсъствието на каквато и да е било програма, брошура, флаер или дори афиш, където да се запознаеш с имената на солисти и премиери, постановчик, режисьор, художник, костюмограф, репетитор и т.н. Не е ясно защо дори либретото остава неразказано някак на очевидно незапозната публика. Неуважението към публиката е пълно, но пък и тя сама е лишена от какъвто и да е било респект към себе си – плаща прескъпо за фалшификати, никога не освирква и не негодува, а е все възхитена, отзивчива на модни рекламни послания, доволна и стръвна за евтини, но не финансово зрелища.


Не липсата на програма, а поредното фиаско с класическата образност и стил е в основата на възмущението. Спектакълът тече с доста копюри, и как иначе, като на сцената присъстват не обявените 37 танцьори, а не повече от двайсет и няколко, на които се налага да танцуват във всяка нова картина. Кордебелатът е в отчайващо състояние неподреден с некооординирани, неизравнени и несъгласувани движения, въпреки крайно олекотената хореографска версия, която е някаква вулгаризирана вариация между Иванов, Петипа, Горски и редакцията на Константин Сергеев. В белите сцени това личи още по-натрапчиво и заради неизпънати падьоми и заради лошо поставени торсове и грозно задържани ръце. Солистичният състав също не е на особено високо ниво, девойките от Па де троа в първо действие имат доста затруднения в бързите вариации, а при невестите – плюс още две, проблемите са от общо кординационно естество. Като че ли Шутът притежава артистичност, но постига палавостта и игривостта с огромно усилие. Ротбарт е по някакъв начин мащабен, но и тежък. Рядко може да се наблюдава толко лошо въплъщение като това на Кралицата Майка. Не знам кой е режисьор на спектакъла, но цялостния облик на представлението е окаян и заради нелепостта на декора и безвкусието при костюмите и заради неподходящата преекспонирана пантомимика.



На фона на цялото безвкусие и стилистична пародийност Александрова и Лантратов защитават школовката и имената си. Мария Александрова, една от знаменитите партньорки на Николай Цискаридзе, ученичка на Татяна Голикова, а днес работи с небезизвестната Нина Семизорова, вече не е в блестяща форма. Висока и твърде атлетична, тя се бори да олекоти и изтънчи в деликатност движението си. Владислав Лантратов е от новото поколение танцьори в Болшой, където работи с Михаил Лавровски и Валери Лагунов. В първо действие присъства на сцената почти без настроение, макар че изпълнява с деликатност красивата вариация от Па де троа. Пикът на съвместната им работа с Мария е в разкошното Адажио от второ действие. Именно тук Александрова извайва до неуловимост и детайлна филигранност своя образ, а Лантратов излиза от меланхоличния си унес и двамата се домогват до една особено красива скулпторност на дуетните фигури и изящна музикална отчетливост на кинетичното разгръщане на движенията. Сцената е толкова емоционално наситена, че в един момент забравяш цялата нелепост на контекста. Одета на Александрова е омайна, деликатна, движенията максимално изчистени, удължени и бавни напомнят съноподобен унес. Поради общата си атлетичност и силовост тя парадоксално изтегля макисамално в дължина движението, което бавно притихва чак в пръстите, който сякаш отпращат импулса му в безкрая. Трогателността, която придава на Одета идва не толкова от плахостта и тъгата, а от спонтанния неудържим прилив на любовното откриване, който отгръща както скръбта, така и съдбовността и дълбоката надежда и вяра в спасителната сила на любовното чувство.



За Лантратов по-ефектни са сцените от ІІІ-то действие с Одилия, там той успява да разчупи повсеместното руско разбиране за Зигфрид меланхолика-мечтател и прекалено лирическото му интерпретиране като му придава известна рицарска дързост. В голямата вариация от черното адажио демонстрира и съществена част от възможностите си, които до сега сякаш пести - експлозивен скок, красиви линии, овладяност на диагоналите и мащабност на манежа. Лантратов не изгражда своя Зигфрид монолитно, а преминава през доста трудности и компромиси, очевидно наложени от виртуалната среда. Жертва диагонали, замества ги с турове или скокове на аванс, мизансценът е безхарактерен и му тежи, защото няма драматургически смисъл и през повечето време жустикулира, за да стигне до поза, липсва му и реално емоционално взаимоотношение с другите персонажи. Неговия принц е неорентиран и отегчен и чак при появата на Одета се изпълва с емоции, а при измамата се показва като заслепен наивник. В Одилия Александрова е експлозивна, мащабна, женствено съблазнителна, но и много по-безинтересна, просто горда и властна, но не и магнетична, лукава и скрито зловеща. Танцува малката вариация в скованата редакция на Сергеев, чиято рафинирана елегичност изобщо не й отива, а в стремителния диагонал губи скорост и спестява доста от прословутите 32 фуететата на Пиерина Леняни.



Задължителната зрелищност, възприемана днес като сценична индулгенция за търговския успех, подтиква да се създават подобни технически сурогати, които превръщат художествената ценност в откровен кич, подменил всичко същностно е безсрамна лъжа, която полира трудната и изстрадана истина на „шедьовъра”. „Лебедово езеро”, макар и най-популярния балет, е нещо повече от бяла пачка, разпознаваем мотив за тананикане и ефектен номер на четири солистки; зад него е стаена тревогата на човека по собствената му способност да живее в реалността, нуждата от спасение, от въображение и доверие в близостта. Не само гения на Чайковски, Петипа, Иванов, Горски, са в основата на шеметната му слава, но и всяко поколение изпълнители, които буквално преживяват в телата си тези знакови образи-символи и ги изпълват със сложни значения. Пародийната пъстрота с нейната наивна забавна пъстрота и еднозначна бързосмилаемост, скриват истинската стойност на художественото произведение, лишават творбата от свойствения й смисъл. Тъжно е , че задълбоченото търсене и заслужено с пределни усилия майсторство на такива емблематични артисти като Александрова и Лантратов, губят своите обертонове на значими художествени прозрения в така нелепия само търговски ефективен контекст.



* Статията е публикувана във вестник КУЛТУРА - Брой 3 (2927), 26 януари 2018;

* Фотосите от спектакъла са документални и на автора, а другите са от архива на Болшой театър.